Дорис Лесинг
Цепнатината (17)

Хорса бил млад мъж със забележителни способности и името му ще доминира в следващата част от нашата история. Те наричали Хорса едно съзвездие. Ако се задълбочим в произхода на имената, чуваме понякога ръмжене на вълк, друг път — рев на мечка. Хорса познавал най-добре сърните, затова на шега ще си позволим да предположим, че хрипкането на сърната се превърнало в Хорса, името на легендарния ловец.

Когато жените отишли на обичайното гости в долината, мъжете ги нямало. Пепелта от големите огньове била изстинала. Орлите не пазели на пост като божества закрилници, а зверовете били разнесли навсякъде останките от риби и кости.

Докато жените се щурали, оглеждали и обикаляли, стреснати и дори отчаяни, един орел се плъзнал от високото и кацнал на мястото си.

— Кажи, къде са? Не виждаш ли? Трябва да ги намерим!

Птицата не показала враждебност, но и не дала знак накъде са заминали мъжете, надигнала се, размахала крила и бавно се отдалечила към гнездата в планинските височини.

Най-младите жени съобщили на останалите, че тръгват да търсят мъжете, които сигурно се намирали малко по-надолу по брега. Едва ли щели да зарежат хубавата морска ивица, за да навлязат във вътрешността, това обаче била тяхна логика, женска. Имало и друга причина мъжете да не са стигнали далеч: те взели със себе си и малчуганите от долината, а това със сигурност означавало, че още са наблизо. Зрелите жени предпочели да изчакат няколко дни край реката и сподирили с поглед младите, които се отправили към морския бряг да търсят следи от огньове и така да влязат в дирята на мъжете.

И да! Когато погледнали от една висока скала към плажа в краката си, видели всички мъже и момчета, а те, щом зърнали жените, надали бурни възгласи на радост, но не уловили ли и… подигравателни нотки? Точно така. В разказите на момичетата за тяхното пристигане се казва още, че мъжката язвителност ги разстроила, а и не за пръв път ги посрещали с присмех. За мен, мъжа, дори векове по-късно е ясно какво е ставало. Момчетата свързвали жените с упреци и обвинения и тук ще направя едно малко, надявам се не неуместно, допълнение към настоящата история: винаги е смешно, когато без никакъв преход хокането се превърне в умоление за… така де, в мига, в който жените се смъкнали от скалата и стъпили на белия пясък, в прибоя и на сушата, станали безброй чифтосвания и сношения. Малките момченца наоколо гледали и може би изпробвали едно на друго разбиранията си по въпроса, както сме наблюдавали да правят животинчетата.

Така било през деня, а на смрачаване ловците донесли от гората улова си, нарязали го и също правили много секс с гостенките.

Жените се били подготвили да се карат на мъжете, задето повлекли момченцата на поход, но в едно нещо бъркали. Момченцата, някои едва шест-седемгодишни, по нищо не приличали на бебета, нито дори на малки деца, изобщо не се нуждаели от помощ при бягането и катеренето.

И мъжете не се държали по-различно с тях, отколкото със себе си; жените, нямало накъде, признали, че момченцата не отстъпват по издръжливост и бързина на мъжете. Признанието означавало, че по-късно, когато момченцата настоявали час по-скоро да се преместят да живеят постоянно при мъжете, безпокойството на жените било по-умерено.

Зрелите жени пристигнали ден-два по-късно и били посрещнати с голямо и дълго празненство, с много веселба и игри.

После жените се върнали на своя бряг, а мъжете се прибрали в гората.

Трябва да приемем, че дълго време — век ли, повече ли? — отделни мъжки дружини обитавали различни части на гората, най-вече край подходящи реки или около гостоприемни поляни. Жените ходели при тях според повиците на природата си. И сега вече става ясно, че говорим за доста многобройно население — женско многолюдие на брега, мъже в долината… Ясно, но колко са били все пак? Няма начин да ги изчислим, още повече, като знаем, че с мъжете винаги вървели момичета, не просто гостенките, а другите, завинаги избралите мъжката компания. По някаква причина тези жени не били, или се погрижили да не са, плодни, били ялови и не причинявали неудобства на мъжете с бебета. Знаем, че някои съзнателно се отървавали от отрочетата си още при раждането им. Но кои сме ние, римляните, та да ги съдим, не правим ли същото епохи по-късно, не захвърляме ли нашите нежелани деца по пущинаците на произвола на съдбата? Фактът обаче е показателен задруго нещо: онези хора вече не се страхували, че намаляват. „Колко малко сме, колко лесно умираме.“ Край на рефрена. Шума останал в далечното минало.

За добро или зло, но ние, народите на света, сме много плодовити, раждаме, непрестанно се размножаваме. Произвеждаме повече бебета, отколкото са ни необходими. Такава е природата, нали? Свръхснабдява и свръхосигурява, неуморно, с всичко.

И сега трябва да си зададем един въпрос, дори и да не можем да си отговорим. Къде се намира островът, на който нашите далечни прадеди изпълзяли от морето (както смятаме), за да се превърнат в нас? Разбира се, мнозина хвърляли усилия да установят кой е въпросният остров, какво е местоположението му. Колко е голям? Колкото Сицилия ли? Не, той сигурно е малък. Да не е Крит? Но знаем, че Крит е пострадал от земетресение и е бил залят от морето. А някой пренесъл купищата древни ръкописи тук в Рим от… неизвестен гръцки остров ли? Оборващият довод е климатът: никъде в записките не се говори за палещо слънце, изгаряща жега и дращещ летен прах в напечена суша. Това може би означава, че онези хора не са преживявали изключителни природни явления и не смятали, че крайните състояния заслужават внимание — е, все пак са оставили свидетелства за Шума, голямата буря. На острова не било студено: те носели само препаски: жените — от водорасли, мъжете — от пера и листа. Значи ходели голи, тоест почти. Логично е да предположим, че кожата им била кафява или кафеникаво-жълта. Ако някъде съществували други цветове на коси и очи, нямало как ония хора да го знаят. Най-вероятно имали кафяви очи.

Ние тълкуваме шепотите от миналото, необятното, гласовете, повтарящи казаното от други гласове, според онова, което ни е известно, според нашия опит, а настоящите ни въпроси изчезват като камъни в дълбок кладенец. Няма значение, и ние, римляните, невинаги сме знаели, че на север от нас живее сламенокосо, синеоко и сивооко население.

А ако от онази прастара ера климатът се е променил така основно, че не е възможно да установим какъв е бил някога? Уханни, блажени брегове, обитавани векове наред от хората, бавно се преобразували от… незнайно какво, в… Известно ни е, че те са се наричали Народът, сякаш нямало място за други хора на света. Но тази легенда е една и съща за началото на всеки народ.

В нашите (сравнително) нови времена Древна Гърция, някога гъсто обрасла с гори, олисява, превръща се в оголени чукари. А ние откъде да знаем, че цялата благословена земя на онзи античен народ не се е преобразила днес в пресъхнал, гол, назъбен камънак и не се простира по-далеч от там, докъдето стигат моряците ни?

В тази фаза на нашия разказ вече са налице няколко отделни общности, те не живеели на морския бряг, а навътре в гората, винаги близо до поток или рекичка. Понякога се сбивали. За какво? Със сигурност не за храна — гората изобилствала с ядива. Не, причината била пространството. Огромни площи от леса станали блата и мочурища — Шума, страховитата буря, повалил много дървета с лекотата, с която ние издухваме семената от една тревичка. Земята почерняла от стари гниещи стволове и застояла вода — затова хубавата гора не стигала за всички. Отново да напомним, че не става дума за малки групи хора, а за сериозни числености.

Мине не мине, водачите на общностите влизали в сблъсъци, падали и жертви, жените яростно негодували и именно Хорса прекратил враждите. За него знаем, че бил храбър и добър главатар, но е възможно много мъже да са носили същото име един след друг, да са си предавали водачеството и просто всеки вожд да е бил наричан Хорса.

През това време на женския бряг управлявала Марона, но не по заспалия начин на Стариците, а енергично и — намекват хрониките — доста припряно. Несъмнено тази Марона намерила пътя през блатата и мочурищата до онова място в гората, където се слушала думата на Хорса, и именно заради нейното гълчане битките спрели. Подхвърля се, че мъжете обичали да се борят и надхитрят. Когато имало ранени, отнасяли ги при жените да ги излекуват.

Преди Хорса да тръгне на своя голям поход, избухнала лоша свада между него и Марона. Според ранните хроники това се случило само веднъж и в зависимост от пола на разказвача събитието се споменава ту като Гнева на мъжете, ту като Гнева на жените. Гняв, разбира се, имало, но невярно го описват като едно-единствено стълкновение. Помня чувството на удовлетворение — най-великото изживяване за историка, — когато пред погледа ми блесна истината, че вероятно разногласията им прераснали в караници, а после никоя страна не можела лесно да прости и забрави. Възмущавали се едните, възмущавали се другите, но разнопосочните им версии описват едно и също обстоятелство — безсмисленото разрастване на Гнева. „Разбира се, можех да се сетя и по-рано…“ — рядко прозренията ни спохождат толкова чисти и ясни, за да потвърдят убеждението. Трудността всъщност идва оттам, че мъжката версия е твърде лаконична: „Както обикновено, Марона първо ни засипа с негодуванието си, като го пращаше по гостенките ни, а после пристигна и сама, за да подхване пак нейното. Всички момичета повтаряха едно и също: мъжете са безотговорни, безразсъдни, нехайни към нашия живот и към безопасността на момченцата. Примирихме се, че ние разваляме всичко, а жените оправят след нас.“ Това е цялата мъжка версия. „И Хорса реши да се махнем, да се скрием далеч, там, където Марона няма да ни намери.“