Джак Харт
След багера (44)

44

Под моста, в основата на първия свод, големия свод, под който минаваше голямото течение, където минаваха лодките и където ние плувахме, имаше подпора, малък каменен остров, площадка около колоната, която предпазваше моста от придошлите води на реката най-вече през зимата. През лятото тази площадка беше идеална за гмуркане в средата на реката и дори самото стъпване на нея беше истинско приключение, тъй като дотам се слизаше единствено през парапета на моста.

Площадката беше любимо място и за рибарите. Ако човек не разполагаше с модерна въдица с макара, с която да хвърли стръвта си чак до средата на течението, подпората беше идеално място. Там ти стигаше и лесков прът, корда, груба кука, скрита в набучения червей, оловна тежест, затегната едва над куката, и коркова тапа от портвайн за плувка. След това сядаш на площадката и с часове гледаш корковата тапа, която се носи по средата на течението.

В края на септември настъпи продължително затопляне, каквото ни липсваше през цялата лятна ваканция. Несъмнено с цел да ни изтезава, слънцето изгряваше в своето великолепие сутрин, докато отивах на училище с колелото, и залязваше в златен разкош, докато се мъчех над дебелите учебници по алгебра, геометрия, латински и естествени науки, странните нови предмети със странни имена. Но на обед имахме цял час почивка и щом звънецът удареше, пъхахме сандвичите в джобовете, мятахме се на колелата, дръпвахме въдиците си от живия плет, където ги криехме, и отпрашвахме към моста.

Събирали сме се сигурно по двайсет човека на площадката, като често ставахме, за да разплетем кордите си. В реката имаше много риба. Виждахме плуващите силуети: платика, таранка и червеноперка. Наблюдавахме съсредоточено корковите тапи, докато дъвчехме сандвичите си. Но рибата не се изкушаваше от нашите червеи. Завързваха се разговори.

— Ама какво плуване му направи този Арт, а?

— Майчице! Какво ли е искал да направи? Да преплува езерото ли? Или да стигне до Атлоун?

— Добре, че го намериха на острова. Можеше да умре там от глад.

— Едва ли. Щом е плувал оттук до Острова на светците, със сигурност е могъл да преплува оттам до брега. Това е десет пъти по-кратко разстояние.

— Може да е искал да се направи на Хъкълбери Фин.

— Може да е искал да покаже колко добър плувец е, след като се върна предварително от онази школа по плуване.

— На Острова на светците поне е нямало щипки.

— Какво имаш предвид?

— Когато се върна от школата, ми каза: „щипките са навсякъде“.

— Леле, затова ли се върна по-рано?

— Каза ми, че всички деца там били гадняри, не ги интересувало да плуват и да се развиват, а само се опитвали да го откажат, за да не плува, и те да спечелят.

— Да, непрекъснато го бъзикали, защото не е от града. Повечето там били от Дъблин.

— Жалко. Арт беше добър. Можеше да стигне до олимпийските игри.

— Абе ако треньорите са били щипки, а децата са били гадняри, ясно ми е защо се е чупил.

— Много си прав. Особено след всичко, което изтърпя. Доста щипки му се събраха.

— Какво значи това? — попита едно момче, което не беше ходило в нашето основно училище.

— Предишният ни учител, Щипката, започна да се занимава с Арт, когато майка му умря, под предлог, че Арт се нуждае от специално внимание. Вечер го водеше у тях, за да му помага с уроците. Нали се сещате как му е помагал. Бащата на Арт беше постоянно пиян и когато Арт му казал, че не желае допълнителни уроци, баща му го пребил и му казал, че господин директорът е много добър към него и той трябва да се покаже малко по-благодарен.

— Къде е той сега?

— Върна се да живее с баба си в Ерис. Хванал се е на работа при някакъв автомобилен монтьор.

Не взех участие в разговора. Мислех си за Арт и за онзи последен разговор, който проведохме вечерта преди да замине за Ерис. Тогава ми каза, че е искал да се удави, да плува, докато изнемогне и потъне.

Плувал чак до Гът, миля и нещо надолу по течението, но не се изморил. След това минал през тесния пролив на Гът и навлязъл в езерото. Плувал още една миля навътре и започнал да се изморява. Оставил се да потъне в езерото, в кафявите мътни дълбини, а светлината на деня над него постепенно угасвала. Но тъкмо преди да изпусне дъха си, изскочил на повърхността като тапа. Плувал още известно време и опитал отново. Спуснал се към дъното на езерото, но тъкмо отворил уста, за да остави водата да се влее в него, когато някакъв тласък го изкарал на повърхността.

Опитвал се отново и отново. Но всеки път езерото го изхвърляло обратно. Със своя бавен говор и сериозно изражение Арт описваше мрака на езерото и златните отблясъци на повърхността, към които бил изтласкван всеки път. При всяко отваряне на очите му езерото, небето и далечната земя изглеждали все по-прекрасни. После пред него се появил островът с красива гора и останки от стари църкви. Водата вече била плитка и той излязъл на брега.

— Опа! — някой беше вдигнал поглед нагоре към парапета и се опитваше да привлече вниманието ни. Отгоре ни гледаше лицето на отец Хенри, червеникавата му коса блестеше на слънцето, а благодушните му черти бяха замръзнали в ледено изражение.

Някой погледна часовника си и възкликна:

— Майчице!

Смутени и безмълвни, ние извадихме въдиците и ги омотахме около грубите пръти. Един по един се изкатерихме по колоната на моста. Минавайки покрай свъсения свещеник, всеки от нас измънкваше „Извинете, отче“.

Отецът ни последва в автомобила си, подкарал пред себе си групичката по пътя към училище. Подпряхме глупаво въдиците на стената до велосипедите. Отец Том седеше зад преподавателската скамейка в дъното на празната класна стая. Продължи да чете, докато и последният от нас се вмъкна в стаята.

Когато всички заехме местата си и вратата се затвори, той вдигна очи и ни изгледа.

— Момчета, вие пропуснахте двайсет и две минути от урока ни по английски език. Щяхме да изучаваме „Венецианският търговец“, един от великите шедьоври на световната литература. Щяхме да се запознаем с Шейлок, с нещастника Шейлок, запечатал своя безчовечен и демоничен образ в тази пиеса и в съзнанието на всички поколения читатели до ден-днешен. Но може би вие имате по-важни занимания. Та, споделете с мен, докато се опитвам да овладея раздразнението си, каква неотложна работа осуети изучаването на „Венецианският търговец“?

За миг настъпи пълна тишина. После едно от момчетата отпред, което не успя да издържи на изпепеляващия поглед, прошепна:

— Бяхме долу на моста, отче.

— Долу на моста. — Той замълча, сякаш за да смели тази информация. — Долу на моста. Откакто съм в Баликлеър, забелязах, че една определена част от местните хора особено обичат да ходят на моста. Прави ми впечатление, че това са главно хора без работа. Често ги виждам там да се мотаят, да се почесват и да пушат цигара. Никога обаче не съм ги видял да вършат нещо полезно или плодотворно. Но пък може да греша, може изобщо да не съм прав. Може пък вие, момчета, да сте научили много по-ценни неща, прекарвайки двайсет и две минути на моста, отколкото бихте научили от нашия урок по английски език. Може да сте получили по-дълбоки откровения за живота, отколкото бихте намерили, изучавайки образа на Шейлок. Не бива така лековато да приемам, че двайсет и две минути зяпане на река Шанън не могат да са толкова полезни за вас, колкото двайсет и две минути в час. Затова ще ви предоставя възможност да ме убедите, че сте извлекли полза от своето пребиваване на моста. Във всеки случай съм прекалено ядосан, за да възобновя урока. Затова отворете тетрадките си по английски на нова страница и опишете онова, което сте научили, докато сте зяпали реката. Имате петнайсет минути да ме убедите, че сте прекарали това време ползотворно и ако успеете, ще забравим цялата случка. Ако обаче не съумеете да ме убедите, ще се върнем към изучаването на „Венецианският търговец“ в събота следобед. Ясно ли е?

Плътната тишина се запази, докато отваряхме тетрадките си, но ужасната заплаха ни порази като гръм. Извънредни занимания в събота следобед бяха нещо невъзможно. Много от момчетата бяха от фермерски семейства, а съботните следобеди с хубаво време в края на септември след дъждовно лято бяха златни за селска работа, за прибиране на реколтата, за вадене на картофи, за прибиране на торф. Бащите им щяха да побеснеят, ако децата ги нямаше да помагат. Тези от нас, които живеехме в Парка, също имахме задължения, а някои дори продължаваха да работят почасово за Торфената компания, където трупаха сухия торф на блокове. Нашите бащи също щяха да се ядосат.

Щипката би ни наказал, като подпали ръцете ни със стоманения връх на жокейската си нагайка. Мисля, че в онзи момент част от наведените глави с носталгия си спомниха за неговия директен метод.

Написах заглавието: „Реката“. И изведнъж, докато редях мислено думи, в главата ми изникна образът на реката. Но не като бездушна течаща вода, както я възприемахме от моста, а такава, каквато я бе видял Арт — милостиво божество, отхвърлило жертвата на своя възлюбен син. Това беше реката, която го милваше и която му помагаше, докато той се стрелваше нагоре и надолу по течението, а ние стояхме на брега и засичахме с хронометър времето му. Това беше реката, в чиито кафяви дълбини, далеч от златните слънчеви лъчи, се таяха тайни, тайните на келти и викинги, тайните на учени и майстори.

Продължавах да пиша, когато отец Том обяви край. Вдигнах поглед и разбрах, че всички са приключили и чакат мен. Но когато се взрях в лицата им и надникнах в тетрадките им, разбрах, че за тях реката не бе текла, а бе замръзнала неподвижна под ледения вятър на паниката им.

Отец Том прехвърли купчината тетрадки с ловките движения на картоиграч. Раздели ги на две и започна да ги разпределя, но когато приключи, всички тетрадки се събраха в обща купчина с изключение на една.

— Както и предполагах — започна той, — повечето от вас не са научили нищо от времето, прекарано на моста. Не зная колко щяхте да научите в часа ми, но все нещо щяхте да научите. Следователно ще трябва да наваксаме изгубеното време с допълнителни занимания в събота следобед. Едно момче, изглежда, е извлякло нещо от реката и това си ти, Робърт. Впечатлен съм. Това е чудесно описание на реката и доста поетично, ако мога да се изразя така. Това ме навежда на една мисъл, Робърт. Сигурен съм, че можеш да напишеш стихотворение за река Шанън и езерото Лох Рий. Помолиха ме да съставям рубрика в епархиалния вестник „Ангелус“ и съм я нарекъл „Поетична трибуна“. Няма ли да е чудесно да публикуваме стихотворение за Баликлеър, и то написано от наш ученик? Ако дойдеш в събота следобед, ще ти дам примери за стихотворения във възхвала на реки и езера. Не е толкова сложно, просто трябва да се потрудиш. Какво ще кажеш?

— Добре, отче.

Казах го смирено, а в стаята се чу кискане, но не злобно, а развеселено от иронията на обстоятелствата. И аз като тях страдах заради съботния следобед. Но атмосферата бе леко разведрена от ласкавия отзив. И допълнително облекчена от това, че щях да споделя съдбата на съучениците си.

Знаех, че отец Том пише стихотворения, или по-скоро стихове за коледни картички и други такива. Той ни ги казваше почти всеки ден през трите седмици, откакто ни преподаваше. Обикновено започваше урока си по английски със стихотворение, което бе написал предната нощ, например за Младенеца в яслата. Римите бяха винаги безупречни, а ритъмът беше като часовник. В стихотворенията му никога нямаше нищо ново. Единственото интересно нещо беше страстта, с която отец Том говореше за тях. Той с жар се бе посветил на мисията си да спре нашествието на поздравителни картички от Китай, на които нямаше нищо освен снимки на коледни елхи, балони и рисунки на Дядо Коледа. Беше се сдружил с някакъв художник, който се вдъхновяваше от испанския майстор Мурильо и двамата създаваха оригинални продукти, сътворени и отпечатани в Ирландия.

След часа отидох при него и го попитах дали не може да напиша стихотворение за Слайго. Изтъкнах, че ще ми бъде по-лесно, и забелязах, че „Ангелус“ се издава в Слайго, който беше и център на епархията. В кутията под леглото ми имаше няколко недовършени стихотворения, посветени на Слайго.

Но той не щеше и да чуе. Искаше стихотворение за Баликлеър и туйто. Да, Слайго е красив, но красиви са и река Шанън, и езерото, и островите, и гористите склонове на бреговете му. Бог не е дарил с красота едно само графство, да не забравяме, пък и не е кой знае каква философия. Всеки може да напише стихотворение за всичко, та защо тогава човек да не вложи поетичния си труд във възхвала на божиите творения там, където ги вижда.

Бог не ме вълнуваше толкова, колкото вълнуваше отец Том. Богословските ми интереси може и да бяха изхвръкнали от главата ми от онзи удар с огромния молитвеник, който ми нанесе Щипката. Все пак предизвикателството ме окриляваше и чувството, което бях вложил в есето си, продължаваше да живее у мен.

Той ми посочи раздела, в който се обясняват различните видове стихосложение в учебника по поезия и ми каза да ги разуча. Да напишеш стихотворение, обясни той, е като да напълниш чаша. Учебникът предлагал цял набор от чаши, от които да си избера. А онова, с което ще я напълня, трябва да измисля сам. Чашата може да е проста като балада например, и е редно да се започне с по-проста форма. Може и да бъде много сложна форма като сонет, но един поет се научава да пише сонети след много години работа.

Когато разказах на татко и мама какво се бе случило, никой не ме обвини, че ще отсъствам в събота следобед. Татко изрази мнението, че ако хубавото време се задържи, няма да е грях вместо това да поработим няколко часа в неделя следобед. Картофите още бяха в земята. Можех да отида и да извадя количеството, нужно за една седмица.

Всяка вечер, след като приключех с домашните работи, аз отварях учебника на раздел „Прозодия“. Тактувах с крак на пода като самодеен музикант, за да измервам стъпката, и едновременно шепнех римите. Както каза отец Том, не е кой знае каква философия. Под въздействието на греховна гордост реших да разуча сонета. С изключение на заплетеното римуване той не ми се стори по-сложен от другите форми.

Един сонет щеше да го впечатли силно, затова трябваше да създам сонет. Работех върху него до късно всяка нощ. Исках да го напиша донякъде за събота следобед. Исках дори ако е възможно, да го завърша, така че да отида да копая картофи, а неделният следобед да си остане за мен.

Когато часовете в събота свършиха, бързо излапахме сандвичите си и влязохме в учебната стая на отец Том. Колкото по-скоро започнехме, толкова по-скоро щяхме да приключим. Отворих чантата си, извадих беловата на стихотворението и я поставих на скамейката пред свещеника. Надявах се той да приеме творбата ми и да ме пусне.

Той взе листа и започна да чете, докато шумоленето стихна напълно. Толкова дълго разучава работата, че сигурно я прочете трижди. След това ни погледна през горната част на бифокалните си очила.

— Момчета, това е необикновено. Робърт е написал сонет, съвършен сонет за река Шанън и езерото Лох Рий. Отивам право у дома да го препиша на машина. С малко късмет ще стигне в печатницата навреме и следващата седмица ще се появи в рубриката ми в новия брой на вестника. Но какво правите вие тук? Ах, да, учите за „Венецианският търговец“. Е, аз не мога да ви кажа нищо повече, отколкото вие ще научите сами, като прочетете пиесата. Така че приберете се у дома си и прочетете пиесата. Ако не я разберете, прочетете я отново и отново, докато я разберете. Щом веднъж се научи да чете, на човек повече не му трябват учители. Заминавайте.

Никой не помръдна. Не вярвахме, че сме свободни, докато той самият не събра нещата си и не напусна стаята. След това се чуха въздишки на облекчение, приглушени възгласи „ура“ и цял хор от „Страшен е тоя Роби“ и „Браво, Роби“ и всички се спуснаха към вратата.

Случи се след две седмици. Стихотворението ми излезе в „Ангелус“. Бях знаменитост в училище. Всяка вечер, след като приключех с домашните, опитвах ново стихотворение. И стихотворенията се увеличаваха едно по едно в малката тетрадка.

Татко се отби в стаята ми, както му беше навик след работа, за да каже здравей и да ми хвърли един поглед насред тайнствените учебници, с които бях обграден. Този път в ръката си държеше нещо, което постави на масата пред мен. Погледнах го и го разгънах. Беше страница от вестник „Айриш прес“, смачкана и отново изгладена, изпъстрена с малки мазни петна.

— Барни Кели си беше увил в това обяда — каза татко. Ето откъде бяха мазните петна. — Седи до мен и чете този лист от вестник. Изведнъж вика „Господи, Джо, това не е ли твоето хлапе?“ — татко посочи с пръст статия, озаглавена „Поети в Елфинската епархия“, написана от някой си Патрик Лейгън. Буквите едва се мержелееха пред очите ми. Цялата статия беше за „Поетичната трибуна“ на отец Том и в нея, дума по дума, бе поместено моето стихотворение — в националния ежедневник.

Мина известно време, докато се успокоя достатъчно, за да прочета статията на Патрик Лейгън. През това време, разбира се, останалата част от семейството се тълпеше около мен, опитвайки се да зърне материала. Там пишеше „Бих искал да цитирам всички тези поети от Елфинската епархия, но няма да ми стигне мястото. Тъй като обаче тая нежни чувства към зелените околности на Баликлеър, към неговите езера и проливи и най-вече към пълноводната, величествена Шанън, ще цитирам един сонет от Робърт Дауд от Баликлеър, озаглавен «Езерна фантазия»“. И следваше моето стихотворение. Патрик Лейгън завършва статията си с думите „Всеки човек — казва Джордж Мур, лелеейки своето любимо Лох Кара — има в сърцето си езеро. Ето още един поет, който е прозрял тази истина“.

Аз бях поет. Патрик Лейгън и „Айриш прес“ гарантираха това.