Джак Харт
След багера (23)

23

От нотариалния акт на къщата виждам, че съм си възвърнал правото да добивам торф в планината, както и да ползвам пасището в местността Чимин. Едва ли обаче ще взема да добивам торф със собствен труд или мляко от собствена крава. Въпреки това обичам историята за един местен свещеник, който, призован в Рим за Първия ватикански събор, настоял да вземе със себе си и своята крава. Дали го направил от съображения за икономия, или смятал, че млякото в Италия не е добро за него, не се знае. Може би е имал нужда от духовната питателност на своето слайговско мляко.

Връзката с пасището Чимин ми допада. Спомням си как двамата с Антъни подкарвахте кравите надолу по Рак Роуд сутрин и ги връщахте обратно на хълма вечер. Тогава Рак Роуд представляваше тесен коларски път, постлан тук-там с каменни плочи, но кравите следваха виещата се пътека от глинеста пръст, а вие следвахте кравите, внимавайки в краката си, да не настъпите някое прясно кравешко лайно. Когато имахте възможност, ти и Антъни галопирахте из целия Чимин — онази местност от общинското пасбище, която се вдава навътре към графство Донегал, гонехте овцете, прескачахте ниските каменни стени, на които се сушат водорасли, хвърляхте се в дюните от ситен пясък.

Помня също как чичо Оуен те возеше на рамката на велосипеда си по крайбрежния път покрай стария замък и вълнолома. После той броеше овцете, пасящи в неговата ливада край морето, след което отново се качвахте на велосипеда и продължавахте покрай варницата, където фермерите гасяха вар, та чак до Урвата. Как се радваше той на твоето възхищение пред морските вълни, които гърмяха и се разбиваха в подножието на високите скали. Оуен умря. Неговата смърт не беше последната в обречения татков род, но той беше най-близък на татко и тази загуба ни донесе най-много скръб. Когато мама те заведе на свиждане в болницата в Слайго, ти за пръв път видя града и уличните лампи. Но най-силно те поразиха призрачните лица, които изникваха на всяка спирка на връщане, при прозореца, до който седеше мама. Все питаха „Как е Оуен?“ и все чуваха „Не е добре“. И по призрачните лица се изписваше мъка и огорчение. Той не ги беше возил на рамката на колелото си да гледат гърмящите вълни при Урвата, но ги беше радвал в слънчевите недели със своята сърцата игра на футболното игрище. Те бяха пътували с автобуси до далечни места, за да го подкрепят срещу другите отбори, когато той, татко и останалите братя прославяха енорията и графството — единствената слава, която си струваше усилието.