Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (8)

Глава 8.

На сутринта Настя се събуди от силно главоболие. „Само това ми липсваше! — помисли си с досада. — Вчера — гърбът, а днес се включи и главата. Какво ли предстои? Всички части на тялото да запеят в хор?“.

Тя предпазливо се опита да се обърне на другата страна и болката в кръста изкриви лицето й. Боже, какъв беше този лош късмет! Льошка, разбира се, веднага отвори очи.

— Хайде да ти помогна — каза той със сънен глас, — няма да можеш сама, инвалидке клета.

Чистяков беше натрупал огромен опит в борбата с болния гръб на Настя, така че процедурата на вдигането на жена му от леглото бе проведена бързо, ловко и почти безболезнено. След няколко секунди Настя бе приведена във вертикално положение без нито един стон.

— Къде сега? — попита мъжът й.

— Към банята. Трябва да ме поставиш под душа, но така, че върху гърба ми да се лее гореща вода, а върху главата — студена. Ще можеш ли?

— Изключено! И хич не ме моли. Единственото, което мога да те посъветвам, е да напълним ваната с гореща вода, да те настаня в нея, а на главата ти да сложа студен компрес. Нищо повече не можем да направим. Защо, много ли те боли главата?

— Много. Льош, защо съм такава нефелна, а? Вечно нещо ме боли… И изобщо в нищо не ми върви.

— Хайде, пак започна! — въздъхна Чистяков. — Още от ранни зори — хленчове за един погубен живот. Вчера се вайкаше по повод на моралното си падение. Днес пък какво има?

— Днес се вайкам по повод на собствената си глупост.

Настя се дотътри до банята и с помощта на Алексей застана под душа, като подложи болния си гръб на горещите водни струи. След няколко минути успя окончателно да се събуди и дори съвсем самостоятелно да излезе от ваната. В кухнята тя изпи на един дъх чаша леден портокалов сок и веднага след него — чашка горещо кафе. Това беше проверен и изпитан през годините начин да започне деня в що-годе нормално настроение и почти способна да работи.

Винаги ставаше доста по-рано от необходимото, понеже си знаеше, че сутрин е отпусната и бавна. Настя Каменская мразеше да бърза, защото в бързината винаги правеше нещо погрешно. Имаше напълно достатъчно време преди излизането за работа, затова запали своята първа за деня цигара и потъна в размисли за странното убийство на Людмила Широкова. В него постоянно нещо не се връзваше. Например — Стрелников. Защо е скрил кореспонденцията на Людмила? Ако убийцата е Люба Сергиенко, значи неговата собствена ревност няма абсолютно нищо общо. За какво са му писмата? Дори да се окажеше, че именно той е убил Людмила, пак не беше ясно защо му е трябвало да пази улики. Това не се поддаваше на никаква логика.

Сега — Сергиенко. Разбира се, всичко говори, че тя е убийцата. Има и мотив, и психическото състояние на Люба напълно се връзва със ситуацията. Тежка депресия с религиозни мотиви — греховност и изкупление. Но картината на самото убийство остава неразбираема. Какво е носела в ръцете си Широкова, когато се е озовала на градското бунище? Каква тежест? Защо извънредно високите токове на нейните елегантни обувчици са потънали толкова дълбоко в земята? Експертът Олег Зубов каза, че по дрехите й е открил само влакна от някакъв плат. Това означава, че Широкова не е носела дървени сандъци, камо ли метални. Може да е било камък? Но тогава щеше да има частици пръст, прах или някакъв друг замърсител. Откъде може да се вземе абсолютно стерилен камък? Отговорът е очевиден: отникъде. И изобщо за какво ще й е било да мъкне камъни? Дори да допуснем, че все пак е имало голям незамърсен камък, къде е той тогава? Къде се е дянал? На мястото, където е бил открит трупът на Широкова, нямаше никакъв тежък предмет, включително камък. Да не би Люба да го е отнесла със себе си? Хайде де, спортистките тежкоатлетки — хвани едната, че удари другата. Не, това са пълни глупости. И после, ако Люба е била там, къде са следите от обувките, й? Следи от обувките на Широкова има, къде са обаче следите от обувките на убиеца? Нали не е възможно Люба да е летяла във въздуха… Дяволска работа!

Влакната от плат. Може да са от шал или от палто, ако Широкова е носела своя зелен копринен костюм не само в топлите сезони, но и в студените, под палтото. Може да са от какво ли не, ако костюмът е висял на окачалка до други дрехи или е бил сгънат в куфар. Може да са влакна от дрехите на пътниците в препълнен автобус или вагон на метрото. Ако пък се върнем към неустановения тежък предмет, той може да е бил нещо, увито в плат. Но каква може да е била тази увита в плат тежест? Зубов се кълне във всичко свято, че това нещо е тежало най-малко четирийсет и осем — петдесет килограма, десет пъти го е проверявал и изчислявал.

— Ася — чу тя гласа на мъжа си, който вече не само бе закусил, но и бе успял да се облече, готов за излизане. — Ти да не заспа?

Настя се сепна и завъртя глава:

— Защо, време ли е?

— На мен ми е време. Ако се приготвиш бързо, ще те хвърля до центъра. Днес не мога да закъснявам, в десет имам съвещание.

— Сега, слънчице.

Тя угаси цигарата и започна да облича дънките и пуловера си. Завързването на маратонките се бе превърнало за нея в цял проблем, кръстът я болеше дори в седнало положение, но Льоша отдавна бе свикнал с това, така че без излишни приказки клекна и й помогна.

Пътуваха мълчаливо. Настя отначало си помисли, че Алексей й се сърди за нещо, но после разбра, че той просто се е съсредоточил върху своето съвещание. Тя пък отново се върна към странното убийство на Людмила Широкова и неразбираемата роля на онзи любвеобилен Виктор Дербишов, на когото Мила е трябвало да напише писмо и от когото дори е получила отговор, но който се кълне, че не е получавал никакви писма от някаква Широкова, не й е писал и той и изобщо никога не е виждал тази красива блондинка. Графолозите не обещаваха бърз отговор относно почерка, но снимката със сигурност беше на Дербишов, а не на негов двойник. Докараният на „Петровка“ Виктор официално, за протокола бе идентифицирал на снимката себе си и своите дрехи, а после бе отишъл заедно със следователя и оперативните работници в дома си и им бе представил същите дрехи. Не убийство, ами загадка до загадка. Настя горе-долу си представяше какво трябва да се прави по-нататък, ако разследването се развие в тази посока, но възникваше въпросът: А дали трябва? Ако Широкова е била убита от приятелката си Сергиенко, тогава историята с писмата няма никакво отношение към това. Или все пак има?

— Льош — плахо каза тя, откъсвайки мъжа си от неговите мисли за съвещанието, — ти пазиш ли си писмата или ги изхвърляш?

— Какви писма? — учуди се Чистяков.

— Ами всякакви. Писмата, които получаваш.

— Асенка, в нашия телефонен век писмата станаха рядкост и непроизводително хабене на време. Аз водя цялата си делова кореспонденция чрез института и естествено пазя тези писма. Те съдържат адреси, имена, дати, които ми трябват. А лични отдавна не получавам. Откъде ти хрумна да ме питаш за това?

— Ами отникъде — въздъхна тя. — Пак ще мисля.

Настя слезе от колата на площад „Комсомолская“, влезе в метрото и продължи към работата си.

* * *

Лариса Томчак намери без никакви затруднения адреса на Надежда Цуканова, защото можа да посочи точната година на раждането й. Вярно, имаше опасност през тези двайсет и седем години Цуканова да е сменила фамилното си име, но за щастие очевидно не го бе направила. Във всеки случай в бюро „Справки“ дадоха на Лариса осем адреса в Москва, на които живееха жени на тази възраст и с име Надежда Рамановна Цуканова.

Първите четири опита бяха несполучливи. Людмила посети адресите, като питаше за Надежда Романовна и обясняваше, че търси своя състудентка. Случваше се никой да не й отвори и тогава се налагаше да отиде още веднъж или два пъти. Случваше се да й отварят, но Надежда Романовна да не е вкъщи, и тогава Лариса просто молеше да й покажат снимката й. За уговаряния, обяснения и преодоляване на естественото недоверие и подозрителност тя хабеше време и сили, но не се предаваше. Много й се искаше да разбере кой в онази далечна новогодишна нощ се бе възползвал от безпомощното състояние на непробудно спящото под въздействието на алкохола момиче. И още повече й се искаше да излезе, че този човек е бил Владимир Стрелников.

Когато отиде на петия адрес от списъка, отвори й висок мършав младеж на осемнайсет-деветнайсет години, който толкова приличаше на ОНОВА момиче с белия пуловер, че всички съмнения на Лариса мигом се изпариха.

— Добър ден — учтиво каза той, внимателно разглеждайки непознатата жена през дебелите стъкла на очилата си. — Кого търсите?

— Търся Надежда Романовна.

— А вие коя сте?

— С нея учихме някога в един институт. Скоро се навършват двайсет и пет години от дипломирането ни и нашият инициативен комитет реши да организираме среща на състудентите… — Лариса внезапно се запъна под втренчения поглед на младежа.

— Мама почина — кратко каза той.

Лариса притеснено пристъпваше от крак на крак пред вратата и се чудеше какво да прави по-нататък. Успехът беше толкова близо… Починала е. Сигурно ще трябва някак да реагира на тази новина.

— Извинявай. Не знаех. Кога се случи?

— Немного отдавна. Няма и година.

— Боледуваше ли?

— Не.

— Нещастен случай?

— Не. Мама се отрови. Не искаше да живее. Ще трябва да проведете срещата на състудентите без нея.

— Много съжалявам — притеснено смотолеви Лариса и отстъпи назад.

Вратата се затвори, чуха се отдалечаващи се стъпки. Тя бавно тръгна към асансьора, но реши друго — слезе на по-долната стълбищна площадка и се подпря на тесния мръсен перваз. Между перваза и радиатора беше пъхната тенекиена кутия от нескафе, пълна до средата с фасове. Вероятно това беше постоянното място за пушене на хората, на които бе забранено да димят вкъщи.

Лариса извади цигара, щракна със запалката. Колко глупаво се получи! Неудобно й беше пред момчето. Дошла, разбираш ли, да кани майка му на среща на състуденти! Сигурно му е неприятно и тежко да обяснява на чужди хора какво се е случило…

Да, но момчето няма отношение към онази стара история, твърде младо е. Ако тогава Надя Цуканова все пак е решила да роди, сега детето трябваше да е най-малко на двайсет и шест години, а този очилатко с втренчения поглед определено няма повече от двайсет. Интересно — дали Цуканова е била омъжена, когато е родила момчето, или не? И ако е била омъжена, защо не си е сменила фамилното име? Или го е сменила, а след развод отново си е върнала моминското? В края на краищата това няма никакво значение. Но нима тя ще трябва да се откаже от задачата, която си бе поставила? Загуби толкова време в издирване — и сега да отстъпи? Жалко.

Лариса решително угаси цигарата и отново се качи до апартамента. Този път дълго не й отвориха, но най-сетне бравата изщрака.

— Пак ли вие? — Гласът на сина на Надежда Романовна не беше особено приветлив.

— Моля да ме извиниш, но ми е крайно необходимо да поговоря с теб. Може ли да вляза?

— Влезте — мрачно каза той. — Може да не се събувате, утре ще правим генерално чистене — и без това ще мием пода.

Ще правим генерално чистене. Ние. Интересно — с кого ли живее момчето? С баща си? Или с по-голямото дете на Цуканова? А може вече да е женено.

Лариса съблече шлифера си и последва домакина в хола, където навсякъде бяха пръснати учебници и тетрадки. Очевидно момчето е учело. Сигурно е студент, помисли си тя. Лариса не знаеше с какво да започне и как да подхване разговора, та да научи това, което я интересуваше. Но трябваше да започне, нямаше как, щом бе дошла.

— Знаеш ли, някак се обърках, като чух, че Надя я няма вече. Дори не мога да си събера мислите. Ти сам ли живееш?

— Със сестра ми.

— Тя по-малка ли е от теб?

— По-голяма е. Вече е на двайсет и шест. Вие какво, да не искахте да ми предложите помощ? Не е нужно — пълнолетен съм. И изобщо двамата прекрасно се справяме с живота.

— Нима е вече на двайсет и шест? — престорено се учуди Лариса. — Не знаех, че Надя толкова рано се е омъжила. Никой от нашите състуденти не знае. Виж ти, интересно!

— Тя не се е омъжвала.

— Как, изобщо ли не се е омъжвала? — Сега вече Лариса се учуди искрено. — Ами твоят баща? Или със сестра ти имате общ баща?

— Не, бащите ни са различни, но мама не е сключвала брак с никого от тях. Та за какво искахте да говорим?

— Може да ти се стори странно… Исках да поговоря с теб за бащата на сестра ти. Всъщност надявах се да си поговорим за него с Надя. Защото не знаех какво се е случило.

— Ами какво има да си говорим за него? Че ние и очите му не сме виждали. А вие наистина ли сте били състудентки с мама?

— Наистина — без да й мигне окото, излъга Лариса.

— Тогава сигурно го познавате.

— Разбира се, ако е бил от нашия курс. Как му е името?

— Не знам. — Момчето сви рамене. — Мама не ми го каза.

— Как така? Защо не ти го е казала?

— Не знам. Не ми го каза и толкоз. Питах я, и сестра ми я питаше, но мама не искаше да ни каже.

— Добре, но нали сестра ти има бащино име? Как се казва?

— Наталия Александровна.

Александровна. Не е Владимировна и слава богу — не е Вячеславовна! Но това все още нищо не значи. Когато майката няма съпруг, тя сама избира името на бащата в акта за раждане.

— Вие познавате ли някой Александър, който да е ухажвал мама във втори курс?

— Виж сега — предпазливо подзе Лариса, — Александър е много разпространено име. В нашия курс имахме най-малко двайсет Александровци, а може и повече да бяха. Не знам с кого се е срещала тогава майка ти, учехме в различни групи. Но много бих искала да науча кой е бил.

— Защо?

— Той трябва да знае, че Надя вече я няма и че е баща на голяма дъщеря. Разбираш ли, според мен трябва да ви помага, нали е баща на сестра ти!

— Ами трябва — процеди момчето. — Той не може да не е знаел, че мама е бременна. Щом не се е оженил за нея и не й е помагал, значи не е искал. Мама дори не ни даваше да заговорим за него. Сигурно е някой гад.

— Слушай — сети се Лариса, — че ние дори не се запознахме. Казвам се Лариса Михайловна. А ти?

— Виктор.

— Виж какво, Виктор, повярвай на моя опит — човек никога не бива да оценява една ситуация, докато не е научил всичко за нея. А всичко са знаели само майка ти и бащата на сестра ти — Наташа. На нас не ни е известно какви са били отношенията помежду им. Напълно възможно е майка ти по някакви причини изобщо да е скрила от него, че е бременна и че иска да роди детето. И той и досега да не знае нищо. Според мен този човек непременно трябва да научи и че майка ти е починала, и че има дъщеря Наташа.

— Но защо сте толкова сигурна, че той нищо не знае? — избухна Виктор. — Аз пък си мисля, че прекрасно е знаел всичко и е зарязал мама бременна. Затова тя не искаше и да чуе за него. Определено е отрепка, това ще ви кажа.

— Ами ако не е? — тихо попита Лариса. — Моля те, припомни си какво е казвала майка ти за него. Поне някаква дреболия.

Виктор мълчеше, извърнат към прозореца. После бавно стана, отиде до рафтовете с книги и извади дебел албум със снимки.

— Ето. — Подаде на Лариса абсолютно същата снимка, каквато тя носеше в чантата си: две момичета разпалено обсъждат нещо, а трима младежи правят смешни гримаси зад гърбовете им. — Някой от тези е.

— Откъде знаеш? Майка ти ли ти е казвала?

— Да, веднъж спомена нещо. Разглеждахме снимките, искахме да покажем на татко как е изглеждала тя като малка. Мама дълго гледа тази снимка и прехапа устната си почти до кръв. Татко забеляза това и я попита какво има. Тя отговори, че няма нищо. И продължихме да прелистваме албума. После аз отидох в кухнята и чух как татко я попита: „Надя, кои бяха онези на снимката? Защо се развълнува толкова?“. Мама каза: „Единият от тях е бащата на Наташа.“

— И толкоз? Нищо друго ли не каза?

— Аз не чух нищо повече. Не съм подслушвал. Те още дълго обсъждаха нещо, татко дори повишаваше тон, ядосваше се, но не разбрах защо.

Значи Надежда Романовна все пак е обсъждала това с бащата на Виктор. Ами добре, това вече е хубаво. Разбираемо е, че не е говорила за това с децата. Пък и коя ли майка би признала на децата си такова нещо? Виж, на съпруга или любовника си — друго е. Тя трябва бързо да намери бащата на това момче.

— А къде е твоят баща, Виктор? Не живее ли с вас?

Младежът някак странно размърда рамене, сякаш гърч премина по слабото му мускулесто тяло:

— Слушайте, Лариса Михайловна, не ви ли се струва, че сте някак прекалено любопитна?

— Извинявай — побърза да отговори Лариса. — Не помислих, че ти е неприятно да говориш и за това. Не ми се сърди, Виктор, нямам и понятие какво е ставало във вашето семейство, затова може, без да искам, да кажа или да попитам нещо, което няма да ти хареса. Просто си помислих, че ако Надя е говорила с твоя баща за бащата на Наташа, тя може да му е казала и името му. Нали е възможно?

— Възможно е — неохотно се съгласи Виктор. — И после какво?

— Искам да се срещна с баща ти! — твърдо произнесе Лариса. — Как да го намеря?

— Но все пак не разбирам — упорито завъртя глава момчето — какво толкова ви интересува този Александър, който е зарязал мама бременна! Лично аз нямам никакво желание да се срещам с него. И изобщо не искам той да знае за мама и за Наташа. Защо се бъркате в живота ни?

— Витя, вече ти обясних, че всичко може да е далеч не толкова примитивно, колкото си го представяш. Всеки човек взема решенията си сам — това е негово право. Но също така всеки човек трябва да взема решенията си въз основа на пълна информация. И той има право да получи тази информация. Ако бащата на Наташа не е искал да има нищо общо нито с майка ти, нито със собственото си дете, все пак трябва да допуснем и че това е било резултат не от неговата подлост и низост, а от непълната информация, с която е разполагал.

— Вие философ ли сте? — кисело се позасмя Виктор.

„Не, лекарка съм“ — насмалко не се изтърва Лариса, но навреме се сепна. Как можеше да е лекарка, щом уж е учила в един институт с Цуканова? Нали този институт беше не медицински, а технически, инженерен.

— Не, не съм философ. Но мъжът ми е лекар — излъга тя. — И именно затова много добре разбирам, че диагноза, поставена въз основа на непълно събрана анамнеза, може да има фатални последствия за болния. Разбираш ли това, което ти казах?

— Напълно. Вече съм голямо момче. И между другото — следвам философия. Защо вземате толкова присърце тази история?

— Не знам. Навярно защото чувствах майка ти много близка. А може би характерът ми е такъв. Е, как да открия баща ти?

— Нямам представа. Той ни напусна и вече нищо не съм чул за него.

— Кога ви напусна? След като Надя почина ли? Изоставил ви е съвсем сами със сестра ти?

— Не преувеличавайте, Наташа вече е голяма, а и аз не съм дете. Но той ни напусна още преди мама да…

Внезапно пребледня и млъкна. И Лариса се сети какво се е случило.

— Майка ти не е могла да преживее раздялата с него, така ли? — попита тихо.

Виктор мълчаливо кимна.

— Но той навярно е дошъл на погребението?

— Не.

— Как така? Нима не е искал да се прости с Надя?

— Ние не му съобщихме.

— Защо?

— Какъв е смисълът? Той изостави мама. Тя умря заради него. Не му беше мястото на погребението й. Двамата с Наташа решихме така.

— Витя, това е жестоко — поклати глава Лариса. — Милиони мъже се разделят със съпругите си, с майките на децата си. Разделят се по различни причини. И изключително рядко това води до смъртта на жената. Във всеки случай то е решение на самата жена, а не на мъжа, който я е изоставил. Той не бива да бъде обвиняван за смъртта на тази жена. Какво право сте имали ти и сестра ти да лишите баща ти от възможността да се прости с майка ви? Защо така се стремите да решавате всичко вместо другите? Спомни си какъв си бил като малък. Спомни си как си се вбесявал, когато възрастните са ти налагали своите готови решения и са ти диктували какво да ядеш, как да се обличаш и кога да си лягаш. Ти си смятал, че си напълно способен сам да вземаш решения. Защо сега отказваш това право на другите хора? Не искаш да намеря бащата на Наташа. Не си поканил баща си на погребението на майка ти. Защо смяташ, че имаш право да се разпореждаш с живота на другите?

— Аз не се разпореждам! — тръсна Виктор. — Просто не смятам за необходимо да правя това, което ми е неприятно. Не исках да виждам баща си на маминото погребение, затова не му съобщих какво се е случило. Впрочем оставете ме мен — той все пак ми е роден баща. А за Наташа това щеше да е десеторно по-тежко. Защото той не й е никакъв, а заради него мама си отиде. Не исках да й бъде още по-болно. Не мога да го гледам! И не искам! Ако не ни беше изоставил, мама щеше да е жива.

Лариса виждаше, че момчето всеки момент ще избухне, че се владее със сетни сили. Тя беше лекар-психиатър с доста голям стаж, умееше да подтикне човека да говори, да го предразположи, да го накара да разкаже неприятни и тягостни за него неща, но същевременно винаги усещаше кога е време да прекрати разравянето на тежките спомени, защото душевните сили на пациента са на свършване.

— Ами добре — каза и стана от неудобния, прекалено нисък фотьойл, — ако не знаеш къде да търся баща ти, поне ми кажи трите му имена. Ще опитам да го намеря сама.

— Няма да ви ги кажа. Не искам да го търсите.

— Защо?

— Защото ще започнете да го упреквате, да му говорите, че ни е изоставил на произвола на съдбата и не ни помага. Знам, че ще му кажете нещо подобно, за да го трогнете. И той може да дойде тук.

— И какво лошо има в това?

— Аз не го искам. И Наташа не го иска. Той не бива да престъпва прага на нашия дом. Няма право. Мразя го. Край, Лариса Михайловна, вървете си, ако обичате! Нищо повече няма да ви кажа. И без това загубих доста време с вас, имам да уча…

Гласът на Виктор ставаше все по-силен и звънлив и Лариса разбра, че наистина е време да си тръгва. Учтивото равнодушие бързо прерастваше във враждебност, всеки момент можеше да се излее в истерия. Тя бързо облече шлифера си и излезе от апартамента на Цуканови, произнасяйки някакви ненужни извинения и успокояващи думи.

Вече на улицата, тръгна бавно към трамвайната спирка, като преценяваше какво трябва да направи по-нататък. Разбира се, можеше да се опита да поговори с по-голямата дъщеря на Надежда Романовна, възможно беше тя да е по-сговорчива от нервозното си братче, философа. Но това пак нямаше да даде нужния резултат, защото и Наташа със сигурност не знаеше истинското име на баща си. Александровна! На снимката, от която се заинтересувал бащата на Виктор, нямаше нито един човек с това име. А Надежда е казала, че единият от тях е бащата на Наташа. Човекът, който би могъл да знае и на когото Цуканова може да е казала истината, беше бащата на Виктор. Разбира се, Наташа, както и брат й, знае къде да го намери. Но дали ще й каже — това е въпросът. Защото Лариса ще трябва да обясни някак интереса си към съжителя на Надежда Романовна. Какво може да каже на Наташа? „Искам да намеря този човек, за да го попитам кой е твоят баща.“ Ако Наташа е нормален човек, ще прати Лариса по дяволите. И естествено нищо няма да й каже. От къде на къде някаква си чужда лелка, която Наташа вижда за пръв път в живота си, ще се интересува от нещо, което засяга единствено Наташа и никого друг?

Не, трябва да издирва не Наташа Цуканова, а някоя съседка клюкарка. Клюкарките определено знаят всичко. И дори повече от всичко.

* * *

Юра Коротков и Игор Лесников последваха съвета на разговорливия медицински експерт Айрумян и се насочиха към бабичките от блока, където бе живяла Люба Сергиенко. Онова, което научиха, ги смая и същевременно ги накара да се съмняват във всичко, което до вчера им се бе струвало точно установено.

Отначало се разбра, че след завръщането си от чужбина Люба не само редовно ходела на черква, но се и сближила с една крайно неприятна личност на име Алевтина, която също се мотаела около храма. Две бабички съседки, които дружно ходели на черква почти всеки ден, в един глас заявиха, че у Алевтина се крие зъл дух и че хората, които общуват с нея, не ги чака нищо добро. Но отказаха да разкажат подробности, а само уплашено се кръстеха и се озъртаха наоколо.

Не беше трудно да намерят и Алевтина, тя наистина често ходеше в черквата и прекарваше много време на гробищата, разположени край тази черква. Беше мрачна мършава жена с пламтящи очи и злобни тънки устни. Към служителите на милицията се отнесе крайно агресивно и с предизвикателен тон повтаряше, че няма за какво да говори с властите, че църквата в нашата страна е независима от държавата и че тя не може да има никакви общи интереси с оперативните работници. Но когато чу за смъртта на Люба Сергиенко, веднага се запъна и млъкна. Отстрани изглеждаше, сякаш жената се опитва да реши за себе си някакъв въпрос и докато не го реши, няма да пророни и дума. Юра и Игор се мъчиха с нея два часа, докато накрая Алевтина омекна и благоволи отново да си отвори устата.

— Добре, ще ви кажа… Тя се интересуваше от черна магия. Искаше да урочаса някого.

— Кого?

— Ами май някаква жена — приятелка ли, роднина ли, не знам.

— И какво стана, урочаса ли я? — много сериозно попита Лесников.

— Май успя — неохотно призна Алевтина. — Не мога ви каза какво точно стана, ама изведнъж тя сякаш почерня цялата. Отначало още си я биваше, вярно, постоянно плачеше, ама си личеше, че злоба я гризе. А щом има злоба, значи човекът е жив. Душата му живее, трепти, боли.

— Значи в началото Люба е плачела и е била изпълнена със злоба — веднага подзе Коротков, за да насочи разговора в нужното му русло и да не остави мрачната събеседница да се отплесне в странични разсъждения. — А после какво?

— После, види се, душата й умря — констатира Алевтина и отново млъкна.

— Какво ви накара да си направите такъв извод?

— Престана да плаче. И злобата й изчезна. Идваше на черква всеки божи ден, ама си личеше, че е празна отвътре.

— Как така празна отвътре? Бъдете така добра, обяснете ни по-подробно, защото зле ви разбираме — помоли Коротков.

Алевтина въздъхна, повъртя се на твърдата скамейка, настанявайки се по-удобно. Тя седеше на своята постоянна скамейка близо до храма, сред гробовете. Това място отдавна беше един вид нейно и всеки, който искаше, винаги можеше да я намери тук — ако не днес, утре. Всички толкова бяха свикнали с това, че на никого и през ум не му минаваше да се заинтересува къде всъщност живее Алевтина и има ли адрес. Защо? Адресът е нужен, когато трябва да намериш някого. А защо да търсят Алевтина? Ето я, седи сред гробовете. А, няма ли я? Е, значи утре ще дойде, изобщо не се съмнявайте, непременно ще дойде, а може и да не е утре, а още днес, след час-два. Тя винаги е тук, къде ще е!

— Какво има за обясняване… Когато душата умира, няма нищо за обясняване. Нищо не я гризе отвътре, не я вълнува. Не я боли с една дума. А душата е така устроена, че непременно трябва да боли. За едно ли, за друго ли, за трето ли — винаги трябва да боли. Когато тя боли, човек я усеща и тази болка го кара да върши разни постъпки. Например ако душата боли заради пари, тогава човек се старае или да ги спечели, или да ги открадне. Ако я гризе ревност заради любимия съпруг, жената се старае или да му направи любовна магия, или да премахне съперницата си, или пък измисля нещо друго: може да си хване любовник, за да се разсее и да притъпи душевната болка. А когато душата не боли, човек не я усеща и значи не прави нищо. А какво е човек, който нищо не чувства и нищо не прави? Той е покойник. Разбрахте ли?

— Разбрахме — кимна Лесников. — Значи на вас ви се стори, че в един момент душата на Люба е престанала да я боли?

— Ами да.

— А не си ли спомняте кога беше този момент? Поне приблизително.

— Приблизително… Май беше преди около две седмици.

— Не сте ли разговаряли с нея за това?

— Приказвахме си, че как! Щото аз веднага я усетих, че не е същата като преди. И я попитах: Какво ти е, рекох, миличка, да не те обиди някой?

— А тя?

— А тя поклати глава и рече: „Аз сама се обидих.“ Тогава ми просветна нещо като догадка, нали знаех, че се беше захванала да прави магии, та й рекох: „Сигур магията помогна?“. А тя кима… „Помогна — вика — магията, благодаря ти, Алевтина.“

— Но за какво ви благодари? — учуди се Коротков. — Да не сте й помагали в магиите?

— Опазил ме господ! — Алевтина уплашено се дръпна и се прекръсти с широк жест. — Никога не съм се занимавала с това богопротивно дело.

— Тогава за какво ви е благодарила?

— За съвета. Още когато се запозна с мен, тя започна да ме пита не познавам ли някого, който може да направи магия. Казах й, че щом я боли душата, не трябва да прави магии на разлъчницата, а да лекува себе си от магия. И я посъветвах при кого да отиде, за да снеме тежестта от душата си.

— При кого я изпратихте?

— Ами при Павел, при кого друг! Той е човек богоугоден, а за другите не отговарям.

— Има ли си Павел фамилно име?

Алевтина отново подви тънките си устни, но все пак даде адреса.

— Хайде да поговорим още за Люба — помоли я Лесников. — Казахте, че сте я насочили към богоугодния човек Павел, който е трябвало да освободи Люба от магията и да й помогне да престане да мрази разлъчницата. Така ми казахте, нали?

— Тъй, момче, тъй — закима Алевтина.

— После, в един момент, приблизително преди две седмици, сте забелязали, че Люба е станала значително по-спокойна и сте сметнали, че Павел й е помогнал и е снел магията от нея. Самата Люба е потвърдила това пред вас. Нали?

— Така, така ти казах.

— Защо тогава сте си помислили, че душата й е умряла? Нали ако богоугодният човек Павел е снел магията от Люба и я е успокоил, Люба е трябвало да се почувства по-добре, а не по-зле. А от вашите думи излиза, че й е станало по-зле, че едва ли не се е превърнала в жива покойница. Защо?

— А, което не знам, не знам. — Алевтина отново помрачил и някак се затвори. — Казах ти какво стана и какво видях с очите си. А за Павел не отговарям. Знам ли какви магии й е правил…

След като излязоха от гробищата, оперативните работници известно време вървяха мълчаливо, после, без да се наговарят, свърнаха в една пресечка и влязоха в малко полутъмно кафене. Взеха си по един хамбургер и по една пластмасова чашка с рядко, безвкусно кафе и се настаниха на най-далечната ъглова маса в полупразния салон.

— Как ти се видя бабката? — попита Коротков и отхапа от топлия, но прекалено силно подправен с пипер хамбургер.

— Лъже — сви рамене Лесников.

— Мислиш ли?

— Личи си от километър. Сигурен съм, че тая бабка е щатна посредничка между нещастните жени и разни доморасли магьосници. Сметката им е правилна и практически безпогрешна. Откъде при съществувалото десетки години атеистично възпитание изведнъж се вземат жени, които, не щеш ли, стават набожни? Седемдесет, та дори осемдесет процента от тях са същества, които не са в състояние да се справят с личните си проблеми и отиват в черквата от безизходица. Разбира се, нямам предвид дълбоко религиозните бабички, сега говоря за жени на възраст от двайсет до петдесет и пет години, за такива, които са израсли и са изживели живота си с убеждението, че бог няма. Повярвай, Юрок, онези, които не носят у себе си злоба и отчаяние, са единици в черквата. Разбира се, има такива, които греят отвътре с добротата и честността си, но повтарям — те са единици. Основната маса жени в детеродна възраст идват в черквата като при психотерапевт. Нуждаят се от помощ — и ето ти я насреща Алевтина. Снемане на уроки, правене на бели и черни магии, любовни билета и тем подобни. Тя непрекъснато доставя клиентки на такива мошеници.

— Слушай, Игор, а ти изобщо ли не вярваш в тези магии? Стопроцентово?

— Юрок, не се захващай с мен — усмихна се Лесников. — Има ли значение дали аз вярвам или не? Напълно допускам, че някои от тези магьосници умеят едно-друго, но определено не всички. А горките женици ходят при всички. И всички вземат пари срещу услугите си. Кога ще навестим богоугодния Павел? Днес ли?

— Днес — въздъхна Коротков. — Да хапнем и ще вървим.

* * *

Богоугодният човек Павел се оказа почти двуметров юначага с широка кестенява брада, дълга до раменете коса и звучен бас. Вероятно беше доста добър психолог, защото веднага разбра, че двамата мъже, позвънили на вратата му, са дошли за всичко друго, само не и да споделят лични трагедии. Затова навреме се стегна и не започна да се прави на интересен още от прага, както постъпваше обикновено, представяйки се пред доверчивите женоря за маг и вълшебник. Вярно, все пак беше облечен не твърде подходящо за случая, дрехите му бяха предназначени именно да впечатляват доверчиви женоря: дълга бяла роба, която скриваше фигурата му чак до глезените, многобройни гривни по мощните му космати ръце, метален обръч, обхванал главата му от челото до тила.

— Павел Василиевич Леваков? — попита Юра.

— Същият — широко се усмихна богоугодният човек. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ние сме от криминалната милиция. Трябва да ви зададем няколко въпроса…

Жилището на богоугодния магьосник беше малко, тъмно и мръсно, но за сметка на това на всяка крачка в него биеха на очи атрибути на магията: свещи, препарирани змии, малки восъчни фигурки, сухи клонки от различни дървета и разноцветни стъкленици с причудливи форми. Разговорът с Леваков не се оказа труден. Той имаше добре премислена база за общуване с правоохранителните органи, очевидно това му се бе случвало неведнъж, беше набрал опит, затова и не се опита да се затвори в себе си, не отказваше да отговаря на въпроси и така спести време на детективите. Този напълно съвременен и повече от циничен млад човек изобщо нямаше от какво да се страхува.

— Хората идват при мен като при психотерапевт, макар винаги да ги предупреждавам, че не съм лекар и нямам медицинско образование. Но аз — на това място той смутено се усмихна и разпери ръце — някак съумявам да помагам на хората… Вероятно е природна дарба, но наистина успявам да облекча страданията им, повярвайте ми.

Така! Леваков вече не можеше да бъде обвинен в незаконна знахарска практика. Доста умно. Интересно — дали се бе сетил сам или някой го бе консултирал?

— Вие вероятно сте чували за широко използвания в медицината метод на лечение с помощта на плацебо. Казват на болния, че му дават силен препарат, който ще му помогне например да се въздържа от употреба на алкохол, а всъщност му дават обикновен аспирин или аналгин или нещо също толкова простичко и безвредно. Болният е сигурен, че е взел силнодействащ препарат, който непременно ще му помогне, получава се самовнушение и резултатът е просто смайващ. Аз действам по същия начин. Когато при мен дойде някоя жена и помоли да направим магия на нейна съседка или позната, аз прекрасно си давам сметка, че моята клиентка се нуждае само от чувството, че въпросната съседка е зле. Искам да разберете разликата: не е важно какво става в действителност с прословутата съседка, важно е какво мисли по въпроса моята клиентка. Знаете ли, много често се случва животът на обекта на омразата да е за ожалване, но моята клиентка мрази този обект и смята, че именно той й е отнел щастието. Безсмислено е да я разубеждавам и уговарям. Извършвам редица манипулации, които клиентките приемат като правене на магия, и казвам: „От днес нататък болест ще мъчи твоята съседка и ти често ще я виждаш бледа и със сенки под очите, особено вечер. Щастието ще я напусне, очите й постоянно ще са зачервени от плач. Любовта ще я напусне и макар че тя с всички сили ще се преструва, че всичко й е наред, да знаеш, че това ще е измама. Любимият ще я е разлюбил. И дори да не я е изоставил, тя пак ще живее до мъж, който не я обича.“ И все в този дух — в зависимост от причините клиентът да мрази обекта. Това е то, такъв е моят метод.

— И наистина ли помага? — учуди се Коротков.

— О, и още как! Омразата е сляпа, както впрочем и любовта. Изобщо всички силни емоции са слепи и глухи. При такива състояния човек може да внуши каквото си поиска. Въпросът е от кой тип е клиентът. Има хора, които са склонни да търсят причините за всичко у себе си. На такива не мога да помогна, на тях им трябва добър, квалифициран психоаналитик. Но те са малцинство. Болшинството от хората, особено жените, са склонни да търсят причините за своите нещастия и изобщо за всички несполуки не у себе си, а у другите. Търсят ги в интригите на враговете си например. В тяхната зъл умисъл. Безсмислено е да им обяснявам, че първо трябва да надникнат в себе си. Но тези хора се нуждаят от помощ и аз им помагам. Те искат да вярват, че източникът на техните нещастия се намира някъде извън тях и им причинява зло, макар че те нямат никаква вина. И колкото и да се старая, не признават своята вина. Изпитват нужда да обвиняват някого и аз чрез прости манипулации ги карам да повярват, че този някой вече е наказан. Всичко около него е лошо и от ден на ден се влошава, затова клиентът може да престане да го мрази. И клиентът се успокоява. Омразата си отива, а понякога дори отстъпва място на съчувствието. Понякога се случва дори между клиента и обекта на магията да се зароди приятелство.

Да, този трийсетгодишен нехранимайко определено нямаше защо да се страхува от милицията. Той не вършеше абсолютно нищо противозаконно. А пък дето вземаше пари от клиентите — с това би трябвало да се занимава данъчната полиция. Нищо чудно дори и в това отношение всичко да му е наред.

— Павел Василиевич, имали ли сте клиентка на име Любов Сергиенко?

— Не ми казвайте фамилни имена — не ги питам за тях, така че не ги знам. Какво нещастие я е сполетяло?

— Приятелка й е отнела любовника, докато самата Люба е била на работа в чужбина.

— А, да, имах такава, имах. Чудно момиче — светлокосо, с бенка над горната устна, нали?

— Да, тя е. Опитахте ли да й помогнете?

— Разбира се, нали дойде да търси помощ.

— Разкажете ни какво по-точно се случи с нея…

* * *

Очите на хубавото светлокосо момиче бяха подпухнали и зачервени. Павел веднага разбра, че през последните дни тя често и дълго е плакала.

— Влизай, мила — каза той, отвори вратата пред нея и започна своя обичаен спектакъл: — Разкрий ми нещастието си, не бой се, разкрий го.

Нещастието на момичето на име Люба беше най-обикновено и от най-разпространените: любимият я напуснал. По разпространеност това нещастие стоеше на първо място, на второ бяха пиещите съпрузи, на трето — проблемните деца. Единственото, което отличаваше Люба от огромното болшинство клиентки на Павел, беше липсата на стремеж да си върне неверния любим.

— Ще ти кажа как да му направиш любовна магия, как да го накараш отново да погледне към теб — започна Павел.

Но Люба го прекъсна:

— Няма нужда. Не искам да се връща. Той не ми трябва вече.

— Защо си дошла тогава? Какво искаш, мила?

— Искам тя да умре.

Люба произнесе това тихо и през зъби, вперила очи в пода. Павел потрепера. Вярно, не за пръв път чуваше такива думи и обикновено бе успявал да насочи отрицателните емоции на клиента в по-различно русло, в резултат на което човекът вече не желаеше смъртта на ближния си, а се ограничаваше с пожелаване на болести, после се съгласяваше само на семейни и служебни неприятности, а по-късно беше напълно възможно Павел да го накара да повярва, че такива неприятности се случват на врага. Но с това момиче всичко щеше да бъде по-трудно — той веднага го разбра. По всичко — и по тихия глас, и по вялата мимика, и по пестеливите движения — си личеше, че тя дълго е обмисляла своето отношение към съперницата и желае смъртта й не под влияние на мимолетни емоции. Може би дори се е борила със себе си, опитвала е да се овладее и да й прости.

— Защо искаш смъртта й? Нима в живота ти нещо ще се промени, когато тя си отиде? Нали каза, че не искаш да си върнеш любовника.

— Не искам. Но и тя не бива да живее. Прекалено много мъки изтърпях заради нея. Унижения, глад, нищета. А сега и това… Искам тя да умре.

Павел разбра, че случаят е сложен, но пък има възможност да измъкне от момичето много пари. Трябва само да й внуши, че резултатът, който иска, се постига постепенно, с ежедневни магически сеанси в продължение на много време. Колкото по-дълъг е процесът, толкова повече шансове има Люба все пак да се стресне и да се съгласи на по-леко наказание за съперницата. А всеки сеанс е пари. Имаше и още един похват, на който навремето един познат специалист по кожно-венерически болести бе научил Павел. Трябва постоянно да повтаряш на пациента, че ще постигне резултат само при провеждане на лечебните процедури по непоклатимо строг график — по дни, часове и минути. В противен случай успехът не е гарантиран. Но къде ще намерите човек, който е в състояние в продължение на шест-осем месеца да взема лекарство или да маже болното място с мехлем всеки ден в точно определен час? Няма такъв човек. Непременно ще пропусне някой път — или ще забрави, или ще замине някъде, където няма да има възможност да направи процедурата навреме, или нещо друго ще му се случи. И няма да предявява претенции към лекаря, ако резултатът от лечението е нулев. Павел възприе този похват и постоянно внушаваше на клиентките си, че резултат ще има само ако магическите манипулации се извършват в продължение например на седем денонощия всеки петдесет и четири минути. Естествено такова условие можеха да изпълнят само откачени фанатички, а такива не го посещаваха твърде често.

Той каза и на Люба, че знае как нейната съперница може да умре, но това е дълъг процес и изисква търпение и труд. Люба беше съгласна на всичко и обеща да изпълнява точно всички указания. Павел измисли за нея дълга и сложна процедура, която трябваше да се извършва непременно късно вечер и непременно на гробища, край гроба на някой от умрелите роднини на омразната съперница.

Докато говореше, той преливаше течности от различни стъкленици в една и записваше на лист цялата поредица от действия за изобретената от самия него процедура.

— Първия ден ще вземеш седем капки от течността, ще намокриш с тях борово клонче и ще го запалиш. Докато то гори, ще произнесеш едно заклинание, ето ти текста. Само че не бива да го четеш от листчето, трябва да го научиш наизуст и да го изричаш изразително и от все сърце, инак нищо няма да излезе, покойникът няма да те чуе. Първия ден трябва да направиш това два пъти — веднъж, докато е още светло, и отново към полунощ, когато е тъмно, но внимавай да не е след полунощ. След като мине дванайсет часът, вече ще е следващият ден и тогава магията няма да помогне. Запомни ли?

— Запомних — послушно кимна Люба, която слушаше Павел внимателно и напрегнато.

— На втория ден ще отидеш при гроба точно в дванайсет без двайсет по обед и ще вземеш три капки от течността. После ще се върнеш в дванайсет без двайсет през нощта и ще вземеш шест капки. На втория ден клончетата трябва да са от липа…

Той измисляше нови и нови подробности, като се стараеше да направи магическите манипулации неизпълними. Предупреди я, че тази процедура е само за първите пет дни, а после Люба ще трябва да дойде пак, за да й каже какво трябва да прави през следващите пет дни. Срещу ново заплащане, разбира се. Най-сетне момичето си тръгна, като остави в кутията до вратата пет банкноти от по сто хиляди рубли. А след три дни отново дойде и подаде на Павел пет банкноти, този път не по сто хиляди рубли, а по сто долара.

— Какво е това? — не разбра той. — Нали онзи път ми плати?

— Тогава ви платих за съвета. А днес парите са за резултата.

Павел изстина. Винаги бе вярвал единствено в самовнушението, но никога не бе допускал, че неговите магии могат да направят нещо реално.

— Престанала си да мразиш? — предпазливо попита той. — Душата ти се е успокоила и очистила от злото? Радвам се за теб, мила. Вземи си парите, вече достатъчно ми плати миналия път. Твоето щастие и спокойствие са най-добрата награда за мен.

— Вече нямам кого да мразя — с равен, лишен от интонации глас каза Люба. — Тя умря. Умря на бунището, като псе, което се връща в повърнатото, като измита свиня, която отново се търкаля в калта. Вашите съвети помогнаха, баба й я извика при себе си.

Тя изчезна, преди Павел да се съвземе от изумлението. Когато се оборави, петте стодоларови банкноти лежаха в краката му, а Люба я нямаше. Само долу, на входа, изтропа вратата…