Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (11)

Глава 11.

На мястото, където бе открит трупът на Лариса Томчак, отидоха в същия състав: следователят Олшански, криминалният експерт Олег Зубов, съдебномедицинският експерт Гурген Арташесович Айрумян. Представителите на криминалната милиция бяха двама оперативни работници от района, а от „Петровка“ — Каменская и Коротков. Разбира се, в нормалния живот не става така и дори когато по едно криминално дело се появява трети труп, обикновено експертите, медиците и следователите са различни. Отива онзи, който е свободен в момента. Но днес Константин Михайлович Олшански извърши чудеса със своята настоятелност и практичност. Още щом чу за трупа на жена с документите на Лариса Михайловна Томчак, той направи възможното и невъзможното, за да събере точно тази бригада.

— До гуша ми е дошло от тези брачно-любовни тела без признаци на живот! — крещеше Олшански в телефонната слушалка. — Ако за всеки епизод в рамките на едно и също дело започнем да изпращаме различни хора, никога нищо свястно няма да направим! Да не би да искате този луд човек да затрие половината Москва?

Тук той, разбира се, пресилваше нещата. Нямаше ни най-малко основание да смята, че убийствата на Людмила Широкова, Любов Сергиенко и Лариса Томчак са дело на маниак, жаден за кръв. Първото убийство и последвалото го самоубийство бяха ясни и логични в мотивите си, друг е въпросът, че самият механизъм на убийството на Широкова все още беше неясен, но какво общо можеше да има тук един маниак? Колкото до Лариса Томчак, беше рано да се градят версии, докато не бе направен оглед на местопроизшествието и на самия труп.

Може би тук нямаше никаква връзка с предишните смъртни случаи.

Константин Михайлович имаше невероятна следствена интуиция, която бе плод на дългогодишната му работа, и понякога предприемаше действия, чиято целесъобразност не би могъл да докаже на никого, дори на самия себе си. Просто така усещаше нещата. Но това се случваше рядко. В повечето случаи Олшански бе ярък пример на привързаност към благоразумието, логиката и последователните разсъждения.

От гледна точка на логиката и здравия смисъл абсолютно нищо не водеше към версия за маниак по делото за Широкова и Сергиенко. Едната жена постъпила грозно с втората жена, отнела е пари, а после съблазнила любовника й. Втората жена, след като поплакала, отишла при някакъв магьосник и се опитала да направи магия на първата. После, когато първата жена, известна със страстта си към сексуални развлечения и безразборни контакти с мъже, била убита, втората отново поплакала, разбрала, че е постъпила неправилно, като е пожелала смъртта на ближната си, и се самоубила. Е, какво в тази история може да води към мисълта за маниак — кажете, моля ви! При такава подредба на нещата няма място за никакъв маниак.

Но въпреки това, докато разговаряше с различни началници, Олшански натъртваше именно на версията за маниак, защото твърдо знаеше: за битово убийство, извършено като отмъщение или от ревност, няма да му дадат хората, които той иска, ще му пробутат кого да е, свободните в момента хора. А за маниак ще му дадат желаните. Следователят много искаше да разреши този случай по-бързо, защото се чувстваше неуютно. Дербишов беше в килията, довечера трябваше да го пусне. Дори ако Олшански допуснеше, че именно той е убил Широкова, смъртта на Лариса Томчак нямаше да има нищо общо с цялата история. Не е могъл да я убие Дербишов, докато е лежал в следствения изолатор. А ако двете убийства бяха свързани, значи Виктор Александрович няма отношение към тях. Или има?

На всичко отгоре му се обадиха трима-четирима депутати от Държавната дума. „Ние сме готови да гарантираме за Виктор Александрович… Той е абсолютно честен човек… Какво си позволявате… Проява на пълен произвол… Ще отговаряте за това…“. И така нататък. Не че Олшански се страхуваше от представителите на властта — отдавна бе престанал да се страхува от когото и да било, защото добре си представяше кадровата ситуация в правоохранителните органи. За да изгонят от работа следовател, той трябваше да е извършил престъпление. Да, най-малко това. За всичко останало никой и с пръст нямаше да го пипне. Защото нямаше кой да работи, хората не достигаха. А колкото до мъмренията и наказанията, в наше време те не представляват голяма опасност. Мина това време — благословените години на застоя — когато при три официални мъмрения можеше да изгубиш реда си за апартамент или кола или да те понижат в длъжност. Сега хората се интересуват предимно от парите, а почестите са на второ място, така че понижението почти никого не стряска: разликата в заплатите е толкова незначителна, че не е нужно и да се говори за нея. С разликата между заплатите на старши следовател и просто следовател можеш да си купиш бутилка хубав джин. Редът за жилища отдавна се превърна във фикция, държавното строителство си зарови главата в пясъка и се прави, че никога не е съществувало. Редът за кола изгуби смисъла си: сега автосалоните са пълни с коли, отиваш и си купуваш каквато искаш: ако щеш — запорожец, ако щеш — крайслер. Така че Олшански не се страхуваше твърде от служебни неприятности, беше закален човек. Само дето въпросният случай нещо го смущаваше. В него имаше нещо… Дори с думи не може да се опише. И Константин Михайлович се чувстваше неуютно, тревожно. Може би наистина усещаше тук пръста на някакъв маниак?

Трупът на Лариса Томчак беше намерен под една арка близо до мястото, където бе живяла, буквално на стотина метра от нейния блок. При повърхностния оглед не бяха открити никакви признаци на насилие. Впечатлението беше, че жената е вървяла нанякъде, внезапно се е почувствала зле и е полегнала на земята. Арката беше широка, под нея минаваха пешеходци и коли. Мъртвата жена е била открита от човек, който в пет без петнайсет е излязъл от къщи, за да хване мотрисата, тръгваща в пет и четирийсет и две от Павелецката гара. Естествено нечия смърт и нечий труп не са повод човек да отменя своите планирани пътувания. Поне в наше време е така. След като звъннал на 02 и съобщил за трупа, жизнерадостният мъж продължил пътя си към гарата. Метрото още не работело и трябвало да извърви част от пътя пеша. В пет без пет служба „02“ приела съобщението за жена, която лежи под арката и неизвестно защо — не помръдва. Нощта била тежка, на няколко места едновременно се случили „преговори“, завършили не с приятелско разбирателство, а с кървави разправи, така че нямало възможност веднага да бъде изпратена оперативна група на мястото, където лежала и — неизвестно защо — не помръдвала някаква жена. Вярно, съобщението било предадено на служба „03“ и около час по-късно на посочения адрес пристигнала „Бърза помощ“. Лекарят констатирал смъртта и благополучно си тръгнал. Че какво друго е трябвало да направи? Ако на улицата лежи труп и никой не знае как той се е появил тук, този труп не бива да се пипа, защото ще си имаш неприятности с милицията. Да стои и да го охранява? Интересно разсъждавате обаче. Хората с часове чакат „Бърза помощ“, а аз трябва тук да ви пазя труповете, хайде де! Ще ме прощавате, ама трябва да се справяте сами. С една дума, когато се върнали свободни коли, на всички бензинът им свършвал. Докато там решавали въпроса с транспорта и горивото, на „Петровка“ пристигна Юра Коротков, който във връзка с тежката вътрешносемейна обстановка в дома си гледаше да излезе колкото може по-рано сутрин и обикновено идваше на работа малко след седем. Той се отби в дежурната част на градското управление, за да каже добро утро на приятеля си Вася Кудин, който през изминалото денонощие бил държал града под своето бащинско крило, строг контрол и зорка опека.

Както обикновено, Юра си навря носа в сводката за нощта. Съобщението за трупа на жената беше едно от последните. До него друга ръка бе добавила: „По съобщение на лекаря от «Бърза помощ» В. К. Дюков, в чантата на жената има документи на името на Лариса Михайловна Томчак, живуща на улица…“. Това беше достатъчно, за да накара майор Коротков да изкачи на бегом през три стъпала стълбището до петия етаж и да грабне телефона, за да се обади на Олшански вкъщи. След което следователят изпрати Юра да отиде незабавно на мястото, където е бил открит трупът, и започна процесът на събиране на бригада в състава, който му бе необходим.

Когато Коротков пристигна на мястото, гледката, разкрила се пред очите му, не го зарадва. От дежурната част на градското управление съобщението беше предадено на съответната територия и служителите от окръжното управление естествено бяха пристигнали, но също едва преди малко. До момента на пристигането им хората вече усилено бяха шетали напред-назад под арката, всички следи бяха заличени, а около трупа се бе събрала плътна навалица любопитни. Вярно, веднага успяха да изяснят, че около полунощ тялото още не е било тук — със сигурност, защото ей онази жена, Верка, всяка вечер разхождала кучето си тук, кажи-речи, до един през нощта, тъй като това псе било голямо и зло и дори не само децата, ами и възрастните се страхували от него, та затова тя го разхождала, когато навън вече нямало хора, та така и снощи, обаче никого не била видяла тук. Намериха се и други обитатели на близкия блок, които или се били прибирали късно, или били разхождали кучетата си, и по техните думи най-малко до дванайсет и половина тялото го нямало тук. Тоест то се бе появило между един и четири и половина сутринта.

Съдебномедицинският експерт Айрумян преди всичко определи давността на настъпването на смъртта. Излизаше, че Томчак е умряла доста време преди да е била докарана тук и хвърлена под арката. Според сметките на експерта смъртта бе настъпила приблизително в десет часа вечерта. Айрумян още не беше приключил с огледа на тялото, затова всички останали се измъчваха в неведение за причините на смъртта.

— Виж — прошепна Настя на Коротков, като го дръпна за ръкава и го отведе настрана — колко прилича всичко на убийството на Широкова. Елегантно облечена жена е открита мъртва. Двете жертви се познават и имат много общи познати.

— Не си съвсем права, сестро — поклати глава Коротков. — Снощи се прибрах късно и затова не ти се обадих, но не всичко е толкова гладко.

— Какво си открил?

— Нещо. Именно нещо. Тоест изобщо не разбирам какво. С една дума, Ася, високопоставени любители на конния спорт и прислужващите им служители на клуба си спомниха, че към края на лятото са забелязали странен млад мъж, който правел снимки из територията на клуба. Представил се като фотограф на ново списание, читатели на което се предвиждало да бъдат нови руснаци и техните скучаещи в разкошните си домове съпруги. Списанието било толкова ново, че още не бил излязъл нито един брой, затова не било чудно, че никой още не го е чел и изобщо не го е виждал. Естествено никой не видял нищо лошо в това да се даде възможност на момчето да направи няколко снимки с пейзажи, коне, жокеи, треньори, коняри и на оздравителния център. Тъй като много хора били видели фотографа, намериха се и такива, които бяха запомнили името на списанието, за което той уж работел. Изгубих си цял ден за издирване, но сега мога да ти кажа със сигурност: такова списание няма и никой никога не е чувал за него. Дори за проект не се е говорило.

— Ясно. А защо каза, че младият мъж е бил странен?

— Не го казах аз, служителите на клуба го оцениха така. Нещо не им харесал.

— В какъв смисъл?

— Асенка, и те не можаха да ми обяснят членоразделно какво странно са намерили у него. Само един или двама споменаха, че им заприличал на хомосексуалист. Як един, мускулест, но у него имало нещо женствено. Разбира се, вкопчих се в тях здравата. Оказа се, че не им харесали дрехите му. Панталоните били прекалено впити, а ризата прекалено нежна и цялата на плисенца — като на кино или на балет. Косата му била дълга, но сега много мъже си пускат коса. Така че ако наистина този тип е снимал Дербишов, трябва да търсим връзка между Дербишов, Широкова и Томчак. Някъде пътищата им са се пресекли. Но къде?

— Ще търсим — въздъхна Настя. — Сега поне е ясно накъде трябва да се насочим. Между другото аз имам още един вариант. През последните дни и аз не стоях със скръстени ръце и научих една твърде интересна подробност. Както знаеш, Стрелников има син — Саша. Та този Саша ужасно не би искал баща му да се разведе с майка му и да се ожени втори път. Защото Саша е комарджия, и то абсолютно вманиачен. Интелектът му стига само колкото да измъква от майка си парите, които редовно им дава Стрелников. Ако Стрелников официално престане да бъде съпруг на Алла Сергеевна, паричният поток ще секне. Така че синчето Сашенка като нищо може да е премахнало опасната за него Милочка Широкова — мотивът е налице. Друг е въпросът защо е била убита Томчак. Между другото още не знаем дали е била убита, или просто е умряла от инфаркт…

Тя не успя да довърши, когато двамата чуха гласа на експерта Зубов:

— Ей, ало! Настася, ела тук! — Застанал на колене върху постлан вестник, Зубов въртеше в ръцете си малка сребърна фигурка. — На, полюбувай се. — Подаде фигурката на Коротков.

— Какво е това?

— Намерих го в джоба на полата й. Абе ти не разглеждай ангелчето, погледни надписа на обратната страна.

Настя дръпна сребърния купидон от ръцете на Коротков и впи поглед в тънките изящни букви: На Мила от Володя с обич.

— Каква история, а! — промърмори тя. — Как това украшение е попаднало у Лариса?

— Едно от двете — сви рамене Юра. — Или Лариса Михайловна собственоръчно е удушила горката Широкова и по някакви причини е присвоила украшението…

— Или един и същи човек е убил и двете — подзе Настя. — И по някакъв начин малко преди смъртта си Лариса е намерила фигурката и я е прибрала в джоба си. Но какво може да я е завело при убиеца? Откъде може да се познават?

— И така не върви, и иначе! — притеснено констатира Коротков. — Нищо не излиза. Само едно е установено със сигурност: Дербишов не е убил Лариса.

При тях дойде Олшански и им подаде връзка ключове, които намерил в чантата на Лариса.

— Не си губете времето тук, ами вървете в жилището на Томчак — вижте, може там да има нещо. Само че внимателно, нищо не пипайте и не местете. Когато свършим тук, и ние ще дойдем. А фигурката дай на мен — за по-сигурно.

Настя и Юра Коротков дадоха сребърния купидон на следователя и се запътиха към блока на Томчак.

— А къде е мъжът й? — вяло се поинтересува Юра. — Още ли е на вилата?

— Изглежда — кимна Настя. — Във всеки случай рано сутринта никой не вдигаше домашния им телефон, аз звъних. Включен е телефонният секретар. Знаеш ли къде се намира блокът?

— Знам. Ходил съм два пъти, разговарях и с Томчак, и с Лариса. Ей онзи е, първият след кръстовището.

Те се качиха в апартамента и дълго стояха на прага, внимателно разглеждайки пода в антрето. Ако успееха да видят някакви съмнителни следи, нямаше да влязат, щяха да дочакат експерта. Но не се виждаха никакви следи. Пред прага имаше тъмнокафяво килимче, постлано, за да си сваляш върху него мръсните обувки, а после да обуваш чехли или да влизаш бос. Чехлите — по-големи — вероятно на Вячеслав Петрович, и по-малки — очевидно на домакинята — бяха грижливо поставени точно до килимчето. Не, Лариса Михайловна определено е била спокойна, когато е излизала от къщи. Явно не е бързала и не е била разтревожена, преди да излезе. Наоколо цареше идеален ред, по полираната повърхност на мебелите нямаше и прашинка.

— Хайде да проверим телефонния секретар — каза Настя, след като събу маратонките си и запристъпва на пръсти. — Може да ни подскаже кога тя е излязла от къщи.

На дисплея на телефонния секретар светеха цифрите „04“ и това означаваше, че след като Лариса е излязла от къщи, четирима души са й оставили съобщения. Настя натисна копчето new message.

„Лариса Михайловна, обажда се майката на Гера Золотовски. Той пак е неспокоен, исках да се консултирам с вас, може би все още не бива да му давам лекарството, което му предписахте наскоро. Ще ви се обадя отново утре сутринта.“

„Ларочка, Ана се обажда. Моят Генадий ми каза, че Слава скоро щял да се прибере в Москва. Ако е така, искаме да ви поканим в събота на обед. Обади ми се да ми кажеш какво мислиш. Целувки.“

„Ляленка, защо толкова късно не си си вкъщи? — разнесе се от телефонния секретар скърцащ старчески глас. — Вече е единайсет часът и се тревожа. Непременно ми се обади, когато се прибереш, няма да мигна, докато не чуя гласа ти.“

„Вячеслав Петрович, обаждаме се от криминалната милиция. Ако сте вкъщи, вдигнете слушалката, моля. Отнася се за жена ви.“

Настя позна своя глас и неволно се усмихна. Стори й се съвсем различен от онзи, който чуваше, когато разговаряше на живо. Вероятно черепната кутия резонира и изкривява възприемането на звука.

След всеки запис електронен глас съобщаваше часа на обаждането. Първото съобщение — от майката на някой си Гера Золотовски, беше от девет без двайсет вечерта. Настя си спомни за дело отпреди три години за убийството на една алкохоличка и проститутка — Вика Ерьомина. И там разгадаването на важни факти беше свързано с телефонния секретар, но по онова време все още електронни гласове не съобщаваха деня и часа на обаждането, така че тогава тя трябваше да хвърли много усилия, за да установи точното време, когато бяха записани някои съобщения. Казват, че техническият прогрес много помагал на престъпниците да заличават следите си и да се отървават от отговорност. Но той помага и на детективите. Ето например като в този случай.

Телефонният секретар изписука три пъти, след което на дисплея грейнаха цифрите „00“. Настя озадачено погледна апарата. Но как така? Защо „00“? На телефонните секретари, които бе виждала преди, след прослушване на съобщението светваше броят на записаните обаждания. Той се сменяше само когато някой изтриеше записа с помощта на копчето erase. Докато не го изтриеш, записът се пази, както и показанията на индикатора за броя на обажданията. А това тук какво е? Записът автоматично се унищожава след първото прослушване, така ли? Не, не може да бъде. Това е очевидна глупост. Знае ли човек какво ще съдържа обаждането? Може да ти диктуват адрес, име или телефонен номер и ако в този момент нямаш под ръка нещо за писане и не успееш да запишеш каквото е нужно, тогава? Край? И толкоз?

— Юра! — извика тя на Коротков, който оглеждаше другата стая. — Ела тук, ако обичаш. Нещо не мога да се оправя сама.

Коротков излезе от спалнята, понесъл пепелник с един фас.

— Мадам си е почивала следобед — заяви той. — Лежала е в кревата, завита с одеяло, и е пушила. После е спала до пет и половина.

— Будилникът? — сети се Настя.

— Именно.

— Откъде си сигурен, че не става в пет и половина сутрин? Проверявал ли си?

— Не че съм проверявал, но пресметнах. Оттук до поликлиниката, където работи, има половин час с кола. Семейството няма куче, значи необходимостта от задължителни сутрешни разходки отпада. За какво й е на Лариса Михайловна да става толкова безумно рано?

— А, така да, съгласна съм. Или тъкмо вчера по някакви причини е трябвало да стане много рано, или ти си прав: следобед е легнала да си почине, като е нагласила часовника да звъни в пет и половина. Но това означава, че е имала напълно определени планове за вечерта, инак щеше да спи колкото си иска без никакъв будилник. Не е бивало да се успи, за да не закъснее за някъде.

— Аха. А ти защо ме повика? — сети се Коротков. — С какво не можеш да се справиш тук?

— Имам вродена техническа тъпота, Юрик. Не мога да се справя с този телефонен секретар. Той ми разреши да чуя четири съобщения и сега броячът му показва две нули. Не трябва да е така.

— Защо? Нормално е — сви рамене Юра. — Какво не ти харесва, не разбирам.

— Ами ако искам да ги прослушам отново?

— Слушай ги колкото пъти искаш. Вдигни капачето, там има друго копче.

Настя бързо подхвана капачето с нокът и надникна под него. Наистина ето го малкото копче с надпис all messages, което в превод означава всички съобщения. Сега е ясно. Онова, първото копче, превърта само новите съобщения и след първото прослушване те попадат при другите.

Настя приготви бележника и химикалката си и натисна копчето. Още първият запис й показа, че на лентата са се натрупали съобщения поне от цяла седмица, но тя реши да прояви търпение и да прослуша всичките. Знае ли човек какво интересно може да чуе…

Обаждания от майката на Лариса, от пациенти, от Ана Леонтиева и Алла Стрелникова, обаждания за Вячеслав Томчак… И изведнъж:

„Здравейте, Лариса. Обажда се Виктор Дербишов. Получих писмото ви със снимката и много искам да се срещнем. За съжаление не ви намирам вкъщи. Ще ви чакам довечера от осем до осем и половина пред изхода на станция «Академическая» на метрото. Ако не можете да дойдете днес й аз не успея да се свържа с вас, ще ви чакам утре по същото време на същото място. Желая ви всичко най-хубаво.“

Настя се вкамени, безсилна да надвие изумлението си. Тя не беше разговаряла с Виктор Дербишов, така че не би могла да твърди, че това е неговият глас, но нали Дербишов беше задържан? Беше в килия. А обаждането беше от вчера, получено около два часа следобед. Как можеше да се обясни това?

Зад гърба й се появи Коротков — беше дотичал от кухнята, която оглеждаше, след като бе приключил със спалнята.

— Какво чувам? — учудено попита той. — Какъв е този Дербишов? Кога й се е обаждал? И изобщо гласът не е неговият, главата си залагам. Аз разговарям с него по три часа всеки ден.

— Не е той, Юрик — тихо каза Настя. — Това е убиецът. Същият, който е откраднал от офиса хартия с пръстовите отпечатъци на Дербишов. Същият, който е направил снимката и ловко е подправил почерка на Виктор. Той е поканил от името на Дербишов Мила Широкова на среща и я е убил. И е направил буквално същото с Лариса. Само че не й е пратил писмо, а й се е обадил по телефона. Ако разбера защо на едната е написал писмо, а на другата се е обадил по телефона, ще разгадая в какво се състои цялата работа.

— Но защо е постъпил толкова глупаво? Виктор Дербишов е задържан. Защо престъпникът действа от негово име? Нали така лесно може да се издаде! Как не се е сетил?

— Не е знаел за задържането на Дербишов. Тоест със сигурност не е човек от близкото обкръжение на Виктор. В неговата фирма всички до един знаят, че Виктор е в предварителния арест.

— И съседите му от блока знаят — подзе Коротков. — Той ме помоли да отида, да взема любимата му котка и да я дам на някого от съседите, за да я хранят, докато него го няма. Излиза, че убиецът не е от най-близкото обкръжение на Дербишов, но все пак има достъп до офиса му, щом е успял да вземе онази хартия. Освен това Дербишов не го познава по физиономия. Или пък има съучастник.

— Имаш предвид фотографа? — уточни Настя. — Смяташ, че ако убиецът е снимал лично, Дербишов е можел да го познае?

— Ами да. А ако Дербишов го е видял и не го е познал, значи или той не познава убиеца, или фотографът просто е бил трето лице. Или пък Дербишов изобщо не е видял фотографа. Това впрочем е напълно възможно. Спомни си снимката. На нея ясно личи, че Дербишов не позира, той дори не гледа към обектива. А е сниман в цял ръст от около пет метра разстояние. Ако фотографът е стоял зад дървета или храсти, Виктор може просто да не го е забелязал.

— Юра, можеш ли да си представиш ситуация, при която Дербишов да не се познава лично с убиеца? Този човек планомерно го води към смъртна присъда, а Виктор и хабер да си няма защо и как? Ние с теб съвсем наскоро имахме подобен случай. Спомняш ли си делото за еврейчетата? Черкасов също се кълнеше във всичко свято, че никога на никого не е причинявал зло и никога не е имал врагове. Сега ме интересува повече откъде Лариса Томчак е познавала Дербишов и защо му е написала писмо, че и снимката си сложила вътре. Ти спомена ли името му, когато разговаря с нея?

— Не, защо? — Юра сви рамене. — При обиска във вилата на Томчак, когато намерихме писмата, името Дербишов наистина фигурираше, но не натрапчиво. А самият Томчак беше толкова потресен, че едва ли изобщо е запомнил някакви подробности. И после, там се споменаваха само собственото и фамилното му име, нямаше нито бащино, нито адрес. Ако Лариса Михайловна е искала да намери абстрактния Виктор Дербишов — без бащиното, без адреса, без годината и мястото на раждане — нямаше да може да го направи толкова бързо, можеш да бъдеш сигурна.

— Добре, сигурна съм. Между другото делото на Черкасов, щом си го припомнихме, ни учи, че трябва много внимателно да проучваме биографиите на заподозрените. Там винаги може да се открие нещо доста интересно и полезно за делото. Да вземем например съпругата на Стрелников.

— Какво се хвана сега за съпругата на Стрелников? Какво не ти харесва в тази мила и прекрасна Алла Сергеевна?

Позвъняване на вратата прекъсна дискусията им. На прага застана следователят Олшански, зад гърба му стоеше Олег Зубов — още по-мрачен, отколкото бе сутринта, когато заради трупа на Лариса Томчак го извадиха направо от леглото, където честно излежаваше болничните си, дадени му заради остра респираторна вирусна инфекция. Това беше другата особеност на експерта: при най-незначителен повод за тревога за здравето той незабавно си вземаше болнични и прекарваше в леглото точно един ден, след което идваше на работа и съобщаваше всекиму със страдалчески вид, че е тежко болен, но има толкова много работа, че се налага да бачка до изнемога и изобщо всички наоколо са гадове и несъзнателни егоисти, не оставят човека да поболедува нормално, и ето — принуден е да идва на работа, когато му е толкова зле, толкова зле… Олег Зубов обожаваше работата си и за нищо на света не би се съгласил да боледува повече от един ден, но му бе крайно необходимо околните ясно да разбират каква огромна жертва принася пред олтара на разкриването и разследването на престъпленията. Всички трябваше да са наясно, че той им прави голяма услуга, като продължава да идва на работа, макар че нормалното в случая би било да легне и да умре. Никой не знаеше откъде се бяха взели тези особености в характера на Олег, но тъй като той работеше на „Петровка“ повече от десет години, колегите му бяха свикнали и приемаха неговото мрачно хленчене като естествено и неизбежно.

— Е, какво намерихте тук? — още с влизането си попита Олшански, сякаш бе убеден, че в жилището на семейство Томчак със сигурност е скрит ключът към разгадаването на двете убийства, достатъчно е само да си отваряш очите, за да го намериш.

— Намерихме едно-друго — предпазливо отговори Коротков. — Вчера около два следобед на Лариса Михайловна се е обадил някакъв мъж, който се е представил като Виктор Дербишов…

— Как, как? — прекъсна го следователят. — Как се е представил?

— Като Виктор Дербишов. Вероятно този човек не е знаел, че Дербишов е задържан и е при нас. Лариса Михайловна също не го е знаела, тъй че му е повярвала. Гласът е съвсем различен, но Лариса очевидно не е познавала и гласа на истинския Дербишов. Тя му е писала писмо, като е сложила в плика и снимката си. И ето че вчера някакъв човек, представил се като Дербишов, й се е обадил, съобщил й е, че е получил писмото, и й е определил среща до станция „Академическая“ на метрото между осем и осем и половина вечерта. Когато се е прибрала от работа, Лариса Михайловна е полегнала да си почине, вероятно преди срещата с този мъж, а малко след седем е излязла. Вчера тя е оставила колата си пред поликлиниката, където работи, така че е пътувала до „Академическая“ или с метрото, или с такси.

— „Академическая“ — промърмори Олшански. — Пак тази „Академическая“! И Широкова е ходила там в деня, когато са я убили. Човек би помислил, че мнимият Дербишов е поканил на среща и нея. Направо мистерия! Съвсем се обърках.

След известно време той отпрати Настя и Юрий и остана в апартамента само със Зубов. Това означаваше, че Олшански ще седне на крайчеца на някой стол насред хола и дълго и мълчаливо ще мисли, а Олег трябваше да е наблизо, та моментално да се втурва да проверява разнообразните идеи, които щяха да хрумват на неуморния следовател. Например: „Погледни съдовете в кухнята! Какво е ползвано наскоро, какво е прясно измито?“. Или: „Я виж в банята. Кои кърпи са влажни? Сапунът мокър ли е? Кога за последен път е използван бръсначът?“. Никога не можеше да се предвиди каква идея ще споходи следователя Олшански и на Олег Зубов не му оставаше нищо друго, освен търпеливо да чака указания.

* * *

— Та какво ми говореше за Алла Сергеевна Стрелникова? — попита Коротков, след като се качиха в неговата вехта и раздрънкана от московските пътища и от тежкия живот кола.

— По-скоро за сина й. Можеш да ме презираш, Юрик, но не можах да надвия чувството си на дълбоко недоверие към Владимир Алексеевич Стрелников, затова събирах сведения за него по обиколни пътища. В частност чрез Ана Леонтиева — тя е приятелка на Алла Сергеевна и не обича твърде самия Стрелников. Както и чрез мъжа й — Генадий Фьодорович Леонтиев, който обожава Стрелников и е равнодушен към Алла Сергеевна. От съпоставките между нещата, които научих от тях, се очертава следната картинка: Алла Сергеевна системно крънка пари от Стрелников за мними нужди, каквито всъщност няма. Генадий Фьодорович с пяна на устата ми доказва колко благороден и почтен бил неговият приятел и как дори след като се разделили, на няколко пъти й давал големи суми за скъпи пластични и козметични операции, после за основен ремонт на апартамента и на два пъти — за ремонт на колата. Още два пъти й давал пари, за да отиде на курорт в чужбина и изобщо да не се лишава от нищо. А пък съпругата на Генадий Фьодорович Леонтиев — Ана, понеже не знае, че съм разговаряла с мъжа й, ме гледа с едни ясни очички и ми разправя каква изумителна красавица била Аллочка, как изглеждала на не повече от трийсет, макар че имала вече голям син, и то без каквито и да било козметични или пластични операции — просто по природа. Аллочка била голяма работарка, денем и нощем се трепела в своята модна къща, дори не ходела на почивка никъде освен на вилата, за да може всеки момент да се върне в града заради работата си. До такава степен нямала време за нищо освен за работата, че дори не можела да ремонтира апартамента си. Аз, Юрочка, съм готова да допусна, че една предана и любяща приятелка не би разказвала на чужди хора с какви усилия Алла Стрелникова успява да запази младостта и красотата си. Обаче за ремонта не ме лъже. С Алла е разговарял Миша Доценко, и то неведнъж, ходил е у тях. Там нямало и намек за основен ремонт. По моя молба Миша тайничко е огледал и колата. И на нея не е правен никакъв скъп ремонт. Колата е произведена през 1992 година, не е катастрофирала и дори тъпа в техническо отношение особа като мен разбира, че в нея не е вложена нито копейка допълнително. Е, пита се в задачката тогава: къде пропилява тези пари Алла Сергеевна? Правилно, дава ги на сина си Сашенка, който с тях глези хазартната си психика. И Сашенка ще се чувства много зле без тези пари, тоест ще му бъде скучно да живее на този свят. За сметка на това Сашенка има приятелка — Наташенка, момиче от екстра класа, което кара собствена кола, печели повече от прилично, защото е учила счетоводство, компютри, знае два чужди езика и работи в голяма фирма. И нашата Наташенка е страстна комарджийка, и то по-страстна от Сашенка — така поне ни уверяват постоянните посетители на местата, където те редовно играят. Къде ме караш?

— В службата. Не отиваме ли на работа? — учуди се Коротков.

— Ех, че си, Юрик, аз ти разказвам важни и интересни неща, чуруликам ти като птичка, размахвам крилца, а ти не ме слушаш. За кого се старая, а? Да не би за себе си?

— Слушам те много внимателно.

— Ако е било внимателно, трябваше да разбереш, че не отиваме в службата, а на съвсем друго място. Първо, трябва да проверим дали фирмата, в която работи нашата приятелка Наташенка, няма делови контакти с фирмата, в която работи Дербишов. Второ, трябва да видим дали собственичката на бюрото за запознанства „Купидон“ не е продавала конфиденциална информация за Людмила Широкова и ако е продавала — каква и на кого. И трето, трябва да проверим дали Людмила Широкова и Лариса Томчак са се срещали със сина на Стрелникови. С други думи — дали са го познавали по физиономия.

— Нещо не схващам мисълта ти — навъси се Коротков. — Разбира се, напълно ти се доверявам и щом казващ, че трябва да проверим всичко това, ние ще отидем и ще го проверим, но честно да ти кажа, не ми е твърде ясно и изобщо — гладен съм.

— Да хапнем някъде тогава! — на драго сърце се съгласи Настя. — И аз умирам без кафе, заспивам в движение. Колкото до мисълта ми, тя е примитивно проста. Този нехранимайко — Сашенка Стрелников — здравата се е стреснал да не би хищната малка щука Милочка Широкова да омотае здраво родното му татенце и вече никога да не го пусне. Предишната любима на татенцето — Люба — е била същество съвсем непретенциозно и съответно — напълно безопасно. Люба е обичала татко Володя от все сърце и не е имала мераци за парите му, искала е само таткото да бъде до нея. А Милочка е била съвсем друго нещо. И венчавката в черква е демонстрирала този факт съвсем недвусмислено. В този момент Сашенка и Наташенка разбират, че идва краят на техните хазартни развлечения. Наташенка не е толкова застрашена, тя е момиче самостоятелно, има си парички, за да задоволява страстта си, но няма никакво намерение да издържа Сашенка — не е такова съкровище, че да си харчи парите по него. Значи какво излиза? Правилно, тази хищница Милочка трябва да се махне от пътя им. Милочка е поставена под наблюдение, чрез което лесно и бързо се установява, че тя посещава любезната Тамара Николаевна — собственичка на бюро за запознанства. Или на брачна агенция, ако така ти харесва повече. На Тамара Николаевна се поднася подаръче във вид на плик с новички зелени хартийки и в замяна се получава информация на кого Милочка в най-близко време ще напише писмо с предложение за запознанство. Нататък е още по-просто. Тамара им дава координатите на Дербишов и номера на неговата пощенска кутия. Сашенка и Наташенка отварят кутията — опитвала съм, никак не е трудно. Знаеш ли как се прави? Ще се пукнеш от смях. Никой никога не би сложил на триста кутии триста различни брави. Бравите обикновено са пет-шест вида, купуват се по петдесет бройки от всеки вид и се поставят на кутиите. Това се прави още в завода производител. За да подбереш ключ за конкретна кутия, а не да я разбиваш, трябва да наемеш десетина кутии, да получиш техните ключове — един от тези ключове непременно ще пасне. Сашенка и Наташенка подбират ключ за кутията на Дербишов, защото именно нейния номер им е казала Тамара, и чакат там да бъде пуснато писмо от уличницата Милочка. Писмото е пуснато. Те го вземат и си тръгват. По този начин самият Дербишов наистина не е получавал писмото от Широкова и не е виждал снимката й. Камо ли пък да й е писал отговор. После — а може би и преди това — Наташенка уж по служба отива в офиса при Дербишов и открадва оттам малко чиста хартия за обикновен принтер. Предварително се убеждава, че Дербишов е пипал тези листове, тоест оставил е върху тях отпечатъци от пръстите си. Пак там тя успява да намери документ, писан на ръка от Дербишов — този документ ще им послужи като образец при подправянето на почерка. А Сашенка горе-долу по същото време проследява Дербишов до клуба за конен спорт, преструва се на фотограф и прави снимките. Нали трябва да прати нещо на Широкова в плика с отговора? И то не може да прати снимката на кой да е красив мъж, трябва да прати снимката на самия Дербишов, защото в бюрото на Тамара Николаевна има регистрационен картон със снимката му и Мила я е виждала. По-нататък всичко е ясно. Сладурчетата написват писмо до Мила от името на Дербишов, определят й среща на „Академическая“, а когато тя отива, я подмамват да отиде на бунището край града и я убиват. Само не мога да разбера как са я подмамили да отиде там. И каква тежест е носела в ръцете си Мила.

— Като те слуша човек, може да си помисли, че всичко друго ти е ясно — недоверчиво промърмори Коротков.

— О, ето едно свястно капанче, хайде да влезем. Мисля, че тук храната не е отровена.

Той спря колата пред невзрачно наглед заведение. Вътре беше полутъмно и тихо, миришеше на пържени кюфтета и лошо кафе. Настя не беше капризна, затова просто седна в един ъгъл, облегна се назад и притвори очи. Беше много уморена, денят бе започнал толкова отдавна — сякаш се влачеше вече трето денонощие, а без чаша силно кафе на всеки два часа тя се чувстваше напълно скапана.

— Какво да ти донеса? — попита Юра.

— Все ми е едно — избъбри Настя, без да отваря очи, — само кафето да е силно.

След няколко минути пред нея стоеше голяма чаша хубаво силно кафе и чиния със сандвичи. Настя отпи и учудено погледна Коротков:

— Откъде в тая дупка такова кафе? Сякаш са го приготвили в домашна обстановка и лично за управителя.

— Не обиждай, сестро — засмя се Юра, — не бих те довел на какво да е място — животът още ми е мил. Влизам само в заведения, откъдето има гаранция, че ще си тръгна жив, в смисъл — неотровен. А такава гаранция може да ти даде единствено личното познанство със собственика. Разбра ли сега?

— Ти си рекетьор на дребно — добродушно каза тя. — Но въпреки това ти благодаря.

— Няма да минеш само с благодаря. Щом си толкова умна, по-добре ми обясни защо Саша Стрелников е трябвало да се прави на педераст, да носи изопнати кожени панталонки и ризки с плисета и дантели. Нали каза, че си имал гадже, значи не е хомосексуалист. Защо е тогава този маскарад?

— Ами за да не го запомнят. Начин за маскировка.

— Ново двайсет! Запомнили са го именно защото е приличал на гей. Набил се е в очите на всички тъкмо с необичайния си вид!

— Така да бъде. Но освен този необичаен вид, някой нещо запомнил ли е? Кожени панталонки, риза с плисета, дълга коса. Сваляш панталонките и ризата — и ставаш като всички. Сваляш перуката — нямаш и дълга коса. А някой запомнил ли е лицето? Гласа? Маниерите? Ето това е важното. И е азбучно правило в криминалистиката: на първо място се запомня едрото и яркото. Прическата, дрехите. А носът и очите остават на последно място. Ти спомняш ли си какви са очите на нашия началник?

— На Житената питка ли? Сини.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Небесносини. Можем да се хванем на бас — на каквото искаш.

— Няма да се хващам на бас с тебе, Юрик, защото очите на Житената питка са зеленикавокафяви. Специално се загледах един прекрасен ден, когато се улових, че не помня какви са.

— Стига бе! — Коротков остави в чинията нахапания сандвич и страшно изумен, впери очи в Настя: — Не може да бъде! Будалкаш ме. Очите му са небесносини.

— Не, драги, зеленикавокафяви са. Хем от колко години работиш с него?

— От тринайсет — мрачно си призна Юра. — Да, уцели ме право в сърцето. Сега обаче ще ти го върна. Добре, да предположим, че ме убеди за Людмила Широкова, готов съм да се съглася, че всичко е станало така, както ми го обясни. А какво се е случило с Лариса Томчак? Защо и тя е била убита? Нали Стрелников не е възнамерявал да се жени за нея? И после: защо са подхвърлили писмата във вилата на Томчак? Какъв е смисълът?

— Ами никакъв. Застраховали са се. Според техния гениален замисъл за убийството на Широкова е трябвало да бъде обвинен Дербишов. За тях Дербишов е случайна жертва. Просто тъкмо той по това време е бил препоръчан на Людмила, именно на него тя е написала писмо. На негово място е можел да бъде който и да е. Но за всеки случай е трябвало да създадат на татенцето един милион неприятности във връзка със смъртта на Мила, та задълго да избият мераците му за брачно щастие. И още един важен момент, може би най-важният: за да падне подозрението върху Дербишов, трябвало е милицията да намери неговото писмо. Ако любовната кореспонденция на Широкова попаднела в ръцете на Стрелников, било е сигурно, че той ще я унищожи. И тогава никой не би могъл да стигне до никакъв Дербишов, щяхме да търсим друг убиец. И — не дай си боже — можехме да пипнем Сашенка и Наташенка. Друг е въпросът откъде са взели тези писма. Може Мила да ги е носела в чантата си. Може да са били в апартамента на Стрелников, до който Саша, съвсем естествено, има свободен достъп. Но това ще научим от самите тях, важното е, че писмата е трябвало да бъдат намерени от милицията и по възможност да бъдат свързани със самия Стрелников. И не щеш ли — като по поръчка — татенцето отива на вилата при чичко Слава Томчак. Защо отива там е отделен въпрос, но милицията рано или късно ще научи, че е ходил. А ако не научи сама, може да й се помогне, да й се подскаже, ако трябва. Ще намерят писмата, ще припишат на Стрелников ревност, ще започнат да го влачат по разпити. Разбира се, татенцето не е убило Мила и ще успее да го докаже, но докато успее, доста кръвчица ще му изпият. Нека, та друг път да не се заплесва по млади мацки.

— Добре, да речем, че съм готов да приема твоята версия. Ами Лариса? Тя какво общо има с цялата тази история?

— Може би е започнала да се досеща за нещо. Може прекрасно да е знаела каква е истинската ситуация при Алла и Саша и да се е сетила, че Саша има пръст в смъртта на Мила. И да е написала писмо до пощенската кутия на Дербишов, за да види какво ще се случи.

— Не, Ася, тук нещо в логиката ти не ми харесва — намръщи се Коротков. — Така нещата изобщо не се връзват. Как така е написала писмо? Защо е трябвало? Откъде изобщо е научила името на Дербишов и номера на пощенската му кутия?

— Не знам, Юрочка. — По лицето на Настя се изписа болка и тя потърка с пръсти челото си. Коварното главоболие все пак я бе издебнало, за да я нападне из засада. — Нищо не знам. В това дело има толкова много дупки, които ние с теб трябва дълго да закърпваме. Хайде с Божията благословия да вървим при Тамара Николаевна. Да започнем от нея, за да не подплашим гълъбчетата Сашенка и Наташенка.