Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Светлий лик смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Светлият лик на смъртта

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0189-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8001

История

  1. — Добавяне

Глава 7.

Когато приближи с таксито блока, където живееше семейство Сергиенко, Настя видя и милиционерски коли, и линейка, и вехтата светлосиня жигула на следователя Олшански. На стълбищната площадка пред апартамента беше пълно с хора, любопитстващи съседи атакуваха вратата с надеждата да зърнат или чуят поне късче от чуждата мъка, па дори само да доловят мимолетния й полъх, та после с облекчение да въздъхнат и да си поемат дъх: не с мен, с други се е случило, с мен всичко е наред, господ ме опази.

Като разбута безцеремонно скупчилите се пред вратата съседки, Настя влезе в апартамента и веднага се сблъска с дебелия, бъбрив възрастен медицински експерт Айрумян.

— О, ето че и моята пъстроцветна рибка доплува! — забуча, както обикновено, Айрумян и дружески заблъска Настя с лакът по хълбока, защото държеше ръцете си със специални ръкавици протегнати напред.

Настя разбра, че старият Гурген е завършил огледа на трупа и е тръгнал към банята да се мие. Тя крадливо се озърна и като се убеди, че никой от колегите й не я вижда, се шмугна след него в банята.

— Гурген Арташесович — зашепна Настя, — какви са резултатите?

— А, умираш от любопитство, птичко моя пъстрокрила. Я ми пусни водата, да не пипам крановете с ръкавиците. Ами какво да ти кажа, папагалчето ми, обесило се е нашето момиче Люба Сергиенко. На пръв поглед направила го е напълно самостоятелно, при повърхностния оглед не открих следи от насилие. Разбира се, трябва да се направят анализи, може да са й пробутали някакъв мощен препарат, след който всъщност не е и било нужно насилие. Ще видим. Обаче дотук всичко е чисто. И предсмъртното писъмце е налице, както си му е редът.

— И какво пише в него?

— Нищо особено. Че нали, простете ми, виновна съм, не мога повече, нямам сили… все в този дух. Обичайният текст. Твоят приятел Зубов се взира в него, иди и погледай киселата му физиономия. Ако ти, котенце мое пухкаво, един ден намериш студения ми труп с признаци за насилствена смърт, да знаеш: сторил го е експертът-криминалист Олег Зубов. Изобщо не търси други заподозрени.

Настя тихичко изхъмка. Наистина беше трудно да си представи човек двама по-различни мъже. Гурген Арташесович, дето се вика, не си затваряше устата, успяваше да пуска майтапи постоянно, дори по време на оглед на труп. Никой никога не беше го виждал в лошо настроение, тъжен, потиснат или мълчалив. Каквото и да се случеше в живота му, Айрумян се държеше с вирната опашка, усмихваше се и си правеше шеги, като изобилно изпъстряше речта си с различни ласкави и умалителни обръщения. Олег Зубов пък беше пълна противоположност на шишкавия възрастен арменец, вечно се мръщеше и мърмореше по всеки повод. И докато Айрумян възприемаше весело киселата физиономия на Олег и я превръщаше в повод за постоянни шеги, Зубов не можеше да понася майтапите на съдебния лекар и започваше моментално да беснее, с което още повече развеселяваше Гурген Арташесович. Пак добре, че двамата експерти се срещаха далеч не всеки ден.

Настя излезе от банята и бързо отиде при Олшански. Той седеше на крайчеца на дивана и бавно разлистваше някаква книжка с лъскава яркочервена корица.

— Добър вечер, Константин Михайлович.

— А, здрасти! — разсеяно кимна следователят. — И тебе ли включиха в оперативната група?

— Не, аз реших да дойда. Бях в „Купидон“, разговарях със собственичката, после звъннах на Гордеев и той ми каза за Люба. Какво е станало тук?

— Майката си е дошла от работа и е заварила ето тази гледка. Някъде след половин час се прибрал и бащата. Жена му лежала в безсъзнание на пода, дъщеря му висяла в примката. С една дума — голяма веселба. Откарали майката на Люба в болница, нещата с нея май са много сериозни. Бащата се държи. Сега е в кухнята, с него разговаря вашият Лесников. Трупът е в съседната стая, там работи Зубов. Дадох му всички указания и реших да не му вися над главата.

— Какво, погазвате принципите си? — присмехулно го подкачи Настя.

— Никога! — кратко отговори Константин Михайлович. — Уморих се днес, краката не ме държат.

— А-а! — съчувствено проточи тя.

Всички отдавна знаеха, че следователят Олшански е вещ в криминалистиката не по-малко от кой да е експерт. Биха могли да го уважават за това, ако не беше едно но: Константин Михайлович не се доверяваше на професионализма на своите колеги и затова им даваше най-подробни указания и инструкции и вечно висеше над главите им, следейки дали експертите правят всичко както трябва. Това му поведение възмущаваше, ядосваше, вбесяваше експертите. Нито един от тях не би могъл да каже, че следователят Олшански не разбира от криминалистика и говори глупости — не, всичко, което казваше Константин Михайлович, беше не просто правилно, то беше в тон с най-новите постижения на науката и прогресивния практически опит. Но и самите експерти знаеха всичко това… Разбира се, сред криминалистите имаше и отявлени невежи и такива, които си гледаха работата през пръсти, хора без съответна подготовка, нехайни и самоуки — да, имаше ги, спор няма, но все пак не всички бяха такива, нали! След като на няколко пъти негови дела се оказаха провалени поради неграмотността на експерти, Олшански реши да не изпуска тази част от разследването от ръцете си и оттогава строго надзираваше експертите — дори най-добрите — при всички дела без изключение. Еднакво безцеремонно и безапелационно командваше както сополанковци с жълто на устата, за пръв път понесли куфарчето на криминалиста, така и опитни квалифицирани специалисти, които бяха направили своята първа експертиза още когато Костя Олшански си е пишел първите контролни по аритметика в училище. Ето защо Настя Каменская с пълно основание се зачуди, щом видя, че следователят не виси над главата на експерта, а кротко си седи на диванчето и разлиства някаква книжка.

— Между другото покойната е четяла религиозна литература — проговори Олшански и показа на Настя яркочервената корица, на която беше изобразен кръст, а заглавието беше „Новият завет“. — Сега това е модерно сред младежта. Странно е, че се е обесила. Не би трябвало, ако е била наистина религиозна. Християнството не поощрява самоунищожаването.

— Може да се е интересувала повърхностно, без да вниква в дълбочина. И изобщо, Константин Михайлович, тази книжка още нищо не доказва. И аз имам същата. Раздават ги безплатно по улиците или ги разнасят по апартаментите. На мен например ми донесоха такава вкъщи. А на моя Льошка му дали една в метрото, само че корицата на неговия екземпляр е синя. Между другото тогава си помислих, че никак не е лошо човек да има такава книга. Религиозната грамотност у нас е нулева, а цялото световно изкуство е изградено именно върху нея. Затова дори да не си вярващ, непременно трябва да познаваш и Стария, и Новия завет. Така че това не означава непременно, че Люба Сергиенко е била религиозна.

— Може би — замислено кимна следователят, — може би. Ето, прелисти я, докато аз понагледам Зубов. Обърни внимание на бележките, направени по полетата. Според мен са много интересни.

Той й подаде червената книга и отиде в съседната стая. Настя послушно седна на дивана и изведнъж лицето й се сгърчи от внезапната болка, пронизала кръста й. Да не би да е стояла на течение някъде? Или сега с непохватното движение си е притиснала някой нерв? Ах, по дяволите, точно в такъв момент ли!

Тя отвори Новия завет на мястото, до което бе стигнал Олшански: Второто послание на свети апостол Петър. И тук й се набиха в очи редовете, отбелязани с жълт маркер.

„5… покажете добродетел във вярата ваша, в добродетелта разсъдливост.

6 В разсъдливостта въздържание, във въздържанието търпение, в търпението благочестие.

7 В благочестието братолюбие, в братолюбието любов.

8 Ако у вас ги има и се множат, вие не ще останете без успех и плод в познанието на Господа наш Исус Христос.

9 А у когото ги няма, той е сляп, затворил е очите си, забравил е за очищението от предишните свои грехове.“

Срещу тези отбелязани с маркер редове по полето бе написано с химикалка: „Аз ослепях от омраза и забравих, че също съм грешила. Какво право имах да я съдя?“.

Настя обърна страницата и отново видя редове, подчертани с маркер.

„4 Защото ако и Бог да не е пощадил съгрешилите ангели, но оковани във веригите на адския мрак, ги е предал на съд за възмездие;

5 Ако и да не е пощадил първия свят, но в осем души е съхранил семейството на Ной, проповедника на истината, когато е пратил потоп срещу света на нечестивите;

6 И ако градовете Содомски и Гоморски е осъдил на изтребление, превърнал ги е в пепел за назидание на бъдещите нечестивци.

… 9 То Господ естествено знае как да избавя благочестивите от изкушение, а беззаконниците е предал на съд за възмездие…“

И отново тук по полетата бе написано на ръка: „Той сам знае кого и за какво да наказва. И не аз, глупавата и грешната, трябваше да се намесвам в това. Нямах право на това.“

Следващата страница беше още по-изразителна. Със същия жълт маркер бе откроено:

„22 Но с тях става според вярната пословица: псето се връща в онуй, що е повърнало, и измитата свиня отива да се търкаля в калта.“

А до този текст бе добавено на ръка: „След онова, което сторих, словото Господне няма да ме спаси. Извърших страшен грях, като пожелах смъртта на ближен, и дори след като проумях какво съм сторила, вече не ще мога да се пречистя. Единственото, което ми остава, е да се върна в повърнатото от мен, в моята кал, и да пожелая собствената си смърт. Знам, че и този грях е също толкова тежък, колкото онзи.“

— Е, какво, впечатли ли те? — разнесе се над ухото на Настя високото тенорче на Олшански.

Тя вдигна глава и го погледна объркано:

— Дори много. Излиза, че можем да сметнем това за самопризнание за убийството на Широкова?

— Можем, и още как. Наистина — трябва да проверим чия ръка е написала всичко това по полетата. Но, общо взето, всичко ни води към заключението, че Широкова е била убита от приятелката си. Но ние и без това я подозирахме — ако си спомняш, тя нямаше алиби за часа на убийството на Людмила. А твоята позната е видяла Широкова около два часа преди убийството да слиза на станцията на метрото „Академическая“, където именно живее Сергиенко. Така че всичко се връзва.

Настя даде книгата на следователя и се опита да стане от дивана, съвсем забравила за коварното прорязване в кръста. Тутакси с вопъл се хвана за гърба и се тръшна обратно на дивана.

— Това пък какво е? — недоволно се навъси Олшански.

— Нарича се дископатия — промърмори Настя, като се стараеше да се изправи колкото може по-внимателно и бавно. — Константин Михайлович, къде е Айрумян? Тръгна ли си вече?

— Не, разговаря със съседите на стълбището. Нали го знаеш стария бъбривко — и без това устата му вечно мели, а пък след оглед на труп сякаш демон се вселява в него, толкова обича да приказва!

— Не си кривете душата, гражданино началник. — Най-сетне с пъшкане Настя успя да заеме вертикално положение. — След такива акции на Айрумян сред съседите вие се сдобивате с маса полезна информация. Клюкарите обожават нашия Гурген, не знам с какво толкова успява да ги предразположи, но фактът си е факт: на него разказват много повече неща, отколкото например лично на вас. Ще ида да си изпрося от него някаква вносна отрова, че инак не мога да стигна до вкъщи. Дявол да го вземе, страшно боли! Нито да седнеш, нито да станеш.

— Добре, недей да хленчиш, ще те откарам — мрачно обеща Олшански. — Върви в кухнята да смениш Лесников, трябва ми тук. Време е да привършваме, мотаем се вече над три часа.

Настя послушно излезе от стаята. В кухнята Игор Лесников, високият и красив оперативен работник, който имаше репутацията на най-сериозния човек на „Петровка“, разговаряше с бащата на покойната Люба Сергиенко, по-точно опитваше се да разговаря, защото едрият, с грубовато, лице мъж на около петдесет и пет години явно трудно схващаше смисъла на задаваните му въпроси и също толкова зле формулираше отговорите си. Беше напълно разбираемо. Да си дойдеш от работа, да научиш, че дъщеря ти се е обесила, а жена ти е на смъртно легло — и след всичко това да запазиш способността си да разсъждаваш правилно и да формулираш ясно! За киносценарий може и да става, но не и за реалния живот.

Щом видя Настя, Лесников леко й кимна, без да прекъсва започнатата фраза:

— Вие сте виждали, че дъщеря ви не се опитва да започне работа и същевременно от ден на ден все повече се отчуждава от вас. Нима това не ви притесни?

— Ние си мислехме, че е някаква любовна драма… Разбирате ли, тя си дойде от Турция някак… С една дума — особена… И при Стрелников не отиде. Преди Турция две години живя с него, вкъщи се отбиваше като на гости… А след Турция си стоеше само у дома… С жена ми мислехме, че е заради някаква връзка там, в чужбина, че е изневерила на Стрелников и сега се тормози, гризе я съвестта, та затова си стои вкъщи и не се връща при него… Аз настоявах да започне работа.

Лесников отново погледна Настя и стана от кухненската маса.

— Виктор Иванович, това е Анастасия Павловна, работим заедно. Поговорете си с нея, моля, ще ви оставя за малко.

Сергиенко равнодушно кимна, сякаш му беше абсолютно безразлично кой от служителите на милицията ще разговаря с него. Настя понечи да седне на мястото на Игор, но навреме се сети, че няма да е толкова лесно да го направи. Едно е да стенеш и пъшкаш пред следователя, който те познава от дълги години, и съвсем друго — пред един смазан от внезапно стоварила се върху му мъка човек. Затова се облегна на стената и зае удобно, доколкото изобщо беше възможно, положение.

— Настоявали сте Люба да започне работа — повтори Настя последната му фраза. — А тя какво ви отговаряше?

— Че имало време… Работата й в Турция се брояла като командировка, тоест без почивни дни… Та сега й се полагала компенсация… Като при сменния метод… А после приятелката й загина, същата, с която Любочка беше в Турция. Люба го преживя много тежко, направо почерня от мъка, само плачеше, по цели нощи не спеше, нищо не хапваше… Каква ти работа! Господи, но какво значение има всичко това?! Нима мислите, че се е самоубила от безделие? Има ли значение защо не е работела!

— Няма — съгласи се Настя. — Просто за мен е важно да разбера какво е правела Люба по цели дни, за какво е мислела, къде е ходила, с кого е разговаряла. Не може да не разбирате: това, което е направила, е било не просто така, не под влияние на един фатален момент. Тя го е обмисляла дълго, подготвяла се е за тази страшна стъпка. И за мен е важно да знам за какво именно е мислела и защо се е подготвяла за това.

— Откъде знаете?

В очите на Сергиенко просветна някакво засилено внимание, сякаш разговорът за пръв път засегна нещо, което би могло да му бъде интересно.

— Намерихме една книга — „Новият завет“, с бележки по полетата. Ако ги е правила Люба, тогава съвсем очевидно е, че тя дълго е размишлявала върху въпросите за греха, вината и наказанието. За какъв грях става дума, Виктор Иванович?

— Не знам.

Но Настя виждаше, че той лъже. Сергиенко знаеше. Или поне се досещаше. Колко еднакво е всичко на този свят, помисли си тя. Стрелников крие от следствието любовната кореспонденция на годеницата си, за да не очерня доброто й име. Виктор Иванович Сергиенко знае за дъщеря си нещо позорно, но и той мълчи, за да опази репутацията й. Макар че това вече не може да навреди нито на Мила Широкова, нито на Люба — на тях им е все едно там, където са.

— Вие познавахте ли приятелката на дъщеря ви — Мила Широкова?

— Не.

Сергиенко произнесе това толкова припряно, че веднага стана ясно: познавал е Мила.

— Но поне сте чували за нея от Люба, нали?

— Да, разбира се. Люба ни беше казала, че отива в Турция заедно с приятелката си, с която са учили в колежа, а после са работили в един хотел.

— А знаехте ли, че загиналата приятелка е същата тази Мила?

— Да, от милицията дойдоха при Люба, разпитваха я за нея. Разпитваха и мен, и жена ми: дали Мила не е идвала у нас след завръщането си от Турция, не ни ли е предавала някакви писма или подаръци от Любочка.

Настя забеляза, че отговорите на Виктор Иванович станаха по-свързани и логични и разбра, че той най-сетне се е стегнал психически. Вероятно нещо в разговора го бе стреснало или напрегнало и човекът с усилие на волята бе успял да се съсредоточи, за да не се изтърве за важен, съществен факт.

— Как реагира дъщеря ви на гибелта на близката си приятелка?

— Преживя я много тежко.

— Люба и Мила наистина ли бяха близки приятелки?

— Ами… да…

Сергиенко пак се изтърва — като се проклинаше вътрешно, Настя му заложи простичък капан, в който той веднага се хвана. Вярно, срамота е да си правиш психологически експерименти с човек в такова състояние, но какво да се прави, като имаш на главата си два трупа и ни най-малък проблясък в издирването на убиеца. Може би наистина Люба Сергиенко е убила приятелката си Мила Широкова? Така би било най-добре. На бърза ръка да досъберат необходимите доказателства, да направят експертизите и да закрият делото във връзка със смъртта на лицето, подлежащо на привличане под наказателна отговорност.

— Но как така, Виктор Иванович — меко произнесе тя, — Мила е била близка приятелка на Люба и не е дошла у вас нито след завръщането си от Турция, нито след като си е дошла Люба? Поставете се на мястото на вашата дъщеря и веднага ще разберете защо толкова се учудвам. Намирате се в чужда страна, работите, печелите пари и изведнъж ваш добър познат ви казва: Заминавам за Москва, да предам ли нещо на вашите? Вие ще останете в чужбина още дълго време, няколко месеца, мъчно ви е за вкъщи, нима няма да се възползвате от възможността да напишете писмо и да изпратите по човека какъв да е подарък, някакво дребно сувенирче — просто за да предадете на своите любими и любящи родители: С мен всичко е наред, не ви забравям и ви обичам. А Люба е била добра дъщеря и ви обичаше, нали?

— Да. Добро момиче беше.

— Защо тогава не се е възползвала от завръщането на Мила, за да ви изпрати писмо и някакъв подарък? Не очаквам от вас отговор, защото вие не го знаете. Вече казахте, че след завръщането си от чужбина Люба е била вяла, изгубила е интерес към всичко, не е започнала работа. Добре, да речем, че не сте знаели точно какво й се е случило, но нима не се учудихте, че в такъв момент най-близката й приятелка не е до нея?

— Не знам… С жена ми не сме мислили за това… Как да ви кажа — всичко е малко по-различно… Аз не харесвах Стрелников, той е много по-възрастен от Любочка, делови, заможен човек… Тя не му подхождаше. И просто се радвах, че след Турция тя се върна вкъщи, а не при него. Надявах се да са сложили край на отношенията си и се радвах, че тя живее у нас. Това е всичко.

— Значи може би Мила изобщо не е била близка приятелка на дъщеря ви?

— Може би.

— Тогава защо казахте, че Люба е преживяла тежко нейната гибел, толкова тежко, че е загубила съня и апетита си, отслабнала е и е почерняла от мъка?

— Не знам! Нищо не знам! — повиши глас Сергиенко.

Настя вече знаеше със сигурност какво ще стане в следващите минути. Беше наблюдавала подобни сцени безброй пъти. Човекът поддържа разговора точно дотогава, докато той не носи заплашителен характер, докато не се приближава до някаква опасна граница. Щом тази граница се приближи твърде много, започват истерични прояви, само мотивът се променя в зависимост от ситуацията. Заподозреният започва да крещи колко е зает и как си губи скъпоценното работно време за тъпи разговори с тъпите служители на тъпата милиция. Потърпевшите, които усещат, че имат някаква вина, наблягат на жестокостта и безчовечността на служителите на милицията, които в такъв тежък, трагичен момент настойчиво ги тормозят с въпросите си.

— Оставете ме на мира! Оставете ме! Трябва да остана сам. Как може да не разбирате? Та вие сте жена, трябва да имате елементарно състрадание… Престанете да ме измъчвате…

— Извинявайте.

Настя внимателно отдели гърба си от стената и излезе в антрето. Вратата към стълбището беше открехната и оттам се чуваше сочният весел глас на Гурген Арташесович Айрумян, който разказваше на изключително любознателните съседи някакви забавни случки от собствената си експертна практика.

— Настася — долетя откъм стаята тихото тенорче на следователя, — приготви се да тръгваме, ще приключим за днес. Вземи стария Гурген и го заведи до колата ми, първо ще откараме него, после и теб.

Тя излезе на стълбището, хвана под ръка Айрумян и го повлече надолу, към изхода.

— А защо не с асансьора? — недоумяващо пъхтеше старецът, тежко преодолявайки стъпалата с дебелите си къси крачка.

— Така е по-бързо — поясни Настя. — На третия етаж сме, а може да чакаме асансьора десет минути, блокът е шестнайсететажен.

— А за къде си се разбързала, рибке моя?

— Да запаля цигара. Вече нямам сили да търпя. По-добре споделете с мен какво интересно научихте от съседите.

— О — оживи се съдебният лекар, — тук съседите са просто забележителни! Слухът, че щерката на Сергиенко е заминала на работа в чужбина за много пари, преди време се разпространил из целия блок. Ето защо, както и ти, сладка моя, добре разбираш, вниманието към момичето след неговото завръщане е било повишено: как е облечена, какво си е донесла, как ходи, как гледа, как говори и така нататък. И всички много се учудвали, че Люба си ходи с все същите полички и блузки, които е носела и преди да замине, не кара вносна кола и изобщо у нея не се забелязват никакви признаци за промяна. Естествено започнали да се взират още по-внимателно. Едва ли не надничали в устата й — да не би пък да има платинени зъби или пломби от брилянти! Нали все пак половин година работа в чужбина — трябва да си проличи с нещо. Нали не е теглила ярема за едното нищо. С една дума — живеела си Люба Сергиенко кротко и незабележимо, но всъщност двайсет и осем чифта очи я наблюдавали денонощно. Така че ако на теб, ненагледна моя детективке, ти трябват доброжелателни свидетели, потърси ги измежду съседите, те ще ти кажат всичко за покойната — и къде е ходила, и какви пликчета си е обувала на излизане. Забелязах една особено информирана баба, с нея си поприказвай.

— Каква баба?

Те вече бяха излезли от блока и Настя с наслада запали цигара, облегната върху капака на светлосинята жигула на Олшански.

— Живее на по-долния етаж, точно под апартамента на семейство Сергиенко. Няма си друга работа, та по цели дни зяпа през прозореца, така че може да ти опише с подробности всяко излизане на Люба от къщи. И да знаеш, кукличке моя целулоидна, тази бабичка, изглежда, знае нещо за Люба. Твърде хитра и многозначителна физиономия правеше. Поразпитай я, без да те мързи, усеща моето дърто сърце, че ще имаш полза от тази бабичка. Носиш ли си чадъра?

— Чадъра ли? — попита Настя. — Не го нося. За какво ми е?

— Как за какво? — възмути се Айрумян. — Виж, че вали.

— Така ли? Я гледай, не съм забелязала.

— Ха, интересна работа, не била забелязала! Ти, костенурчице моя черупчеста, не се боиш от вода, защото си още млада и глупава. А аз, ако се намокря, непременно ще настина, което на моята почтена възраст и при моя старчески задух вече не бива да се допуска. Така че ти подгизвай, щом толкова ти харесва, а аз ще се върна във входа.

Настя тъкмо бе успяла да допуши цигарата си, когато излязоха Олшански, Игор Лесников и Олег Зубов. След тях санитари изнесоха на носилка трупа на Люба Сергиенко. Последен от входа излезе Виктор Иванович. Беше страшно да го гледа човек. Натикаха носилката в колата, затръшнаха се вратите, забуча двигателят. С милиционерската кола заминаха Лесников и Зубов, после потегли и жигулата на Олшански, а Виктор Иванович Сергиенко остана на тротоара с ръце в джобовете, загледан в посоката, в която току-що бяха откарали мъртвото тяло на неговата единствена дъщеря.

* * *

Когато влезе в жилището си, Настя чу някакви гласове откъм хола. Единият глас беше на съпруга й Алексей, а вторият — съвсем непознат. Тя страдалчески се намръщи. След такъв тежък ден, както беше подгизнала под дъжда, й се искаше да вземе горещ душ и да си легне, а после Льошка да разтрие гърба й със специален лековит мехлем и да го увие с топъл вълнен шал. А сега, щом вкъщи има външен човек, трябва да търпи, докато той си тръгне. На пръсти, за да не привлича вниманието, тя се прокрадна до кухнята и затвори плътно вратата към антрето. На печката видя тиган с месо и тенджера със задушени зеленчуци. Явно Льоша се беше прибрал отдавна и преди да дойде гостът му, бе успял дори да приготви вечерята.

Настя свали капака от тигана и вече се канеше по своя лош навик да набоде една пържола, за да я изяде с филия хляб, както си беше — без да я стопли и без гарнитура, но внезапно изпита отвращение към храната. Само преди час беше зверски гладна, а сега не би могла да преглътне и залък. Навярно от умора. Тя включи електрическия чайник, сипа в една чаша нескафе, пусна вътре две бучки захар и късче лимон и седна до масата, като се стараеше да не стене от острата болка.

Гласовете се чуха по-ясно и Настя разбра, че мъжът й и неговият гост са излезли от хола в антрето. След още две минути изтропа външната врата и Льоша влезе в кухнята.

— Здрасти! — Той се наведе и я целуна по бузата. — Защо не ядеш? Пак ли чакаш да ти поднесат на чиния?

— Не мога, Льошик — виновно се усмихна Настя и извади цигара. — Нищо не мога да преглътна.

Алексей обиколи масата, седна отсреща и внимателно погледна жена си:

— Какво се е случило?

— Не, нищо. Просто тежък ден…

— Не ме лъжи.

— Не те лъжа.

— Лъжеш ме. Нали виждам. Ася, познавам те от толкова години, че опитите ти да скриеш нещо от мен изглеждат наивни и смешни. Трябва да си гладна просто по аксиома. Кога яде за последен път?

— Снощи. Днес изпих само няколко кафета.

— Видя ли! Щом не можеш да ядеш, значи нещо се е случило. Хайде разказвай, не си хаби силите да ме заблуждаваш.

— Льош, мразя работата си — неочаквано за самата себе си изтърси Настя.

— Ето това вече е сериозен разговор — одобрително кимна мъжът й. — И какво те разтърси толкова силно днес?

— Мразя работата си, мразя себе си, мразя онези, дето ме карат да правя това, което правя… О, господи, и аз не знам какво говоря! Не ме слушай.

— Защо, много е интересно! — усмихна се Льоша. — Във всеки случай след четиринайсет години работа в милицията казваш това за пръв път. Хайде кажи какво се е случило, Асенка.

— Една млада жена се е самоубила. Майка й се прибрала от работа, видяла дъщеря си, увиснала на примката, и изпаднала в безсъзнание. После се прибрал бащата, извикал милицията и „Бърза помощ“… Хайде представи си в какво състояние е бил. А аз бях принудена не просто да разговарям с него, но и да се опитвам да го хвана, да го улича в лъжа. Неговата самоубила се дъщеря е престъпница, убийца — той го знае, а аз се опитвам да го накарам да ми каже, че дъщеря му е убила приятелката си, а после — вероятно ужасена от стореното — не е издържала и се е обесила. Каква съм аз след всичко това? С какви думи да опиша онова, което вършех? Отрепка ли съм? Безсърдечна гадина ли? Жестока и безнравствена? Защо трябва да правя всичко това, след като разбирам, че е неправилно?

— Тихо, Ася, тихо. — Алексей успокояващо вдигна ръка. — Хайде разкажи поред. Наистина — защо си го направила? Нареди ли ти някой или сама реши, че е необходимо?

— Сама. — Тя въздъхна. — Но следователят беше съгласен, че трябва. Отначало с бащата на покойната работеше Игорьок Лесников, а когато следователят намери улики, говорещи, че младата жена е най-вероятната убийца на приятелката си, изпрати мен да продължа започнатото от Игор. Искаше аз да доизцедя бащата.

— Тоест искаш да кажеш, че разбирайки състоянието на бащата, следователят е искал да се възползва тъкмо от него.

— Да, именно това искам да кажа. И моля ти се, Льошенка, не се дръж с мен като с малко дете и не изопачавай фактите. Следователят искаше до го доизцедя, но и аз исках същото. Нещо повече — правех го. Нещо повече — разбирах, че е неприлично и безнравствено: с хитрост и уловки да подтикваш един баща да даде показания срещу своята току-що починала дъщеря. Това е чудовищно, разбираш ли? Това е отвратително! Съзнавах го и все пак го правех. Защото да разкривам престъпления и да търся убийци — това е моята работа. Моето професионално задължение. Работата, за която държавата ми плаща. Не знам, Льошик, съвсем се обърках и вече нищо не разбирам. Глупачка съм, нали?

— Да. Но не и пълна глупачка, щом ме питаш за това. Истинският, класическият глупак никога не се съмнява в своята гениалност. Щом се съмняваш, значи можем да те спасим за обществото. Кажи ми, ако обичаш, защо толкова бързахте, защо трябваше да получите показанията на бащата именно днес? Не можехте ли да почакате до утре? Ако съм те разбрал правилно, момичето, което е убило приятелката си, също е умряло. Така че никъде не би могло да избяга. Защо е трябвало да се нахвърляте върху горкия човек?

— Там е работата я! Сигурно се е задействал някакъв инстинкт. Професионалната деформация, която те кара да грабваш всяка информация, която ти е достъпна. Когато човекът е потресен и не може да се владее, е най-лесно да измъкнеш информация от него и всички се възползват от това. Нещо повече — специално подреждат цели комбинации, за да извадят човека от равновесие, а после да го накарат да каже това, което той толкова грижливо крие. Прав си: нямахме причина да бързаме, момичето е умряло, не може да се скрие от следствието и да унищожи улики. Но въпреки това аз стиснах бащата за гърлото. Ето това е отвратителното.

— Какво пък, поучи се от собствените си грешки. Съгласен съм, сигурно се отвращаваш от себе си, но следващия път ще си помислиш, преди да се нахвърлиш да доизцеждаш някого. Това е всичко. Не е станала никаква катастрофа. Занапред ще бъдеш по-благоразумна. Край, Асенка, прекратяваме панихидата за твоята блаженопочивша нравственост. Стореното — сторено. Нека общото ни заключение да бъде, че това е било неправилно от морална гледна точка, но, от друга страна, било е продиктувано от интересите на разкриването на тежко престъпление и затова до известна степен — оправдано. Гаси цигарата и да вечеряме!

— Льош, честна дума — не мога. Моля ти се — приплака Настя, — не ме карай да ям. Само ще похабиш продуктите.

— Трябва, жено, трябва! Хем сама разбираш, че трябва, а пък се глезиш! Ако не хапнеш сега, утре ще ти се вие свят — сто пъти сме го проверявали. Иди да си измиеш ръцете.

Настя започна бавно и тромаво да се надига от стола, като с едната ръка се подпираше на масата, а с другата се държеше за гърба.

— Това пък какво е сега? — Алексей веднага скочи, за да й помогне. — Пак ли си мъкнала тежести?

— Не, честна дума, нищо тежко не съм вдигала. Може би съм стояла някъде на течение.

— Господи, Аска, кога най-сетне ще станеш възрастен човек! — простена той. — Кога ще се научиш да не правиш неща, които не бива да се правят, и да постъпваш така, както трябва да се постъпва? Кога ще започнеш да се пазиш от течение? Кажи ми: колко пъти можеш да се спъваш на едно и също място? Какво стоиш, тръгвай към банята, нали се запъти да си миеш ръцете!

— А ти не ми се карай, защото от ужас забравям какво съм смятала да правя. Страх ме е от теб.

Настя най-сетне се изправи и тръгна към банята. Докато сапунисваше ръцете си, се вглеждаше в отражението си в огледалото, окачено над мивката. Льошка е прав, той винаги е прав, защото е много по-умен и разсъдлив от нея. Сигурно би могла да организира живота си по такъв начин, че да сведе до минимум всички възможни неприятности. Да не вдига нищо по-тежко от три килограма, защото след една травма вече от осем години я боли гърбът. Да не стои на течение. Да не позволява на детективския хъс да взема връх над нормалните й човешки чувства. Може да се съсредоточи и да насочи всичките си умствени усилия към безопасността на живота си. Вярно — животът е пълен с опасности, но нали има хора, които някак съумяват да се напрегнат и да държат под око всички тези опасности! Нима тя, Настя Каменская, няма да съумее? Да, сигурно ще съумее. Но, от друга страна, ако хвърли всичките си интелектуални сили в борбата срещу опасностите, няма да й останат сили за нищо друго. Нито за работа, нито за приятелство, нито за любов, нито за хоби. За нищо. Смъртна скука. Да не можеш дори за развлечение да се сборичкаш с някоя малка опасност. Прекрасният писател Богомил Райнов е нарекъл това „Голямата скука“ — вярно, имал е предвид тихото пребиваване в гроба, но един живот, насочен към борба с опасностите, почти не се различава по емоционален интензитет от гробищния покой.

* * *

Алла Стрелникова вече си бе легнала, но не можеше да заспи. Тази нощ беше сама, както впрочем и предишната, и по-предишната. Любовникът й беше заминал по бизнес дела преди близо седмица и Алла се възползва от неочакваната пауза, за да си почине малко и да си отспи. Тя ценеше всеки час сън, защото беше в онази възраст, когато недостигът му сутрин си проличаваше в отпуснатата кожа, в бръчките и в умората.

Винаги когато оставаше нощем сама, Алла си мислеше за Володя, за своя съпруг, с когото бе живяла двайсет години и заедно бяха отгледали сина си. Защо стана така? Той винаги й бе изневерявал, още от първата година на съвместния им живот, тя го знаеше със сигурност, но никога не си бе поставяла за задача да го пипне, да го уличи. Защо трябваше? Беше добър съпруг и баща, носеше пари вкъщи и редовно изпълняваше съпружеския си дълг в леглото, освен това беше красив, обаятелен и преуспяващ и приятелките й завиждаха. Защо изведнъж през двайсет и първата година на съвместния им живот й хрумна да го изобличи? Каква глупост! Защо го направи? Поддаде се на гордостта си, която коварно й прошепна: „Стига си му позволявала да те прави на глупачка, вече си на четирийсет и две, дай му да разбере най-сетне, че не си дете, което може безнаказано да заблуждава! Дай му да разбере, че винаги си знаела за изневерите му, но си мълчала, защото си умна и се владееш добре. Нека започне да те цени и уважава! След двайсет години брачен живот няма къде да избяга.“

Алла се поддаде на подтика от коварния вътрешен глас и както се оказа — направи фатална грешка. Стрелников, вярно, опита някак да се измъкне, но Алла го притисна до стената с неопровержими доказателства и на него не му оставаше нищо друго, освен да си признае за връзката с Люба. Но Алла не отпразнува победа. След като си призна, Стрелников веднага събра багажа си и я напусна. Както се оказа — завинаги. Той беше вярвал свято, че през всичките двайсет години жена му не е знаела нищо за неговите любовни похождения. Не можеше да остане съпруг на жена, която, както се разбра, е знаела практически всичко. Виж, ако и този път си бе премълчала, никаква Люба нямаше да е в състояние да ги раздели. Алла не взе предвид тази страна на характера му, защото просто не знаеше за нея. Не беше имала възможност да научи.

След като Владимир я напусна, Алла бесня три-четири месеца, после реши, че всъщност така й е по-добре. За нея остана чудесният апартамент и отдавна подрежданата с любов вила, самата тя беше красива жена в разцвета си, мъжете се надпреварваха да я ухажват. Имаше интересна работа, която обичаше. Вярно, не бе доходна, носеше слава, но — уви! — не и пари. Така че с парите възникнаха някои проблеми, но много скоро се разрешиха. Все пак Стрелников беше мъж на място в най-добрия смисъл на думата, неслучайно Алла бе живяла с него двайсет години и беше готова да изживее още толкова. Стрелников си беше Стрелников. Само след първия плах намек на Алла за финансови затруднения той започна редовно да й дава пари, и то много и без никакви допълнителни молби и напомняния. Каква глупачка беше, че провокира тази раздяла! С Володя си бе живяла като в рая.

Но нищо, тя започна да си избира и любовници, не по-лоши от Стрелников. Това все още й се удаваше. Наистина не беше ясно какво ще стане с парите, ако Володя отново официално се ожени…

Телефонът иззвъня и я стресна, тя подскочи в леглото. Напипа копчето на нощната лампа, запали я и вдигна слушалката.

— Е, какво сега? — прошумоля непознат и някак далечен глас. — Доволна ли си?

— Кой е? — с внезапно пресипнал глас попита Алла, после се окашля и повтори по-високо: — Кой се обажда?

— Милочка я няма вече. Сега я няма и Любочка. И двете кучки, които ти отнеха Володя, умряха. Хубаво, нали? Ти се стремеше към това, нали, Алла? Това искаше, нали? Именно това сънуваше в най-сладките си нощи. За това мечтаеше — самотна, — когато лежеше без мъж в леглото. Ти винаги си обичала Володя, никога не си преставала да го обичаш и през цялото време мечтаеше той да се върне. А тези младички уличници ти пречеха, те го държаха със здравите си ръчички, с жадните си устни и с дългите си стройни нозе. Те ти пречеха и ето че сега ги няма. Умряха. И двете. Добре, нали? Радваш ли се, Аллочка? Хайде кажи, скъпа моя, нали се радваш?

— Млъкнете! — закрещя Алла в слушалката. — Какви са тези глупости?! Кой се обажда?!

— Аз съм, Аллочка, аз съм, скъпа моя.

— Кой е този аз?

— Твоята жива сянка, твоето второ аз. С теб и без теб — ние сме слети в едно. Като в строшено огледало в теб аз ще се огледам, през пукнатините на бръчките, о, младост моя…

Отсреща затвориха и сигналите свободно я удариха в ухото. Алла внимателно остави слушалката, сякаш се страхуваше, че тя ей сега ще се пръсне на малки пластмасови парченца. Сърцето екливо блъскаше някъде в гърлото й, под найлоновата нощница по кожата й се търкаляха едри капки пот. Тя не позна този глас, нещо повече — не можа дори да определи дали беше мъжки или женски. Превъзмогвайки обзелия я панически ужас, Алла стана от леглото, отиде до барчето, ливна във водната чаша два пръста чист джин, поколеба се, върна на мястото й бутилката тоник и изпи на един дъх неразредената напитка. После извади от контакта телефонния щепсел, бързо се мушна в леглото, угаси лампата и се зави презглава с одеялото.