Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (6)

Глава 6.

Лариса Томчак седеше на пода насред хола в апартамента на свекъра си и подвила крака под себе си, прелистваше поредния семеен албум. Около нея бяха разпръснати купчини снимки, а тя все не можеше да избере най-хубавата. Неотдавна Томчак бе погребал майка си и бе помолил Лариса да се порови в семейните снимки, включително и в старите, и да намери най-сполучливата снимка на свекърва си. Лариса винаги я бе обичала и искрено тъгува, когато тя почина, а сега й се искаше на паметника лицето на майката на съпруга й да бъде именно каквото беше в живота: ласкаво, постоянно готово за усмивка и добродушно.

През последните десет години свекърва й много боледуваше, тъй че въпреки веселия израз на лицето, все пак изглеждаше зле на снимките. Лариса реши да потърси по-ранна снимка, когато свекърва й още беше здрава, цъфтяща жена, модаджийка и веселячка. Като преглеждаше снимките една по една, Лариса стигна до албуми отпреди двайсет години, когато Слава — съпругът й — е бил студент, а свекърва й — на малко повече от четирийсет и пет — в самия разцвет на зрялата женственост. В този албум много от снимките бяха струпани между страниците и като ги подреждаше, тя старателно ги разглеждаше. Колко млади са били — и Славка, и Генка Леонтиев, и Стрелников! Тримата са били в един курс и са били големи приятели. Дори на снимките те почти винаги бяха заедно: на нечия вила, на бригада, по студентски сбирки, във военни лагери, когато са ги вземали запас, на волейболни състезания… Весели, усмихнати, безгрижни. Сега Слава вече съвсем побеля, Гена почти е изгубил косата си, плешивото му теме лъщи, само Стрелников си е все така красив, годините сякаш не му влияят.

Лариса притвори очи и потъна в спомени. Имаше един момент, когато Стрелников не просто й харесваше. Защо да си криви душата — беше хлътнала по него, търсеше погледа му, трепваше, щом чуеше гласа му. Вече излизаше с Томчак, но още не ставаше дума за женитба, беше просто младежки флирт. Колко й се искаше тогава Стрелников да я отнеме от Томчак… Дори веднъж не издържа и прозрачно му намекна за очакванията си. А той? Ларочка, ти си чудесно момиче, при други обстоятелства бих бил щастлив, но Славка ми е приятел и всичко останало дори не подлежи на обсъждане. Виж, ако самият той те разлюби и изостави, тогава може да се върнем към този разговор. Джентълмен. Приятел. Разбира се, Томчак не я изостави и не я разлюби. Но след този разговор и нейните чувства към Стрелников охладняха. Лариса цял живот се бе интересувала само от мъжете, които се интересуваха от нея. Ролята на настойчива завоевателка никак не й подхождаше. В отношението й към Стрелников не остана и капка обида, в онези години романтизмът на младежкото приятелство й изглеждаше съвсем естествен и постъпката на Володя дори някак го издигна в очите й. А същевременно и самия Томчак: ами разбира се, щом момче като Володка Стрелников цени приятелството си със Слава, пази го и не иска да развали отношенията си с него заради момиче, значи самият Томчак има собствена цена в този живот. С една дума ситуацията се облекчи за взаимно удоволствие на страните.

Лариса отново заразглежда снимките. Внезапно едно от лицата на някаква снимка привлече вниманието й. Красиво високо момиче с дълга тъмна коса отнесено разговаряше за нещо с друго момиче, без да забелязва как зад гърба му тримата приятели правят страховити гримаси и издигат над главата му плакат: Плодовете на еманципацията. Лариса съвсем определено беше виждала някога това момиче и не просто го бе виждала, а беше разговаряла с него за нещо сериозно. Да, точно тя беше, и дори пуловерът й беше същият, Лариса добре си го спомняше — снежнобял, дълъг, с огромно цвете, избродирано отдясно на гърдите…

* * *

… Тогава тя беше на двайсет години, беше завършила медицинското училище и работеше като медицинска сестра в женска консултация. Гинеколожката Албина Леонидовна, с която работеше Лариса, беше груба и безцеремонна лелка, с бъдещите майки се държеше нежно и грижовно, а с онези, които бяха решили да прекъснат бременността си — грубиянски, като с животни, които не заслужават добра дума.

Момичето с белия пуловер с голямото избродирано цвете дойде за преглед през март. Лариса си спомняше, че денят беше студен, ветровит и дъждовен. Косата на момичето беше мокра — явно то беше дошло без чадър и дори докато бе чакало, косата не бе успяла да изсъхне. Албина безпогрешно определи от пръв поглед, че пациентката не е от категорията на бъдещите майки.

— Какво ви безпокои? — неприветливо попита тя, отваряйки медицинския картон.

— Явно някакво нарушение — спокойно отговори момичето. — Менструацията ми закъснява.

— Кога беше последната?

— В средата на декември.

— Водите ли полов живот?

— Не.

— На колко сте години?

— Деветнайсет.

— Болки, други оплаквания?

— Боли ме шава и често ми се гади. Това е, няма друго.

— Съблечете пуловера.

Лекарката стана и започна да опипва млечните жлези на пациентката.

— Съблечете се и легнете на стола! — мрачно изкомандва Албина.

Момичето влезе зад паравана и започна да се съблича. Албина продължи да пише в картона, после захвърли писалката на бюрото и отиде при гинекологическия стол. Звъннаха инструменти, после Лариса чу възмутения глас на лекарката:

— Абе ти защо ме будалкаш?

— Не ви будалкам — стъписано отговори момичето. — Наистина имам някакво закъснение…

— Закъснение имала! — кресна Албина. — Бременност имаш, а не закъснение. Хайде де, ще ми се прави на девица. Да не си дошла в цирк? За развлечение? Кого искаш да мамиш?

— Ама не, грешите. Не може да съм бременна. Аз никога… Сигурно е тумор…

— Обличай се! — рязко каза лекарката. — И не ми давай акъл! Все някак мога да различа бременност от тумор. Вече си на десет-единайсет седмици. — Тя изхвърча като фурия иззад паравана, седна зад бюрото и отново взе картона. — Никакъв срам нямат вече! — на висок глас дуднеше тя, докато пишеше бързо в картона. — Имат лекарите за пълни глупаци. Никога не била… хайде де… Божият вятър я е издул. Сигур развратничат още от детската градина, пък после се чудят на закъсненията… Какво поколение расте, не, направо не разбирам какво е това поколение!

Момичето излезе иззад паравана, напълно облечено, и Лариса остана поразена от промяната у него. Лицето му приличаше на маска — застинало и страшно.

— Истина ли е? — попита то с някак помъртвял глас. — Наистина ли съм бременна?

— Не, пошегувах се! — озъби се Албина Леонидовна. — Нали ти казах: десет или единайсет седмици. Руски не разбираш ли? Сядай, сега ще ти напиша направление.

— Какво направление? — тъпо попита момичето.

— За изследвания. Нали ще правиш аборт?

— Аборт ли? — повтори момичето, сякаш не разбираше какво му говорят.

— Ами да. Или ще раждаш?

— Не знам.

Тя стана и тръгна към вратата. Това беше толкова неочаквано, че нито Албина, нито Лариса успяха да продумат. Първа се оборави лекарката.

— На — каза тя и подаде на Лариса бланките с направленията за изследвания. — Настигни я и й ги дай. Така или иначе изследванията трябва да се направят.

Лариса скочи и изтича в коридора. Момичето никъде не се виждаше. Лариса отиде до външното стълбище и я видя — застанала под дъжда без палто, вцепенена, прегърбена.

— Слушай — Лариса внимателно я докосна по рамото, — ти наистина ли не знаеше?

Тя мълчаливо поклати глава.

— Но как може да е станало?

— Знам — тихо отговори момичето. — Станало е на Нова година. Аз не бива да пия изобщо — на пръв поглед не се напивам, но после изведнъж заспивам. И нищо не усещам. Само тогава може да се е случило.

— Ах, гадове! — разгневена, извика Лариса. — Поне знаеш ли кой го е направил?

Момичето отново поклати глава.

— Може би приятелят ти? — предположи медицинската сестра. — С него ли посрещахте Новата година?

— Не, с компания. Нямам приятел.

— Господи, горкичката! Но все пак можеш да разбереш кой го е сторил. Познаваш всички от компанията, нали?

— Разбира се. Те са от моя институт. Но няма да правя разследване.

— Защо? Трябва да го намериш и да кажеш…

— Не. — Момичето изрече това толкова рязко и категорично, че Лариса не можа да продума повече. — Нищо не трябва. Няма да го търся.

— И ще оставиш нещата така? Ами че ти си била изнасилена, разбираш ли това? Отнели са ти девствеността, а и са се възползвали от безпомощното ти състояние. Та това подлежи на наказателна отговорност! Още днес иди в милицията и напиши заявление, чуваш ли!

— Не. Никъде няма да отида. Благодаря ви за съчувствието. Довиждане. — Тя се обърна и си тръгна.

— Чакай! — извика след нея Лариса. — Не си взе палтото!

Момичето мълчаливо се върна в зданието и след няколко секунди излезе на улицата, вече облечено. Все така мълчаливо мина покрай Лариса и се изгуби зад ъгъла.

И това беше. Но как се казваше тя? Не, Лариса не можеше да си спомни. Дори да се обърне към консултацията, вече няма да намери картона. Минали са толкова години, картонът със сигурност е унищожен. А и онази консултация вероятно вече не съществува, за двайсет и седем години станаха толкова промени…

Но тримата млади весели студенти, единият от които сега е съпруг на Лариса, определено знаят кое е това момиче и къде може да се намира.

* * *

Като помисли малко, Лариса стигна до извода, че всичко не е толкова просто, колкото й се бе сторило в началото. Тя беше доста хладнокръвна жена и никога не се опитваше да се самозалъгва, затова бързо съобрази, че да се възползва от състоянието на пийналото и дълбоко заспало момиче е могъл всеки от онази новогодишна компания, включително и някой от тримата приятели. Мисълта, че можеше да го е сторил и самият Томчак, беше неприятна, но Лариса нямаше как да изключи и тази възможност. Разбира се, идеалният вариант би бил да установи със сигурност, че го е сторил Стрелников — о, тогава би могла да му извие врата и да си върне за всичко, което беше принудена да изтърпи заради приятелството му със Слава. Но от всяко положение не можеше да пита за момичето с белия пуловер мъжа си. Ако клетото момиче е било изнасилено от някого от тримата приятели, всеки опит би бил безсмислен. Слава би й казал името на момичето само ако те не са имали никакво отношение към тази история и изобщо не знаят за нея. Все пак трябваше да се постарае и да си спомни името сама.

Лариса беше сигурна, че ще може да си спомни това име, ако го чуе отнякъде. На колко ли години беше момичето? То каза — на деветнайсет. Значи втори или трети курс, по-скоро втори. Ами ако опита да научи в института? Помисли си, че в института компаниите се образуват в групите, значи това момиче най-вероятно е било в една група със Слава, Гена и Володя. Така, има напредък. Да, но ще й дадат ли такава справка в института? Списъците на студентите се пазят в архива и едва ли някой ще се съгласи за нищо и никакво да се рови в прашните стари книжа.

Тя купи огромна кутия бонбони и бутилка скъп коняк и отиде в деканата на института, който през 1972 година бяха завършили Томчак, Леонтиев и Стрелников. Получаването на нужната информация далеч не се оказа толкова трудно, колкото бе предполагала — бонбоните и конякът подействаха много по-добре от най-сълзливите и красноречиви молби и само след около два часа Лариса получи списъка на студентите от курса, в който през 1969 година бе учил съпругът й. Беше се подготвила добре за отиването си в деканата и предварително се бе сетила, че момичето може и да не е завършило института заедно с всички, ако е решило да роди детето и си е взело академичен отпуск. Ето защо трябваше да поиска не списъците на завършилите, сред които можеше и да няма такава абсолвентка, а по-ранните, например от втори или дори от първи курс. Освен това Лариса знаеше от собствения си студентски опит, че ако в последния курс е започнала специализация, групите са се оформили наново и студентите, които през първите три или четири курса са учили в една група, през последния са се озовали в различни.

След като получи исканите списъци и намери познатите имена, Лариса се убеди, че и тримата приятели — Томчак, Леонтиев и Стрелников — са учили в група номер 4, след което внимателно започна да чете женските имена. Тя лесно си спомни името на момичето с белия пуловер веднага щом зърна фамилното — Цуканова. Да, разбира се, именно Цуканова беше. Надежда Романовна Цуканова. Още тогава, преди двайсет и седем години, й беше направило впечатление, че пациентката се казва точно като директорката на медицинското училище, което бе завършила самата Лариса — и тя беше Надежда Романовна.

Значи Надежда Цуканова. Добре, нещата потръгнаха. Фамилното име не беше много разпространено, годината на раждане беше налице, името и бащиното — също. Можеше да опита. Разбира се, никак не й се искаше виновник за тази некрасива история да се окаже Томчак. Може би щеше да е по-добре изобщо да не научава за това? Те бяха живели като семейство двайсет и четири години — бяха живели добре, почти без кавги, вярно, нямаха деца, но въпреки това бракът им беше стабилен и изпълнен с приятелство и човешка топлота… Струваше ли си да рискува всичко това заради призрачната надежда да смачка омразния Володя Стрелников?

Струва си, реши Лариса. Винаги е по-добре да знаеш истината.

* * *

Писмата, намерени във вилата на Томчак, буквално смаяха следователя Олшански. Това не беше любовна кореспонденция, а по-скоро кореспонденция за запознаване, тъй да се каже.

Добър ден, Людмила!

Дадоха ми вашия адрес в агенция „Купидон“. Няколко думи за мен: на 42 години съм, някога бях женен, но несполучливо, нямам деца. Цял живот съм търсил жената, която да отговаря на моя идеал: нежна, спокойна в живота, но необуздана в любовта. За съжаление досега не ми вървеше, но се надявам, че срещата с вас ще се превърне в празника, който толкова дълго съм чакал. В агенцията ми казаха, че искате да се запознаете с мъж, не по-млад от 35 години, който е готов на сексуални експерименти. Иска ми се да вярвам, че аз напълно отговарям на тези ваши изисквания. Изпращам ви снимката си. Сега всичко зависи от вашето решение.

Николай Лопатин

Другите две писма бяха абсолютно същите като съдържание, разликата беше само в някои подробности и в подписа.

— Охо! — подсвирна Настя, когато Олшански й показа писмата, по-точно — техните ксерокопия, защото самите писма бяха изпратени за експертиза. — Излиза, че мадам Широкова е използвала услугите на брачна агенция. Интересно — защо ли? Ако съдим по думите на нейните познати, не й е липсвало внимание от страна на мъжете. Не е била и прекалено скромна и винаги с готовност се е отзовавала на подобно внимание. Може би много е искала да се омъжи, а никой не й е предлагал брак, нещата са стигали само до леглото?

— Може би — кимна Олшански, — ако нямаше едно но. Погледни датата на писмото, изпратено от някой си Дербишов.

Настя взе писмото и веждите й подскочиха. Датата беше от месец септември. По това време Мила Широкова вече е живеела със Стрелников и дори е била венчана за него.

— Нищо не разбирам. Нима до такава степен не е била уверена в отношенията си със Стрелников, че си е подготвяла резервни варианти?

— Същото озадачава и мен. Помисли само: заради Широкова Стрелников за някакви си два-три месеца прави онова, което цели две години не е направил заради Люба Сергиенко: поискал е развод от жена си Алла Сергеевна и е отишъл под венчило, макар и чисто символично и безсмислено от гледна точка на гражданското право, но все пак извънредно значимо от сърдечна гледна точка. Не говори ли това за сериозността на намеренията му? Според мен — няма повече накъде. А Широкова не е и не е доволна. Как би обяснила това?

Настя замислено повъртя писмото в ръцете си и внимателно го остави на бюрото пред следователя. Пушеше й се, но знаеше, че от тютюневия дим Олшански го боли глава, и се въздържаше. Впрочем Константин Михайлович почти винаги проявяваше снизхождение към нейните слабости и все пак й разрешаваше да пуши, като предварително широко отваряше прозореца, дори навън да беше двайсет градуса под нулата. „По-лесно е после да се стопля, отколкото да се отърва от главоболието“ — казваше той в такива случаи.

— Имам два варианта — предпазливо подзе Настя, като поглеждаше мечтателно пепелника на перваза. — Първи вариант: Широкова е знаела, че нещо заплашва отношенията й със Стрелников, нещо достатъчно сериозно, и тези отношения всеки момент е можело да се развалят, затова за всеки случай не е изоставяла опитите да си намери подходящ съпруг чрез брачната агенция. Вариантът ми допада дори защото тази неизвестна за нас заплаха като нищо може да е станала причина и за убийството на Широкова.

— А вторият вариант?

— Вторият е съвсем идиотски, дори ми е неудобно да говоря за него, по-добре първо да го проверя.

— Анастасия — каза ядосано Олшански, — още в зората на нашето познанство пределно ясно наблегнах, че не може да криеш информация от следователя. Наблегнах ли?

— Наблегна — оклюмано потвърди Настя.

— А предупредих ли те, че никога няма да си имам работа с оперативен работник, който се опитва да ме будалка?

— Предупреди ме.

— Защо ме мотаеш тогава?

— Пазаря се с вас, а не ви мотая. Вие какво, не разбрахте ли?

Олшански звънливо се разсмя, свали очилата си и стисна с пръсти вдлъбнатината от тях на носа си. В този момент Настя за пореден път се зачуди как става така, че този мъж с неговото толкова привлекателно лице, големи очи и равни бели зъби неизменно изглежда като някакъв скитник със своя вечно омачкан костюм. Просто да се чудиш и маеш!

— Е, и какво искаш, търговке? — попита той, след като се насмя.

— Да запаля цигара.

— Добре де, хайде пали, какво да те правя! Казвай: какъв е вторият ти вариант?

— Мисля, че Широкова е имала прекалено засилен сексуален апетит и затова постоянно са й трябвали мъже. Отначало се е чукала с всички наред, безразборно, а после нещо се е случило. Нещо, което я е спряло. С една дума започнала е да се страхува от случайни запознанства. Може да е пипнала някаква зараза или пък е уцелила някой бандит. И затова е започнала да търси запознанства чрез агенция. Все пак така има известна сигурност, можеш предварително да проучиш човека, пък и агенцията има адреса му, ако нещо се случи. Разбирате ли? Търсела е не съпруг, а партньори за секс, затова фактът, че се е венчала за Стрелников, не е имал никакво значение. Дори вече омъжена за него, тя е щяла да прави същото. Аз, Константин Михайлович, не разбирам друго.

— И какво е то, интересно?

— Защо Стрелников е пазел тези писма и дори ги и скрил във вилата на Томчак? Защо не ги е унищожил? Това би било и по-лесно, и по-безопасно.

— Значи писмата са му трябвали.

— За какво?

— Знае ли човек… Например, за да шантажира тези мъже.

— Господи, но с какво толкова е можел да ги шантажира? Какво осъдително има в опитите да си намериш съпруга чрез брачна агенция?

— Не знам, Анастасия, не знам. Само предполагам. А твоята задача е да издириш тези кандидати за женитба и да ги огледаш внимателно. Ясна ли е задачата? Това беше, красавице, а сега — бегом марш!

Настя тежко въздъхна и се надигна от бюрото, затвори прозореца, облече якето си и тръгна да изпълнява нареждането на следователя. Естествено — не се затича. Анастасия Каменская не умееше да тича и категорично отказваше да се учи.

* * *

Николай Лвович Лопатин — подвижен, енергичен и абсолютно различен от снимката си — посрещна Юра Коротков радушно и с готовност заразказва спомените си за очарователната сексуална Милочка, с която се срещнал два пъти през юли тази година. Юра дори се притесни от тази откритост. Е, добре, не можеш сам да си намериш жена, използваш услугите на агенция — в края на краищата това си е лично твоя работа. Но да откровеничиш с абсолютно чужд човек, па бил той и детектив от „Петровка“…

— Когато получих адреса й от „Купидон“, й написах писмо. И след около седмица получих отговор, в който Милочка изразяваше готовност да се срещнем и бе написала телефона си. Обадих й се, срещнахме се… Ами това е.

— Тя хареса ли ви?

— Много, много ми хареса. Но само първия път.

— Така ли? — заинтересува се Коротков. — Ами втория?

— Втория — вече не. Затова и не се срещнахме повече.

— Но какво не ви хареса, Николай Лвович?

— Тя беше прекалено… как да ви кажа… взискателна в леглото. Да, бях написал в писмото, че съм готов на сексуални експерименти. Но забележете — именно на експерименти, не и на прекаляване. Ни най-малко. Вие разбирате ли разликата между експерименти и прекаляване?

— Тоест искате да кажете, че Широкова е изисквала от вас повече, отколкото вие реално сте можели да й предложите? — уточни Коротков.

— Именно. Нали знаете формулата за идеална съпруга? Уважавана дама в гостната, готвачка в кухнята и проститутка в леглото. Първия път ми се стори, че Милочка е точно такава, а втория разбрах, че освен леглото, нищо друго не я интересува. Естествено можех да се понапъна и да удовлетворя всички нейни желания, но после какво? Нито уважавана дама в гостната, нито готвачка в кухнята. Аз си търся съпруга, а не любовница. Надявам се, че ме разбирате?

— Струва ми се, че да — кимна Коротков. — А вие харесахте ли й?

— Естествено не! — възкликна Лопатин. — Тоест първия път, както вече споменах, се разделихме, напълно доволни един от друг, а втория път аз доста прозрачно й намекнах, че разчитам не само на креватни забавления. Предложих й да отидем на театър. Да можехте да видите какво отвращение се изписа на лицето й! Боже, сякаш й предлагах да прекара една нощ на гробищата или да изпере мръсно бельо, което се е трупало цяла година. Вярно, в леглото беше добра — дума да няма, но разбирате ли, аз вече не съм във възрастта, когато бих обръщал толкова голямо внимание на секса.

— Чакайте, Николай Лвович, но нали самият вие сте написали в писмото си, че цял живот сте търсили жена, необуздана в любовта!

— Под необузданост в любовта разбирам качество, а не количество. Обичам добрия секс, което за мен означава той да е изобретателен, продължителен, но такъв сеанс, нека се изразя така, ми е достатъчен за цяла седмица. А на Милочка това не й беше интересно, тя обичаше бързия, простичък секс — но да се прави често. Имаше желание да го прави на всеки два-три часа. Схващате ли разликата?

— Николай Лвович, а не ви ли се видя чудно, че такава привлекателна млада жена не може да уреди живота си сама и е принудена да търси помощ при професионални сватовници?

— Не, изобщо не ми се видя чудно! Ни най-малко! Аз ползвам услугите на „Купидон“ вече три години и мога да ви кажа, че повечето жени с неуреден живот са именно млади и привлекателни. Не знам защо се получава така, но е факт. Да бяхте видели с какви хубавици съм се срещал по препоръка на „Купидон“! Кинозвезди, фото модели! Обаче това е то… Не могат да си намерят съпруг.

— Хайде да уточним — търпеливо каза Юра, който вече бе разбрал, че най-много от всичко на света Николай Лвович Лопатин обича да говори за себе си. — От разговорите си с Широкова вие разбрахте ли ясно, че тя си търси съпруг? Или — партньори за леки, необвързващи отношения?

— Не мога да ви кажа. Практически ние не сме разговаряли. Правехме само секс.

— Значи тя не ви е казвала нищо за себе си?

— Не е.

— И вие не сте я питали?

— Питах я. Но не много настойчиво. Нали разбирате — само две срещи и много секс…

Това често споменаване на обилните сексуални упражнения, на които бил способен Лопатин, накара Коротков мислено да се усмихне. Види се, Николай Лвович не е чак толкова силен, повече го бива да мечтае. Но Людмила Широкова май наистина не си е търсила съпруг. Инак непременно щеше да отиде на театър.

* * *

Подателят на второто писмо — Сергей Бакланов — се оказа пълна противоположност на разговорливия Лопатин. Леко прегърбен, висок, с мрачна физиономия, той отговаряше с нежелание и трябваше буквално да му вадиш думите с ченгел. И той получил номера на пощенската кутия на Людмила Широкова от „Купидон“, писал й, оставил телефонния си номер. Срещнали се само веднъж — у него, и след това той повече не видял Мила. Тя обещала да му се обади, но не го направила. Нещо повече: Сергей й написал най-малко десет писма с молба за среща — красивата и разкрепостена в леглото жена много му харесала, но така и не дочакал отговор. Коротков разбра, че този кандидат за женитба е разочаровал Мила и затова тя не му е дала телефонния си номер, за да не й досажда. А писмата, които е получавала в пощенската си кутия, просто е изхвърляла.

Но най-изненадващ се оказа резултатът от срещата с автора на третото писмо — Виктор Дербишов.

— Аз никога не съм се срещал с тази жена — категорично заяви той. — И никога не съм я виждал.

— Но нали ползвате услугите на агенция „Купидон“? — за всеки случай уточни Коротков, който си помисли, че може да е станало недоразумение и вместо на нужния му Виктор Дербишов, е попаднал на негов съименник с подобна външност.

— Да, ползвам услугите на тази агенция.

— Давали ли са ви в тази агенция номера на пощенската кутия на Людмила Широкова?

— Не, не са ми го давали. Никога не съм чувал това име.

— Спомнете си, Виктор Александрович, опитайте да си спомните. Людмила Широкова, красива блондинка. Това е било съвсем наскоро, през септември.

— Ама не е имало такова нещо, колко пъти трябва да ви повтарям! Не разбирате ли руски?

Коротков мълчаливо извади от папката копията от писмото и от приложената към него снимка, на която се виждаше — без никакво съмнение — Дербишов.

— Вие ли сте писали това писмо?

Дербишов нетърпеливо грабна листа и снимката, после вдигна към Коротков недоумяващ поглед:

— Никога не съм го писал.

— А почеркът вашият ли е?

— Почеркът? Да… мисля, че е моят… Много прилича на моя. Моля, можете да проверите…

Той взе чист лист хартия и започна бързо да пише. Да, почеркът наистина изглеждаше абсолютно същият. Но за това трябваше да си кажат думата графолозите, някои хора толкова умело променят и подправят почерци, че да не повярваш. Възможно беше Дербишов да не е писал писмото, а просто някой да е подправил почерка му. А може и да го беше написал той, а сега нарочно да променяше начина, по който изписваше буквите. Всичко беше възможно.

— Ами снимката? — попита Коротков. — Не се ли познахте там?

— Да — смутено кимна Дербишов. — Аз съм на нея.

— И какво излиза тогава, Виктор Александрович?

— Не знам… Нищо не разбирам.

— Ще трябва да ме придружите — въздъхна Коротков.

— Защо?

— Нали виждате, получава се някаква неясна ситуация. Убита е млада жена, намираме адресирано до нея писмо, подписано с вашето име и дори с приложена към него ваша снимка, а вие твърдите, че никога не сте писали това писмо. Ще трябва да разнищим тази работа.

— Но аз не мога да тръгна сега с вас! — възмути се Дербишов. — Зает съм, между другото в момента съм на работа, имам неотложни задачи, определил съм си важни срещи… Никъде не тръгвам с вас.

— И аз съм на работа — уморено отвърна Коротков, който вече не можеше да си спомни кога за последен път беше ял. От глад и умора го болеше стомахът, трябваше да вземе хапче, а още по-добре — да хапне нещо. Как да хапнеш обаче с всичките тези кандидати за женитба, дето трябва да ги ловиш из цяла Москва! — И аз имам важни задачи и неотложни срещи със свидетели, които поне малко биха прояснили обстоятелствата около убийството на младата жена. Повярвайте ми, Виктор Александрович, сега с огромно удоволствие бих се прибрал вкъщи, бих хапнал и бих легнал да подремна. Нима ви е безразлично, че някой е използвал името и снимката ви с неясна и — твърде вероятно — с престъпна цел? Ако не ви е грижа за смъртта на една млада жена, помислете поне за себе си. Някъде близо до вас се разхожда човек, който всеки момент може да ви нанесе удар в гръб. Не ви ли е страх?

— Добре! — ядосано каза Дербишов, стана от бюрото и облече шлифера си. — Да вървим!

* * *

Брачната агенция, а по-точно — бюрото за запознанства „Купидон“ — се намираше чак в края на проспект „Мир“, на територията на огромен западнал автокомбинат, който даваше помещенията си под наем на различни фирми. Оказа се, че не е много лесно да се влезе в сградата — долу седяха двама охранители с униформи, които изобщо не реагираха на служебното удостоверение на Настя, а настояха да слезе да я вземе някой от фирмата, която тя търси. Бяха абсолютно убедени, че жената с милиционерското удостоверение е дошла в „Купидон“ да си търси съпруг, а не по служебна работа, така че не направиха за нея никакво изключение. Настя доста дълго се разхожда из просторния вестибюл, докато най-сетне дойдоха да я вземат.

„Купидон“ заемаше само две стаи. В едната имаше компютър и много метални картотечни шкафове, а другата, обзаведена с евтина, но що-годе прилична мека мебел, очевидно бе предназначена за разиграване на спектакъла „Задушевен разговор с цел колкото може по-добре да разберем клиента“. Жената, която бе слязла да вземе Настя и я бе довела в помещението на агенцията, се оказа едновременно и собственичка на фирмата, и нейна единствена служителка. Казваше се Тамара Николаевна и видът й не бе на твърде преуспяваща бизнес дама, макар Настя прекрасно да разбираше, че това може да е само илюзия.

— С какво мога да бъда полезна на родната милиция? Да не би някой от моите клиенти да си има неприятности?

— И то какви, Тамара Николаевна! Една от жените, които са ползвали вашите услуги, е убита. Затова ми се иска да науча за нея всичко, което е възможно.

— Ясно! — спокойно отговори собственичката на агенцията. — За коя става дума?

— Людмила Широкова. Сигурно не си спомняте всичките си клиенти наизуст…

— Така е, но Мила си я спомням много добре. Трудно е да не я запомни човек.

— Така ли? Какво толкова запомнящо се имаше у нея?

— Моята агенция съществуваше най-вече благодарение на нея — пестеливо се усмихна Тамара Николаевна, — ако разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам.

— Мила Широкова беше моята най-активна клиентка. Може би сте изненадана, че не ахкам и не охкам, но винаги съм очаквала, че това рано или късно ще се случи.

— Какво да се случи?

— Това, което се е случило с Мила. Четох за убийството й във вестника. И бях някак подготвена, че ще дойдете при мен. Тя беше ненаситна, не минаваше и седмица, без да вземе от мен нов адрес. Разбира се, това ми беше изгодно — нали за всеки предоставен й абонат получавах пари, но неведнъж съм я предупреждавала, че не бива толкова често да сменя мъжете. Обикновено това свършва зле.

— Значи сте сигурна, че Широкова е загинала заради безразборните си връзки с мъже?

— Разбира се! — Тамара Николаевна учудено поглед на Настя. — Че заради какво друго?

— Не знам. Можете ли да ми дадете списъка на абонатите, които сте препоръчали на Широкова, и списъка на онези, на които сте препоръчали нея?

— Разбира се, всичко е в компютъра. Интересува ли ви нещо друго?

— Интересува ме всичко. Всичко, което можете да ми разкажете за нея. От самото начало. По какъв начин се запознахте?

— По най-обикновения. Просто тя дойде в агенцията като клиент.

— Какво, направо от улицата ли? Или някой й е препоръчал именно вашите услуги?

— Не знам. Не е споменавала нищо за препоръки. Аз постоянно пускам реклама във вестниците и хората идват при мен, в това няма нищо необичайно. Рекламата е за това — клиентите да научат за теб.

— Ясно. Говорила ли ви е Людмила за проблемите си, казвала ли ви е, че иска да си намери съпруг, който да отговаря на определени изисквания?

— И да, и не. Разбира се, говореше за тези неща, но аз виждах, че — меко казано — ме заблуждава.

— Сериозно?

— Вижте, аз съм професионален психолог. Не мислете, че като се занимавам с подбор на двойки за запознанство, не ме бива за нищо друго в този живот. Тоест искам да кажа, че именно това умея да правя достатъчно професионално. Ако погледнете процента на запознанствата, завършили с брак, в различните агенции, смея да ви уверя, че моята фирма далеч ще изпревари другите. Като гледате офиса ми, предполагам, това не си личи?

— Да, струва ми се, че не личи — предпазливо се съгласи Настя. — Видът на вашия офис наистина не е много представителен.

— Всичко е съвсем просто. Една голяма банка купува сградата на автокомбината, така че ще остана тук още най-много два-три месеца. Тази история с продажбата на сградата и местенето се протака вече близо година, практически с единия крак съм навън, затова не правя ремонт и не купувам нови мебели.

Тамара Николаевна включи компютъра и започна да търси сведенията, нужни на Настя. Работеше бързо и си личеше, че тази възпълна и неособено елегантна жена е на „ти“ с електронната техника.

— Може ли да използвам телефона?

— Моля — отвърна собственичката на бюрото за запознанства, без да откъсва поглед от монитора.

Телефонът на Гордеев даваше заето. Настя направи четири или пет опита да се свърже с началника си, но без успех. Най-сетне Тамара Николаевна завърши оформянето на списъците и от бръмчащия принтер започна да изпълзява дългата лента на разпечатката.

— И все пак, Тамара Николаевна, защо Людмила е използвала вашата помощ? Не мога да разбера. Защото тя е водела твърде активен личен живот. За какво са й били и партньорите, които вие сте й подбирали?

Тамара Николаевна извърна поглед, но само за няколко секунди.

— Да, права сте, с нея нещата бяха по-различни. Това заинтересува и мен. И то далеч не защото Мила беше млада и много красива — клиентки като нея имам повече от достатъчно. Но всички те са с някакъв дефект в характера, разбирате ли? Някои са срамежливи, други са затворени и не умеят да се запознават. Някои не могат да си намерят съпруг поради начина си на живот — например работят в чисто женски колектив, хабят много време за път от къщи до службата си и затова фактически не виждат в живота нищо освен служебното помещение, обществения транспорт и дома си. Те изобщо няма къде да се запознаят с някой мъж. С всички е различно. И Мила си имаше своя причина. Наистина научих за нея доста по-късно.

— И каква беше тази причина?

— Веднъж я пребили и ограбили. Преди този случай тя с лекота и без да се замисля, си е лягала с всички, които й харесвали, запознавала се на улицата, в метрото — буквално навсякъде. И веднъж завела в дома си някакъв случаен партньор, който я вързал, запушил устата й с парцал, пребил я и изнесъл от апартамента всички пари и ценни вещи. Именно след този случай тя решила да престане с обичайния си начин на запознаване. Много се уплашила. С мъжете, които й препоръчвах аз, беше много по-безопасно, защото имам тук адресите и паспортните им данни. А е било невъзможно да намери онзи мерзавец, тя не е знаела дори името му. Тоест той, разбира се, й казал някакво име, но със сигурност то не е било истинското. За фамилното пък да не говорим.

— Тамара Николаевна, нима всички ваши клиенти наистина искат да се оженят или омъжат?

— Защо питате?

— Ами просто имам впечатлението, че те търсят не толкова съпруг или съпруга, колкото приятел за душата. Любовник или любовница с една дума. Кажете, не съм ли права?

В стаята се възцари мълчание, нарушавано само от бръмченето на принтера. После Тамара Николаевна леко се усмихна:

— Права сте. Но това се отнася не само за моята агенция. Това е повсеместна практика. Колкото и да е странно, има доста мъже, които не могат да си намерят подходящи жени в своето обкръжение. Можем дълго да разсъждаваме за причините за това явление, но повярвайте ми — точно така е. Те искат да градят някакви романтични отношения, да ухажват, да правят любов — това е толкова по човешки разбираемо! Далеч не всички се стремят към брак, но всички искат да имат жена, която да им подхожда и да им харесва. Нормално е. Това е природен закон. Забележете, че процедурата на запознаване чрез посредник, тоест в случая чрез мен, е изключително сполучлива за тази цел. Срещат се, виждат се, не се харесват — разделят се. И толкоз. Няма обиди и претенции. А я се опитай да се разделиш с такава лекота с жена, с която си се запознал сам, и то жена от собственото ти обкръжение. Имате общи познати или всеки ден се виждате в службата — вече не е толкова лесно да се отървеш от бързо породилата се връзка. Психологически това е съвсем друга ситуация, много по-тягостна и болезнена. Неслучайно и ние никога не даваме на нашите клиенти телефонните номера на препоръчаните партньори. Това е желязно правило, абсолютно задължително. Даваме само номера на пощенската кутия. Ако искаш — напиши писмо. Изпрати снимката си. Ако твоето писмо и външността ти са заинтересували контрагента, той ще ти отговори. Пак писмено и пак чрез пощенската кутия. Случва се подобна кореспонденция да се води с месеци, докато хората не решат, че може вече и да се срещнат. А понякога тя секва още след първото писмо. Но клиентите са спокойни, че човек, който не им подхожда, няма да прегрява телефона им. Възможно ли е това при непосредствено запознанство? Там веднага се започва от телефонния номер или от домашния адрес и после хората не знаят как да се отърват.

— Разумно — съгласи се Настя. — Да разбирам ли, че мъжете, които сте препоръчали на Широкова, също не са се стремели към брачни вериги?

— Естествено. Защо да създавам предварително обречени познанства? Давах номера на Милочка само на онези, които си търсеха приятелка, а не съпруга. Ето вижте. — Тя издърпа от принтера дългата хартиена лента, която веднага се сви на руло. — Тук е списъкът на мъжете, на които съм дала нейния номер, и списъкът на онези, чийто номер съм дала на Мила. Трябва ли ви нещо друго?

Настя бързо прегледа списъците. Бяха съставени по азбучен ред и тя бързо видя, че номерът на Виктор Дербишов е в списъка на мъжете, които са били препоръчани на Людмила Широкова за романтично запознанство. Имаше и дата: август 1996 година. Нима Дербишов бе излъгал? Защо? Нали е бил наясно, че в „Купидон“ може да се провери и лъжата така или иначе ще се разкрие? Тя повъртя рулото и намери втория списък: клиентите, на които са давали номера на Широкова. Сред тях името на Дербишов липсваше.

— Тамара Николаевна, взаимно ли е при вас информирането на клиентите? Или давате на някого номера на пощенската кутия, например номера на въпросната Широкова, без обаче да съгласувате това с нея?

— Различно — сви рамене професионалната сватовница. — Зависи от желанието на клиента. Например имам клиентка, която би искала да се запознае с мъж, който има вила или изобщо живее извън града. Тя обича да се занимава с градинарство и овощарство и мечтае да живее сред природата едва ли не през цялата година. Щом се появи клиент мъж, който отговаря на това изискване, давам му номера на нейната пощенска кутия, но не я известявам, за да не пораждам у нея напразни надежди. Той може да вземе адреса, да си плати за него, но да не й пише. Не е нужно тя да чака напразно.

— А с Широкова как постъпвахте?

— Различно. Доста често давах номера й на мъже, защото повечето от тях все пак искат жената да е млада и привлекателна. Много мъже се интересуваха от нея. И аз не й съобщавах. Защо да й съобщавам? Ще получи писмото и сама ще реши. Но тъй като Милочка беше активна клиентка, за нея правех някои изключения.

— Например?

— Например, когато се появяваше някой особено интересен мъж, давах номера му първо на нея. Разбирате ли?

— Не съвсем. Трудно се ориентирам във вашата политика.

— Но какво сложно има? Обичайните закони на конкуренцията. Който е пръв, той има право. Който не е успял — закъснял е. Ако дам на един клиент три номера наведнъж, под голям въпрос е с коя от трите кандидатки ще се срещне най-напред. Затова ако някоя от жените е особено ценна за мен, отначало давам на човека само нейния номер, а едва после, ако отношенията му с нея не потръгнат, му давам номерата на останалите. А в някои случаи, като например с Мила, не давам на такъв мъж изобщо никакви номера, за да не завися от моментното му настроение. Вместо това давам неговия номер на Милочка. Специално за нея съм сигурна, че непременно ще му пише. А пък по-нататък — както потръгне, така ще е. Сега разбирате ли?

— Да, сега горе-долу разбирам. Ето, тук пише, че сте дали на Широкова номера на някой си Виктор Дербишов. А на Дербишов не сте препоръчали Мила. Това един от тези случаи ли е?

— Разбира се. Я да погледнем картончето, та да стане по-ясно.

Тамара Николаевна издърпа едно от картотечните чекмеджета, порови в него и извади картон, на който беше залепена снимка.

— Ето моля, погледнете. Красив мъж, мениджър на агенция за недвижими имоти. Ерген. Заможен. Само едно изискване — външно привлекателна и млада партньорка. Представяте ли си колко дами биха искали да се запознаят с него? Конкуренцията щеше да бъде бясна. Затова номерът му е попаднал най-напред при Мила. А пък вече ако не се разберат, щях да го препоръчам на други клиентки. Но неговия номер нямаше да дам на никоя, докато всички привилегировани при мен дами не бяха си опитали щастието.

— А коя дама става привилегирована при вас? Какво трябва да направи за целта?

— Трябва да ми хареса. Какво, цинично ли звучи? Е, преценката си е ваша. Вижте, аз съм пределно откровена с вас. Има жени, на които искрено искам да помогна и затова ги откроявам сред другите. А има и такива, които ме оставят равнодушна. Срещат се истински нещастни жени, просто без късмет, а има и лакоми щуки, жени консуматорки. Та нали аз не върша работата си механично, а се старая да вникна във вътрешния свят на своите клиентки!

— Дербишов отдавна ли е ваш клиент?

— Не. Ето вижте, на картона му е отбелязана датата на първото му посещение при нас — август тази година. Преди това, доколкото знам, е ползвал услугите на други агенции.

— И Широкова беше първата, на която дадохте номера му? — уточни Настя.

— Точно така.

— А после какво? Срещнаха ли се?

— Не знам. Но аз честно изчаках, както бях обещала на Милочка. Две седмици не дадох номера му на никоя, така че Мила да успее да му пише и да получи отговор. После, разбира се, го препоръчах на други клиентки.

— Ами добре, Тамара Николаевна, благодаря ви за разясненията. Може ли пак да използвам телефона?

— Разбира се, разбира се, обадете се.

Настя отново набра номера на Гордеев. Този път дълго даваше свободно. Най-сетне тя чу уморения, раздразнен глас на началника си.

— Виктор Алексеевич, аз съм.

— Къде се запиля?

— В „Купидон“ съм, по делото за Широкова. Да се връщам ли на „Петровка“ или може да се прибирам вкъщи?

— Веднага иди на улица „Шверник“ при Сергиенко! Олшански и Игор Лесников са вече там.

— Какво се е случило?

— Самоубийство.