Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2017)
Корекция и форматиране
mmemish (2017)

Издание:

Автор: Валери Динев

Заглавие: Животът

Издание: първо

Издател: ИК „Пирамида 91“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: философски текст

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-9947-02-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3248

История

  1. — Добавяне

6. Георг Зимел

Според Г. Зимел положението на човека в света се определя от това, че при всяко изменение на своето битие и поведение, той във всеки момент се намира между две граници — нашите действия и съдбата; между това, което е висше, и това, което е низше; между най-глупавото и най-мъдрото между най-обширното и между най-ограниченото и т.н.[1] Освен това, ние всички и навсякъде имаме граница, ние също се явяваме граница. Човекът е нещо, което трябва да бъде преодоляно.[2] Като цяло животът е безграничен и непрекъснат, докато Аз съм с определени граници. Потокът на живота се установява не само в особеното Аз, но също и във всяко преживявано съдържание, във всяка обективност и т.н. Животът се стреми да се провре през всяка органическа, душевна вещна форма и да излезе зад тази граница.[3]

Георг Зимел смята, че същностната конституция на живота се явява това, че тя се оказва непрекъснат поток, но при това се оказва затворена в неговия носител и съдържание, образуващи индивидуалния център. Като цяло индивидуалността е повсеместна за живота, а животът е повсеместно индивидуален.

За Г. Зимел животът е движение, което във всеки отрязък включва в себе си нещо друго, което да трансформира в себе си. Какъв би бил животът в своята абсолютност, ако не съществува като „повече живот“.[4]

Според Г. Зимел, смъртта изначално съществува в живота, но и тя се заключава в преминаването от живота на собствените му предели. Животът и смъртта стоят на една степен на битието на тезис и антитезис.[5] Според Г. Зимел „животът изобретява а науката открива“.

Понятието съдба

Понятието съдба е основано на двойно предположение — преди всичко то се нуждае от „субект“, който сам по себе си и оттук, независимо от всяко „събитие“ съдържа и представлява смисъл, вътрешна тенденция, изискване.[6]

Наред с тази собствена насоченост на субекта възникват и протичат генетически несвързани с нея определени събития, които допринасят или препятстват тази насоченост, прекъсват нейните процеси или свързват далечното, подчертават в нея определените пунктове или пренасят решения за нейната цялостност. Те си остават разбира се „случайни“, доколкото тяхната причинност, техният собствен ред на събития нямат нищо общо със собствените значения на субекта, с когото те се срещат и когото определят. Обаче своето внимание ние ще насочим не на това, а върху това, че те се сблъскват с даден субективен живот и по този начин получават смисъл вътре в него Този смисъл не трябва да бъде „разумен той може да бъде възмутителен, разрушителен, непостижим“.[7]

Г.Зимел смята, че така или иначе възниква специфичност на „съдбата“ — това, че чисто каузално преминаващия ред обективно се вплита в субективния ред определящ отвътре живота и благоприятства и насилва посоката и зависимостта на този живот — получава се в нейния смисъл отнесен към субекта, бивайки повече или по-малко външно, произтичащо по своя собствена причинност, и все така свързано с нашия живот. Там, където отсъства единият от тези елементи ние не говорим за съдба.[8]

Според Г. Зимел, животното няма чувство за живот, собствено идеална и индивидуална особеност на интенцията, при която произтичащото отвън събитие би могло да се определи или да определя едновременно този живот, благоприятствайки или пречейки да влезе в нея. За Г. Зимел, човешкият живот пребивава в двойнствен аспект — от една страна, ние сме отдадени във власт на космическите движения и зависим от тях, от друга, усещаме и въвеждаме нашето индивидуално съществуване от собствения център под своя отговорност и като завършена в себе си форма.[9]

Георг Зимел смята, че там, където ние говорим за чисто вътрешна съдба, самото Аз съответно се е разделило на субект и обект. Подобно на това, както ние за себе си сме обект на познание, ние сме за себе си и обект на преживяване.

Съдбата определя живота на човека, но само затова, че той е избрал, изхождайки от определена негова родственост, тези събития, на които той може да им придаде смисъл, позволяващи му да станат негова „съдба“. Ако определено събитие въобще се смята за съдба, съдбата на всеки индивид, това настъпва затова, че ние предполагаме у всички хора наличие на известни решаващи за него жизнени интенции.[10]

Често пъти съдбата се определя от обективни фактори, от друга страна съдбата се определя от тяхната същност. Животът по своята същност постоянно пристъпва в подем и падение, сила и слабост, тъмно и светло, без да губи нито за момент от своята цялостност.

Бележки

[1] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 7

[2] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 11

[3] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 15

[4] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 21

[5] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 85

[6] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 94

[7] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 94

[8] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 94

[9] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 95

[10] Зиммель, Г. Избранное, т.II, М., 1996, с. 96