Валери Динев
Животът (17)

15. Михаил Бахтин

М. Бахтин се опитва да погледне на живота отвътре като преживяване, като вътрешен живот, който се оформя или в самосъзнанието или в съзнанието на другия.^[1] Според Бахтин в преживявания от мен отвътре живот принципно не могат да бъдат преживени събитията на моето раждане и смърт; раждането и смъртта като мои не могат да станат събития на собствения ми живот. В същото време всички връзки с другите, са свързани само с мен. „Аз винаги съм със себе си, не може да има живот за мен без мен.“^[2] Бахтин смята, че вътрешния живот на другия преживявам като душа, а в самия себе си живея в дух. „Душата преживявана отвътре е дух.“^[3]

Нашето преживяване не е насочено обикновено към самите нас, а към нещо извън нас. „Преживяването като нещо определено не се преживява от самия преживяващ, то е насочено към някакъв смисъл, предмет, обкръжение, но не към самия себе си, към определеността и пълнотата на своята наличност в душата. Аз преживявам предмета на своя страх като страшен, предмета на любовта си като любим, предмета на своето страдание като тежък, но не преживявам страха си, любовта си, своето страдание… Аз трябва да направя от преживяванията си специален предмет на своята активност, за да ги преживея. Трябва да се абстрахирам от предметите, целите и ценностите, към които е било насочено живото преживяване и които са осмисляли и запълвали това преживяване, за да преживея самото си преживяване като нещо определено и налично.“^[4]

За да уловя себе си в своето преживяване трябва да стана друг спрямо самия себе си — който живея този свой живот в този ценностен свят — и този друг трябва да заеме съществено обоснована ценностна позиция извън мен (на психолог, художник и т.н.). „Можеш да изразиш това така: не в ценностния контекст на моя собствен живот добива своя значимост самото ми преживяване като душевна определеност. В моя живот то не съществува за мен. Необходима е съществена смислова опорна точка извън моя смислов контекст, жива и творческа, а следователно и правдива, за да се изземе преживяването от единното и единственото събитие на моя живот, а следователно и на битието, като единствено събитие, защото то е дадено само отвътре на мен, и за да се възприеме неговата налична определеност като характеристика, като щрих на душевното цяло, като черта на вътрешния ми лик.“^[5]

В своите преживявания човек е обхванат от определена времевост. „В живото самопреживяване идеалният извънвременен смисъл не е индиферентен на времето, но му се противопоставя като смислово бъдеще, като това, което трябва да бъде, противоположно на това, което вече е. Цялата временност, продължителност се противопоставя, на смисъла като още-не-изпълненост, като нещо още не окончателно, като не-всичко-още: само така може да се преживява временността, дадеността на битието в себе си пред лицето на смисъла.“^[6]

М. Бахтин изисква в своя живот ние да изживяваме всеки момент като нещо крайно и начало за нещо ново. „Изискването: живей така, че всеки даден момент от живота ти да може да бъде завършващ, последен момент, а в същото време и начален момент на нов живот… За мен самия нито един момент не може да стане дотолкова самодоволен, че да се осъзнае ценностно като оправдан завършек на целия живот и достойно начало за нов.“^[7]

В своя живот в един момент човек поглежда на живота си като на нещо негово, не през очите на другия. „Аз, тъй като става дума за ценността на живота за мен, за собствената ми ценност не за другите, а за мен, полагам тази ценност в смисловото бъдеще. В нито един момент моят рефлекс над самия себе си не е реалистичен, аз не познавам формите на дадеността относно себе: формата на дадеността коренно изкривява картината на моето вътрешно битие. Аз — в своя смисъл и ценност за самия себе си — съм изхвърлен в света на безкрайно изискващия смисъл. Щом като се опитам да определя себе си за самия себе си (не за другия и от другия), намирам себе си само там, в света на зададеността, извън времевата си вече-наличност, намирам се като нещо още предстоящо в своя смисъл и ценност; а във времето (ако напълно се абстрахирам от зададеността) аз намирам само разпокъсана насоченост, неосъществено желание и стремеж на моята възможна цялостност; но това, което би могло да ги събере, оживи и оформи — техните души, моето истинско аз-за-себе си — още го няма в битието, то е зададено и още предстои.“^[8] Човек още не може да намери параметрите на своето битие като зададеност, защото това му предстои. Моето определение за мен самия ми е дадено (по-точно, дадено като зададеност, даденост на зададеността) не в категориите на времевото битие, а категориите на още-не-битието, в категориите на целта и смисъла, в смисловото бъдеще, враждебно на всяка моя наличност от миналото и настоящето. Да бъдеш за самия себе си значи все още да предстоиш на себе си (да престанеш да си предстоиш, да си вече всичко тук, значи духовно да умреш).^[9]

За Бахтин човек сам е мотор, двигател на своя живот, той е тази активна сила, която движи всичко в него. „Живото преживяване в мен, в което съм активно активен, никога не може да се успокои в себе си, да спре, да се завърти не може да отпадне от моята активност да застине изведнъж в самостоятелно завършено битие, с което моята активност няма какво да прави, защото, ако нещо се преживява от мен, в него винаги зададеността е принудителна, отвътре то е безкрайно и не може оправдано да престане да се преживява, т.е. да се освободи от всички задължения относно своя предмет и смисъл. Аз не мога да престана да бъда активен в него.“^[10]

Много често ние сме свидетели, че отвътре животът се ръководи от определена вяра и надежда. „Докато животът не е прекъснат във времето (за самия себе си той се прекъсва, а не завършва) той живее от своята временност с надежда и вяра в несъвпадането със себе си… Поради това тази вяра и надежда имат молитвен характер.“^[11]