Тимъти Зан
Преданост (9)

Шеста глава

Мениджърът на Аукционна къща Певън на Кровна не помогна много. И продавачът, и купувачът на предметите на изкуството, които имаше Гловсток, бяха анонимни и нито мениджърът, нито някой от подчинените му не разпознаха нито един от представителите, които бяха изпратени на търга. Къщата нямаше записи или указания как обектите бяха дошли до Кровна, нито с какъв кораб са били откарани. Той все пак си спомни, че е трябвало да вземе предметите за оценка на два пъти преди окончателната продажба. И двата пъти те престояли в офиса му по-малко от час, след като се срещнал с агента на продавача. Успя още да си спомни, че са били откарани с ландспидер, а не с въздушен.

Предметите биха могли да са били в частно жилище преди аукциона. Но заради крадците, които редовно успяват да хакнат записите на аукционната къща, за да търсят добра плячка, това би било тъпо и опасно. Продавачът по-скоро ги е държал в скривалище някъде наоколо. Някое сигурно, секретно и леснодостъпно място. След кратко проучване се оказа, че има около петдесет служби за съхранение на около час път от къщата. Повечето бяха малки. Подходящи за съхраняване на резервни мебели или бизнес книжа, но недостатъчно надеждни за скривалище на половин милиард кредита във вид на произведения на изкуството. Оказа се, че има само едно съоръжение с параметрите, които Мара търсеше. Наричаше се „Биртрауб Брадърс Център за съхранение и реставрация“ — просторен комплекс от свързани сиви сгради, недалеч от главния космодрум на града. С по трийсет-четирийсет кораба, паркирани в доковете по всяко време и няколко хиляди работници, жужащи като пчели наоколо, за да приемат, разпределят и складират стотици хиляди кашони и сандъци на ден, тя реши, че това е едно от най-големите подобни съоръжения в сектор Шелша.

Обаче имаше още нещо в мястото, нещо, което събуждаше подозренията й. Може би това бяха мрачните гардове, които виждаше от масата си в тапкафа^[1] от другата страна на улицата. Гардове, които носеха ясния отпечатък на ъндърграунда в израженията си и езика на тялото. А може би заради това, че много от корабите, които се виждаха да товарят и разтоварват на доковете, бяха без маркировка. Или може би това беше фактът, че присъствието на Мара тук, на тази масичка до прозорците, бе задействало тихи алармени звънчета чак до задната стая на тапкафа.

Тя вдигна чашата си и тайничко погледна хронометъра си. Седеше тук от малко след обяд и бе запълнила последните три часа с две малки напитки и едно предястие, докато следеше трафика към и от съоръжението. За тези три часа персоналът на заведението я бе наблюдавал с ненатрапчива бдителност, подчертана от многократни обаждания по комуникатора до неизвестен партньор или партньори. Обажданията се учестиха осезаемо в последния час и въпреки че Мара бе твърде далеч, за да дочуе каквото и да било от разговорите, тя можеше да усети нарастващата нервност. Нещо, което не бе изненадващо. Ако по високите етажи на йерархията в Биртрауб Брадърс се чувстваха виновни за нещо, щяха незабавно да са проверили всички съседни космодруми за кораба, с който е дошла, да изровят всеки запис, който би могъл да има връзка с нея, а даже и да се свържат с хора с широки връзки сред персонала на силите на реда с надежда да могат да я идентифицират.

Нищо от това не бе им помогнало и най-малко. Нейният идентификационен код бе пълна измислица, корабът й не бе регистриран и нито лицето, нито пръстовите или ДНК отпечатъци бяха записани в който и да е файл, компютър или пък в паметта на полицейски дроид където и да е в Империята. Що се отнася до разследването — тя просто не съществуваше.

С ъгъла на окото си тя забеляза, че шефът на тапкафа се приближава към нея през морето от маси. Тогава тя се пресегна със Силата, за да го проучи набързо. Той беше нервен, както винаги, но бе изпълнен с решимост, която не беше съществувала по-рано. Очевидно те най-накрая бяха готови да направят своя ход.

— Извинете, госпожице — каза мениджърът колебливо.

— Да? — погледна го Мара.

— Извинявам се, но тази маса ни трябва — каза той. — Страхувам се, че трябва да напуснете.

— Оо? — каза Мара, оглеждайки се наоколо. В интерес на истината, мястото беше по-пълно през последния половин час, като почти на всички маси имаше поне по един клиент. Обаче тъй като повечето от тях явно бяха наети гангстери, направени от същия калъп, както гардовете на портала на Биртрауб Брадърс, това не звучеше като състоятелен аргумент.

Мениджърът махна към бара. При дадения знак един келнер тръгна към тях, балансирайки чаша на подноса си.

— Едно последно питие — разбира се, от заведението — и ще трябва да си тръгнете.

Сервитьорът пристигна и постави чашата пред нея.

— Имам по-добра идея — каза Мара, вдигна чашата и я подуши. Миризмата бе добре прикрита, но нейната техника за подобряване на сетивата бе адекватна на предизвикателството.

— Вместо да се опитвате да ме дрогирате — продължи тя, като разклати течността и я остави на масата — защо просто да не прескочим до отсреща и да не си побъбрим с братя Биртрауб?

Мениджърът се облещи. Реално такива случаи не се вписваха в обичайната му работа.

— Аз… Аз не разбирам.

— Няма значение — каза Мара, оглеждайки отново помещението. Очите й се спряха на един мъж, седящ през няколко маси от нея. Той беше малко по-стар от останалите бандити и бдително наблюдаваше, преструвайки се, че не се интересува от разговора.

— Ти — посочи го Мара. — Да приключим с тези глупости и да идем при шефа ти.

Човекът се усмихна и умело изигра учудване, когато погледна към нея, отбелязвайки сивия й гащеризон и липсата на оръжие.

— Какво ви кара да мислите, че той ще се заинтересува от това, което имате да му кажете?

— Бъди сигурен — отговори Мара, като втвърди тона и изражението си, докато го гледаше право в очите.

Той се поколеба за момент, след което леко сви рамене.

— Както желаете — каза той, стана от стола и посочи към вратата. — Моля.

Мара стана и се пресегна за чантата, която бе оставила на съседния стол. Шефът на командата бе по-бърз — пресегна се и хвана дръжките:

— Позволете — каза той и я вдигна.

Мара кимна в знак на съгласие и заедно прекосиха залата. В момента, в който достигнаха вратата, двама от най-едрите гангстери тихо се плъзнаха след тях.

Дълъг ландспидер ги чакаше над бордюра. Мара и шефът седнаха на задните седалки, докато двамата апапи отвориха сгъваемите седалки срещу тях.

— Офисът на мастър Биртрауб — шефът инструктира водача и спидерът потегли по улицата.

— Имаш ли си име — попита Мара.

— Пиртона — промълви той с полуусмивка. — А ти?

— Наричай ме Клерия — отговори Мара.

— Хубаво име — Пиртона посочи към чантата й, почиваща в скута й. — Може ли?

Мара кимна. Всичките й оръжия и помощни средства бяха там, но по-инкриминиращите бяха скрити в различни електронни устройства и тя се съмняваше, че Пиртона ще се тормози с нещо повече от бегъл преглед, докато стигнат целта си. И той не го направи, наистина. За около минута прерови резервните дрехи и електрониката, след което затвори чантата и я сложи на седалката до себе си.

— Доволен ли си? — попита Мара.

— Никога не съм — отвърна с усмивка той в отговор.

Няколко минути по-късно шофьорът се приближи до един необозначен вход, набутан между два празни дока. Пиртона поведе Мара навътре и надолу по един ярко осветен коридор, а двамата яки типа отново вървяха след тях. В контраст на активността, която Мара бе наблюдавала по-рано отвън, тази област изглеждаше напълно пуста. Няколко завоя по-късно те достигнаха до врата без знаци и табелки.

— Насам — каза Пиртона, докосна с длан пластината за идентификация и махна на Мара напред.

Това наистина бе офис, но видимо не принадлежеше на някой от братята Биртрауб или на някой с поне прашинка реална власт. Бюрото бе старо и лекьосано, столовете обикновени, без тапицерия, осветлението — просто, ярко и функционално. Заради шкафовете за документи покрай стените тя колебливо го определи като кабинет за съхранение на записи.

Също така видимо обаче човекът, който стоеше до бюрото и я гледаше намръщено, не беше дребен служител.

— Това ли е тя? — настойчиво попита той, докато разглеждаше Мара от глава до поети. — Това… това… момиченце е тази, която ви ошашка всички?

— Това е тя — потвърди Пиртона. — Човек, който не може да се открие в никакви записи, е достатъчно обезпокоителен.

— Наистина? — попита кисело човекът.

— Наистина — потвърди Мара. Тя почувства лек въздушен полъх по тила си, когато двамата гангстери влязоха и затвориха вратата зад нея. — Кой брат Биртрауб сте вие?

— Най-лошият — усмихна се той.

— Достатъчно честно — каза Мара. — Сега, относно бизнеса. Трябва ми името на човека, наел мястото, където шест ценни произведения на изкуството са били складирани преди година и половина.

Очите на Биртрауб се ококориха.

— Искате какво? — попита той настоятелно. Неговото враждебно изражение за момент бе замъглено от объркване. — Произведения на изкуството?

— Точно — отговори Мара, прикривайки гримасата си. С подсилените си от Силата сетива тя ясно усети, че Биртрауб не лъже. Той наистина не знаеше нищо за предметите и тяхната продажба. Твърде лошо. Иначе нещата биха могли да станат много по-лесни. — Тогава ще се съглася със списък на всички, които са държали подобни помещения по това време.

Объркването на Биртрауб изчезна и лицето му стана мрачно.

— Вие или сте луда, или се шегувате.

— Тогава какво ще кажете само да ми обясните защо някой непознат, който наблюдава вашите съоръжения, ви прави толкова нервен?

Физиономията на Биртрауб стана злобна, той направи знак с очи на Пиртона. Пиртона кимна и застана зад Мара. Тя почувства натиска на дулото на бластер между плешките си. Мислено тя тръсна глава. Аматьори. Първото нещо, което професионалистът научава е, че като докоснеш противника с оръжие не постигаш нищо повече, освен да му покажеш къде точно е оръжието.

— Това ще е изключително лоша идея — предупреди тя Биртрауб. — Наказанията за нападение над имперски агент са доста гадни.

Биртрауб изсумтя, но Мара усети проблясък на несигурност.

— Ти не си имперски агент, нали?

— Сигурна съм, че вашите хора се надяват да сте прав — спокойно отговори Мара.

Нотка на объркване премина отново по лицето на Биртрауб.

— Открийте за кого работи — нареди той. — След това убий…

Точно по средата на заповедта му Мара се извъртя на 180 градуса наляво с танцова стъпка извивайки ръка, за да достигне тази на Пиртона и да изблъска бластера далеч от гърба си. Той стреля частица от секундата по-късно и свистящ син зашеметяващ пламък облиза близкия шкаф за документи. Мара плъзна лявата си ръка по китката му, сграбчи я и постави дясната си ръка на ръката му до лакътя. Използвайки тази опорна точка, тя усука ръката му около рамото и насочи бластера му към единия от двамата гангстери. Пръстът на Пиртона закриваше достъпа до спусъка. Мара се пресегна за Силата, натисна зад пръста му и изпрати синя светкавица към гангстера, после завъртя още малко и зашемети и втория. Бързо усукване на китката на Пиртона и бластерът се озова в нейната ръка и тя изстреля финален откос в неговото тяло.

Тя прехвърли бластера в дясната си ръка и го насочи към главата на Биртрауб още преди тялото на първия гангстер да докосне пода.

— Настроен за зашеметяване — одобрително коментира тя, след като и трите тела утихнаха на пода. — Явно Пиртона не е бил готов да играе на „всичко или нищо“ с мен, както вие искахте. Умен човек. Следователно ще оцелее тази нощ.

Тя бавно повдигна бластера:

— Какви, мислите, са вашите шансове?

Биртрауб се взираше в нея застинал неподвижно. Лицето му бе извънредно бяло. Той отвори уста, но нищо не излезе от нея.

— И така — продължи Мара. — Трябва да ми обясните как така бяхте готов да ме убиете само защото се намирах наблизо.

Гърлото на Биртрауб проработи, а на лицето му се изписа поражение.

— Има един човек — думите трудно излязоха от устата му. — Нарича се Колдра. Той работи с пиратска банда. Голяма банда. Те складираха голяма част от плячката си тук. Те… не обичат да ги гледат.

— Не ги обвинявам — каза Мара. Такаа, май предметите на Гловсток не идваха от бунтовниците в крайна сметка. — Къде мога да го намеря?

Биртрауб пребледня още повече.

— Не! — той пое дълбоко дъх. — Моля ви! Той ще ме убие, ако разбере, че съм ви казал за него.

— Няма въобще да разбере — увери го Мара. — Къде е той?

— Вие не разбирате — протестира Биртрауб, гласът му трепереше от отчаяние. — До два часа, след като ви хванат, те ще узнаят всичко.

— До два часа след като ме хванат, те ще са мъртви — поправи го Мара. — Къде е той?

Биртрауб пое дълбоко въздух и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Не! — каза той. Умоляващият тон бе изчезнал, заменен от омразата на човек, който няма какво да губи. — Каквото и да смятате да ми направите, не е възможно да бъде толкова лошо като това, което Колдра ще ми направи.

Мара сви устни. Императорът често я бе предупреждавал, че тя е твърде млада, за да приемат повечето хора заплахите й сериозно.

— Прекрасно, ако така желаете — каза тя. — Аз само трябва да го открия сама.

Тя посочи към вратата с бластера:

— След вас.

Изразът на облекчение, който се бе изписал на лицето на Биртрауб, рязко изчезна.

— Моля?

— Нямам намерение да обикалям това място сама — поясни Мара. — Освен това по този начин, когато открием Колдра, очаквам той да бъде достатъчно учтив, за да спре и да каже „Здравей“ и да попита „Коя е новата ти приятелка?“. Така ние ще бъдем официално представени един на друг.

Биртрауб пребледня отново.

— Ти си луда! — изсъска той. — Забрави! Няма да вървя!

— Нямаш избор — каза Мара.

— Имам въоръжени хора навсякъде из района.

— Имаше въоръжени хора също и тук — припомни Мара и тръгна към него. — Губим време. Хайде!

По очите му от езика на тялото му тя усети леки признаци, че той ще опита да направи нещо глупаво. Тя се приготви за реакция, докато продължаваше да върви. Когато достигна в обсега му той замахна към гърлото й с цялата сила, която имаше. Но скоростта, силата и отчаянието нямаха значение за свързаните със Силата съзнание и рефлекси. Мара леко се наклони настрани и юмрукът му попадна в празно пространство. Пропускът извади Биртрауб от равновесие и когато той се наклони и почти падна върху нея, Мара се завъртя на десния си крак и се отмести от пътя му.

Някои хора биха се осъзнали в този момент. Биртрауб не беше от тях. Даже след като залитна покрай нея, той опита да я ритне. Мара отстъпи встрани и подсече другия му крак. Той се пльосна на пода и последните му мераци за битка го напуснаха.

— Когато си готов — каза спокойно Мара и го побутна с крак по ребрата.

Мръщейки се от болка, Биртрауб се надигна на една ръка, като се завъртя наполовина, за да я погледне.

— Склад 14 — успя да каже като се тресеше, сякаш думите предизвикваха болка при изговаряне. Като се има предвид как се бе приземил, сигурно наистина беше така. — Източната част на комплекса — погледът му се плъзна по хората му, които още бяха в безсъзнание. — Ако те хванат, кажи им, че Пиртона ти е казал.

Мара се усмихна подигравателно.

— Благодаря ти — каза тя и вдигна трофейния бластер. — Ако той не е там, ще се върна да си поговорим отново.

Тя стреля и той припадна, когато синият зашеметяващ огън го облиза. След това си взе чантата и тръгна по пустите коридори към изхода.

Водачът още чакаше в дългия ландспидер. Мара го зашемети, издърпа го така, че да не се вижда и потегли.

 

Склад 14 бе близо до док 14, в момента зает от един лъскав товарен кораб от клас Хироти Кресънт — модел, по-скоро приличащ на играчка за богати деца. Но за пореден път външният вид заблуждаваше. Мара проучи кораба, докато правеше спокоен кръг по външния път на комплекса, отбелязвайки скритите лазерни и торпедни скривалища, фалшивите маркировки и мъжете, спретнато облечени, но с груби черти, които правеха караулни обиколки около кораба и широкия товарен портал към склада. До вратите встрани от пътя имаше три ландспидера с логото на Биртрауб Брадърс от двете страни. През вратите на склада тя видя група мъже да товарят касети на антигравитационни подемници, които после бутаха до рампата на кораба. Самият склад изглеждаше добре снабден, с много купове каси, разпръснати навсякъде. Тя обърна особено внимание на разположението на касите покрай задната стена и продължи пътя си.

Гърбът на склад 14 се допираше до друга сграда с размерите на склад, която беше разделена на по-малки складови помещения. Тесен сервизен коридор минаваше между двете сгради. Мара намери входа към коридора и се насочи към едно място, където според спомените й имаше разхвърляни касети, зад които можеше да се прикрие, за да не се вижда отвътре. С помощта на Силата тя се увери, че няма никого наоколо, нито някой идва към нея. Тогава тя отвори чантата си и се приготви за работа.

Първата й задача бе да извади светлинния меч, скрит в дълъг уред за анализ на данни. Уредът имаше три скрити ключалки, позиционирани достатъчно далече една от друга, за да не може сам човек да ги натисне и трите. Мара докосна двете с ръце и със Силата натисна и третата. Извади меча и го закачи на колана си. След това извади пистолета и кобура от едното от двете устройства за съхранение на данни и ги закачи под лявата подмишница. Накрая направи последна проверка за евентуални наблюдатели и тръгна към стената на склада, като включи светлинния меч.

С остро свистене пурпурното острие проблесна. Императорът й бе казал, че това е уникален цвят, когато й бе дал парчето, от което тя израсна^[2] кристала за меча си. Цвят, който се бе получил само още веднъж през последните сто години. Той не й каза откъде е взел парчето. Може би от някоя от колекциите с оръжия, произведения на изкуството и исторически артефакти, които той бе разпръснал из Империята.

За момент тя постоя неподвижно, гледайки острието, като остави усещането за оръжието да премине в ума й и после обратно в ръцете й. След това зае стойка и леко докосна с острието стената пред себе си. Стената бе дебела и добре бронирана, така че й трябваха три внимателни среза, за да разбере истинската й дебелина. Но след това работата потръгна бързо. Тя нагласи острието така, че да пробие цялата стена, без да позволи някой издайнически проблясък да бъде видян сред сенките, и изряза тесен триъгълник, достатъчно голям, за да може тя да се промъкне през него. После угаси меча, хвана изрязаното парче със Силата и натисна. Парчето се счупи с глухо хрущене. Напрегнато и с усилие — парчето се оказа по-тежко, отколкото изглеждаше — Мара го накара да прелети около половин метър и внимателно погледна вътре.

Тренировките на паметта при Императора й помогнаха отново. Тайният вход, който си бе пробила, се оказа точно зад средата на купчината касети, каквато бе и целта й. Тя придърпа чантата си и премести триъгълното парче още половин метър напред. След като се увери, че никой не я е забелязал, тя се промъкна през отвора, след което използва Силата, за да върне парчето на мястото му. Тя напъха чантата между две касети, върна светлинния меч на колана си и се придвижи към края на купчината.

Първата й мисъл, когато видя всички товари с касети, които се качваха в кораба, бе, че пиратите са разбрали за нейното разследване и се изнасяха. Но сега тя осъзна, че случаят не е такъв. Хората и извънземните с подемниците не товареха на случаен принцип. Те вземаха касети само от два определени купа, близо до вратите, които бяха почти изчерпани. Още по-интересно бе, че имаше два различни вида дрехи: единият се носеше от работниците с подемниците, а вторият от половин дузина хора и извънземни, които предимно се мотаеха наоколо и зорко наблюдаваха първата група. Явно ставаше някакво преразпределение на стоката.

Тя се пресегна за Силата и опита да почувства двете групи. Тези с подемниците показваха ниско ниво на бунтарски наклонности и леката параноя, характерна за професионалните престъпници, но не и скритата злост, която тя обикновено усещаше при закоравелите убийци. Контрабандисти или подобни, предположи тя.

Наблюдателите обратно — не само имаха характеристика на убийци, но бяха и арогантно горди с това. Всеки от тях имаше забележим дълъг белег на лявата буза или на мястото, което минаваше за буза при извънземните. Това, комбинирано с военните им пагони и складът, пълен с плячка, сочеха, че това са пиратите, за които Биртрауб бе споменал.

Обаче един образ липсваше от цялата картина. Мара продължи с визуално и ментално сканиране на помещението и накрая го откри — стоеше сам, до един куп с касети, вляво от нея. На пръв поглед не бе нещо особено, поне на външен вид. Средно висок човек, не много едър, облечен в тъмночервена туника, черни панталони и ботуши. Не носеше открито оръжие, имаше приятно, трудно за запомняне лице. Обаче тренираните и подсилени сетива на Мара рисуваха друга картина. Очите на това приятно лице бяха внимателни и изучаващи. Туниката и ботушите прикриваха екзотични и смъртоносни оръжия и даже отпуснат, даваше усещане за дебнещ хищник. За разлика от Пиртона и неговите хайвани, за разлика даже и от пиратите наоколо този мъж бе воин.

Колдра.

Тя го изучава още някоя минута, като наблюдаваше как очите му следят цялото помещение, отбеляза как ръцете му са все близо до оръжията, които тя различаваше по едва забележимите гънки по туниката и слабите издутини по кожата на ботушите му, долови как непрекъснато обмисля резервни планове за действие в случай на нападение, докато останалите присъстващи само се занимаваха с техните задачи.

Един от пиратите, следящи товаренето, се обърна и тръгна към Колдра. По възрастта му и по дрънкулките, които блещукаха на гърдите му, Мара прецени, че той беше високо в организацията. Като следеше внимателно останалата част от помещението, тя се придвижи по-близо, без да се отделя от сенките.

Достигна на разстояние две касети от Колдра, когато пиратът пристигна. Тя се притисна до пода, показа едното си око зад ръба на долната касета и използва техниките за подсилване на сетивата.

— …почти готово — говореше пиратът. — Ще се радвам да разкарам тези кожи от тук.

— Няма голяма печалба от тях — коментира Колдра.

— Всякаква печалба е добра за мен — възрази пиратът. — Обемните неща заемат повече място, отколкото струват — той посочи към Колдра. — Имаш ли нова цел за нас?

— Точно тук — каза Колдра, извади една дейта карта и я подаде на пирата. — Десет кораба, първият и третият за мен — той замълча за малко. — Искам всичко от първия и третия, Шако! Гледай комодорът да обясни на твоите хора какво ще стане в случай на… да го наречем теч на първо време.

Комодорът! Устните на Мара се извиха презрително. Пиратските вождове обичаха псевдовоенните титли и звания.

— Да, да, ще му кажа — изръмжа Шако. — Не се безпокой. Аз ще поема лично първата цел.

— Супер — каза Колдра. — Те напускат порта след три дни, ще имаш оптимална позиция за засада след пет. Времето е достатъчно. А останалите цели ще са лесно достижими от твоите кораби.

— Достатъчно време, ако успеем да накараме тези контрабандисти да се размърдат — изръмжа Шако и се обърна. — Ей, Танис!

Един от другите пирати се отдели от групата, която ръководеше и пристъпи към тях.

— Да?

— Вземи Викърс и един от спидерите, върнете се на кораба и дай този списък на комодора! — нареди Шако и му подаде дейта картата. — След това викни Биск и му кажи, че има половин час да вземе припаси и да ги складира.

— Да подготвя ли двигателите?

— По-добре изчакай да приключим тук — каза Шако. — Аз ще дойда и ще ти кажа кога.

— Окей — Танис тръгна към вратата на склада и подбра още един от мъжете със себе си.

Мара не чака да слуша повече, а се върна при чантата и тайния й вход. Ясно бе, че пиратите, контрабандистите и Колдра ще се разделят скоро и даже Ръката на императора не можеше да последва три цели едновременно.

Тя, разбира се, щеше да отиде до своя кораб и да съобщи. Но даже и да имаше имперски сили наоколо, които да могат да реагират спешно, не изглеждаше реално да са готови за такъв вид фини проследяващи и наблюдателни дейности, които се изискваха в случая. Мара беше сама. За щастие не стоеше под въпрос по кой път ще поеме. Колкото и интригуващ да бе Колдра, ясно бе, че пиратите се готвят за яростни атаки и убийства. Това бе непосредствена опасност за Империята и гражданите й, така че Мара трябваше да се заеме с тях. Още повече, Колдра бе казал на Шако, че първият и третият кораби са за него. Интересно бе да разбере какво представляваха тези цели.

Три минути по-късно тя бе върху своя взет назаем ландспидер и следваше двамата пирати от дискретно разстояние, докато те караха по външния периметър на складовете.

Корабът на Шако беше паркиран на док от западната страна на складовия комплекс, достатъчно близо до складовете за лесен достъп, но и достатъчно далеч, за да не може случаен наблюдател да направи бързо връзка между него и контрабандистите. Това беше корелиански HT-2200 товарен кораб от среден размер, почти шейсет метра дълъг, с четири климатизирани трюма. Много стабилен, макар че като за контрабандистки кораб не можеше човек да се доверява на външния вид.

Пиратите не бяха оставили караул отвън, но беше напълно ясно, че има поне един човек вътре. Още преди Танис да спре ландспидера си до левия от двата товарни манипулатора, от кораба спуснаха стълба за тях двамата. Мара знаеше, че има още една такава рампа до другия манипулатор, със сигурност също така зорко следена както тази. Но пък тя не беше планирала да използва който и да било от стандартните входове. С ландспидера заобиколи зад кърмата на кораба, не по-близо от двайсет метра до него. Промени леко посоката и премина покрай ръба на следващата секция от складовия комплекс, където вече беше извън зоната за наблюдение от кораба. Тя хвана дръжката на чантата и засили спидера право към кораба. Изхвърли чантата и скочи след нея. Мара докосна земята, претърколи се два пъти, за да убие скоростта и се изправи отново на крака. С чанта в ръка спринтира към кърмата на пиратския кораб, като се спря за малко зад четирите огромни двигателни дюзи и огледа отново района. След това хвърли чантата в долната дясна дюза и с помощта на Силата скочи след нея. Дюзата не бе достатъчно голяма, за да стои права, но имаше свободно пространство, за да може да пълзи. За момент тя се огледа и опита да разбере дали е забелязана. Знаеше, че тук, отзад, няма визуални сензори извън корпуса, понеже високата радиация по време на полет щеше да ги изпържи за нула време. Но можеше да е сгрешила, че пиратите нямат външни постове.

Даже някой да бе забелязал нестандартното й пристигане, все още си траеше. Тя премести чантата встрани, извади светлинния меч и започна да разширява отвора между дюзата и реакторната камера. Това бе сложна операция, която бе тренирала само няколко пъти и никога не бе прилагала на практика. Номерът бе да отреже част от страничната изолация и защита, което щеше да намали времето за живот на двигателя, но нямаше да застраши никого вътре, докато потокът, охлаждащата течност и сензорните линии оставаха непокътнати.

За щастие при толкова големи двигатели имаше достатъчно място, за да може да действа. Тя изряза не повече от четвърт от щита, когато се получи достатъчно голям отвор, през който да пропълзи. Угаси меча и се промъкна в реакторната камера на двигателя.

При някои двигатели можеше да има още една степен, през която да трябва да премине, преди да се озове във вътрешността на кораба. Обаче от корелианската инженерна корпорация дълбокомислено бяха сложили люк на реакторната камера, съобразен с човешките размери, заедно с по-стандартните отвори, достъпни само за ремонтните и почистващите дроиди.

Капакът, разбира се, беше дебел няколко сантиметра и запечатан от външната страна, но това не би трябвало да е проблем. Мара отново включи меча и промуши острието между капака и рамката, като се стараеше да повреди материала колкото се може по-малко, докато усети, че острието се показа от другата страна. Размърда върха на меча нагоре-надолу, докато усети слабо съпротивление, което показа, че е открила и срязала леко ключалката. Тя изключи меча и с бластера, скрит в ръкава й, внимателно простреля ключалката. Отвори капака и видя малко, тясно и учудващо чисто машинно отделение. Никой не се виждаше, но Танис и Шако вече бяха тук, а и останалата част от бандата бе на път и тя знаеше, че самотата ще е кратка.

Първата й работа бе да запечата отново ключалката. В един компактен шкаф с инструменти в ъгъла на помещението тя намери горелка, с която внимателно завари частите на ключалката, които бяха срязани. Заварките далеч не бяха перфектни, но щяха да издържат на всичко друго освен на внимателен преглед. Още по-важно беше, че ключалката щеше да устои на налягането от реакторната камера зад нея. Щеше да е слаба утеха, че е успяла да проникне на пиратския кораб, ако той избухнеше заедно с нея.

Инженерният отсек водеше до каюткомпания — комфортно и относително голямо помещение, в съседство бяха камбузът, медицинският отдел и осем секции с каюти за екипажа. Право напред се виждаше бронираната врата към стълбите за кокпита. Под ъгъл към нея имаше два тесни коридора, водещи до щирборда и до товарните рампи. С чантата в едната ръка и бластера в другата Мара тръгна по десния коридор към рампата на щирборда. Тук вече се чуваха приглушени гласове и слаби шумове от придвижване. Тя ускори хода си. Отпред коридорът се стесняваше и завиваше покрай нещо, приличащо на още една каюта, граничеща с вътрешната стена на рампата. Тя наближи и…

Внезапна вибрация на Силата бе единственото предупреждение. Половин секунда по-късно вратата на кабината трепна леко и се плъзна встрани. Тя се озова лице в лице с Танис.

Той не бе я видял още, очите му бяха насочени надолу, към списъка, който държеше, когато излезе от каютата. Но бе неизбежно да я види. Нямаше начин Мара да се промъкне край него, без той да я забележи, също така невъзможно бе и да се върне назад, преди той да погледне.

Така че й оставаше само един избор. Тя хвана Силата и тресна главата му странично в ръба на вратата. Той се строполи без звук на пода. Мара приклекна до него, машинално провери пулса му, докато обмисляше варианти за действие. Зашеметяването на Танис й бе осигурило малко време. Твърде малко време плюс допълнителната цена, че трябваше да намери обяснение на инцидента с Танис. Тя погледна в кабината, погледна отново в коридора и след това нагоре. Там откри решението — пет тръби вървяха заедно по тавана на коридора, завиваха покрай издадената напред каюта и продължаваха към товарната рампа. Ако цветните пръстени по тръбите отговаряха на стандартната корабна маркировка, две бяха за вода, една — за криотечност за хладилните помещения, едната пренасяше охлаждаща течност за лазери, явно за скритите оръжия, които имаха пиратите, и последната пренасяше хидравлична течност за спускащите се рампи. А всеки, който бе летял из Галактиката, знаеше, че хидравлична течност плюс вода бе опасно хлъзгава комбинация.

Точно до ъгъла на каютата на Танис имаше скоба за закрепване, където тръбите влизаха в завоя. Мара прокара острието на лазерния меч между скобата и тръбата, където бе възможно да има триене между двете и направи внимателна резка, докато се появи тънка струйка, която се стече по стената. Още една внимателна резка и струйка хидравлична течност се плъзна надолу. Мара прескочи локвичката, която започна да се разширява по пода, премести краката на Танис и намаза подметките му със субстанцията.

Това беше доста елементарна шашма. Ако пиратите решаха да бъдат по-подозрителни, щяха да разнищят сценария за десетина минути. Обаче Шако не й беше направил впечатление на човек с достатъчно въображение. А и освен това тя бе сигурна, че все едно, ще ги избие всичките накрая. Ако те се усетеха, просто правосъдието щеше да бъде раздадено няколко дни по-рано. Внимавайки да не се докосне до течността, тя продължи по коридора към най-предния трюм в този товарен ръкав.

Както вече бе предположила заради тръбата с охладителната течност, пиратите бяха инсталирали допълнителни оръжия на борда. Това, което не бе очаквала, беше цялостният обем на подобренията, които бяха направени. Целият преден трюм бе превърнат в оръжеен отсек с два четирицевни лазера, малко йонно оръдие и много нелегален Krupx MG7 механизъм за изстрелване на протонни торпеда. По-голямата част от останалото пространство беше заето от малък транспортьор Cygnus 5 с малък обсег, готов да пренесе пиратите на абордаж, щом плячката бъде обезвредена. В единия от задните ъгли имаше малък арсенал от гранати и бластерни пушки. До задната стена бе изправен гардероб с вакуумни костюми, шлемове и кислородни бутилки. Очевидно тактиката беше при атака да се смъкне цялата предна стена и трюмът да се отвори към космоса, като се използва цялото това въоръжение.

В оръжейния трюм нямаше достатъчно скрито място, където да може да се приюти. За щастие товарният трюм точно зад него беше друга работа. Четвъртината от него беше пълна със сандъци и варели с крадена стока, като някои от тях носеха белези и изгаряния от бластерен огън. След няколкоминутно пренареждане тя си устрои уютна бърлога в един от сандъците.

Нейният сив гащеризон придоби доста лекьосан и намачкан вид при промъкването през дюзата на двигателя. Тя имаше друг в чантата, както и чифт бизнес дрехи, които можеха да бъдат преправени на официални, ако се наложи. Но за сегашната ситуация разполагаше с далеч по-подходяща екипировка.

Няколко минути по-късно тя бе облечена в своя боен костюм — опънат по тялото, с високи ботуши, колан за оръжия и наколенки за по-грубите ситуации, в които имаше тенденция често да попада. Компактен BlasTech K-14 бластер висеше в кобур на хълбока й. Лазерният й меч висеше отляво, а чифт малки ножове се криеха в ботушите й.

Може би това не беше толкова впечатляващ арсенал, както този на Колдра, но беше достатъчен за нея. Тя откачи подвижните ръкави, защото очакваше горещината да се повиши, понеже корабите от този клас отделяха много топлина. Остави и качулката си в чантата. На кораб трудно можеше да се намери полумрак, в който качулката да може да помогне да бъде трудно различима, и освен ако пиратите нямаха самонасочващи се оръжия, нямаше нужда от материал, объркващ пасивните сензори.

С това подготовката й привърши. Според Колдра пиратите имаха пет дни до атаката. През това време тя трябваше да намери начин да се добере до дейта картата, която той бе дал на Шако, и тогава да реши какъв да бъде следващият й ход.

Мисията бе започнала като разследване за евентуална връзка между моф Гловсток и бунтовниците. Сега тя бе тотално променена. С прозявка се почуди дали щеше да има още такива резки промени, преди да бъде приключена. Тя се протегна на пода на новата си бърлога, главата й легна удобно на чантата. Мара обели едно порционно блокче и зачака.