Тимъти Зан
Преданост (11)

Осма глава

Те изкараха остатъка от деня в пазаруване на припаси, като направиха малко разузнаване в областта на патрулния контролен център и дооформиха своя план. В уреченото време бяха готови.

Имаше учудващо голяма тълпа, която чакаше пред патрулния център, когато ЛаРон докара ландспидера наблизо. Поне четиристотин, прецени той. Три-четири пъти повече, отколкото той очакваше. Очевидно гражданите на Джанусар сериозно искаха да се разправят с техните потисници.

Щурмоваците не бяха пробвали да влязат вътре при предишните обиколки, но от конструкцията на сградата бяха заключили, че тя е започнала съществуването си като местен конгресен център с голяма куполна зала в средата, заобиколена от пръстен от канцеларии и по-малки зали. Протестиращите се бяха събрали на малка тревна площ точно пред сградата. Тя бе отделена от сградата с широка пешеходна зона. Към сградата водеше широко каменно стълбище, което завършваше пред множество декорирани двойни врати.

Пред вратите, строени в редица, стояха шест униформени патрули, които намръщено оглеждаха събиращата се тълпа и барабаняха с пръсти по бластерите в кобурите си.

Тълпата започваше да настъпва от тревата върху пътя, но се отдръпна и направи място след леко колебание, когато ЛаРон спусна бавно ландспидера сред хората пред сградата. Неколцина се втренчиха в него или се опитаха с примижали очи да видят през задните стъкла кой седи на пейките зад него и ЛаРон се зачуди какво точно им е разказал Кринкинс за непознатите.

Той достигна до предната страна на сградата, но вместо да паркира успоредно на бордюра, направи рязък завой на 90 градуса, като препречи пътя и насочи носа на машината срещу намръщените гардове на върха на стълбището.

— Ей! — извика единият от тях, когато ЛаРон надигна нагоре вратата с форма на крило и излезе. — Разкарай тази банта^[1] оттук!

— Сега, сега, само секунда — отвърна ЛаРон, като небрежно им помаха, докато затваряше вратата.

Той очакваше Кринкинс да бъде близо, под ръка и не остана разочарован. Даже в момента, в който се обърна за да огледа затихналата тълпа, зареждачът се откъсна от първата редица и се приближи. Лицето му беше мрачно, но с оттенък на предпазлива надежда.

— Дойдохте — каза той, а очите му се стрелнаха към затъмнените задни стъкла. — Не бях сигурен, че ще го направите.

— Докара ли някои от бившите патрулни? — попита ЛаРон.

Кринкинс кимна назад, към тълпата:

— Намерих осем. Всички са тук.

— Добре — каза ЛаРон. — Когато ти дам сигнал, доведи ги отпред.

— Почакай малко — каза Кринкинс. — Какво смяташ…

Без да му отговори, ЛаРон се завъртя и тръгна по стълбите.

— Глух ли си бе, червей? — изрева единия от гардовете, когато ЛаРон го приближи. Човекът имаше слушалка в едното ухо, чийто кабел се къдреше покрай бузата му и носеше лейтенантски пагони на раменете си. — Казах ти да разкараш т’ва нещо!

— Не се стряскай, ще го махна — увери го ЛаРон и изкачи още едно стъпало, с което намали разстоянието между двамата. — Аз съм тук само за някои неща — наша собственост, които вашите хора заграбиха по-рано днес.

— Аа, ти си човекът на Уистър — каза човекът, като го огледа с презрително любопитство. Той посочи с бластера си зад гърба на ЛаРон. — И за това ли си отговорен?

ЛаРон се обърна наполовина към тълпата.

— Имаш предвид тях? — попита той, като помаха с лявата си ръка към митинга. Под прикритието на момента, дясната му ръка се пъхна в страничния джоб на туниката му.

— Да, тях — каза човекът. — Ако ти си…

Едновременно четирите задни врати се отвориха и останалите щурмоваци излязоха от спидера. Броните им блестяха на уличното осветление, техните BlasTech E-11s се насочиха към редицата на патрулите.

Заплахата на лейтенанта прекъсна по средата, а от тълпата се чу звук на удивление.

— Без шум, моля — каза тихо ЛаРон и притисна ръчния си бластер в основата на гърлото на лейтенанта. С другата си ръка издърпа слушалката и я изключи.

— Без внезапни движения също! — добави той.

От израженията на лицата на патрулите изглеждаше, че никой от тях нямаше и най-малкото намерение да създава проблеми. Те стояха застинали като дървета с ръце, замръзнали достатъчно далече от кобурите, докато четиримата щурмоваци се изкачваха по стълбите. ЛаРон улови погледа на Кринкинс и му помаха. Зареждачът кимна и махна с ръка на свой ред. Тогава пет мъже и три жени последваха заедно с него щурмоваците по стълбите.

— Това ли са твоите патрулни? — попита ЛаРон и извади бластера от кобура на пребледнелия лейтенант.

— Да, сър — каза Кринкинс. Гласът му бе свеж и жизнен и изпълнен от внезапна нова надежда. Той кимна към мъж на средна възраст с посивяващи ивици в косата. — Това е полковник Атмино, господин офицер.

— Принудително пенсиониран — добави Атмино и с блеснали очи огледа патрулните.

— Считайте се за възстановен — каза му ЛаРон и му подаде оръжието на лейтенанта. — С настоящето упълномощавам вас и вашия взвод. Обезоръжете тези хора и ги арестувайте в очакване на съдебно преследване за престъпления, които те може да са извършили.

— Да, сър! — отговори Атмино, изпъна се и посочи трима от хората си. — Други заповеди?

— Само останете тук и пазете арестуваните — отговори ЛаРон. — Ние ще се погрижим за Кав’Саран.

Той погледна към тълпата.

— Освен това дръжте тълпата под контрол. Когато информирате кабинета на губернатора за тези събития, сигурно не бихте искали вашият доклад да бъде опорочен от обвинения в безредици или бунтове.

— Разбрано — каза Атмино и здраво хвана лейтенанта за ръката. — Ще се погрижим за тях.

ЛаРон махна на останалите щурмоваци:

— Да вървим.

Двойните врати водеха към широко преддверие с мраморен под с дължина около петнадесет метра и свършваше в извита стена, на която имаше втори набор от двойни врати. Вляво и вдясно преддверието преминаваше в два коридора, които обгръщаха централното ядро. Техните обсипани с претенциозни стенописи стени бяха насечени от врати на различни офиси.

По това време, предположи ЛаРон, повечето от офисите би трябвало да са празни. Той ги остави за по-късно и тръгна към двойните врати, като прибра отново бластера в джоба си. Той направи знак на останалите щурмоваци да се отдръпнат и да останат прикрити от погледа на хората вътре, натисна една от вратите и влезе.

Както бяха предвидили по-рано, вътрешната стая наистина беше една голяма камера, която патрулните бяха превърнали от зала за конференции в казарма. Почти двеста бюра и работни станции се виждаха разпръснати из партера и в пръстена от малки балкони под купола. Почти всички бюра бяха заети, забеляза ЛаРон, въпреки че само някои от патрулните изглеждаше наистина да имат работа. Останалите просто седяха и си играеха с таблетите или бластерите си или пък си приказваха тихо с останалите петдесетина свои колеги, които стояха прави или обикаляха из помещението. В отговор на протеста отвън шефът Кав’Саран явно бе привлякъл по-голямата част от своите сили.

Идеално!

ЛаРон не направи усилие да забави ход, а даже и да го бе направил, едва ли щеше да има особено значение. Патрулните бяха нащрек и още с влизането му всички глави се бяха извърнали към него.

— К’во искаш? — поинтересува се як патрулен от високо рецепционно бюро вдясно от входа.

— Тук съм да се видя с Уистър — каза ЛаРон, изговаряйки силно думите, за да е сигурен, че ще се чуят и в отдалечените кътчета на помещението — и началник Кав’Саран.

— Рано е — чу се гласът на Уистър и ЛаРон го видя да се изправя от разговора край едно от бюрата. — Формулярите не са готови още.

— Няма проблем — каза ЛаРон. — Тъй или иначе нямам намерение да ги попълвам. Кой от вас е Кав’Саран?

Настъпи кратка тишина, след което човек с обсипано от грозни белези лице се отдели от една от разговарящите групи.

— Аз съм началник Кав’Саран — изръмжа той с предизвикателен тон. — Проблем ли имате?

— Имам оплакване — отговори ЛаРон. Някои от вашите хора пробваха да ме изръсят тази сутрин.

Веждите на Кав’Саран подскочиха:

— Наистина? — попита той с престорена вежливост. — Как?

— Наложиха завишени такси и откраднаха част от товара.

— Ти да видиш! — развеселено каза Кав’Саран и лукава усмивка се плъзна по ъгълчетата на устните му. — А кой точно е отговорен за това нарушение?

— Сержант Уистър най-напред — каза ЛаРон и посочи Уистър, а с поглед обходи редиците на обитателите на залата. Заради кръглия под нямаше слепи ъгли, а въпреки че бюрата даваха прикритие при стрелба, зад тях не можеха да се скрият всички. По-проблематични бяха високите позиции, заети от хората зад работните станции на балконите. Повечето хора там имаха офицерски пагони и изглеждаха по-скоро любопитни и развеселени, отколкото раздразнени.

И все пак имаше много от последния тип, разпръснати из главния етаж. Докато запомняше мислено техните разположения, ЛаРон забеляза трима от онези, които бяха на борда на „Суонтек“ сутринта.

— Тези трима бяха също — добави той. — Както и още седем.

— А какво точно искате от мен да направя — попита началникът, продължавайки да се забавлява.

— Да ги арестувате — каза ЛаРон. — Трябва да бъдат обвинени в изнудване, кражба и злоупотреба с власт.

— А ако откажа?

ЛаРон огледа залата отново. Усещането за враждебност започваше да нараства, след като изненадата от конфронтацията изчезна, но все още никой от патрулните не смяташе, че си заслужава да извади бластера си.

— Тогава трябва да намеря някой друг да свърши работата — отговори той.

— Като загубеняците отвън ли? — кисело попита Кав’Саран и с това всички следи от несериозност изчезнаха от лицето му. — Добре, заедно с таксите, с които вече сте обложени, арестувам ви за подстрекателство, метеж и незаконен митинг.

Той повдигна вежди:

— И за това мисля, че ще конфискуваме кораба ви — той направи презрителен жест. — Уистър, тикни го в килия.

— Окей, за мен един публичен процес би бил по-образователен.

— Добре казано — съгласи се Кав’Саран, а Уистър се приближи. — Струва ли си този риск, Уистър? Удави го в блатото по-добре — той се засмя зловещо. — Благодаря за напомнянето.

— А аз Ви благодаря, че потвърдихте обвиненията, които вече чух от някои граждани — каза ЛаРон. — Арестувам вас и целият ви патрулен контингент.

Кав’Саран се усмихна:

— Сериозно? И кой сте вие?

Това бе идеалното откриване и Маркрос имаше достатъчно добър усет, за да го използва. Зад себе си Маркрос чу мекото тракане на бронирани ботуши върху мрамор, но даже и без звук той би разбрал, че останалите щурмоваци са изиграли най-добрата си ръка. Резки издишвания, застинали глави и тела и внезапно разширени очи бяха достатъчни доказателства.

— В името на Империята — официално каза той сред напрегнатата тишина и извади бластера си — заповядвам вие и вашите хора да предадете оръжията си.

С приглушена псувня Уистър извади бластера си от кобура. Или по-скоро го извади наполовина. Изстрелът на Брайтуотър го удари право в гърдите и той се свлече със стон.

Напред в помещението тримата души, които ЛаРон бе отбелязал като евентуално проблематични, посегнаха за оръжията си. ЛаРон бе готов и просна двама от тях, а Маркрос отстрани третия. Последва бърз двоен изстрел отляво на ЛаРон и той видя как двама от офицерите на един от балконите се отпуснаха върху парапета, а бластерите им се измъкнаха от ръцете им и изтропаха на пода отдолу. С това нова, още по-напрегната тишина настана в залата.

— Това бяха шестима, които избраха да се противопоставят на правната система — каза ЛаРон. — Други?

За момент никой не помръдна. След това без предупреждение Кав’Саран сграбчи ръката на най-близкия патрулен с дясната си ръка, издърпвайки мъжа пред себе си. Лявата си ръка уви около гърлото му и извади бластера си.

Грейв с неуловимо движение леко мръдна бластера си и пусна изстрел покрай ухото на живия щит, който отвори дупка в лицето на Кав’Саран.

ЛаРон изчака тялото да се срине покрай бюрото на пода.

— Още някой? — извика той.

Нямаше желаещи. Час по-късно всичко беше приключило.

 

— Събрахме онези, които бяха навън да патрулират — рапортува Атмино, когато последният от бившите патрулни беше ескортиран до килиите за задържане в сградата. — Нямаше твърде много от тях, както се оказа. Предполагам, че Кав’Саран е предпочел да бъде готов да стъпче протеста в калта, отколкото да се грижи за защитата на града.

— Може би ще е добре да го споменете в доклада си — каза ЛаРон. — Имате ли достатъчно бивши патрулни, за да овладеете ситуацията?

— Така мисля — каза Атмино. — Само малко се колебая дали имаме нужда от тях. Няма ли да поемете задълженията по сигурността?

— Не, това е ваша отговорност сега — каза му ЛаРон. — Не е наша работа да се занимаваме с местните жители, освен ако те нямат никакви други възможности. Кметът и общинският съвет подкрепят вас, нали?

— О, така е със сигурност сега, когато Кав’Саран и бандитите му са заключени на сигурно място — каза Атмино с нотка на презрение в гласа. — Само че, за да бъда честен, не мисля че някой от останалите от нас ще покаже толкова здрав гръбнак по-късно.

— Тогава трябва да подготвите всичко сега — каза ЛаРон. — Всичко. Което съветът трябва да направи, е да изпрати официален доклад до Шелконва за събитията. Те или ще го одобрят директно, или ще предложат някои промени.

— Става, поне докато промените не включват връщането на Кав’Саран — отвърна Атмино. — Вие ще си вземете вашата стръв, нали?

— Нашата какво?

— Спидербайковете — каза Атмино. — Вие само ги размахахте пред носовете им, за да примамите Кав’Саран да направи нелегална конфискация, нали?

— Разбира се — отвърна ЛаРон. Беше удивително, как понякога ретроспективният поглед кара хората да правят такива невероятно погрешни заключения. — Да, натоварихме ги на транспортьора.

— Добре — каза Атмино. — Между другото, не знам дали проявявате интерес, но ние изровихме странна връзка между Кав’Саран и някаква голяма пиратска банда, наречена „Кървавите рани“. Чували ли сте за тях?

— Не, не сме — рече ЛаРон и се намръщи. Корумпиран началник на патрул и пиратска банда? — Какъв тип връзка?

— Не знаем точно за сега — призна Атмино. — Обаче намерихме дейта карта в неговия офис с информация за контакти, една от техните кореспонденции и криптираща система, която той е използвал.

Той извади дейта карта от джоба си:

— Направих копие за вас, ако смятате да разследвате.

— Благодаря — каза ЛаРон, като взе картата и я прибра. Той не можеше да се сети за нещо, стоящо по-ниско в списъка им с приоритети от това да хукнат да преследват пиратска банда, освен ако тя не отива да нападне имперския палат. — Макар че ми се струва, че това е по-скоро от юрисдикцията на секторното правителство.

— О, аз ще им пратя и на тях копие — увери го Атмино.

— Добре — каза ЛаРон и протегна ръка. — Налага се да тръгваме. Поздравления, че си възвърнахте града.

— Нямаше да успеем без вас — отговори Атмино и стисна протегнатата ръка в кратко, но здраво ръкостискане. Той погледна четиримата бронирани мъже, чудейки се дали да се ръкува и с тях, но се отказа. — Между другото, не успях да науча номера на вашата бойна единица.

ЛаРон почувства как гърлото му се стегна. През последните няколко часа в суматохата около борбата с хората на Кав’Саран и връщането на закона отново в Джанусар той почти бе забравил каква е тяхната ситуация. Сега коментарът на Атмино го върна към реалността.

— Защо ви трябва?

— За да мога да изпратя благодарности до вашите началници. Каза Атмино, учуден, че въобще е възможно ЛаРон да го пита.

— А — каза ЛаРон. — Всъщност ние сме със специално назначение и нямаме официален номер.

— Аа — каза Атмино, малко учудено. — Но вие трябва да имате някаква идентификация.

— Разбира се — каза ЛаРон, опитвайки да включи мисълта си на скорост. Но нищо не идваше в ума му. Нищо, освен… — Известни сме като Ръката на правосъдието.

— Ааа — повтори Атмино и очите му пробягаха по останалите щурмоваци. — Това е… различно. Определено ви приляга.

— Харесва ни — каза ЛаРон, опитвайки да звучи небрежно и се зарадва, че слабото осветление може би скриваше изчервяването по лицето му. — Добре, ние тръгваме. Успех.

 

Те пропътуваха два блока и никой не каза и дума, докато ЛаРон не издържа най-накрая:

— Окей. Отказвам се. Някой друг да го каже!

Останалите не нарушиха тишината още няколко секунди, докато накрая Грейв се обади:

— Добре. Ръката на правосъдието?

ЛаРон трепна. Това звучеше още по-лошо, казано от Грейв, отколкото когато той го беше произнесъл.

— Знам, съжалявам — промърмори той. — Мозъкът ми беше блокирал.

— Можеше просто да кажеш някакъв случаен номер на военна част — отбеляза Куилър. — Едва ли той щеше да провери, преди да сме се отдалечили от планетата.

— Чудесно — каза ЛаРон. Неговото смущение премина в раздразнение. — Следващия път ти можеш да бъдеш офицер и говорител на групата.

— Велико — каза Куилър. — Това значи ли, че ме произвеждаш от палец в показалец?

— Не, честно — каза Грейв с неестествения тон, който ЛаРон много добре помнеше от игрите с двамата си братя. — Аз искам да бъда показалец.

— Зарежете шегите. ЛаРон, по-добре ще бъде да няма следващ път — намеси се Брайтуотър. — Знам, че трябваше да си върнем спидерите, но ние насилихме късмета си твърде много този път.

— Всъщност не мисля, че сме го насилили — каза ЛаРон.

— Повярвай ми — каза Брайтуотър. — Щурмовашката броня може да има психологически ефект, но и с него при съотношение петима срещу триста спира да работи.

— Като изключим това, че ние никога не сме само пет — напомни му ЛаРон, — това е номерът. Присъствието даже и на един щурмовак предполага организация от хора и въоръжение, които се спотайват в сенките зад него. Те видяха петима от нас и предположиха, че има още неколкостотин.

— Което работи само до момента, в който някой усети нашия блъф — предупреди Куилър.

— В който момент той умира — противопостави се Грейв.

— Може би — каза Куилър. — При всяко положение обаче ние трябва да запазим кожите си да останат върху нас. Колкото по-бързо напуснем този сектор, толкова по-добре.

Маркрос се размърда на мястото си.

— Защо си се разбързал толкова? — попита той.

— Кой се е разбързал? — отвърна Куилър.

— Той все още иска да отиде до Шелконва — напомни му Грейв.

— Всъщност аз мислих за тази връзка между Кав’Саран и пиратите — каза Маркрос.

— И какво? — попита ЛаРон.

— Нали помните оная банда, която разтурихме на Друност? — каза Маркрос. — Мислех си, че тези пагони, които носеха, изглеждаха твърде класни за такива отрепки, така че направих някои проучвания, когато се върнахме на кораба. Оказа се, че долната част на пагоните представлява знака на „Кървавите рани“ — усукани тръни.

— Галактиката е малка — промърмори Куилър.

— Или може би не е толкова малка — каза Маркрос. — Може би „Кървавите рани“ се разклоняват.

— Как, а силите на реда? — попита Грейв.

— Как мислиш? — каза мрачно Маркрос. — Обаче вижте къде са позиционирани тези две групи. Пикиращите бандити бяха в центъра на обединен транспортен възел, който е идеален източник за малки до средни количества от ценни стоки. Кав’Саран организира далаверите си в град само на неколкостотин километра от заводите на Инком, които правят I-7 старфайтерите. Още някой да забелязва модела?

За момент настъпи тишина.

— Да наемеш триста гангстери си е скъпо начинание — каза накрая Брайтуотър. — Съмнявам се пикиращата банда да излиза по-евтино, даже и за такива аматьори, каквито бяха ония. Ако „Кървавите рани“ се разширяват, те трябва да правят много добър бизнес.

— Или да са финансирани отвън — каза Куилър.

— Именно — отговори Маркрос. — А кой е най-очевидният източник на пари, който също така би имал интерес от изтребители и нелегален транспорт?

— Бунтовниците? — попита Грейв.

— Кой друг? — каза Маркрос.

— Не знам — каза със съмнение Брайтуотър. — Пиратите са твърде низша форма на живот, за да се асоциираш с нея. Даже и за бунтовниците.

— Те се опитват да разрушат Империята и да унищожат Новия ред — напомни му Грейв.

— Вярно, но ударите по военни цели са нещо много различно от пиратски набези срещу цивилните — възрази Брайтуотър.

— Заради което ние се мъчим толкова здраво да ги спрем — каза леко язвително Маркрос. — А може би „Кървавите рани“ не е истинска пиратска банда в крайна сметка. Името и репутацията им може да са за прикритие на бунтовническа клетка.

— Мисля, че Маркрос е прав — каза ЛаРон. — Това е предположение, което трябва да се разгледа.

— Тогава изпрати анонимна нота до най-близкия имперски гарнизон и ги остави тях да поемат случая — предложи Грейв.

— Чудесна идея, но непрактична — каза Маркрос. — Чухте какво каза Кринкинс. Минали са осем години, откак са имали имперски посетители и това е било по-скоро инцидент. Фактически, доколкото знам, Възмездие е единственият звезден разрушител в целия сектор. Шелша е твърде ниско в чийто и да било списък с приоритети.

— Не звучи като Шелконва да се интересува особено от тази част от територията си — рече Грейв.

— Не — съгласи се ЛаРон. — Може би затова „Кървавите рани“ са решили да се намърдат тук.

— Ние, от друга страна, имаме малко време на разположение — каза Маркрос. — Можем поне да опитаме да проверим дали има връзка между „Кървавите рани“ и бунтовниците. В най-добрия случай ще можем да проследим връзката и да дадем на Шелконва и Имперския център истинска военна цел.

— И стигаме до подробността, че самите ние сме вид цел — напомни му Куилър. — Аз мислех, че се предполага ние да търсим място, където да се скрием.

— Не говоря за някакви сериозни операции — увери го Маркрос. — Само леки проучвания на вражеска територия. Въпреки сегашното ни положение, ние сме все още имперски щурмоваци.

— Които други имперски щурмоваци в момента преследват — настоя Куилър.

— Положили сме клетва да предпазваме хората на Империята — настоя твърдоглаво Маркрос. — Изкореняването на бунтовническа клетка се вписва добре в това описание.

— Откъде предлагаш да започнем? — попита ЛаРон.

— Да се върнем до Друност — каза Маркрос. — Кав’Саран е бил достатъчно тъп да остави инкриминираща дейта карта. Съмнявам се онези пикиращи бандити да са по-умни от него.

— Обаче хората от Друност вече видяха нас и „Суонтек“ — напомни му Куилър.

— Не. Само хората от един магазин ни видяха — коригира го Грейв. — И даже те видяха само ЛаРон и мен.

— А за кораба можем да си позволим да изгорим друга от фалшивите идентификации, които ИБС са ни завещали — каза Маркрос. — ЛаРон?

ЛаРон изчака за момент преди да отговори, сякаш внимателно обмисляше нещата. Но това беше просто представление. Той вече беше решил.

— Струва си риска — каза той. — Даже и някой наистина да ни разпознае и сигнализира, което ми се вижда твърде малко вероятно, все още ще имаме няколко часа, за да се измъкнем, преди да започнат проблемите.

— А ако следите вече са изстинали? — попита Куилър.

ЛаРон сви рамене.

— Можем да продължим към Външния ръб от Друност също толкова лесно, колкото и от тук.

Те достигнаха до дока и той насочи спидера към товарния асансьор.

— Имаме ли кворум?

— Вътре съм — каза Куилър.

— И аз — обади се Грейв. — Ако бунтовниците са свързани с пиратите, искам тях и пиратите приковани към стената. Брайтуотър?

— Все още не ми харесва идеята — каза тежко Брайтуотър. — Обаче също така не обичах и сандвичи с натрошен бекон, но се научих да ги ям. Ако вие смятате, че нещо може да е полезно, аз участвам.

— Тогава сме готови — каза ЛаРон. Той вдигна нагоре вратата, излезе от спидера и застана до копчетата на асансьора. — Да приберем нещата и да мърдаме.

 

— Друност — каза Хан с равен глас.

— Ооо, стига Хан — опита се да го придума Люк. — Не може да бъде толкова лошо.

Стоящият близо до началото на стълбата за качване на „Сокола“ Чубака издаде меко ръмжене.

— Със сигурност може — отговори му Хан и погледна предупредително уукито. — Бил съм там веднъж. Има само ферми и имения и много малко градове. Няколко много добре организирани фирмени градове.

— Ние ще стоим колкото можем по-настрана от градовете и фирмите — успокои го Люк с дразнеща фермерска бодрост.

— Аха — отговори Хан, сигурен, че ще се получи обратното. — Що не можем да го видим тоя пич Портър някъде в дълбокия космос, както ще направи Лея?

— Защото Портър си няма свой кораб — търпеливо обясни Люк. — Той живее на Друност, затова и екипът му е там и затова иска да се видим там.

— Това е и мястото, където онези щурмоваци се появиха от нищото — напомни му Хан.

— И след това изчезнаха.

— Според него.

Люк наведе глава в знак на пресилена търпеливост, която не бе по-малко дразнеща от неговата бодрост.

— Ако не ти се занимава, ще отида сам — предложи той. След това погледна към Чубака. — Или Чуи и аз ще отидем.

— Качвай се на кораба — изръмжа Хан. Когато се беше съгласил на цялата тази работа, планът бе да се направи кратко пътуване до сектор Шелша, да подуши из няколко кръчми, да прибере няколко агенти и обратно към дома. Обаче след като Люк, Рийкан и Нейни кралски плюшени рокли и модни прически се включиха в него, мисията се опитваше да се превърне в голяма дипломатическа обиколка, в комплект с разговорите с местния бунтовнически лидер.

С други думи — политика. Точно това, заради което се отказа от пътуването с Лея. С изключение на това, че в случая Лея нямаше да бъде с него, за да има поне малка доза удоволствие.

Някакво движение в далечния край на хангара привлече погледа му и той се намръщи. Типично. В минутата, в която започна да мисли за нея и тя се появява.

Тя бе облечена в практичен светлокафяв работен комбинезон, явно готова за своето отпътуване. За момент сякаш погледите им се срещнаха, макар че беше трудно да се прецени от такова разстояние. Тя помръдна рамене, сякаш беше решила да тръгне към него…

— Ей, пич — бодър женски глас долетя от друга посока.

Хан се обърна. Това беше една от новите пилоти на X-wing — Стейси някоя си, смътно си спомни той.

— Хей — отвърна той, гледайки Лея с ъгъла на окото си, докато вървеше към дамата пилот.

Раменете на Лея не се отклоняваха повече и тя сякаш стоеше неподвижна, докато гледаше през хангара към него.

— Ти и якият пич пак потегляте — каза весело Стейси, докато пристъпваше към него.

Хан потисна намръщената гримаса и се насили да се усмихне приятелски. И мислеше, че веселостта на Люк е раздразнителна!

— Знаеш как е — каза той. — Има проблем и се налага някой да го оправи.

— Затова и викат теб — отговори тя с разбираща усмивка. — Окей, забавлявай се.

— Навсякъде, където отида — увери я Хан и прекара пръст през края на косата на момичето. Ако Лея чакаше шоу, щеше да получи. — Ти дръж здраво нещата тук, долу.

— Разбира се — каза тя и с нова усмивка бавно се отдалечи.

Хан я погледа как върви, после се обърна обратно.

Лея определено не мислеше повече да идва към него. Тя на практика бе изчезнала напълно.

Той се усмихна криво към празния ъгъл на хангара. Това щеше да й даде основание да го манипулира. Той хвърли последен поглед към окачването на „Сокола“ и се изкачи по стълбата. И се опита да игнорира натрапчивото леко чувство за вина.