Тимъти Зан
Преданост (13)

Десета глава

— Ето лог файла на комуникациите, който поискахте, инспекторе — каза жената от холонет центъра на Консо сити и извади дейта карта от компютъра си. — Страхувам се обаче, че трябва тристранно съдебно искане, за да мога да ви дам файловете с имената на изпращачите.

— Ще ги имам още утре сутрин — обеща ЛаРон и взе дейта картата. — Междувременно ще започна с това. Благодаря ви.

Минута по-късно той бе навън, под светлината на късния следобед на Друност. Дейта картата бе сгушена на сигурно място във вътрешния му джоб. Той всъщност не очакваше частната полиция на Обединените превозвачи да му позволи да се разрови за повече детайли без да се наложи да прескача през мрежа от заплетени правни казуси, но си струваше да опита.

Все пак разполагаше с лог файла на комуникациите. Може би това беше достатъчно.

Имаше голям трафик по улиците около холонет центъра, отбеляза си той, докато вървеше пеша. Един квартал по-долу по улицата беше вероятната причина — голямата сграда с емблемата на Обединените превозвачи и думите „Трезор и обмен на валута“ над вратата. Понеже наближаваше краят на работния ден, различни търговци и офис мениджъри започваха да носят основно имперски кредити, но също така и известни количества местни и регионални валути, които някои хора от този далечен регион все още предпочитаха. Мислейки разсеяно какви количества прибира трезорът всеки ден, ЛаРон се огледа за Грейв. Той обаче не се виждаше никъде. ЛаРон тръсна глава и включи комуникатора си.

— Грейв?

— Тук — Грейв се обади направо, без да спомене някоя от кодовите думи, които биха означавали проблем. — Аз съм в тапкафа надолу по пътя ти отдясно, срещу трезора. Ела насам.

— По пътя ми е — каза ЛаРон и ускори ход. — Нещо за останалите?

— Куилър се обади — отговори Грейв. — Обединението е иззело всичко, което е останало от барлозкия кораб, и не е склонно да позволи на непознати да го оглеждат. Той не иска да пресилва нещата, преди да си сверим бележките и да решим какво друго можем да направим. Маркрос и Брайтуотър са в същата ситуация с докладите от аутопсиите.

Междувременно ЛаРон бе стигнал до тапкафа.

— И сега ще празнуваме или ще давим мъката? — попита ЛаРон.

— Нито едното, нито другото — отговори Грейв. — Влез тихичко. Аз съм на последната маса вдясно от вратата.

Тапкафът беше подобен на стотиците, които ЛаРон бе видял из Империята — слабо осветено помещение, голям бар пред задната стена, маси за по 4 или 6 човека запълваха останалото място. Пълен бе с разнообразна смесица от хора и всякакви извънземни. Грейв бе на една от малките маси до стената вдясно.

— Та каква е голямата тайна? — попита ЛаРон, след като седна отдясно на Грейв.

— Масата ей там — каза Грейв, като кимна надясно. — Трима човеци и едно ууки. Някой от хората да ти изглежда познат?

ЛаРон вдигна ръка да почеше бузата си и при това погледна уж случайно към въпросната маса. Един от хората беше хлапе, около 18–20 годишен, с неопределеното, но ясно различимо излъчване на човек, който вижда голям град за първи път. Вторият бе малко по-възрастен мъж със също толкова ясно различимото излъчване на някой, който вече е виждал всичко. Прекъснатата червена линия на корелианската „Кървава нишка“^[1] привлече погледа му. Явно човекът беше някакъв вид герой. Третият мъж…

Той се намръщи:

— Това не е ли един от фермерите, които спасихме от пикиращите спидери?

— Много прилича на него — потвърди Грейв. — Изглежда, че малко си е модернизирал гардероба.

ЛаРон кимна. Вместо мърлявата роба, която човекът носеше в деня на нападението, сега бе облечен в бродирана по ръбовете туника и панталони в същия стил, каквито носеха повечето от останалите посетители на кафето.

— Интересно — промърмори той.

— Забелязах го, докато идваше по улицата — каза Грейв. — Изглеждаше нормално, докато не влезе в кафето. Тогава той скришом огледа района с оня характерен потаен поглед. Мисля, че си струва да се провери.

— Някаква идея кои са останалите?

— Не, но те бяха тук, когато пристигнах.

— Значи е уговорена среща.

— Аз ще изпратя Куилър на кораба и ще му кажа да проучи всички екипажи от двама човека и ууки — каза ЛаРон и взе комуникатора си.

— Изчакай — каза Грейв и сложи ръка на рамото му. — Първо кажи какво мислиш за двамата човека и родианеца до вратата.

Хлапето и корелианецът на първата маса имаха вид на обикновени типове. Двамата души и родианецът обаче изглеждаха като опасни престъпници. И тримата.

— Хммм — промърмори ЛаРон.

— Те също бяха тук, когато нашият джентълмен-фермер се появи — каза Грейв. — Те имат такъв спокоен вид, като че ли са тук от доста време, но пък са твърде бдителни и не пият много.

— Оглеждат мястото? — предположи ЛаРон. Но още докато го каза, прецени, че това не беше много точно. Тримата изглеждаха като престъпници, но внушаваха прилика с престъпници по средата на акция.

При това те не оглеждаха бара, нито барманката, нито касовия апарат. Вместо това вниманието им беше насочено към другата страна на тапкафа. Като проследи погледите им, ЛаРон спря своя до една група от седем души, които седяха около две маси.

Хора с широки рамена, къси коси и бдителни очи. Всъщност хора, много подобни на самите ЛаРон и Грейв.

— Охрана? — предположи той.

— Или военни наемници — каза Грейв. — Сигурно някаква междуфирмена война.

— Не — изведнъж каза ЛаРон, сякаш внезапно му просветна. — Някой се кани да обере трезора.

— Мамка му! — промърмори Грейв. — И трите мръсни копелета край вратата следят охранителите, свободни от смяна?

— Предполагам — каза ЛаРон и незабележимо повдигна комуникатора си. — Куилър, къде си?

— На път за „Суонтек“ — отвърна гласът на Куилър. — Не можах…

— Знам, Грейв ми каза — прекъсна го ЛаРон. — Идвай бързо насам. Ще имаме нужда от въздушна поддръжка.

— Задръж за секунда — каза Грейв и се намръщи. — ЛаРон…

— Идвам — каза Куилър, гласът му изведнъж стана стегнат и професионален. — Къде и колко?

— Трезорът на обединението на Нюмарк в северния край на града — каза му ЛаРон. — Изглежда, сякаш някой планира удар.

Последва кратка пауза.

— И ние ще се замесим? Защо?

— Защото като помогнем на Обединението да хване нападателите, може да ни помогне да стигнем до холонет и да шпионираме данните, които имат — отвърна ЛаРон. — По-добре се обади на Маркрос и Брайтуотър и им кажи да отидат на кораба. Може да ни се наложи да имаме официален вид на щурмоваци, преди това да приключи. Грейв и аз ще стоим тук до мястото на събитието и да ви пращаме информация.

— Разбрах — каза Куилър. — Корабът ще бъде подготвен за десет минути. Съобщете ми къде ме искате.

ЛаРон затвори комуникатора.

— Колко скоро? — попита Грейв.

— Той каза десет минути — каза му ЛаРон.

Грейв изпръхтя:

— Да се надяваме, че това ще е достатъчно бързо.

— Какво имаш предвид?

— Ами изведнъж ми просветна, че тези пичове от охраната на обединението изглеждат като нас — отговори Грейв. — Или ако го погледнем от друга гледна точка, ние изглеждаме като тях.

ЛаРон хвърли небрежен поглед към вратата. Двама човека още наблюдаваха охранителите в другия край на кафето.

Родианецът, от друга страна, гледаше него и Грейв.

— Идеално — измърмори той.

— И сега какво? — попита Грейв.

— Ще седим спокойно — отговори му ЛаРон. — Засега.

 

— Мислиш, че те са заедно с пиратите от „Кървавите рани“ ли? — попита Хан, когато Портър завърши разказа си за нападението на пикиращите.

— Така прецених от пагоните на рамената им — обясни Портър. — Всъщност самите пагони са указание в тази посока — „Кървавите рани“ се изживяват като военизирана група.

— Имали ли сте вземане-даване с тях по-рано? — попита Люк, като подуши внимателно напитката, която Портър му беше поръчал. Тя доста наподобяваше миризмата на течност за почистване на двигатели и той не беше много убеден, че иска тя да се намира в близост до стомаха му.

— Всъщност не — каза Портър. — Повечето от неприятностите ни бяха с по-малки пиратски банди, по-специално от Пурнам и Чекира. Единственият път, когато се натъкнахме на кораб на „Кървавите рани“, беше преди няколко месеца, когато Кейсмънт беше с конвой, който бе нападнат от Ашкас-ков.

— И какво те кара да мислиш, че са толкова голяма група? — попита Хан.

— Понеже имаха десет кораба при онова нападение — отвърна Портър. — Щом могат да си позволят толкова голяма група, за да ударят един търговски маршрут, трябва да имат сериозен брой кораби.

Чубака тихичко изръмжа.

— Добър въпрос — съгласи се Хан. — Колко кораба от този конвой удариха пиратите?

— Мисля, че само четири — каза Портър, като набръчка носа си, мислейки съсредоточено. — Но Кейсмънт каза, че са стреляли по всички — разбили са ги на парчета. Единствената причина той да оцелее е, че е имал брониран вътрешен корпус и се е правил на умрял, докато не са си тръгнали. Те гръмнали и останалите четири кораба, след като ги обрали.

— Значи, май вече са знаели кои кораби карат нещата, които им трябват — предположи Хан.

— Предполагам, може би да — призна неохотно Портър. — Но тогава те трябва да имат брилянтна разузнавателна служба. Хиляда човека в хиляда различни спедиторски офиси.

— Или само двама-трима на подходящите места — каза Хан.

— Това е също толкова трудно, колкото и създаването на наистина голяма флота — възрази Портър. — Може би и по-трудно. Защо ровиш толкова много тая работа?

— Ей, пич, не ми се нахвърляй така — протестира Хан. — Просто искам да разбера какво се случва наистина. Или имаме голям флот, който удря навсякъде, или имаме малък с добро разузнаване. Искаш да решиш истинския проблем ли или този, който на теб ти харесва?

Портър пое дълбоко дъх и издиша през стиснатите си зъби.

— Истинския проблем — избоботи той. — Но ако „Кървавите рани“ поглъщат повечето от останалите банди, тогава имаме пред себе си тотално различен проблем — той кимна към Чубака. — Особено ако това, което правят сега, се дължи на много добро разузнаване.

— Да се върнем към пикиращите — каза Хан. — Някаква идея откъде са се довлекли?

— Отнейде извън Друност в крайна сметка. Те дойдоха с барлозки товарен кораб — Портър повдигна пръст. — Обаче останаха поне няколко оцелели. Видях няколко ландспидера, които излетяха, след като щурмоваците потрошиха кораба.

— Щурмоваци — потръпна Люк. Той бе израснал в атмосфера на непрекъснати конфликти с Пясъчните хора и имаше представа как да се справя с тях. Но имперските щурмоваци бяха нещо много различно. Той и останалите бяха оцелели след няколко кратки схватки с тях на борда на „Звездата на смъртта“, но даже и тогава той имаше усещането, че имперските войници бяха изненадани и не работеха с пълната си ефективност.

Сега, разбира се, знаеше, че Таркин и Вейдър преднамерено бяха позволили на „Сокола“ и екипажа му да избяга, за да могат да го проследят до Явин 4. Но следващият им сблъсък с имперския елит щеше да бъде много различен, предполагаше Люк.

— Добре е, че има оцелели — каза одобрително Хан. — Означава, че ще има някого, с когото да може да се говори. Къде са отишли?

— Последният, когото видяхме, броеше мухите тук — каза Портър, — което не е учудващо. Това е единственото населено място наоколо, където можеш да се приземиш на планетата.

— Сигурен ли си, че не са се омели?

Портър сви рамене.

— Със сигурност не са си тръгнали с това, което беше техен кораб — каза той. — Нито с нещо, което може да е било останало вътре. Обединението прибра всичко, когато конфискува кораба.

— Обединението го е направило? — попита Люк.

— Кой друг? — учудено каза Портър.

— Мислех, че властите на космодрума трябва да го направят — отговори Люк. — Или местният патрул.

Портър поклати глава.

— Нямаме такива тук.

— Казах ти, че Друност е фирмен град — припомни Хан на Люк. — Това означава, че цялата планета е покрита от корпоративни територии.

— Като Корпоративния сектор, само че от по-малък порядък — добави Портър. — Също така не чак толкова зле.

— Това е спорно — промърмори Хан.

— Не, наистина, те са свестни — настоя Портър. — Те пазят законите и реда достатъчно добре. Особено в сравнение с Империята.

„Люк!“

Люк трепна, погледът му пробяга наоколо, преди да разпознае гласа. Беше Бен Кеноби, говореше в ума му, както при атаката на „Звездата на смъртта“.

„Има опасност, Люк. Докосни Силата!“

— Каква опасност? — промърмори Люк под нос.

Гласът не отговори. Люк се наведе над чашата си, а очите му се обиколиха тапкафа. Всичко изглеждаше нормално. Но Бен каза да внимава. Каза да използва Силата. Той стисна зъби и се пресегна към Силата.

Гласовете и образите около него потънаха като далечно, фоново жужене. Той се огледа отново наоколо, опитвайки се да стигне през лицата до емоциите и основните особености на посетителите на тапкафа. Обаче не почувства нищо. Той даже и не беше сигурен какво точно да търси. Но изведнъж един образ блесна в ума му: образ на гладен хищник с рунтава козина, свит като пружина върху плячката си.

Той пое дъх, когато образът изчезна. Какво, по дяволите…

Люк се усмихна нервно. Разбира се, това беше подсказка. Той отново обиколи тапкафа с очите и ума си, като този път задържа образа на хищника във въображението си и опита да сравни усещането, което този образ пораждаше, с емоциите на хората в помещението.

И ето ги — двама човеци и един родианец, на масата до вратата, и тримата със същото подобно на стегната пружина очакване, както хищника, който Бен му показа.

Не само очакване, а кипящо зло.

— Хлапе?

Люк прекъсна сеанса.

— Какво?

— Да не те отегчаваме с тези приказки за стратегии? — попита Хан.

— Не — каза разсеяно Люк и погледна към посоката, в която двамата човешки хищници гледаха. Там имаше седем мъже, седнали около две маси.

— Знаеш ли кои са тези хора — попита той сочейки втората група.

Портър погледна през рамо.

— От службата за сигурност на Обединението, в почивка — каза той. — Те пият тук на половин цена, което ги стимулира да висят в района. Защо?

— Наблюдават ги — отговори Люк. — Двамата мъже и родианеца до вратата.

— Смешно — каза Портър със сумтене. — Никой не създава неприятности тук.

— Онези пикиращи го направиха — напомни му Хан, като погледна странично към масата, която посочи Люк.

— Това беше извън града — възрази Портър. — Без да броим възела, това е основната част от базата на Обединението. Тук е техният холоцентър, основните административни офиси…

— Плюс банков трезор точно през улицата — прекъсна го Хан.

— Това е то! — каза Люк и парчетата от пъзела се наместиха по местата си. — Канят се да го оберат.

— Прекрасно — изгъргори Хан. — Това място има ли задна врата?

— Точно от тук — каза Портър и посочи завесите встрани от бара.

— Хубаво — каза Хан и се надигна. — Готино и лесно.

— Почакай секунда — възрази Люк. — Ще избягаме ли?

— От банков обир? — отговори Хан. — Можеш да се обзаложиш.

— Но ние трябва да помогнем.

— На кого? — попита Хан. — Бандити срещу огромна корпорация. Страхотен избор.

— Не е честно — протестира Люк.

— Той е прав, хлапе — обади се нервно Портър. — Освен това ние се опитваме да се прикриваме, помниш ли?

Люк се намръщи. Той чу своите думи към Бен на Татуин в ума си. „Не мога да се намеся.“ Ако не се беше намесил, Таркин и „Звездата на смъртта“ щяха да са спечелили, а Лея и Рийкан и стотици други щяха да са мъртви.

— Чудесно, вие се прикривайте. Аз ще го свърша сам.

През масата Чубака изръмжа протест и неговата масивна лапа плесна ръката на Хан.

— Ооо, за… — Хан прекъсна посред дума и се втренчи в партньора си. — Чуи… ооо… добре!

— Вие двамата се изнасяйте — Чуи и аз ще поемем нещата.

— Соло! — започна Портър.

— Или пък ставайте и действайте — прекъсна го Хан. — Не ми пука.

— Но аз искам да помогна — протестира Люк.

— Тогава намери начин да ги разсееш — каза Хан и стана. — Давай, Чуи. Да приключваме с това.

 

— Те тръгват — промърмори Грейв, когато корелианецът и уукито станаха и тръгнаха безгрижно към вратата. — Смятате ли, че ги чака някой отвън?

— Би могло — каза ЛаРон, докато гледаше хлапето. То и фермерът все още седяха на масата, а момчето стискаше нещо под туниката си. Дали се готвеше да извади бластер?

Корелианецът и уукито минаха край триото на масата до вратата. Ръката на корелианеца небрежно се спусна към кобура му.

В този момент откъм улицата се чу приглушена експлозия. Ромонът на разговорите в тапкафа рязко замлъкна, всички замръзнаха на място.

Всички, без онези трима до вратата. В секундата, в която се чу взривът, тримата внезапно се изправиха, един от хората насочи голям бластер към ЛаРон и Грейв, другият се прицели към охранителите в дъното, а родианецът се извъртя, за да покрие корелианеца и уукито.

— Дотук с изненадата — промърмори Грейв.

— Аха — промърмори ЛаРон в отговор.

Корелианецът и уукито се бяха обърнали с лица към родианеца. Корелианецът бе надянал маска на престорено объркване. Уукито просто си изглеждаше опасно. С периферното си зрение ЛаРон забеляза, че хлапето се изправя и вдига ръка над главата си. С цвъртящо изсъскване синьо острие се появи от нея.

Отличителният звук на светлинен меч сигурно не бе чуван на Друност от времето на Войните на клонингите. Но това не беше звук, който лесно се забравя. На момента, като с магия всички глави в тапкафа се обърнаха да видят светлинния меч, който хлапето държеше над главата си. Даже родианецът се обърна наполовина, преди да си спомни, че има задача, и се завъртя обратно. Но тази половин секунда невнимание беше всичко, което беше нужно. Корелианецът направи голяма крачка напред, сграбчи края на бластера на родианеца, изви го към тавана и същевременно извади своя бластер. Подходът на уукито бе още по-директен. То сграбчи родианеца за дрехата, вдигна го във въздуха и го метна през масата към аверите му. И тримата паднаха като събориха своята маса и още една съседна и изчезнаха от погледа на ЛаРон в объркана купчина от ръце и крака.

Родианецът беше бърз. Докато ЛаРон извади своя бластер, извънземният се изтърколи в обратна посока, бълвайки проклятия към всеки наоколо. Той измъкна бластера си от бъркотията и го насочи към нападателите си. ЛаРон се бе прицелил в гърба на родианеца, когато корелианецът изстреля кратък откос. Този път родианецът се свлече на пода окончателно.

В този момент охранителите от задните маси бяха пристигнали и трима от тях се скупчиха върху двамата, останали на пода, с готови белезници, а останалите профучаха край корелианеца и уукито. Първият от охранителите отвори вратата, спря за миг, за да оцени положението, след което се втурна напред заедно с останалите. Щом вратата се затвори, ЛаРон чу звуци от бластерен огън, които ставаха все по-интензивни.

Корелианецът и уукито не ги последваха. Явно си бяха свършили работата. Те се завъртяха обратно и тръгнаха към масата си. Хлапето изключи светлинния си меч и го прибра, а техният фермерски приятел се изправи и четиримата се измъкнаха през покритата със завеса врата край бара. Докато останалите минаваха през завесата и вратата зад нея, хлапето с лазерния меч спря за малко и се огледа наоколо.

И погледна право към ЛаРон и Грейв.

За момент задържа тази поза. После се обърна обратно и изчезна през вратата след другите.

— Мда, това беше различно — коментира Грейв с ръка на бластера си, докато се изправяше. — Ще се включим ли в купона?

— Не знам — каза ЛаРон и взе комуникатора си. Имаше нещо в погледа на хлапето, което го караше да изтръпва. — Куилър?

— На път — дойде гласът на другия. — Време за пристигане около 90 секунди.

— Обединението няма ли нищо във въздуха?

— Оо, те имат всичко във въздуха — отговори Куилър. — Патрулни лодки, скимери, покриващи големи площи, и даже две малки канонерки. Можеш да им дадеш пълен брой точки за подготовка.

ЛаРон погледна към покритата със завеса задна врата.

— В такъв случай прекъсни, завий към сградите на изток от трезора. Искам да откриеш и проследиш една група от четирима — трима човеци и едно ууки.

— Отивам.

Комуникаторът замлъкна.

— Мислиш, че нашият фермер може да е замесен в нещо малко по-сложно от оране в калта? — попита Грейв.

— Оранта в калта е достатъчно сложно нещо — каза ЛаРон. — Обаче, да. Това се чудя. Ако той е бил специалната плячка на тази пикираща атака, може той и тримата му приятели да са свързани с „Кървавите рани“.

— И те се опитаха да предотвратят банков обир? — попита Грейв.

— Може пикиращите да са били от конкурентна банда — каза ЛаРон. — Просто си мисля, че си струва да им хвърлим едно око.

— Открих ги — обяви гласът на Куилър. — Два различни ландспидера — единият със сам човек, другият с останалите двама и уукито… самотният се отделя.

ЛаРон реши бързо:

— Проследи тримата.

— Прието — отговори Куилър. — Сякаш се отправят към един от сервизите.

Дали това означаваше, че мисията им е приключила?

— Добре, проследи ги — каза ЛаРон, стана посочи на Грейв задната врата. — Искам да знам кога им е регистриран корабът. И виж накъде тръгват. Ще ги последваме.

— Ние — попита Грейв. — Защо?

— Защото те са свързани с тази история — каза ЛаРон. — Не знам как точно, но са. И за момента те са единствената ни солидна следа.

— Не ми звучи толкова солидно — каза Грейв със съмнение.

— Може и да е малко по-хлабава — призна ЛаРон. — Но няма да ни струва нищо поне да видим накъде отиват.

Грейв сви рамена:

— Нищо, освен гориво и време.

— Имаме време, а ИБС ни снабдява с гориво — отбеляза ЛаРон, докато те се изнизаха в задната зала на тапкафа и се насочиха към изхода.

— Да вървим, преди да са забелязали Куилър.

 

— Не, Пурнам — повтори Хан. — Системата Пурнам. Където Портър каза, че сте били нападнати някога от пирати.

— Откачи ли? — настоятелно прозвуча гласът на Кейсмънт през комуникатора на „Сокола“. — Ние се опитваме да избягваме пиратите. Сещаш ли се?

— Не, ние се опитваме да пресечем тия дивотии на „Кървавите рани“ — каза Хан.

— Но нападението при Пурнам не беше от „Кървавите рани“ — възрази Кейсмънт.

Хан завъртя очи, докато до него Чубака издаде мрачно презрително ръмжене. Не могат ли да разберат тези идиоти!

— Виж — каза Хан с глас, сякаш говори на малко дете или на средно ниво бюрократ. — Ние не знаем къде са „Кървавите рани“, но вие с Портър мислите, че те се опитват да погълнат други, по-малки групи. Може да се опитват да наемат бандата от Пурнам и ние знаем къде тази банда се размотава. Ако успеем да хванем няколко от тях, може да ни кажат къде да намерим „Кървавите рани“.

— Даа… може би — призна Кейсмънт. — Обаче няма да е лесно да ги накараме да говорят.

Хан погледна ръмжащото ууки до себе си.

— Остави ме аз да се безпокоя за това — каза той. — Ти само докарай товарен кораб там. Нека да е след три дни. Постарай се да пратиш митническата декларация по същия начин, както преди, в случай че някой рови в диспечерските записи да търси подходящи цели.

— Добре — примирено каза Кейсмънт. — Както кажеш. Но ще ти кажа, че имам лошо предч…

— Три дни! — каза Хан и изключи комуникатора. Той хвърли поглед към Люк, който седеше тихо зад Чубака.

— Или има още възражения? — предизвикателно попита Хан.

— Не, не, харесва ми — увери го припряно Люк. — Засада е последното нещо, което те биха очаквали.

— Супер — рече Хан, като се обърна към таблото. — Всички са съгласни. Чудесно!

Хан издигна „Сокола“ над площадката.

„Иди и говори с доставчиците“ — беше казал Рийкан. — „Това е всичко. Просто иди и говори.“

Мда. Така!

 

— Моите инженери казаха, че всичко ще е готово и в изправност след около четири часа — каза капитан Озел, като направи припряна крачка назад, щом една дълга екранираща пластина долетя от машинното отделение на „Харпърс Уей“ и се насочи опасно в тяхна посока.

Очите и мозъкът на Мара машинално прецениха размера и разстоянието и тя не си направи труда да помръдне, когато пластината прелетя на около пет сантиметра от лицето й.

— Има ли друг начин да Ви услужа?

— Трябват ми двама души от вашия екипаж — отговори Мара. — Хора, които могат и да се бият, и да управляват кораб с подобни размери.

— Имате предвид схватки лице в лице? — попита колебаейки се Озел. — Няма да е лесно.

— Защо не изберете от контингента на щурмоваците? — предложи Мара.

Нещо мимолетно се промени в лицето и излъчването на Озел.

— Може би ще е възможно — загрижено каза той. — Ще се консултирам с командира им.

— Не се занимавайте — ще се видя лично с него — каза Мара. — Кажете му да се яви в офиса на караула.

— Тъй вярно — каза Озел и изключи комуникатора си.

 

Маневрирайки по тесните коридори на „Харпърс Уей“, Мара излезе през шлюза в хангара на „Възмездие“, където товарният кораб бе вкаран за ремонт. По нейно нареждане козметичните повреди, които хората на Шако бяха нанесли на корпуса, не бяха пипнати. Тя ги погледна, увери се, че нищо не показва да са правени поправки в дълбокия космос от собствения екипаж на „Харпърс Уей“ и продължи към караулното помещение.

Човек с гладко лице и полковнишки пагони я чакаше вътре.

— Ръка на Императора — поздрави я той официално. — Аз съм полковник Вак Соморил. Разбрах, че желаете да ме видите.

— Вие ли сте командир на щурмоваците? — попита Мара.

— Не на целия гарнизон, но командвам специализирания контингент — обясни Соморил. — Капитан Озел мисли, че моята част е по-вероятно да разполага с такива хора, каквито Ви трябват.

— Трябват ми двама войници, които да могат да се оправят с рендилийски тежкотоварни кораби — каза Мара. — Можете ли да ги осигурите?

— Така мисля — отговори Соморил. — Кога ги искате?

— Незабавно — каза Мара. — Кажете им да носят цивилни дрехи и да се явят на „Харпърс Уей“. Капитан Норело ще ги посрещне там и ще проведе кратко запознаване с кораба и системите му. Ще напуснем „Възмездие“ до четири ча̀са.

— Както желаете — бързо отговори Соморил. — Ще са на борда до двайсет минути.

— Чудесно. Свободен сте.

Соморил напусна. За няколко секунди Мара се взираше в затворената врата, за да му позволи да прекоси хангара. След това отиде до компютърния терминал в караулното, въведе специалната си парола и потърси списъка с екипажа на „Възмездие“.

Нямаше полковник Вак Соморил в списъка. Стиснала устни, Мара потърси в лог файловете от мостика. Отново нищо. Тя отвори списъка на пристиганията и напусканията.

Най-после откри нещо. Пак нямаше имена, нито на Соморил, нито ничие друго, но преди малко повече от две стандартни седмици осем цивилни кораба бяха пристигнали на борда на „Възмездие“, след което са били разположени в хангар 5. Един от корабите е отлетял три дни по-късно при странни обстоятелства и с някои очевидни противоречия в последователността на регистрационните отчети. Останалите кораби бяха още на борда.

Като събереше фактите, нещата ставаха ясни. Полковник Соморил и неговият специализиран контингент бяха от Имперското бюро за сигурност.

Мара сбърчи носа си с отвращение. ИБС не бяха непременно зли, макар че според нея имаше твърде много зло без достатъчна необходимост като цяло. Според нейния кратък опит те бяха най-вече арогантни, деспотични и извънредно горди със своя елитен статус. Но като плюс можеше да им се отчете, че винаги се появяваха първи. Може би затова Соморил бе прередил официалния командир на щурмоваците на „Възмездие“, за да предложи военна поддръжка на Ръката на императора.

Странно обаче защо той не се бе легитимирал като офицер от ИБС. Може би планираше това откровение за по-късно, преди отпътуването на Мара?

Мара изключи терминала, напусна караулното и през хангара отиде до пилотската брифинг зала. Двама войници стояха на пост и по нейна команда единият отключи вратата и я отвори.

До конферентната маса седеше пиратът Танис, надеждно прикован към крака й с два чифта белезници.

— Тъкмо навреме — изгъргори той. — Кога ще има плюскане?

— Мълчи и слушай! — каза Мара, извади дейта карта и му я показа — Подготвих списък с обвинения срещу теб. Като цяло общият пакет е от тридесет стандартни години в наказателна колония вместо смъртното наказание.

Танис изкриви устни:

— Това ли е твоята идея за сделка?

— Не съм приключила — каза му Мара. — Досега ви беше лесно да се измъквате, на теб и приятелите ти долу в трюма. Да бъдете приятно анонимни и всички, които могат да ви посочат като пирати, да са вече мъртви преди да напуснете сцената. Дотогава, докато не направите глупостта да се закичите отново с пагоните на „Кървавите рани“, можехте да се движите по улиците на Империята без никой умник да знае какви сте били.

Тя натисна картата с върха на пръста си.

— Но с това се свърши. Заедно с обвиненията, тази карта съдържа детайлите за лицата ви, за пръстовите отпечатъци, биометричните ви данни и пълните ви ДНК профили. Щом веднъж това нещо влезе в имперските бази данни, всички имперски служители на закона, достатъчно любопитни да се заинтересуват от вас, ще получат цялата ви престъпна история — тя повдигна вежди. — Което означава, че трябва или да прекарате следващите трийсет плюс години в затвора, или да ги преживеете, криейки се по канализацията и черните дупки.

Танис добре контролираше лицето си, но Мара можеше да почувства страха, който започваше да го обхваща, докато той гледаше напред в черното бъдеще, което тя начерта.

— Освен ако? — попита загрижено той.

— Данните са вече в системата — каза Мара. — Но за момента те са в моите лични файлове, изолирани от всички останали и има таймер, който ще ги разсекрети след трийсет дни. Това означава, че по всяко време през следващите трийсет дни аз мога да отида и да ги изтрия, без никой да разбере, че те въобще са били там.

— В смисъл, говорим за опрощаване?

— По същество — каза Мара. — Заинтересуван ли си?

Върхът на езика на Танис се плъзна по горната му устна.

— Какво трябва да направя?

— Ще закараме „Харпърс Уей“ до вашата база — каза му Мара. — След като е получил повреди по хиперпространствения двигател и комуникационната система в битката, твоят приятел капитан Шако е решил да те прати у дома с плячката, докато останалата част от екипажа е останала за да оправя повредите.

— А от къде се появяваш ти?

— Моите хора и аз сме били похитители, които са се промъкнали на борда на „Харпърс Уей“ — каза Мара. — Ние сме вършели нашата работа, когато вие сте се появили, заради което сте успели да плените кораба без да се е наложило първо да го взривите на непотребни отломки. Ние сме били чували за „Кървавите рани“ и сме направили сделка с Шако, ти да ни откараш до Комодора, за да обсъдим нашето присъединяване.

— А ако той пита от коя група сте? — попита Танис. — Той знае много за хората в този сектор.

— Довери ми се — каза Мара. — Знам как ще стане работата.

Танис направи гримаса:

— Искаш да предам другарите си?

— Ти си пират — озъби му се Мара. — Ако твоите авери долу в трюма надушат далавера, всеки от тях ще ти забие нож в гърба за някакви допълнителни десет процента.

Тя му даде време да се съвземе, преди да продължи.

— Както се случва обаче, всъщност няма да ги предадеш. Ти си проблем на местните власти и те ще се занимават с теб. Единственият човек, който ме интересува точно сега, който и да е той, е този, който в момента ви дърпа конците.

— Имаш предвид Колдра? — изпръхтя Танис.

— Имам предвид оня, дето е зад Колдра — каза Мара. — Колкото и „як“ да изглежда, той е просто високоплатен наемник. Искам достъп до архивите на Комодора, за да открия кой взема решенията и дава заповедите — тя направи кратка пауза, — и кой се разпорежда с парите.

Лицето на Танис отново не изразяваше нищо, но внезапният изблик на емоции показа на Мара, че бе уцелила точно в десетката. Танис може да беше няколко стъпала по-ниско в командната верига, но знаеше как да проследи пътя на парите.

В крайна сметка тя се оказа права. Поне за част от парите от предметите на Гловсток ясно личеше, че идват от „Кървавите рани“.

— Какво ще стане, ако Комодора се усъмни в тебе? — попита Танис.

— Ще трябва да се постараеш много здраво това да не се случи.

— А ако се провалиш и те свитнат?

— Ще трябва да се постараеш още по-здраво това да не се случи.

Танис изпръхтя:

— Имам ли избор?

— Разбира се — процесът срещу теб може да започне още днес.

— Не, благодаря — каза той и по очите му и по тона му Мара разбра, че е осъзнал, че има и трета възможност — да я предаде на останалите от „Кървавите рани“ и да използва трийсетдневния гратисен период, за да намери място, където да се укрие. — Участвам.

— Добре — каза Мара и пристъпи, за да застане срещу него. — И за да е ясно, че ти точно разбираш с какво се съгласяваш — тя погледна надолу към белезниците, отключи ги със Силата и те изтракаха на пода.

За няколко удара на сърцето Танис се взираше в тях, мускулите на врата му се стегнаха. После той бавно повдигна очи към нея.

Каквито и мисли да му бяха минавали за предателство бяха тутакси изчезнали.

— Вейдър! — прошепна той. — Ти си като Вейдър!

— Даже по-добра — каза студено тя, като част от ума й се зачуди, какво ли би направил Вейдър, ако някога я чуеше да говори така. Но това, което ситският лорд не знаеше, нямаше да му навреди. — Имаме ли сделка?

Танис преглътна с мъка.

— Да — успя да каже най-накрая. — Абсолютно.

— Добре — каза тя и направи стъпка назад и със Силата дръпна белезниците от пода в ръката си. Танис проследи целия им път с очи.

— Имам гард отвън, който ще те заведе до твоя кораб, за да вземеш някакви дрехи и всичко останало, което искаш. След това ще се явиш на „Харпърс Уей“ за инструктаж относно оборудването. Аз ще се погрижа да има достатъчно бакта^[2] в медицинската капсула, за да може кракът ти да е отново във форма преди да пристигнем във вашата база.

— Слушам — бавно Танис се изправи, а очите му още бяха вторачени в белезниците. Той погледна Мара и се усмихна напрегнато. — Добре дошла в „Кървавите рани“, Ръка на Императора. Ще ти хареса.

— Благодаря — каза Мара. — Не се съмнявам.

 

Капитан Озел се наведе напред на стола си и се взря в екрана на компютъра си с горчиво чувство на поражение. Всичко — всичката работа, цялата пролята пот, многото положени усилия бяха заминали по дяволите.

Адмиралските пагони — по дяволите.

В дъното на офиса вратата се плъзна и полковник Соморил влезе.

— Току-що направиха скок в хиперпространството — каза той на Озел.

— Няма значение — измуча Озел и посочи екрана. — С нас е свършено.

— Какво, за Бога, говорите — настоятелно попита Соморил, приближи бюрото и завъртя екрана към себе си.

— Нашата умна малка Императорска ръка е намерила начин да проникне в корабния компютър — каза горчиво Озел. — Докопала е списъка на персонала, лог файла от мостика и регистъра на полетите.

Погледът на Соморил се втвърди, очите му пробягаха по файла на екрана. Озел чакаше. Изведнъж за негово смайване полковникът се отпусна.

— Чудесно — каза Соморил и седна. — Значи тя знае, че „Джилиа“ е отлетял преди две седмици. И какво? Според това, което е научила, това може да бъде перфектно легитимирана операция на ИБС.

— Наистина ли? — Озел изръмжа. — Наистина ли мислите, че тя е ровила из тоя кораб и по компютрите му, без да знае какво точно търси?

Соморил повдигна вежди.

— Ровила се е из кораба? Включително е организирала пиратско нападение срещу нает от Империята товарен кораб?

— Специалните императорски агенти не се стряскат от нещо толкова тривиално като пиратите — изстреля Озел в отговор. — А особено Ръката на императора в никакъв случай. Ако е осуетила пиратска атака, това е било напълно случайно, без връзка с основната й мисия.

Соморил тръсна глава:

— Не съм убеден.

— Тогава се убедете — каза кисело Озел и извика нов файл. — Аз извадих тези неща от планетарните новинарски емисии. Имаме два различни доклада за акции на имперски щурмоваци.

Соморил присви очи.

— Какви точно акции?

— Първата не е толкова лоша — каза Озел. — Всичко, което са направили е, че са разбили банда с пикиращи спидери, които са нападнали група фермери. Но втората е завършила със сриване на цялата патрулна структура на един град.

— Превзели са град?

— Не пряко, само са възстановили предишното командване на патрула — отговори Озел. — Не можах да намеря повече подробности. Не и съществени. Проблемът е, че тази Императорска ръка вече знае откъде са се взели тези щурмоваци.

— Ако е успяла да направи връзката — каза Соморил. — Може и да не е. Още по-важно е, че даже и да е успяла, няма да има значение, ако не успее да разкаже на никой друг.

Озел се взря в него и почувства как започна да му се повдига.

— Какво точно имате предвид?

— Казвам, че тя не е пращала съобщения от „Възмездие“, нито ще изпрати от „Харпърс Уей“ — каза Соморил. — Брок и Гилинг ще се постараят да не го направи. Остават само предавателите в крайната й цел.

Соморил замълча за малко.

— Според проследяването на вектора на заминаването й това почти сигурно е минната компания на Гепарин.

— Вие сте я проследили?

— Как иначе да знаем къде да я намерим? — отговори Соморил. — И така, капитане, трябва да вземете решение.

— Осъзнавате ли какво предлагате? — каза Озел. Гласът му прозвуча странно в ушите на полковника. — Говорите за убийство на имперски агент. Една жена, която получава заповеди директно от Палпатин!

— Едно момиченце, което получава въпросните заповеди — коригира го Соморил. — Тя едва ли е имала време да завърши обучението си, да работи сама и да получи полеви опит.

— Тя е имперски агент!

— Престанете да го повтаряте — изръмжа Соморил. — Тя си е избрала този опасен живот. Агентите умират по всяко време при акции.

— А защо вие не се справихте с нея, докато беше тук? — настоя Озел.

— Моля? Пред очите на стотици потенциални свидетели? — отвърна презрително Соморил. — Освен това тогава не знаех колко близо е стигнала по следата, която души. Сега знаем.

Озел въздъхна шумно. Обаче полковникът бе прав. Ужасно, ужасно прав!

— Как предлагате да действаме?

— Както казах, животът на агентите е опасен — отвърна Соморил. — Никога не знаеш кога може да се окажеш на погрешния край при военна акция — той повдигна вежди. — Особено при действия, които могат да се случат, ако патрулиращ звезден разрушител е попаднал на данни, сочещи към предполагаемо пиратско гнездо.

За една дълга минута двамата мъже се взираха един в друг през плота на бюрото. След това Озел бавно се пресегна към интеркома.

— Говори капитанът — мрачно обяви той. — Променете курса към системата Гепарин. Тръгваме веднага, щом хиперпространствените двигатели достигнат пълна мощност.

Той получи потвърждение и изключи интеркома.

— Предполагам, че сте изчислили също колко далеч след нея ще бъдем?

— Не повече от няколко часа — увери го Соморил. — Брок и Гилинг лесно ще я задържат далеч от предавателите на холонета за това време.

Полковникът се изправи.

— С ваше позволение, капитане, аз ще отида да видя дали ще мога да намеря допълнителни подробности относно това какви са ги вършили нашите петима дезертьори.

Той направи лек поклон и тръгна към вратата.

— Какво щяхте да направите, ако бях казал не? — извика Озел след него.

Соморил не се обърна.

— Щях да пратя някой от моите кораби да се оправи с нея — каза той. — И щях да те презирам до края на живота ти.

Озел изхриптя:

— Имаш предвид до края на твоя живот?

— Не точно — каза тихо Соморил. — Имам чувството, че твоят живот щеше да е значително по-кратък от моя.