Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Междузвездни войни (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allegiance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Начална корекция
bozho (2018)
Допълнителна корекция
herbofil (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2018)

Издание:

Автор: Тимъти Зан

Заглавие: Преданост

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Художник: analda

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7555

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Колдра, както се оказа, не се бе върнал на „Харпърс Уей“, докато Мара я нямаше. Но тя нямаше как да знае това, когато влезе, а и нямаше смисъл да се поемат излишни рискове. Мара взе четирима от щурмоваците със себе си и ги изпрати по двойки да претърсят кораба. Скаута го остави да пази отвън.

Чантата й бе точно там, където я бе оставила, привидно недокосната. Но само привидно. Колдра бе пренебрегнал голяма част от екипировката й, но явно бе отделил поне час от времето за пътуването от Гепарин, за да преправи нейните гранати и малкия бластер. Тя остави недокоснати тези неща. Преоблече се в своя черен боен костюм, като този път добави качулката и ръкавите за допълнителна защита от любопитни очи, от сензори за прицел и от падащата надолу външна температура. Тя пристегна своя К-14 бластер към бедрото си, закачи светлинния меч на колана и отново излезе навън.

Десет минути след като пристигнаха при кораба те бяха отново на път в посока запад по опустелите трилентови улици към палата.

— Знаете ли къде отиваме? — попита Мара от задната седалка. Тя си бе направила тънка сметка при подреждането: Мара, облечена в черно, сама отзад, щурмоваците по двойки на редовете пред нея. Както обикновено скаутът беше на своя байк.

— Ние заредихме картата предварително — каза командирът на взвода и показа дисплея. — Най-добрият маршрут е маркиран.

— Чудесно — каза Мара. Тя извади светлинния меч, опря се на облегалката на седалката пред нея и насочи оръжието напред. — Тъй като имаме няколко минути, нека да чуя вашата история.

Един от щурмоваците се обърна наполовина.

— Моля? — попита той. Неговото дясно рамо помръдна леко, намеквайки, че придвижва ръката си към кобура на своя Е-11.

С въздишка Мара включи меча.

Пурпурното острие се появи с остро изсъскване в пространството между двете двойки бели каски.

— Просто оставете оръжията си там, където са — посъветва ги тя, в случай че наличието на острие на лазерен меч на трийсетина сантиметра от врата не бе достатъчен намек. — Ще започнем с вашите оперативни номера, наименованието на вашата част и текущото ви назначение. Всички неща, които се опитвахте толкова отчаяно да избегнете да кажете на ротния командир преди малко.

Четирите шлема се наклониха, когато щурмоваците размениха погледи през искрящото острие.

— Срамежливи сме май? — продължи Мара с небрежен тон. — Да продължим да ровим. Вие и вашият товарен кораб — вашият кораб, не нещо принадлежащо на някой неопределен приятел или асоциация, беше на Гепарин след нападението на „Възмездие“ срещу базата на „Кървавите рани“. Видях ви да кацате на единствената неунищожена площадка, когато излязох от тайния изход за спешни случаи на Комодора. Това да ви звучи познато?

— Да, мадам — отговори командирът на взвода със стегнат глас. — Но ние не участвахме в нападението.

— Знам това — каза Мара. — Ако участвахте, щяхте да ме нападнете или поне да ме предизвикате, когато си тръгнах. Така че защо бяхте там?

— Преследвахме „Кървавите рани“ — каза командирът. — Имахме доказателства, че те събират други криминални организации от сектора в обща, масивна пиратска група. Отидохме на Гепарин да разберем дали някой финансира тази операция.

— А успяхте ли?

Шлемът му се наклони, когато той хвърли бърз поглед към партньора си.

— Мислим, че да.

— Добре — каза Мара. — Защото и аз успях. — Под чие командване действате?

— Всъщност ние не… — гласът му затихна.

— Ако се колебаете за моето ниво на достъп, недейте — увери го Мара. — Аз съм с толкова висок ранг, колкото въобще можете да си представите, макар и да ме няма в никой официален списък.

Тя повдигна вежди:

— Разбирам, че и вие не сте в никой официален списък.

— Не, не сме — потвърди командирът.

— И така, как е името на частта ви?

Той се поколеба отново.

— Най-известни сме като Ръката на правосъдието.

Мара повдигна едната си вежда.

— Звучи твърде поетично за щурмовашка команда — коментира тя. — И в пъти твърде поетично за ИБС.

— Ние всъщност сами си го избрахме — обади се един от останалите.

— Не ни е позволено да разкрием повече — продължи командирът. — Съжалявам.

Мара сви устни. Тя можеше да ги принуди, разбира се. Но губернатор Чорд със сигурност бе предупреден за нейната поява и щеше да бъде трудно и опасно да проникне в неговите владения сама. Тази Ръка на правосъдието не бе я нападнала, когато пристигна на Гепарин, още повече те дойдоха да й помогнат, когато нагласеното от Колдра AT-ST бе свалило кораба й.

А с Вейдър и неговите хора от 501-ви, напълно погълнати от издирването на Лея Органа, това бе най-надеждната помощ, която тя изобщо би могла да намери в Макрин Сити. Достатъчна причина тя да се отърве от оня любопитен ротен командир.

— Както желаете — каза тя. — Обаче каквато и да е вашата командна йерархия, или липсата на такава, следващите два часа работите за мен. Ясно ли е?

— Тъй вярно, мадам — каза командирът.

— Добре — каза Мара. Тя изключи меча си и го върна на колана. — Какви са вашите оперативни номера?

— Ние обикновено просто използваме имена — каза командирът. Така е… по-кратко. По-бързо при битка.

Тайно Мара винаги си бе мислила същото. Но командването на щурмоваците винаги държеше на своята шантава система с номера.

— Имената тогава.

— Аз съм ЛаРон — командирът посочи надясно, — това е Маркрос. Зад него е Грейв. Зад мен е Куилър. Нашият скаут е Брайтуотър.

— Наричайте ме Джейд — каза Мара и се пресегна за Силата. Тя никога не бе чула за щурмовашка част, която да обикаля из Империята, без да е прикрепена към солидна командна йерархия. Но би могло да е нещо, което Императорът бе направил лично. Ако беше, те щяха да разпознаят името й.

Обаче нямаше реакция, която да го потвърди. Явно Императорът бе избрал да я запази в тайна от тях, както и обратното.

— Мадам? — попита Грейв.

— Джейд.

— Джейд — поправи се той. — Може ли да попитам какъв е планът, след като стигнем палата?

— Планът е аз да проникна, а вие да ми помогнете — каза тя. — Това е всичко, което трябва да знаете.

— Тъй вярно, мадам — каза Грейв.

— Бъдете готови за съпротива — добави Мара. — Очаквам, че ще се натъкнем на такава.

На предната седалка Маркрос погледна към ЛаРон.

— Не се безпокойте — каза той с мрачен тон. — Ние сме готови.

 

Набързо организираното парти от губернатор Чорд в балната зала на долния етаж погълна много от ценното време на Дизра тази вечер. Но гостите накрая започнаха да се изнасят и Дизра успя най-после да се добере до офиса си. Той запали светлините, заключи вратата зад себе си и тръгна към бюрото си.

Той направи три крачки, преди очите му внезапно да забележат, че има посетител.

— Защо не отговаряш на комуникатора? — попита настойчиво Колдра, докато го гледаше иззад компютъра на Дизра.

Дизра почувства как сърцето му се свива. Какво за Бога вършеше Колдра с неговия компютър?

— Губернаторът даде малък прием тази вечер — успя да каже той. — Трябваше да присъствам.

— Прием! — повтори Колдра. — Парти? Сега?

— Когато градът ти гъмжи от щурмоваци, най-важното е да успокоиш хората от висшата каста — каза Дизра. Той раздвижи колена и тръгна право към бюрото. Той имаше скрит зареден бластер под стола, в случай че се стигнеше до там. — Ти какви ги вършиш тук?

Лицето на Колдра се изкриви в подобие на усмивка и за пръв път Дизра забеляза строго контролираната болка, криеща се зад очите му.

— Докарах ти твоите AT-ST-та, разбира се.

— Имам предвид, какво правиш тук, в офиса ми? — уточни Дизра и пристъпи към бюрото. От това място видя разкъсания ляв ръкав на Колдра и грубата полева превръзка на предмишницата му. — Какво се е случило?

— Малък инцидент — каза Колдра и леко повдигна ръка. — Наложи се да взривя хангара за товарни кораби.

Колдра изкриви устни:

— Предполагам, не си чул нищо за това?

— Не съм чувал никакви новини, откакто ме измъкна от приема, за да ти осигуря позволение да кацнеш до палата.

Дизра настръхна. По-рано бе решил, че… По времето, когато си бе мислил, че е по-важно да се показва на тъпото парти на Чорд, вместо да наблюдава неочакваното пристигане на Колдра. Сега изглеждаше, че е сбъркал.

— Разкажи ми.

— Най-напред, нашата имперска агентка е успяла някак си да оцелее — каза Колдра. — Тя е тук, в Макрин Сити.

Ледени тръпки преминаха по гърба на Дизра.

— Ти каза, че си минирал последния останал здрав кораб на Гепарин.

— Явно не достатъчно добре — отговори Колдра. — Десет минути след като кацнах на Гринклиф тя цъфна на три слота за приземяване от мене.

— Казваш, че те е проследила до тук?

Колдра тръсна глава:

— Ако имаме късмет.

Дизра изпръхтя.

— Имаш странна представа за късмет.

— Не, просто събрах няколко нови факта — каза Колдра. — По пътя от Гепарин успях да се свържа с един познат от екипажа на „Възмездие“. Изглежда атаката на Озел срещу базата на „Кървавите рани“ няма нищо общо с нас.

— Мислех, че Империята не прави нищо срещу пиратите в днешно време.

— Така е, освен ако атаката не служи за прикритие на нещо друго — мрачно каза Колдра. — Много неща са още на ниво нефилтрирани слухове, но изглежда, нашата имперска агентка е видяла нещо във файловете на „Възмездие“, което не е трябвало да вижда, и Озел я е последвал до Гепарин, за да я унищожи.

— Шегуваш се — каза Дизра и се вторачи в него. — Какво ли е видяла?

— Официално, нещо за секретна операция на ИБС, към която няколко щурмоваци от „Възмездие“ са били прикрепени — Колдра повдигна вежда. — Неофициално, слухът е, че тези щурмоваци не са на никаква мисия, а са претрепали офицер от ИБС и са зачезнали.

Дизра се ококори.

— Невъзможно! — настоя той. — Щурмоваците не дезертират. Никога!

— Досега не са го правили — съгласи се Колдра. — Но кой знае? Рибата се вмирисва от главата, а в наше време Имперският център толкова се е вмирисал, че не може повече. От там и всички тия напъни за независимост, нали се сещаш.

— Да, благодаря. Спомням си нещо по въпроса — кисело каза Дизра и напрегна ум. Но ако агентът не преследваше тях… — Момент. Колко щурмоваци се предполага, че са дезертирали?

— Много добре! — каза Колдра и наклони глава. — Пет. Същият брой, както в рапортите от Ранклин, когато Кав’Саран беше свален.

Значително по-малко от трите взвода, които пикиращите бандити на Барглег твърдяха, че са ги били нападнали на Друност, помисли Дизра. Но откога на тях можеше да се разчита за точност?

— Значи те са фалшивата щурмовашка единица, която обикаля из Шелша?

— Нашата така наречена Ръка на правосъдието — съгласи се Колдра. — Колко иронично. Ние се тревожим за имперската агентка и нейния личен взвод щурмоваци, докато ако тя се натъкне на тях, ще ги екзекутира и петимата в движение.

— Успокояващо е да го знаем — измърмори Дизра. — Или би било, ако тя не започне да души пред вратата ни.

Колдра поклати глава:

— Изпускаш нишката. Щурмоваците бяха тези, които се пречкаха на „Кървавите рани“, не тя. Повече няма причина да смятаме, че тя е направила някаква връзка между нас и „Кървавите рани“.

Дизра помисли по въпроса. Наистина звучеше убедително.

— Но ти каза, че тя те е проследила до тук.

— Всичко, което тя знае е, че бях с Комодора на Гепарин — каза Колдра. — Предполагам, стана добре, че оня идиот, диспечерът от „Екзекутор“, не ми позволи да кацна тук, до палата.

Дизра издиша с облекчение. Значи агентката не се целеше в тях в крайна сметка. Цялата работа беше едно гигантско съвпадение, което той и Колдра просто бяха разчели неправилно.

— Тогава ние не сме увиснали на въдицата — каза той.

— Най-вероятно — каза Колдра. — Но винаги има възможност тя да е намерила нещо на Гепарин, което да сочи в нашата посока. Трябва да сме готови, за всеки случай.

Дизра потръпна. Да, наистина. Ако агентката се появеше, преди Дизра да може да даде тези записи на Вейдър, щеше да се пържи в казана.

— Имаш ли представа колко скоро можем да я очакваме? — попита той.

Колдра сви рамене.

— Аз й спретнах малка диверсия, но няма начин да знаем колко дълго ще я държи заета. — Той махна към компютъра. — Увеличих нивото за сигурност на твоята външна защита от нарушители, но без легитимация не мога да променя разположението на гардовете.

— Аз мога да го направя — каза Дизра и му махна да се премести. — Това ще бъде ли достатъчно да я спре?

— Не, ако е тръгнала на лов — отговори Колдра като стана от стола и се отдалечи от бюрото. — Което значи, че ние трябва да направим нашия ход.

Той повдигна вежди:

— И ние трябва да го направим сега.

Дизра се вторачи в него.

— Да не откачи? Да декларираме независимост, когато Вейдър и неговият петстотин и първи са в града!

— Ако го направим както трябва, те ще имат много други непосредствени грижи, че да се занимават с нас двамата — каза Колдра. — Аз вече подредих пиратите и рейдърите на позиция. Всичко, което имаш да свършиш, е да издадеш заповедите.

Само за минути или часове сектор Шелша щеше да бъде подложен на огън и смърт. Пиратите щяха да нападнат и унищожат имперските гарнизони, рейдърите щяха да завладеят важните военни заводи, а пикиращите банди и грижливо прикритите „къртици“ щяха да превземат големите градове и да задържат важните имперски служители за заложници. Щом бъдеше обявена независимост, Имперският център щеше да се наложи да вземе мерки.

И тогава нямаше да има връщане назад.

— Мога да се обадя на всички — Дизра внимателно активира комуникационния панел. — Но ще отнеме време. Трябва да възпрепятстваш агентката да дойде тук, преди да съм свършил.

— Мога да го направя — мрачно потвърди Колдра. — Ти се притеснявай само за твоята работа.

Той му обърна гръб и се насочи към секретната врата.

Дизра го гледаше, докато се отдалечаваше и ръката го сърбеше да извади скрития бластер и да гръмне Колдра. Но не посмя. Той само трябваше да събере тези записи и да ги даде на Вейдър. А и нямаше никакви илюзии относно способността на защитниците на палата да задържат имперски агент отвън толкова дълго. Само Колдра беше способен да го направи.

Да не говорим, че ако стреляше, можеше да пропусне.

— Между другото — обади се той, — някой знае ли къде се намира в момента тази Ръка на правосъдието?

Колдра тръсна глава.

— Някъде отвън се изживяват като белите рицари на надеждата и славата, без съмнение — каза той. — Не се притеснявай. След като го няма Гепарин, изчезна и последната им надежда да ни свържат с „Кървавите рани“.

Той отвори вратата и изчезна в лабиринта от тайни проходи.

— Да се надяваме — промърмори тихо Дизра, обърна се към бюрото и изключи комуникационния панел. Никакво съобщение нямаше да отиде до никакви пирати тази вечер. Не и от този палат. Не и ако зависи от него.

Той продължи да оформя своята колекция от записи на компютъра. „Иронично“, беше казал Колдра. Колко малко знаеше той. За близо две години Дизра го беше манипулирал, карайки го да преодолява препятствия, които само Дизра можеше да види. Днес внезапно събитията бяха изхвърлили Дизра зад тъч линията и животът му зависеше от способността на Колдра да прихване и неутрализира един имперски агент.

Дизра можеше само да се надява, че пичът е наистина толкова печен, колкото се представя.

 

Оставаха само пет квартала до палата, когато ЛаРон започна да забелязва прикритите часови.

— Всъщност мисля, че имаше още един, малко по-далеч — каза Грейв, когато ЛаРон направи коментар. — Преди два квартала. Малко трудно е да се каже. Той беше маскиран като наркотрафикант от низшите касти.

— Да, той беше караул — потвърди Джейд от задната седалка. — Успях да го прочета в погледа му.

— Обичайно ли е за имперските губернатори да слагат толкова широко разпръсната охрана? — попита Куилър.

— Не е обичайно — каза Джейд. — Изглежда някой в палата се чувства гузен.

— И какво ще правим с тях? — попита Грейв, когато преминаха покрай още един притихнал часови.

— Нищо — отговори Джейд. — Всичко, което те виждат тук, са още няколко щурмоваци в град, който вече е пълен с такива. Съмнявам се, че въобще ще си направят труда да съобщят за нас.

— Трябва ни нещо повече от обикновена броня, за да минем през портала, между другото — предупреди Куилър.

— За щастие не отиваме натам — каза Джейд. — Губернаторите през годините са построили много голямо имение, разпростряно на огромни площи с много чупки и цепнатини. Ще намерим начин да влезем.

— Обаче периметърът сигурно е шесткратно подсигурен от Имперския център — предупреди Грейв.

— Може би даже седем или осемкратно — съгласи се Джейд. — Не се шашкай, аз имам известен опит с тези неща.

Маркрос се размърда покрай ЛаРон.

— Има друг път — каза той тихо. — Може да използваме аварийния изход на губернатора.

— ЛаРон го погледна учудено:

— Има авариен изход?

— Всички губернатори и мофи имат — каза Джейд с леко презрение. — А от къде ти, Маркрос, знаеш това?

— Израснал съм тук, в Макрин Сити — каза Маркрос. — Размотавахме се много със сина на Чорд, Крейг, когато бяхме тийнейджъри. Изходът е в североизточния край на стената, на ръба на район Фарфарн — един от работническите квартали. Има секция от оградата с размер на врата, която се отваря.

— А Чорд ви е оставял двамата просто да си минавате навън-навътре? — попита Куилър.

— Мисля, че въобще не знаеше, че го правим — каза Маркрос. — Твърде далеч е от всички защитни съоръжения на главния портал и води до края на парковата зона. Основно има басейни, фонтани и дървета и много каменни плочи, така че при придвижване не остават никакви следи. Крейг често се измъкваше през нощите, за да посещава клубовете и кръчмите.

— Как преодолявахте кода за сигурност? — попита Джейд.

— Нямаше код — отговори Маркрос. — Сякаш Чорд повече се опасяваше собствените му охранители да не се обърнат срещу него, отколкото от неприятности отвън. Той не искаше никой вътрешен да знае за изхода. Няма нужда от парола, за да се отвори.

— Хубаво — каза Джейд. — Нека да погледнем.

Гръдната плоча на Маркрос помръдна, когато той си пое дълбоко дъх:

— Завий надясно на следващия ъгъл.

Указанията му ги заведоха встрани от главния път до една леко блатиста област, кръстосана от лъкатушещи поточета. Улиците станаха по-тесни и криволичещи, промъквайки се между потоците, и ЛаРон отбеляза, че повечето от къщите бяха построени поне на метър от земята. Явно наводненията бяха постоянен проблем тук.

— Там — посочи Маркрос. — Където стената прави лека дъга и почти докосва края на улицата.

ЛаРон отдръпна крака си от педала за ускоряване и спидерът намали скорост, докато се взираше напред в осветената от фаровете стена.

— Не е много защитено — със съмнение коментира Куилър. — Ако враговете ви са достатъчно умни, за да заобиколят територията, ще им паднете право в ръцете.

— Предполага се да има в готовност тежък изтребител с далечен обсег, скрит в къщата там — Маркрос посочи към една разнебитена къща от другата страна на улицата. — Предполага се също да има тунел от силово поле, който да можете да активирате, за да стигнете безопасно до къщата. Но никога не съм го виждал да работи всъщност.

— Какво ще правим с паролата? — попита Грейв.

— Не ни трябва — обади се Джейд. — Няма да минем от тук. ЛаРон, продължавай да караш. Ще ти кажа кога да спреш.

— Щом няма да я използваме, защо ме накара да ти я покажа? — попита Маркрос, когато ЛаРон продължи покрай секретната врата.

— Внимавай какъв тон ми държиш, щурмовак — предупреди Джейд. — Няма да я ползваме, защото може да се използва за влизане от конспиратори и не искам да им се натресем, преди да сме готови. Там, секцията между двете дървета. Иди там.

ЛаРон спря спидера на оказаното място.

— Всички долу — заповяда Джейд, и отвори своята криловидна врата. — Осигурете ми периметър.

Тя отиде до стената със светлинния меч в ръка. ЛаРон строи останалите в стандартната насочена навън защитна формация, а Брайтуотър зави с байка си и спря край тях.

— Какво ще правим? — попита той.

— Не съм сигурен — каза ЛаРон, докато наблюдаваше Джейд с периферното си зрение. Навела се бе до стената, ръцете и едното й ухо бяха притиснати в студения камък. Бавно и методично тя се местеше, оформяйки въображаема решетка върху стената. — Ще влезем вътре, но не знам как точно.

— Тихо и без жертви — каза Джейд, като отстъпи от стената. — Чували ли сте някога за газ крейсив?

— Това е киселинна отрова — каза Брайтуотър. — Силно корозивна и смъртоносна предимно за кислородно дишащите видове.

— Много добре — Джейд потупа по една секция от стената, — тук има закопана в стената туба със сгъстен крейсив газ. И там, и там, после там — тя посочи още места.

— Готови да унищожат всеки, който опита да проникне през стената — измърмори ЛаРон и почувства отвращение.

— Заедно с всеки на петдесет метра от него — каза Джейд. — Просто, но много универсално оръжие.

— А ти си сигурна къде точно са тубите? — попита Грейв.

— Стените като тази събират много слънчева топлина през деня — обясни Джейд и включи меча си. С остро съскане яркото пурпурно острие се появи. — Камъкът и металът издават различни звуци, когато се свиват при изстудяване. Добре е да отстъпите назад сега.

Никой от щурмоваците не помръдна. Джейд вдигна острието хоризонтално и внимателно го заби в камъка. Няколко секунди тя го натискаше в права посока, след това го изкриви и изряза кръг. Когато приключи с кръга, тя изключи меча.

— Искате ли да го извадим оттам? — попита ЛаРон.

— Няма нужда.

Тя вдигна ръка и леко вдиша въздух.

И с приглушен, хрущящ звук от триене на камък върху камък цилиндричната тапа, която бе изрязана, се измъкна от стената. Маркрос пристъпи напред и я хвана, когато се показа навън. Джейд кимна за благодарност, запали отново меча и отиде до мястото на следващата туба.

Пет минути по-късно шест каменни цилиндъра лежаха на земята до стената.

— Това ли е всичко? — измърмори ЛаРон.

— Всичко, за което си струваше да се опасяваме — каза Джейд и се завъртя с лице към тях.

— Разберете ме добре сега — продължи тя. — Когато влезем зад стената, ние ще сме на вражеска територия. Ако можете да минете без да убиете никой от гардовете — добре. Но ако се наложи да убивате, убивайте без колебание.

— Разбрано — каза ЛаРон от името на всичките.

Минута по-късно Джейд изряза достатъчно голям отвор през стената, за да могат да минат. В края му ЛаРон видя част от градините, за които Маркрос беше говорил по-рано.

— Командире — извика го Джейд и изключи меча си. — Разгърнете войниците си.

ЛаРон кимна за потвърждение.

— Брайтуотър, завий към главния вход — заповяда той. — Искам да знам какво представлява тяхната охрана, включително колко хора могат да изтеглят, когато потрябва. Грейв, Куилър — по фланговете. Маркрос — в средата. Ще водиш Джейд до най-доброто място за влизане според тебе и ще й помогнеш да се вмъкне. Аз поемам ариергарда. Когато Маркрос ни вкара вътре, ще се прегрупираме за тихо проникване. Грейв, ще помогнеш на Брайтуотър със спидера.

Брайтуотър докара байка си до стената и заедно с Грейв го прокараха през отвора. Скаутът го яхна и потегли със сподавен вой наляво към прикритието на листата на растенията от градината. Грейв и Куилър продължиха напред по левия и десния фланг. Маркрос тръгна след тях. ЛаРон пристъпи напред…

— Момент, командире — прошепна Джейд, като го дръпна за рамото. — Разумната политика диктува вторият в командването да знае каква е мисията.

— Да, мадам — каза ЛаРон, чувствайки как пулсът му се ускорява.

— Нашата цел е губернатор Чорд — каза тя. — Той е извършил държавна измяна, като едновременно е провеждал конспирация с пирати срещу имперските доставки и също така е изпратил „Възмездие“ в опит да ме убие на Гепарин. С тези си престъпления е заслужил смъртно наказание.

— Разбрано — каза ЛаРон, като го обзе странно чувство за нереалност. Едно беше да си в космоса или в пиратското гнездо и да говориш за правосъдие, дълг и принципи. Съвсем друго бе да стоиш до палата на имперски губернатор и хладнокръвно да планираш екзекуцията му.

— В такъв случай да действаме — каза Джейд. Тя премести меча си в лявата ръка, извади бластера с дясната и се вмъкна в отвора.

„Да защитавам Империята и нейните граждани…“ Той махна предпазителя на своя Е-11 и се вмъкна след нея.