Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (8)

7

Когато Рут се върна в апартамента на Лулин, започна да изхвърля всичко, което майка й бе спастряла: мръсни салфетки и найлонови торбички, пликчета от соев сос и горчица от ресторанти, пръчици за хранене за еднократна употреба, използвани сламки за пиене, билети за лотария с изтекъл срок, памучни тампони от лекарствени шишенца и празните шишенца. Извади от шкафовете картонени кутии и буркани с все още залепени етикети. С изгнилата храна от хладилника и фризера напълни четири големи торби с боклук.

Чистенето й помогна да почувства, че премахва бъркотията в ума на майка й. Отвори още шкафове. Видя кърпи за ръце с орнаменти на бодлива зеленика, коледен подарък, който Лулин никога не беше използвала. Сложи ги в един плик с дрехи, предназначени за благотворителни цели. Имаше също захабени кърпи и чаршафи, купени от разпродажба, в които си спомни, че спеше като дете. По-новото спално бельо още си беше в подаръчните кутии, с които бе пристигнало от универсалните магазини.

Но когато Рут посегна към старите кърпи, откри, че подобно на майка си, тя също не бе в състояние да се отърве от тях. Тези вещи бяха пълни с живот и минало. Имаха история, индивидуалност, връзка с други спомени. Кърпата в ръцете й например, с шарки на обички — някога си мислеше, че е красива. Увиваше я около мократа си коса и се правеше на кралица, носеща тюрбан. Веднъж я взе на плажа и майка й я смъмри, че използва „най-добри неща“ вместо зелената кърпа с разръфани краища. Рут никога не би постъпила като Гидиън, който всяка година купуваше италианско спално бельо за хиляди долари и с лека ръка изхвърляше миналогодишната колекция като броевете от миналия месец на „архитектурен дайджест“. Може би не беше пестелива колкото майка си, но съзнаваше възможността, че би могла да съжалява при загубата на нещо.

Рут влезе в спалнята на Лулин. На шкафчето имаше шишенца с тоалетна вода, около двайсетина, все още в опакованите с целофан кутийки. Майка й я наричаше „смърдяща вода“. Рут се опита да й обясни, че тоалетната вода не е същата като водата от тоалетната. Но Лулин каза, че звученето на дадена дума се покрива със значението й, и тя смяташе, че тези подаръци от Гаолин и семейството й целят да я обидят.

— Е, ако не я харесваш — рече Рут веднъж, — защо винаги им казваш, че това искаш?

— Как аз мога да не покажа учтива?

— Бъди учтива, но после я изхвърли, ако толкова те дразни.

— Да изхвърля? Как мога да изхвърля? Това пилеене пари!

— Тогава я подари.

— Кой иска такова нещо? Тоалетна вода! Уф! Сякаш аз много обиждам тях.

Така че те се мъдреха там, двайсетина шишенца, двайсетина обиди, някои от Гаолин, някои от дъщеря й; двете изобщо нямаха представа, че всяка сутрин Лулин се събуждаше, виждаше тези подаръци и започваше деня с чувството, че светът е против нея. От любопитство Рут отвори една от кутийките и отвинти капачката на шишенцето. Вонеше! Майка й беше права. А освен това каква трайност имаше ароматната вода, зарязана на шкафчето? Изглежда, тоалетната вода не отлежаваше като виното. Рут започна да слага кутийките в благотворителния плик, после се усети. Изпълнена с решителност, но все пак и с чувство за разхищение, тя ги сложи в плика, предназначен за бунището. А тази пудра за лице? Отвори металната златиста пудриера с лилии на капачето. Сигурно беше на повече от трийсет години. Пудрата бе в окислен оранжев цвят, подобно бузите на вентриложко чучело. Каквото и да беше, приличаше на нещо, което би могло да причини рак — или Алцхаймер. Всичко на този свят, независимо от благовидния си вид, носеше потенциална опасност и гъмжеше от токсини, които можеха да скокнат и да те заразят в най-неочаквания момент. Лулин й го бе втълпила.

Извади пухчето за пудра. Краищата му все още бяха с малки бучки, но в средата бе протрито и гладко от ежедневното потупване по извивките на майчиното й лице. Хвърли пудриерата и пухчето в плика за боклук. След миг я обзе паника, извади обратно пудриерата и едва не се разплака. Тя бе част от живота на майка й! Какво от това, че беше сантиментална? Отвори пудриерата и огледа измъченото си лице в огледалцето й, после отново видя оранжевата пудра. Не, това не бе сантименталност. Пудрата беше ужасно гнусна. Тя пъхна пак пудриерата в плика за боклук.

Привечер в единия ъгъл на стаята бяха струпани вещи, чието отсъствие Рут бе решила, че Лулин няма да забележи: телефон „Принсес“ с шайба, разкроени парчета плат, купчина от стари сметки за комунални услуги, пет матирани стъклени чаши за студен чай, няколко чаши за кафе с различна големина и надписи върху тях, лампа с три фасунги, едната от които липсваше, старият ръждясал дворен шезлонг с мидообразен гръб, скара с прогорял шнур и решетка като на стар буик, кухненски стенен часовник, чиито стрелки за часовете, минутите и секундите представляваха нож, вилица и лъжица, торба с конци за плетене и недовършени пантофи в мораво, тюркоазено и зелено, лекарства с изтекъл срок, паяжиноподобен тръстиков чадър със стари спици.

Беше късно, но Рут се изпълни с още по-голяма енергия и целеустременост. Оглеждайки апартамента, тя преброи на пръстите си какви ремонти бе наложително да се направят, за да се избегнат произшествията. Контактите на стените трябваше да се обезопасят. Да се сменят пожарните детектори. Бойлерът да бъде намален, за да не се опари майка й. Кафявото петно на тавана от теч ли беше? Тя проследи къде би могла да капе водата и проницателният й поглед се плъзна и спря на едно място на пода близо до дивана. Втурна се натам, отметна килима и се вгледа в дъската на пода. Това бе едно от скривалищата на майка й, където скътваше ценности, които можеха да потрябват по време на война или, както Лулин се изрази „бедствия, дето дори не можеш представи, те толкова лоши“. Рут натисна дъската от единия край и я, гледай ти, другият край се повдигна като люлка. Аха! Златната змиевидна гривна! Извади я и се разсмя замаяно, сякаш е избрала верния отговор в състезание. Майка й я беше завлякла в бижутерийния магазин „Роял Джейд Хауз“ на „Джаксън стрийт“ и купи гривната за сто и двадесет долара, като й каза, че в случай на нужда двайсет и четири каратовото злато може да се претегли на везна и да се продаде.

А другите скривалища на Лулин? От перваза на неизползваемата камина Рут свали кошница с фотоалбуми. Откърти една хлабава тухла, издърпа я и — наистина — още си беше там, двайсетдоларова банкнота, в която бяха загънати четири банкноти от по един долар. Невероятно! Зави й се свят при намирането на малкото съкровище, спомен от младежките години. Когато се преместиха в този апартамент, Лулин беше пъхнала под тухлата пет двайсетдоларови банкноти. От време на време Рут правеше проверки, установявайки, че банкнотите са си там, сдиплени по същия идеален начин. Веднъж постави върху парите малък кичур от косата си; беше виждала този трик във филм за едно момче детектив. После всеки път като погледнеше, кичурът си лежеше непокътнат. Когато стана на петнайсет, Рут започна да взима назаем от скривалището в трудни моменти — когато й беше нужен по някой долар за забранени неща: гримове, билет за кино, а по-късно цигари „Марлборо“. Отначало постоянно се притесняваше, докато възстанови банкнотата. След това се успокояваше и я обземаше въодушевление, че не са я хванали. Смяташе, че действително заслужава тези пари — заради това, че косеше тревната площ, миеше чиниите, навикваха я без причина. Заменяше липсващите банкноти от двайсет долара с такива от десет, после от пет и накрая загъна последната останала банкнота с четири еднодоларови.

А сега, тридесет и една години по-късно, припомняйки си своята малка кражба, тя бе едновременно момичето от онова време и наблюдателят на тази своя по-млада версия. Спомни си за нещастната девойка, която живееше в тялото й, преливаща от страст, силни влечения и внезапни пориви. Чудеше се: дали да вярва в Бог или да бъде нихилист? Да бъде будист или битник? Каквото и да си избереше, какъв бе урокът от непрестанното нещастие на майка й? Наистина ли имаше духове? Ако не, означаваше ли това, че майка й наистина е луда? Съществуваше ли такова нещо като късмет? Ако не, защо братовчедите на Рут живееха в Саратога? Понякога я изпълваше решителност да бъде абсолютна противоположност на майка си? Вместо да се оплаква за света, тя искаше да направи нещо градивно. Да се запише в Корпуса на мира или да посети далечни пустини. Друг път решаваше, че ще стане ветеринарен доктор и ще помага на ранени животни. А по-късно си мислеше да стане учителка на деца със забавено развитие. Нямаше да посочва грешките им, както правеше майка й, възкликвайки, че Рут не е с всичкия си. Щеше да се отнася към децата като към живи същества, равни на другите.

Тя даваше израз на чувствата си, като ги записваше в дневник, който леля Гал й бе подарила за Коледа. Тъкмо беше прочела „Дневникът на Ани Франк“ в десети клас за часа по английски и като всички свои съученички я обхвана усещането, че тя също е различна, едно невинно момиче, обречено на трагедия, която щеше да й донесе посмъртно слава. Дневникът щеше да бъде доказателство за нейното съществуване, за това, че е значима, и още по-важното — някой някога щеше да я разбере, дори това да не стане до края на живота й. Мисълта, че нещастията й не са напразни, й донесе огромно облекчение. В дневника си можеше да бъде напълно искрена. Истината, разбира се, трябваше да се подкрепя с факти. Така че първо вписа десетте най-големи радио хита, както и бележката, че едно момче на име Майкъл Пап бил корав, докато танцувал с Уенди. Така й беше казала тя и тогава Рут смяташе, че корав означава с надуто самочувствие.

Знаеше, че майка й скришом надзърта в дневника й, защото един ден попита:

— Защо харесваш песен „Обърни се, обърни се, обърни се“? Само щото някой друг харесва?

Веднъж майка й я подуши и рече:

— Защо миришеш на цигари?

Рут току-що бе записала, че е ходила с приятели в Хейт Ашбъри и в парка са срещнали няколко хипита, които им предложили по цигара. Зарадва се, задето майка й смяташе, че са пушили цигари, а не хашиш. След този разпит тя криеше дневника на дъното на своето шкафче, под дюшека, зад гардероба. Но майка й винаги успяваше да го открие, поне така си мислеше Рут, съдейки по следващите забрани: „Повече никакъв плаж след училище“, „Никакви срещи с онова момиче Лиза“, „Защо ти толкова луда по момчета?“. Ако обвинеше майка си, че чете дневника й, Лулин щеше да отвърне уклончиво, никога нямаше да си признае, че го е правила, и щеше да добави: „Дъщерята не бива да има тайни от майка си“. На Рут не й се искаше да цензурира писанията си, затова започна да пише на детски жаргон, при който сменяше местата на съгласните в думите и добавяше срички, вмъкваше също и испански, и многосричкови думи, така че майка й да не разбира какво е написала. „Най-разнообразни водни забавления от кварцов порядък“, така бе назовала плажа на Лендс Енд.

Мама не разбра, помисли си сега Рут, че желанието й да нямам тайни от нея ме подтикваше да бъда още по-потайна. Макар че вероятно майка й го усещаше. Може би това я караше да не споделя някои неща с дъщеря си. Неща, твърде лоши за казване. Нямаха си доверие една на друга. Ето така се породиха непочтеността и измяната, не в големите лъжи, а в малките тайни.

Сега Рут си спомни за последното скривалище на своя дневник. През всичките тези години го беше забравила. Отиде в кухнята, покатери се на плота на шкафа, но далеч не толкова пъргаво както някога, когато беше на шестнайсет. Потупвайки с ръка върху шкафа, тя скоро го откри: дневникът на сърчица, някои бяха оцветени с розов лак за нокти, за да се заличат имената на момчетата, които бе увековечила като тогавашни гаджета. Слезе на земята с прашния спомен в ръце, облегна се на плота и избърса златисточервената корица.

Почувства отмаляване, несигурност в себе си, сякаш дневникът съдържаше непроменими предсказания за целия й живот. Отново бе шестнайсетгодишна. Откопча клипса и прочете думите на гърба на обложката, написани с големи почернени букви: СТОП!!! ЧЕТЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!!! АКО ГО ПРОЧЕТЕШ, ИЗВЪРШВАШ ЗЛОУПОТРЕБА!!! ДА! ЗА ТЕБ СЕ ОТНАСЯ!

Но майка й го беше прочела и взела присърце написаното от втората до последната страница, думите, които за малко щяха да ги погубят и двете.

 

 

Една седмица преди Рут да впише фаталните думи, с майка си продължаваха все по-усилено да се измъчват взаимно. Бяха като пометени от пясъчна буря, смазани от болка и всеки обвиняваше другия, че е докарал вятъра. Ден преди кавгата да стигне своя връх, Рут беше пушила в стаята си, наведена от прозореца. Вратата бе затворена и веднага щом чу стъпките на майка си, идещи към стаята, изхвърли цигарата навън, тръшна се на леглото и се престори, че чете книга. Както обикновено, Лулин отвори, без да чука. И когато Рут вдигна поглед с невинно изражение, Лулин извика:

— Ти пушила!

— Не, не съм.

— Още пушиш — майка й посочи към прозореца и се упъти натам. Цигарата беше паднала върху перваза, издавайки своето местонахождение със струйка дим.

— Аз съм американка — кресна Рут. — Имам право на уединение, както и да следвам моето щастие, не твоето!

— Не права! Всичко грешно!

— Остави ме на мира!

— Защо имам дъщеря като теб? Защо жива аз? Защо не умирам отдавна? — Лулин се мръщеше и сумтеше. Рут си помисли, че майка й прилича на бясно куче. — Ти искаш аз умира?

Рут трепереше, но сви рамене възможно най-равнодушно.

— Изобщо не ми пука.

Лулин изрече задъхано още две-три реплики, после излезе от стаята. Рут стана от леглото и затръшна вратата.

След това, хлипайки от основателно възмущение, тя започна да пише в дневника си, абсолютно убедена, че майка й щеше да прочете думите й: „Мразя я! Тя е най-лошата майка, която можеш да имаш. Не ме обича. Не ме изслушва. Не проявява никакво разбиране към мен. Само се заяжда, гневи се и ме кара да се чувствам ужасно“.

Съзнаваше, че в думите й има риск. Беше си чиста проба злосторство. А връхлитащата вина я накара да нахвърли набързо мислите си с още по-голяма напереност. Следващите й думи бяха още по-злостни, ужасни думи, които после — твърде късно — тя задраска. Сега Рут ги погледна, плътно зачертаните редове, и си припомни какво бе написала, какво бе прочела майка й: „Говориш за самоубийство, но защо никога не посегна на себе си? Ще ми се да го беше направила. Направи го, направи го, направи го. Давай, самоубий се! Скъпата ти леля настоява, а също и аз!“.

Тогава Рут се шокира, че е способна да предаде в думи такива ужасяващи емоции. Сега се шокира, като си ги припомни. Докато пишеше, плачеше, обзета от гняв, страх и някаква странна свобода от това, че най-накрая съвсем открито си призна, че иска да нарани майка си в същата степен, в която Лулин нараняваше нея. А после бе скрила дневника в дъното на чекмеджето с бельото, достатъчно лесно място да го намериш. Беше го подредила така: гръбчето на дневника сочеше навън, а отгоре бе сложила пликчета на розови цветя. Така Рут щеше да бъде съвсем сигурна, че майка й си е пъхала носа в чекмеджето.

На следващия ден Рут се помота, преди да се върне вкъщи. Разходи се по плажа. Спря се пред един магазин и се загледа в гримовете. От една телефонна кабина позвъни на Уенди. Като се прибереше у дома, майка й щеше вече да е прочела онези думи. Очакваше грандиозен скандал, никаква вечеря, само викове, още заплахи, още тиради за това как Рут иска майка й да умре, за да заживее при леля си Гал. Лулин щеше да изчака Рут да си признае, че тя е написала тези ненавистни думи.

После Рут си го представи и по друг начин. Майка й чете написаното, удряйки се по гърдите с юмрук, за да натика страданието обратно в интимното пространство на сърцето си, хапейки устни, за да сдържи плача си. След това, когато Рут се върнеше, майка й ще се престори, че не я забелязва. Щеше да приготви вечерята, да седне и да дъвче мълчаливо. Рут нямаше да отстъпи и да попита дали може да хапне и тя. Ако се наложеше, щеше на всяко ядене да гризе корнфлейкс направо от кутията. Така щяха да я карат с дни, майка й да я измъчва с мълчанието си, с абсолютния си отказ от комуникация. Рут щеше да запази твърдостта си, без да изпитва никаква болка, докато всичко се размине, освен ако, разбира се, не се случеше обичайното — Рут не издържа, разплаква се и се извинява.

Но тя нямаше повече време да съставя сценарии на това, което би могло да се случи. Беше си вкъщи. Да си го помисли беше също толкова ужасно, колкото и да го преживее. Един път да свърши, каза си тя. Качи се по стълбите към вратата и щом я отвори, майка й се затича към нея и рече със задавен от вълнение глас:

— Най-сетне се върна!

Само че в следващия миг осъзна, че не беше майка й, а леля Гал.

— Майка ти е ранена — каза тя и грабна Рут за ръката, за да я насочи обратно към коридора. — Бързо, бързо, отиваме в болницата.

— Ранена? — Рут не можеше да помръдне. Дъхът й секна, чувстваше едновременно празнота и тежест. — Какво значи това? Как се е ранила?

— Скочила от прозореца. Защо се е надвесвала, не знам. Но е паднала на цимента. Жената от приземния етаж повикала линейка. Има счупвания и нещо й е станало на главата — не знам какво, — но е много лошо, казаха докторите. Само се моля да не е пострадал мозъкът.

Рут избухна в сълзи. Преви се и започна да хлипа истерично. Тя го беше пожелала, бе го предизвикала. Плака, докато не й се догади и не й прималя от прекалено силното задъхване. Когато пристигнаха в болницата, леля Гал трябваше да заведе и нея в спешното отделение. Една сестра й даде да диша в хартиена торбичка, която Рут захвърли, а после някой й удари инжекция. Олекна й, всички тревоги се изпариха от крайниците и ума й. Върху тялото й заметнаха тъмно, топло одеяло, после завиха и главата й. В тази празнота чу гласа на майка си, която казваше на докторите, че дъщеря й най-накрая се е укротила, защото и двете бяха мъртви.

Майка й, както се оказа, имаше счупване на рамото, пукнато ребро и мозъчно сътресение. Когато я пуснаха от болницата, леля Гал остана у тях няколко дни, за да помага с готвенето и къщната работа, та да може Лулин да се научи сама да се къпе и облича. Рут винаги стоеше встрани.

— Да помогна ли? — питаше периодично с немощен глас. И леля Гал я караше да сготви ориз или да измие ваната, или да смени чаршафите от леглото на майка си.

Следващите дни Рут се тревожеше дали майка й не беше казала на леля Гал какво бе прочела в дневника на дъщеря си, защо бе скочила от прозореца. Гледаше изпитателно лицето на леля си, за да разбере дали е научила. Анализираше всяка нейна дума. Но в начина, по който леля Гал говореше, Рут не откриваше никакъв гняв, разочарование или престорено съжаление. Майка й също се държеше озадачаващо. Не бе ядосана, а тъжна и съкрушена. Нещо наистина не достигаше — но какво? Любов? Притеснение? Погледът на Лулин бе празен, сякаш не я интересуваше какво става наоколо. Всичко бе еднакво, всичко бе незначително. Какво означаваше това? Защо майка й се отказа от битката? Лулин поемаше купите с оризова каша, които Рут носеше. Пиеше си чая. Говореха си, но за безсмислени неща, не зачекваха нищо, което би могло да доведе до спор или погрешно разбиране.

— Отивам на училище — казваше Рут.

— Имаш ли пари за обяд?

— Да. Искаш ли още чай?

— Не.

И всеки ден, няколко пъти на ден, Рут искаше да се извини на майка си, да каже, че е зло момиче, че за всичко е виновна. Но така щеше да признае онова, което майка й се преструваше, че никога не е било, думите, които бе написала Рут. Седмици наред стъпваха на пръсти, внимавайки да не настъпят счупените парченца.

На шестнайсетия си рожден ден Рут се върна от училище и видя, че Лулин й беше купила някои от любимите неща за ядене: лепкав ориз, увит в лотосови листа — и от двата вида, единият с плънка от месо, другият със сладка паста от червен фасул, както и китайски гъбен кейк, пълен с ягоди и разбита сметана.

— Не мога сготвя по-добри неща — рече Лулин. Още имаше превръзка на дясното рамо и с тази ръка нищо не можеше да повдига. Доста тежко й беше да мъкне торбите от пазара с лявата ръка. Рут прие подаръците като жест на опрощение.

— Харесват ми — каза любезно Рут. — Страхотни са.

— Няма време купи ти подарък — смънка майка й. — Но намирам някои неща, може харесаш — тя посочи към масата в хола. Рут бавно се приближи и взе безформен пакет, несръчно загънат в хартия и залепен с лепенка, без панделка. В него имаше черна книга и мъничко портмоне от червена коприна, захванато с миниатюрна закопчалка. А в него бе сложен тънкият златен пръстен, за който Рут винаги си бе мечтала, с две овални късчета зелен нефрит. Подарък от бащата на Рут, който получил от майка си за снахата. Лулин никога не го беше носила. Веднъж Гаолин намекна, че пръстенът би трябвало да принадлежи на нея, за да го подари на сина си, единствения внук. След това Лулин неизменно споменаваше за пръстена, заговореше ли за Гаолиновата алчност.

— Ау, ау, ау — Рут го гледаше ококорено в дланта си.

— Много добър нефрит, не загубвай — предупреди я майка й.

— Няма да го загубя — Рут сложи пръстена на средния си пръст. Твърде малък за този пръст, но ставаше на безименния.

Накрая Рут погледна другия подарък. Книга джобен формат с черни кожени корици и червена лента за отбелязване.

— Държиш я наопаки — каза майка й, като я обърна и я завъртя към Рут. Отгърна страниците, отляво надясно. Всичко бе на китайски.

— Китайска Библия — каза майка й. Отвори на една страница, там беше пъхната червеникавокафява фотография на млада китайка. — Това моя майка — гласът на Лулин звучеше приглушено. — Виждаш? Направих копие за теб — тя извади плик от восъчна хартия с копие на снимката.

Рут кимна, усещайки, че подаръкът е важен, че Лулин й предава послание, свързано с майките. Помъчи се да съсредоточи вниманието си и да не поглежда към пръстена. Но не можеше да не си представи какво щяха да кажат децата в училище, колко щяха да й завиждат.

— Когато малко момиче, държа тази Библия тук — Лулин посочи към гърдите си. — Време преди лягане, аз мисля за моя майка.

Рут кимна.

— Тогава е била красива — беше виждала и други снимки на майката на Лулин и Гаолин — наричаше я Уайпо. На тези снимки Уайпо бе с бледо лице и с бръчки, дълбоки колкото пукнатини, а устата й — скована, права и без устни, като разрез от сабя. Лулин пъхна снимката в Библията, после протегна ръка с дланта нагоре.

— Сега върни.

— Какво?

— Пръстен. Дай обратно.

Рут не схвана. С неохота постави пръстена в ръката на Лулин и видя как тя го прибра в коприненото портмоне.

— Някои неща твърде хубави използваш веднага. Запази по-късно, цениш повече.

Рут искаше да извика: „Не! Не можеш да го направиш! Това ми е подаръкът за рождения ден“.

Но не каза нищо, разбира се. Изправи се, гърлото й пресъхна, а Лулин отиде до креслото си. Вдигна възглавницата. Под нея имаше дъска, а отдолу — капак, който тя отвори. В тази плитка кухина постави Библията и портмонето с пръстена. Значи и там криеше разни неща!

— Един ден аз давам завинаги.

Един ден? Рут усети парене в гърлото. Щеше й се да извика „Кога е това завинаги?“. Но знаеше какво има предвид майка й — завинаги, също като в изречението: „Когато завинаги мъртва, тогава няма нужда слушаш мен повече“.

Обзеха я противоречиви чувства — щастие, задето Лулин й беше подарила такива хубави неща, което означаваше, че още я обича, но и отчаяние, че пръстенът й бе отнет толкова бързо.

Следващия ден Рут отиде до креслото, повдигна възглавницата и дъската, после мушна ръка в кухината, за да потърси коприненото портмоне. Извади пръстена и го погледна — забранената вещ. Почувства се сякаш го е глътнала и той е заседнал в гърлото й. Може би майка й го беше показала, за да я измъчва. Най-вероятно това беше причината. Лулин знаеше много добре как да я направи нещастна! Е, Рут нямаше да й позволи удоволствието. Щеше да се престори, че не я е грижа. Да си наложи никога да не поглежда пръстена, сякаш не съществува.

След няколко дни Лулин влезе в стаята на Рут, обвинявайки я, че е ходила на плажа. Когато Рут излъга и каза, че не е ходила, майка й показа кецовете, оставени на предната врата. Удари ги един в друг и от тях се вдигна пясъчна пушилка.

— Това е от алеята пред къщи! — възрази момичето.

И така, разприте се възобновиха, на Рут й се струваха едновременно странни и познати. Спореха с нарастващо ожесточение и самоувереност, прекрачвайки границите от миналия месец, защитавайки предишните позиции. Продължиха да си причиняват болка, вече съзнавайки, че са преодолели най-лошото.

След време Рут си помисли да изхвърли дневника си. Взе ужасната книга, все още на дъното на чекмеджето с бельото. Разлисти страниците, почете оттук-оттам, плачейки. В думите й имаше истина, смяташе тя, донякъде поне. В тези страници бе останала част от нея, част, която тя не искаше да забрави. Но когато стигна до последните редове, покърти я усещането, че Бог, майка й и скъпата леля знаеха, че почти беше извършила убийство. Внимателно задраска последното изречение, минавайки с химикалката отново и отново върху думите, докато не се получи размазано петно от черно мастило. На следващата страница, последната, тя написа: „Съжалявам. Понякога ми се иска и ти да кажеш, че съжаляваш“.

Въпреки че не можеше да покаже на майка си тези думи, стана й хубаво, че ги написа. Беше искрена, нито добра, нито лоша. После се опита да се сети на кое място майка й никога нямаше да успее да открие дневника й. Покатери се на кухненския плот, протегна нагоре ръка и подхвърли дневника отгоре върху шкафа, досега там никой не пипаше и с времето даже и тя забрави за него.

Сега Рут се замисли, че през всичките тези години с майка й не бяха говорили за случилото се. Тя остави дневника. Завинаги не носеше същото значение както преди. Завинаги включваше онова, което неизбежно се променяше във времето. Рут изпитваше странно съчувствие към своето по-младо аз, смутено прецени колко глупава и егоцентрична е била. Ако имаше дете, то щеше да бъде дъщеря и също щеше да й причинява болка, както постъпваше тя с майка си. Сега щеше да е петнадесет-шестнадесетгодишна и да крещи, че мрази Рут. Запита се дали майка й бе казвала на своята майка, че я мрази.

Сети се за снимките, които разглеждаха на Празника на пълната луна. На снимките с леля Гал и Уайпо Лулин бе на около петнадесет. Имаше и още една снимка, на скъпата леля, която Лулин погрешно смяташе за своя майка. Спомни си за снимката, която майка й държеше в Библията. Тя също беше казала, че това е майка й. Кой бе на тази снимка?

Рут отиде до креслото, премести възглавницата и дъската. Всичко си беше там: малката черна Библия, коприненото портмоне, пръстенът със зеления нефрит. Отвори Библията и го видя, пликчето от восъчна хартия със същата снимка, която майка й беше показала на фамилното тържество. Скъпата леля, със странна прическа и зимен жакет с висока яка. Какво означаваше това? Майка й имаше ли деменция преди трийсет години? Или скъпата леля действително бе нейна майка? И ако беше, означаваше ли, че майка й всъщност няма деменция? Рут се взря в снимката, изучавайки чертите на жената. Не можеше да каже дали е така.

Какво друго имаше на дъното на креслото? Рут промуши ръка и извади пакет, загънат в кафява амбалажна хартия и завързан с червена коледна панделка. Той съдържаше свитък листа, всички изписани на китайски. В горната част на някои страници имаше йероглиф, калиграфски изрисуван с туш. Беше ги виждала преди. Но къде? Кога?

И тогава се сети. Другите страници, затрупани в дясното чекмедже. „Истина“, припомни си заглавието на първата страница. „Ето нещата, които знам, че са истина.“ Какво гласеше следващото изречение? Имената на починалите, тайните, които те са отнесли. Какви тайни? Усети, че животът на майка й е заложен на карта и отговорът беше в нейните ръце, при това отдавна.

Погледна първата страница от новия свитък, големия калиграфски йероглиф. Чу как майка й я смъмря: „Трябва учиш по-усърдно“. Да, трябваше. Големият знак й беше познат, отдолу с извивка, над нея три щриха — сърце! А първото изречение наподобяваше началото на страниците, които държеше вкъщи. „Ето нещата, които…“ И тук думите се променяха. Следващата дума беше ингай, „трябва“. Майка й доста я употребяваше. А след нея идваше бу, друга често използвана дума от нея. А другата… не я знаеше. „Ето нещата, които не бива да…“ Рут се помъчи да отгатне коя ли е думата: „Ето нещата, които не бива да споделям“. „Ето нещата, които не бива да пиша.“ „Ето нещата, които не бива да казвам.“ Рут влезе в спалнята и взе от лавицата английско-китайския речник на майка й. Погледна йероглифите за „споделям“, „пиша“, „казвам“, но те не съответстваха на знаците на Лулин. Неспокойно погледна още няколко йероглифа и след десет минути изречението се получи:

„Ето нещата, които не бива да забравям.“

Майка й беше дала първия свитък преди — колко? — пет-шест години. По същото време ли бе написала и този? Дали тогава е знаела, че изгубва паметта си? Кога щеше да й го даде? Когато най-накрая й даде пръстена? Кога Рут със сигурност щеше да обърне внимание? Хвърли бегъл поглед на следващите няколко йероглифа. Но нито един, освен този за „аз“, не й изглеждаше познат, а след това сигурно имаше още десет хиляди знака. „Аз“. И какво?

Рут легна на леглото, остави страниците до себе си. Погледна снимката на скъпата леля и я сложи на гърдите си. Утре щеше да се обади на Арт на Хаваите и ще го попита дали може да препоръча някой, който би могъл да преведе тези страници. Това беше едно. Щеше да вземе от къщи първия свитък. Това беше две. Щеше да се обади на леля Гал, за да я пита дали знае нещо за писанията на майка й. Това беше три. И щеше да помоли майка си да й разкаже за своя живот. Веднъж щеше да го направи. И да я слуша. Да седне спокойно, без да бърза и без да се занимава с друго. Дори щеше да се премести при нея и да си отдели повече време, за да я опознае. Арт нямаше да е доволен особено. Вероятно щеше да приеме преместването й като тревожен знак. Но някой трябваше да се погрижи за Лулин. И искаше тя да го направи. Искаше да е тук, докато майка й разказва за своя живот, превеждайки я през всички разклонения на миналото, обяснявайки й многобройните значения на китайските думи, опитвайки да преведе сърцето си. Всички пръсти на ръцете й щяха да бъдат заети, а накрая и двете щяха да спрат да броят.