Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (4)

3

В чакалнята на болницата Рут забеляза, че всички пациенти, с изключение на един блед плешив мъж, бяха азиатци. Тя прочете списъка на лекарите върху таблото на стената: Фън, Юн, Уан, Тан, Цин, Пон, Гуа, Гу. Служителят на регистратурата приличаше на китаец, също и медицинските сестри.

През шейсетте години, замисли се Рут, хората негодуваха срещу расовото разделение на услугите като форма на сегрегация. Сега, обидчиви по отношение на културната идентичност, те настояваха да има разделение. От друга страна, една трета от жителите на Сан Франциско бяха азиатци, така че китайската медицина би могла да бъде и маркетингова стратегия. Плешивият мъж се озърташе наоколо, сякаш търсейки изход да избяга. Дали фамилията му не беше Янг, погрешно идентифицирана като китайска от някой расово сляп компютър? Дали му се обаждаха китайско говорещи служители от телекомуникационни фирми, предлагайки му да се включи към програми за международни разговори с Хонконг и Тайван? Рут знаеше какво означава да се чувстваш аутсайдер, защото като дете често беше аутсайдер. Беше се местила в нов дом осем пъти и това я накара да осъзнае, че не се е приспособила към средата.

— Фия започне шести клас? — попита Лулин.

— Ти я бъркаш с Дори — отвърна Рут. Дори повтаряше една година заради нарушена концентрация на вниманието. Беше подложена на специално обучение.

— Как така Дори?

— Фия е по-голямата, сега ще е в десети клас. Дори е на тринайсет. Тя ще е в седми.

— Знам кой кой? — измърмори Лулин. Тя преброи на пръсти, като ги сгъваше и изреди: — Дори, Фия, Фуфу най-голяма, седемнайсет.

Рут се шегуваше, че Фуфу, нейната бясна котка с отвратителен нрав, е внучката, която Лулин никога не е имала.

— Как е Фуфу? — поинтересува се Лулин.

Рут не беше ли казала на майка си, че Фуфу е умряла? Трябваше да й е казала. Или Арт. На всички бе известно, че след смъртта на котката Рут изпадна в депресия за няколко седмици.

— Фуфу почина — напомни тя на майка си.

— Ай-я! — лицето на Лулин се изкриви от мъка. — Как това може? Какво се случило?

— Казах ти…

— Не, никога!

— Ох… добре, преди няколко месеца прескочи оградата. Погна я едно куче. Тя не можа да се изкатери обратно достатъчно бързо.

— Защо имаш куче?

— Беше съседското куче.

— Тогава защо позволява куче на съседи влиза задния двор? Сега гледаш какво станало! Ай-я, умре без причина!

Майка й говореше доста високо. Хората вдигаха поглед от плетките и вестниците си, дори плешивият мъж. На Рут й стана мъчно. Тази котка бе нейното бебе. Беше я взела още от самото й раждане, малка свирепа топка козина, намерена в един дъждовен ден в гаража на Уенди. Прибра си я и след смъртоносната инжекция, която ветеринарният лекар й сложи, за да я спаси от страданията. Мисълта за нея за малко щеше да я извади от равновесие, а не й се искаше да избухва в сълзи в чакалня, пълна с непознати хора.

За щастие в този момент служителят на регистратурата извика:

— Лулин Янг!

След като помогна на майка си да си вземе чантата и палтото, Рут видя, че плешивият мъж скочи и бързо се приближи до една възрастна китайка.

— Хей, мамо — Рут го чу да подвиква. — Свърши ли прегледът? Готова ли си да си ходим вкъщи?

Жената рязко му подаде рецепта. Сигурно й е зет, предположи Рут. Арт щеше ли някога да заведе майка й на доктор? Рут не го вярваше. Ами при спешен случай, инфаркт, удар?

Сестрата говореше на Лулин на кантонски диалект, а тя отговаряше на книжовен китайски. Решиха да преминат на развален английски като общ език и за двете. Лулин спокойно мина предварителния преглед. Качвай се на кантара. Тридесет и девет килограма. Кръвно налягане. Сто на седемдесет. Запретни си ръкава и свий ръка в юмрук. Лулин не трепна. Беше учила Рут да прави същото, да гледа право в иглата и да не вика. В стаята за прегледи Рут извърна глава настрани, когато майка й бързо си съблече памучната камизола и остана по пликчета на цветчета, вдигнати високо над кръста.

Лулин облече нощница за еднократна употреба, седна на медицинската кушетка и започна да си люлее краката. Приличаше на беззащитно дете. Рут се отпусна в близкия стол. Щом пристигна лекарят, и двете се изправиха. Лулин винаги се беше отнасяла с голямо уважение към лекарите.

— Мисис Янг! — поздрави я ведро лекарят. — Аз съм доктор Хуей.

Той погледна към Рут.

— Аз съм дъщеря й. Преди няколко дни се обаждах в кабинета ви.

Той кимна, потвърждавайки, че е уведомен. Д-р Хуей беше приятен на вид мъж, по-млад от Рут. Заразпитва Лулин на кантонски диалект, а тя се престори, че го разбира, докато Рут не уточни:

— Тя говори книжовен китайски, не кантонски.

Докторът хвърли поглед на майка й:

— Гуо’ю?^[1]

Лулин кимна, а д-р Хуей сви рамене в знак на извинение.

— Моят китайски е доста лош. Как сте с английския?

— Добър. Няма проблем.

В края на прегледа д-р Хуей се усмихна и обяви:

— Вие сте една напълно здрава дама. Сърцето и белите ви дробове са наред. Кръвното налягане е отлично. Особено за човек на вашата възраст. А сега да видим, коя година сте родена?

Той прегледа картона и вдигна поглед към Лулин.

— Ще ми кажете ли?

— Година? — Лулин завъртя очи нагоре, като че ли отговорът беше написан на тавана. — Това не толкова лесно каже.

— Искам да чуя истината — пошегува се докторът. — Не това, което казвате на приятелките си.

— Истината е 1916 — отвърна Лулин.

Рут се намеси:

— Тя има предвид… — и тъкмо да каже 1921, и лекарят вдигна ръка, за да я спре. Той отново хвърли поглед на картона, сетне каза на Лулин:

— Значи… на колко сте години?

— Този месец навършвам осемдесет и две! — отговори тя.

Рут прехапа устни и погледна към доктора.

— Осемдесет и две — записа той. — В Китай ли сте родена? Да? В кой град?

— А, това също не лесно каже — поде плахо Лулин. — Не съвсем град, повече като малко място, ние нарича с толкова различни имена. От моста до Пекин четиридесет и шест километър.

— А, Бейджин — рече докторът. — Преди няколко години ходих там на екскурзия. С жена ми бяхме в Забранения град.

Лулин се оживи.

— В онези дни толкова неща забранено, не може види. Сега всеки плаща пари види забранено нещо. Казваш това забранено, онова забранено, повече такса.

Рут искаше да прекъсне майка си. Доктор Хуей сигурно се бе объркал от разказа й. Рут се притесняваше за нея и не й се искаше тревогите й напълно да се потвърдят. Предполагаше, че притесненията й ще я предпазят от всеки реален проблем. Винаги ставаше така.

— Там ли ходихте на училище? — запита д-р Хуей.

Лулин кимна.

— А също и моята бавачка учи мен много неща. Рисуване, четене, писане…

— Много добре. Чудя се дали бихте могли да решите една задачка по аритметика. Искам да преброите отзад напред, започвайки от сто, като изваждате по седем.

Лулин се озадачи.

— Започнете от сто.

— Сто! — уверено изрече Лулин и спря.

Д-р Хуей изчака и после каза:

— Сега пребройте назад през седем.

Лулин се поколеба.

— Деветдесет и две, а-а, деветдесет и три. Деветдесет и три!

Така не е честно, искаше да извика Рут. Майка й трябваше да обърне цифрите на китайски, за да направи пресмятането, сетне да запомни резултата и да каже отговора на английски. Умът на Рут заработи бързо. Щеше й се да предаде по телепатия отговорите на майка си. Осемдесет и шест! Седемдесет и девет!

— Осемдесет и… осемдесет и… — Лулин се затрудни.

— Не бързайте, мисис Янг.

— Осемдесет — рече накрая тя. — След това, осемдесет и седем.

— Чудесно — заяви д-р Хуей, без да променя израза на лицето си. — Сега ще ви помоля да изброите последните петима президенти в обратен ред.

Рут искаше да възрази: това дори аз не мога да го направя!

Лулин сви вежди замислено.

— Клинтън — каза тя след малко. — Последни пет години все още Клинтън.

Майка й дори не беше разбрала въпроса! Разбира се, че не беше. Винаги бе разчитала на Рут да й обясни какво искат да кажат хората, да повтори думите им от друг ъгъл. „В обратен ред означава назад“, би казала Рут на майка си. Ако д-р Хуей можеше да зададе въпроса на добър китайски, Лулин нямаше да се затрудни да отговори правилно. „Този президент, онзи президент, би казала майка й без колебание, няма разлика, всички лъжци. Няма данъци преди изборите, повече данъци след това. Няма престъпност преди, повече престъпност след. И винаги няма намаляваме социалните помощи. Аз идвам тази страна, не получавам социални помощи. Кое е толкова честно? Няма честно. Само прави хората мързеливи не работят“.

Последваха още нелепи въпроси.

— Знаете ли коя дата сме днес?

— Понеделник.

Дата и ден винаги й звучаха еднакво.

— Коя дата беше преди пет месеца?

— Пак понеделник.

Като се замислиш, тя е права.

— Колко внуци имате?

— Не знам. Тя още неомъжена.

Той не разбра, че тя се шегува!

Лулин беше като губещ състезател в играта „Риск“! Общ резултат за Лулин Янг: минус петстотин точки. И сега в последния кръг от „Риск“…

— Колко годишна е дъщеря ви?

Лулин се подвоуми.

— Четирийсет, може и четирийсет и една.

За майка й Рут винаги беше по-млада, отколкото е всъщност.

— В коя година е родена?

— Също като мен. Годината на Дракона.

Тя погледна към Рут за потвърждение. Майката на Лулин беше Петел.

— Кой месец? — попита д-р Хуей.

— Кой месец? — Лулин запита дъщеря си. Рут сви безпомощно рамене. — Тя не знае.

— Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин деветдесет и осма! — тя изгледа доктора, като че ли той беше идиот, щом не го знае. Рут се успокои, че майка й беше отговорила правилно на един въпрос.

— Мисис Янг, бихте ли изчакали за малко, а ние с дъщеря ви ще излезем, за да определим следващия час за преглед?

— Да, да. Аз няма ходи никъде.

Когато д-р Хуей се обърна да затвори вратата, той се спря.

— И благодаря, че отговорихте на всички въпроси. Сигурно се чувствахте като свидетел в съда.

— Като О. Джей.

Д-р Хуей се засмя.

— Май всички са гледали процеса по телевизията.

Лулин поклати глава.

— О, не, не само гледам по телевизия, аз там, когато става. Той убива жена и онзи приятел, донася нейни очила. Всичко виждам.

Сърцето на Рут се разтуптя силно.

— Ти си гледала документален филм — поясни тя заради д-р Хуей, — възстановка на това, което евентуално се е случило, и то е, все едно че гледаш истинския случай. Това ли искаш да кажеш?

Лулин махна с ръка, отхвърляйки този прост отговор.

— Може би точно ти гледаш документален филм. Аз виждам истински случай — тя показа с жестове. — Той я хваща така, пробожда врата тук — много дълбоко, толкова много кръв. Ужасно.

— Значи в този ден сте били в Лос Анджелис? — намеси се д-р Хуей.

Лулин кимна.

Рут трескаво търсеше логика.

— Не помня някога да си ходила в Ел Ей.

— Как отивам, не знам. Но аз там. Това истина! Аз последвам този мъж, о, подлец той. О. Джей скрива в храст. По-късно отивам в негова къща. Гледам той взима ръкавица, мушва се в градина, връща се обратно вътре смени дрехи… — Лулин се сепна смутена. — Е, той сменя дрехи, аз не гледа, разбира се, обръщам очи. После той тича към летище, почти закъснял, скача на самолет. Аз виждам всичко.

— Видяла сте това и не сте казала на никого?

— Аз уплаших.

— Трябва да е било ужасно да гледате убийството — предположи д-р Хуей.

Лулин кимна храбро.

— Благодаря, че го споделихте. А сега ще почакате ли тук няколко минути, а ние с дъщеря ви ще отидем в другата стая и ще запишем следващия час за преглед.

— Няма бързане.

Рут последва доктора в другата стая.

— От колко време забелязвате това объркване? — попита без заобикалки д-р Хуей.

Рут въздъхна.

— Малко се влоши през последните шест месеца, може би повече от шест. Но днес изглежда по-зле от обикновено. С изключение на последното, което каза, не се е държала така странно и не е забравяла толкова. По-скоро в главата й е бъркотия и до голяма степен се дължи на това, че не говори съвсем добре английски, както вероятно сте забелязали. Историята с О. Джей Симпсън — нали разбирате, може да е друг езиков проблем. Тя никога не се е изразявала добре…

— На мен ми прозвуча съвсем ясно, че тя си мисли, че е била там — каза внимателно д-р Хуей.

Рут извърна поглед.

— Споменахте на сестрата, че е преживяла катастрофа с кола. Имала ли е травми на главата?

— Ударила си е главата във волана — Рут в миг се обнадежди, че това е липсващата част от пъзела.

— Струва ли ви се, че характерът й се изменя? Депресирана ли е, заядлива ли е?

Рут се опита да отгатне какво би означавало, ако отговори положително.

— Мама винаги е спорила, през целия си живот. Има ужасен характер. Откакто я помня, е в депресия. Съпругът й, моят баща, е бил убит преди четиридесет и четири години. При катастрофа, блъснала го кола и избягала. Тя никога не го преодоля. Може би депресията се влошава, но аз толкова съм й свикнала, че съм последната, която ще я забележи. Колкото до объркването, чудя се дали е мозъчно сътресение от катастрофата, или може би е получила микроинсулт — Рут се опита да си спомни точния медицински термин. — Как беше, транзиторна мозъчна исхемия.

— Дотук не видях някакви симптоми за микроинсулт. Двигателният апарат е без особености, рефлексите са добри. Кръвното налягане е отлично. Но ще се наложи да направим още няколко изследвания, за да сме сигурни, че няма диабет или анемия например.

— Тези заболявания причиняват ли подобни проблеми?

— Биха могли, както Алцхаймер и другите форми на деменция.

Стомахът на Рут се сви. Майка й не беше чак толкова зле. Докторът говореше за неизлечими заболявания. Слава богу, че не му каза за другите неща, които беше предвидила да изброи: спорът й с Франсин за наема; чекът за един милион долара от лотарията в списанието; забравянето, че Фуфу е умряла.

— Значи може да е депресия? — попита Рут.

— Още нищо не сме установили.

— Но ако е депресия, трябва да й кажете, че антидепресантите са женшен и хапчета почай.

Д-р Хуей се засмя.

— При нас по-възрастните пациенти най-често са резистентни към западните лекарства. Почувстват ли се по-добре, спират да ги взимат, за да пестят пари.

Той й подаде една бланка.

— Дайте го на Лорейн от компютърния отдел в края на коридора. Нека майка ви мине на преглед при колегите от отделението по психиатрия и неврология, а след месец пак я доведете да я видя.

— Около Празника на пълната луна.

Д-р Хуей извърна очи нагоре.

— Тогава ли е празникът? Никога не знам кога се пада.

— Аз го знам, защото тази година съм домакин на семейното събиране.

Същата вечер, докато приготвяше костура, тя подхвърли вяло на Арт:

— Водих мама на лекар. Може би има депресия.

А Арт каза:

— Друго има ли?

На масата Лулин седна до Рут.

— Много е солено — отбеляза тя на китайски, ровейки в чинията с риба. А после добави: — Кажи на момичетата да си изядат рибата. Не им позволявай да съсипват храната.

— Фия, Дори, защо не ядете? — попита Рут.

— Аз се наядох — отговори Дори. — Преди да се приберем, се отбихме в „Бъргър Кинг“ в Пресидио и хапнахме малко пържени картофи.

— Не трябва да им позволяваш да ядат тази храна! — смъмри я Лулин, продължавайки да говори на китайски. — Кажи им, че им забраняваш да ядат това.

— Момичета, ще ми се да не си разваляте апетита с полуфабрикати.

— А на мен ми се ще вие двете да спрете да си говорите на китайски като шпиони — контрира Фия. — Наистина е много невъзпитано.

Лулин стрелна гневно Рут, а Рут хвърли поглед на Арт, но той се беше навел над чинията си.

— Уайпо говори китайски — оправда се Рут, — защото е свикнала с него.

Рут им беше казала да я наричат „Уайпо“, почтителното обръщение за баба, и те поне го правеха, но после го приеха просто като прякор.

— Тя може да говори и английски — натърти Дори.

— Ц, ц, ц! — изнегодува Лулин към Рут. — Защо баща им не им се скара? Трябва да им каже да те слушат. Защо не се отнася с по-голяма грижа към теб? Нищо чудно, че още не сте се оженили. Няма ти никакво уважение. Поговори с него. Защо не му кажеш да е по-мил с теб?…

На Рут й се прииска отново да изпадне в безмълвие. Искаше й се да викне на майка си да спре да негодува за неща, които не може да промени. В същото време искаше да я защити пред момичетата, особено в този момент, когато очевидно с нея имаше нещо нередно. Лулин се държеше безкрайно грубо, но същевременно беше крехка. Защо Фия и Дори не можеха да го разберат и да се държат по-внимателно?

Рут помнеше как се чувстваше на тяхната възраст. Тя също се възмущаваше, че Лулин говори на китайски пред другите, знаейки, че те не разбират тайните й коментари. „Виж колко е дебела онази жена“, казваше Лулин или „Люи, иди кажи на човека да ни предложи по-добра цена“. Ако Рут я слушаше, майка й се усмиряваше. А ако не се подчиняваше, както си спомни сега, последствията бяха още по-неприятни.

 

 

Използвайки китайски думи, Лулин можеше да налива ум в главата на Рут. Да я предупреждава за опасности, болести и смърт.

— Не си играй с нея, пълна е с бацили — каза един ден на шестгодишната Рут, кимвайки към момиченцето на отсрещния тротоар. То се казваше Тереза и беше без две предни зъбчета, имаше екзема на едното коляно, а роклята й бе мръсна. — Видях я да събира стари бонбони по улицата и да ги яде. Виж каква мръсотия излиза от носа й.

Рут харесваше Тереза. Тя се смееше и винаги пазеше в джоба си разни намерени неща: станиолчета, парчета отчупен мрамор, съцветия. Рут току-що се беше преместила в ново училище и само Тереза си играеше с нея. Другите деца страняха и от двете.

— Чу ли ме? — попита Лулин.

— Да — рече Рут.

На следващия ден Рут си играеше в училищния двор.

Майка й стоеше в другия край на двора, наглеждайки останалите. Рут се покатери на пързалката, нетърпелива да се спусне по сребърния вълнообразен улей в хладния черен пясък. Няколко пъти го беше правила с Тереза, без да я види майка й.

Но изведнъж познат глас, висок и остър, проехтя от отсрещната страна на игрището:

— Не! Люи, спри! Какво правиш? Искаш да се потрошиш ли?

Рут стоеше на върха на пързалката, вцепенена от срам. Майка й работеше като лелка в детската градина, а Рут беше в първи клас! Някои от другите първокласници се смееха долу под нея.

— Това майка ти ли е? — подвикнаха те. — Какво кряка?

— Тя не ми е майка! — извика в отговор Рут. — Не знам коя е!

Лулин следеше Рут с поглед. Въпреки че беше точно в противоположния ъгъл на игрището, тя чу всичко, видя всичко. Имаше магически очи на тила.

Не можеш да ме спреш, помисли си ядно Рут. Спусна се по пързалката, с главата напред, ръцете разперени встрани — поза, която само най-смелите и диви момчета биха заели, — бързо, бързо, бързо в пясъка. И после си удари първо лицето, с такава сила, че си прехапа устната, разби си носа, изкриви си очилата и си счупи ръката. Лежеше неподвижна. Светът гореше, удар с червена светкавица.

— Рути е мъртва! — изкрещя едно момче. Момичетата запищяха.

Не съм мъртва, опита се да викне Рут, но сякаш говореше насън. Искаше й се да го изрече, но от устата й не излизаше нищо. Или наистина беше мъртва? Това ли е чувството, да й тече носът, болката в главата и ръката, начинът, по който се движеше, бавно и тромаво като слон във вода? Скоро усети познати ръце да чистят главата и врата й. Майка й я привдигаше, мърморейки нежно:

— Ай-я, как може да си толкова глупава? Я се виж.

От носа на Рут течеше кръв и капеше върху бялата й блуза, цапайки широката й дантелена яка. Лежеше отпусната в скута на майка си, гледайки Тереза и лицата на другите деца. Видя ужаса им, но и възхищението. Ако можеше да се движи, щеше да се усмихне. Най-накрая й обърнаха внимание, новото момиче в училището. Сетне видя лицето на майка си, сълзи се стичаха по бузите й и падаха върху лицето на Рут като мокри целувки. Майка й не й се сърдеше, беше разтревожена, изпълнена с любов. И в изумлението си Рут забрави болката.

По-късно лежеше на кушетката в кабинета на медицинската сестра. Кръвта от носа й беше спряна с марля, а пукнатата устна бе дезинфекцирана. Студена кърпа покриваше челото, а ръката й бе повдигната на торбичка с лед.

— Може би си е счупила ръката — сестрата каза на Лулин. — И вероятно е скъсала няколко нерва. Отокът е доста голям, но не се оплаква, че силно я боли.

— Тя добра, никога не оплаква се.

— Трябва да я заведете на лекар. Разбирате ли? Отидете на лекар.

— Добре, добре, отиде на лекар.

След като Лулин я изведе в коридора, една учителка я окуражи:

— Я виж колко смела била!

Две от по-отраканите момичета дариха Рут с широки усмивки в знак на възхищение. Помахаха й с ръка. И Тереза беше при тях и Рут тайно й се подсмихна.

В колата, на път за лекаря, Рут забеляза, че майка й е необичайно мълчалива. Лулин продължаваше да я гледа, а Рут очакваше всеки момент да я засипят острите й думи: Казах ти, че голямата пързалка е опасна. Защо не ме послуша? Можеше да си разцепиш главата като диня! Сега ще трябва да работя допълнително, за да платя лечението ти. Рут чакаше, но майка й само я питаше от време на време дали я боли. Всеки път Рут клатеше глава в отрицание.

Докато лекарят преглеждаше ръката на дъщеря й, Лулин с мъка пое въздух между зъбите и изпъшка:

— Ай-я! Внимателно, внимателно, внимателно. Тя ранила се много лошо.

Когато бе поставена гипсовата превръзка, Лулин гордо се похвали:

— Учителка, деца, всички много впечатляват. Лути не плаче, не оплаква се, нищо, само мълчи.

Като се прибраха вкъщи, вълнението бе стихнало и Рут усещаше пулсираща болка в ръката и главата. Лулин я сложи в креслото.

— Искаш ли да ти направя оризова каша? Да хапнеш. Това ще ти помогне да се възстановиш. А репички? Да ти дам ли няколко, докато приготвям вечерята?

Колкото повече мълчеше Рут, толкова повече майка й се опитваше да отгатне какво й се яде. Лежейки в креслото, чу Лулин да говори с леля Гал по телефона.

— Почти не умря! Изплаши ме до смърт. Наистина! Не преувеличавам. Беше на косъм да си отиде от този живот и да поеме към жълтите извори. За малко да си счупя зъбите от стискане, като гледах колко страда… Не, не, никакви сълзи, сигурно е наследила силата на баба си. Ами вече хапва по малко. Не може да говори и отначало си мислех, че си е прехапала езика, но май е от уплахата. Ще дойдете да я видите? Чудесно, чудесно, но кажи на твоите малчугани да бъдат внимателни. Не бих искала ръката й да падне.

Дойдоха с подаръци. Леля Гал донесе шишенце тоалетна вода. Чичо Едмунд подари на Рут нова четка за зъби и подходяща пластмасова чашка. Братовчедите й дадоха книжка за оцветяване, цветни моливи и плюшено кученце. Лулин беше преместила телевизора близо до креслото, защото Рут мъчно виждаше без очила.

— Боли ли? — попита по-малкият й братовчед Сали.

Рут сви рамене, въпреки че в този момент ръката я болеше.

— Еха-а, искам и аз гипс — възкликна Били. С Рут бяха на една възраст. — Тати, може ли и на мен да ми сложат?

— Не дърпай дявола за опашката! — скастри го леля Гал.

Когато Били се опита да смени телевизионния канал, чичо Едмунд строго му нареди да го върне на предаването, което гледаше Рут. Тя никога не беше виждала чичо си да е строг с братовчедите й. Били беше глезльо.

— Защо не говориш? — попита Сали. — И устата ли си си счупила?

— Да бе — обади се Били. — Да не си затъпяла от падането, а?

— Били, престани да се закачаш — сгълча го леля Гал. — Тя си почива. Много силно я боли, за да говори.

Рут се почуди дали е вярно. Мислеше да издаде тих звук, толкова слаб, че никой да не я чуе. Но ако го стореше, всички приятни неща, които й се случваха, можеха да изчезнат. Щяха да решат, че се е оправила, и всичко да си тръгне постарому. Майка й щеше да й се кара, че е невнимателна и непослушна.

Два дни след падането Рут бе безпомощна. Майка й трябваше да я храни, облича и къпе. Лулин й казваше какво да прави:

— Отвори уста. Хапни още малко. Мушни си ръката тук. Старай се да не си мърдаш главата, докато ти реша косата.

Приятно беше да си отново бебе, обгрижвано, невинно.

Като се върна в училище, Рут видя дълга лента от амбалажна хартия, закачена над черната дъска. „Добре дошла, Рут“, пишеше на нея. Мис Зондегард, учителката, обясни, че всички момчета и момичета са помогнали да я направят. Сетне подкани класа да изръкопляска за смелостта на Рут. Тя се усмихна срамежливо. Сърцето й щеше да изхвръкне. Никога досега не се беше чувствала толкова горда и щастлива. Искаше й се да си беше счупила ръката много по-рано.

По време на обедната почивка момичетата се надпреварваха да я обсипват с въображаеми бижута и да й служат като придворни дами. Тя бе поканена да влезе в „тайния замък“, място, обградено с камъни, близо до пясъчната площадка. Само най-отраканите момичета можеха да бъдат принцеси. Сега принцесите една след друга написаха по нещо върху гипса на Рут. Едната живо се поинтересува:

— Още ли е счупена?

Рут кимна, а друго момиче рече поверително:

— Да й донесем от магическия еликсир.

Принцесите се разпръснаха в търсене на тапи от бутилки, счупени стъкълца и четирилистна детелина.

В края на деня Лулин отиде да вземе Рут от училище. Мис Зондегард я извика настрана и Рут трябваше да се прави, че не ги чува.

— Мисля, че е леко изморена, което е нормално за първия ден след отсъствието. Но малко съм притеснена, че е толкова тиха. Целия ден не обели дума, дори „ох“ не промълви.

— Тя никога не оплаква се — съгласи се Лулин.

— Може и да не е нещо сериозно, но се налага да я следим, ако продължи така.

— Няма проблем — увери я Лулин. — Тя без проблем.

— Трябва да я насърчавате да говори, мисис Янг. Не е желателно това да се превръща в проблем.

— Няма проблем! — повтори за пореден път майка й.

— Накарайте я да каже „хамбургер“, преди да й го дадете. Нека каже „бисквитка“, преди да я получи.

Същата вечер Лулин последва съвета на учителката буквално: поднесе й хамбургер, което никога не беше правила. Лулин не готвеше и не ядеше никакво говеждо. Отвращаваше я, напомняше й разранена плът. Но сега заради дъщеря си сложи на масата сандвич без гарнитура, а Рут се изпълни с вълнение, че майка й по изключение приготвя американска храна.

— Хамбуга? Кажи „хамбуга“, после яж.

Рут се изкушаваше да проговори, но се страхуваше, че ще развали магията. Една дума и всички хубави неща в живота й щяха да се изпарят. Тя поклати глава. Лулин я насърчаваше, докато мазните вадички на хамбургера не се втвърдиха в грозни бели локвички. Сложи сандвича в хладилника, после поднесе на Рут купа с димяща оризова каша, която, така или иначе, каза тя, е по-полезна за здравето.

След вечеря Лулин почисти кухненската маса и се залови за работа. Извади мастило, четки и руло хартия. С няколко бързи и съвършени замаха тя изписа големи китайски знаци: „Излизаме от бизнеса! След броени дни! Не отказваме поръчки!“. Постави плаката настрана да изсъхне, сетне отряза нов къс от рулото.

Рут, която гледаше телевизия, след малко забеляза, че майка й я гледа вторачено.

— Защо не учи? — попита Лулин. Още от детската градина тя караше Рут да се упражнява в четене и писане, да й помогне да е „с едни гърди напред“.

Рут вдигна счупената си дясна ръка, която беше в гипс.

— Ела седни тук — нареди майка й на китайски.

Рут бавно се изправи. Уф. Майка й пак подхващаше онези неща.

— Вземи сега това — Лулин постави четка в лявата ръка на Рут. — Напиши си името.

Първите й опити бяха несръчни, Р-то почти неузнаваемо, ченгелчето на У-то кривваше върху листа като неуправляем велосипед. Рут се изкиска.

— Дръж четката права — учеше я майка й, — не под наклон. Допирай я леко, ето така.

Следващите опити бяха по-сполучливи, но изхабиха цяла страница.

— А сега се опитай с по-дребни букви.

Но буквите приличаха на петна от натопена в мастило муха, въртяща се на гърба си. Когато най-накрая стана време за лягане, упражнението бе глътнало почти двайсет листа, изписани от двете страни. Това беше знак за успех, а също и за разточителство. Лулин никога нищо не пилееше. Тя събра използваните листове, подреди ги накуп и ги сложи в единия ъгъл на стаята. Рут знаеше, че майка й ще ги използва по-късно за чернова на своята калиграфия, за попиване на мокри петна или натрупани на подложка за топлия тиган.

На следващата вечер, след като се нахраниха, Лулин показа на Рут голям поднос за чаен сервиз, пълен с фин мокър пясък от училищната площадка.

— Ето — каза тя, — упражнявай се с това.

Взе в лявата ръка една пръчица за ядене и надраска думата „уча“ върху миниатюрния плаж. Като свърши, изчисти и изглади пясъка, като прокара пръчицата в легнало положение. Рут последва примера и откри, че така е по-лесно да се пише, а и забавно. Методът с подноса и пръчицата не изискваше деликатната техника на сръчно боравене с четката. Рут можеше да използва сила, която спираше треперенето на ръката й. Написа името си. Чудесно! Все едно играеше с дъската „Нарисувай и изтрий“, която Били получи миналата година за Коледа.

Лулин отиде до хладилника и извади студения сандвич.

— Утре какво искаш яде?

И Рут надраска в пясъка: Б-У-Р-Г-Е-Р.

Лулин са засмя.

— Ха! Значи сега ще отговаряш по този начин!

Следващия ден занесе подноса в училище и го напълни с пясък от същата площадка, на която Рут си беше счупила ръката. Мис Зондегард се съгласи Рут да отговоря на въпросите в пясъка. И когато Рут вдигна ръка на една задача по аритметика и набързо драсна „7“, всички деца скочиха от местата си да хвърлят поглед. Скоро и на тях им се прииска да пишат в пясъка. В междучасието всички наобиколиха Рут. Отрупваха я с внимание. „Дай ми да опитам!“, „На мен, на мен! Тя на мен ми даде!“, „С лявата ръка, иначе не е честно!“, „Рут, покажи на Томи как се прави. Толкова е тъп“.

Върнаха пръчицата на Рут. И тя бързо и лесно написа отговорите на въпросите им: Боли ли те ръката? Малко. Мога ли да ти пипна гипса? Да. Рики обича ли Беци? Да. Ще получа ли ново колело за рождения ден? Да.

Държаха се с нея, сякаш беше Хелън Келър, гений, която не е позволила травмата да й попречи да изявява своя ум. Също като Хелън Келър тя просто трябваше да се труди по-усърдно и вероятно това я правеше по-умна — усилието и възхищението на другите. Дори вкъщи майка й я питаше: „Какво мислиш?“, като че ли Рут знаеше какво да каже само защото записваше отговорите на нейните въпроси в пясъка.

— Как е бобената каша? — попита Лулин една вечер.

И Рут написа: Солена. Тя никога преди не беше говорила неодобрително за манджите на майка си, за разлика от нея, която винаги критикуваше ястията си.

— И аз така си мислех — отвърна Лулин.

Удивително! Скоро майка й се допитваше до мнението й по всички въпроси.

— Отиваме напазарува преди вечеря или по-късно? По-късно.

— Какво ще кажеш за борсата? Аз инвестира, мислиш има късмет? Късмет.

— Тази рокля харесва ти? Не, грозна. Рут никога не беше упражнявала такава сила чрез думите.

Майка й сключи вежди и прошепна на китайски:

— Баща ти обичаше тази стара рокля и не мога да я изхвърля — очите й се навлажниха. Тя въздъхна, после каза на английски: — Мислиш липсвам на баща ти?

Рут бързо написа: Да. Лулин се усмихна радостно. И тогава на Рут й хрумна идея. Винаги беше искала да има малко кученце. Сега бе моментът да си го измоли. Тя надраска в пясъка: Кутре.

Майка й въздъхна. Взря се в буквите и поклати глава в недоумение. Е, добре, помисли си Рут, това желание няма да ми се изпълни. Но тогава майка й започна да хленчи: „Кутре, Кутре“, на китайски. Тя подскочи, а гърдите й се надигнаха и се отпуснаха.

— Скъпа лельо — изплака Лулин, — ти си се върнала. Аз съм твоето Кутре. Прощаваш ли ми?

Рут остави пръчицата.

Лулин хлипаше.

— Скъпа лельо, о, скъпа лельо! Не исках да умираш! Вината беше изцяло моя. Ако можех да променя съдбата, бих предпочела да умра, отколкото да страдам без теб…

О, не. Рут знаеше какво означава това. Майка й понякога й разказваше за духа на скъпата леля, обитаващ въздуха, една жена, която не се е държала добре и е завършила живота си в Края на света. Там отиваха всички лоши хора: в бездънната яма, където никой не може да ги намери, и те си остават там, бродейки с провиснала до петите коса, мокри и мръсни.

— Моля те, кажи ми, че не ми се сърдиш — продължи майка й. — Дай ми знак. Опитвала съм се да ти кажа колко съжалявам, но не знам дали си ме чувала. Чуваш ли ме? Кога дойде в Америка?

Рут седеше стихнала, неспособна да помръдне. Искаше да се върнат на темите за храната и дрехите.

Майка й мушна пръчицата в ръката й.

— Вземи я и направи следното. Затвори очи, обърни лице към небето и говори с нея. Изчакай отговора й и после го запиши. Бързо, затвори очи.

Рут стисна очи. Видя жената с коса до петите.

Отново чу майка си да говори на китайски:

— Скъпа лельо, това, което ти казах, преди да починеш, беше на шега. А след смъртта ти се опитах да намеря тялото ти.

Рут отвори очи. Във въображението й дългокосият дух витаеше в кръг.

— Спуснах се в клисурата. Търсех и търсех. Ох, бях полудяла от мъка. Само да те бях намерила, щях да занеса костите ти в пещерата и да те погреба подобаващо.

Рут почувства, че нещо докосна рамото й, и подскочи.

— Питай я дали разбира какво й казвам — нареди Лулин. — Питай я дали съдбата ми се е променила. Проклятието свършило ли е? Избавени ли сме? Напиши отговора.

Какво проклятие? Рут сега се втренчи в пясъка, донякъде вярвайки, че лицето на мъртвата жена ще изникне в кървава локва. Какъв отговор чакаше майка й? Да означаваше ли, че проклятието е отминало? Или че все още тегне? Тя допря пръчицата до пясъка и не знаейки какво да напише, прокара линия, а под нея още една. Изтегли още две линии и направи квадрат.

— Уста! — възкликна майка й, очертавайки с пръст квадрата. — Това е йероглифът за „уста“! — Тя погледна Рут вторачено. — Ти го написа, а не знаеш да пишеш на китайски! Почувства ли, че скъпата ми леля направлява ръката ти? Какво усети? Кажи ми.

Рут поклати глава. Какво ставаше? Искаше да извика, но не посмя. Нали се предполагаше, че не може да издава звуци.

— Скъпа лельо, благодаря ти, че помагаш на дъщеря ми. Прости ми, че тя говори само английски. Сигурно ти е трудно да говориш чрез нея по този начин. Но сега знам, че можеш да ме чуеш. И разбираш какво имам предвид, искам да занеса костите ти в Устата на планината, при Маймунската челюст. Никога не съм го забравяла. Веднага щом отида в Китай, ще изпълня дълга си. Благодаря ти, че ми напомняш.

Рут се чудеше какво беше написала. Как можеше един квадрат да означава всичко това? Наистина ли имаше дух в стаята? Какво ставаше с ръката и пръчицата? Защо ръката й трепереше?

— Тъй като скоро няма да мога да се върна в Китай — продължи Лулин, надявам се, че все пак ще ми простиш. Знай, че откакто ти ме напусна, животът ми е нещастен. Затова те моля да ми вземеш живота, но да пазиш дъщеря ми, ако проклятието не може да бъде отменено. Сигурна съм, че последното й премеждие беше предупреждение.

Рут изпусна пръчицата. Жената с кървавата коса се опитваше да я убие! Значи беше вярно, онзи ден на площадката тя почти не умря. Беше си го помислила и се оказа истина.

Лулин взе пръчицата и се опита да я сложи в ръката на Рут. Но Рут я сви в юмрук. Бутна подноса настрани. Майка й го върна обратно и продължи да бръщолеви глупости:

— Колко съм щастлива, че най-накрая ме намери! Толкова години чакам! Сега двете можем да си говорим. Всеки ден ще ми даваш съвети как най-правилно да постъпвам.

Лулин се обърна към Рут.

— Помоли я да идва всеки ден.

Рут поклати глава. Опита се да се изхлузи от стола.

— Помоли я — настоя Лулин и удари по масата до подноса.

И тогава Рут най-накрая си върна гласа.

— Не — отвърна силно тя. — Не мога.

— Ай-я! Вече отново можеш да говориш — майка й беше минала на английски. — Скъпата леля излекувала те?

Рут кимна.

— Това значи проклятие няма?

— Да, но тя каза, че сега трябва да се връща. И добави, че трябва да си почина.

— Тя прощава на мен? Тя…

— Каза, че всичко ще е наред. Всичко. Разбра ли? Не бива повече да се притесняваш.

Лулин изхлипа с облекчение.

Докато караше майка си към къщи след вечеря, Рут се удивяваше какви притеснения са я терзаели на тази ранна възраст. Но това не беше нищо в сравнение с нещата, които се налага да преживяват повечето деца в днешно време. Недоволна майка? Това си беше бял кахър пред пистолети, банди и болести, предавани по полов път, да не говорим за тревогите на родителите: педофили в Интернет, шарените хапчета екстази, гърмежи в училище, анорексия, булимия, самоосакатяване, озоновата дупка, бактериите. Рут ги изброи механично на пръсти и това й напомни, че до края на деня има да свърши още една задача — да се обади на Мириам и да я пита дали пуска децата на фамилното събиране.

Тя хвърли поглед на часовника си. Беше почти девет, неподходящо време да звъниш на някого, който не ти е близък приятел. Вярно, с Мириам ги свързваше най-тясна близост — момичетата и техният баща. Но те се отнасяха една към друга с учтивостта на непознати. Често се натъкваше на Мириам, когато оставяше или взимаше момичетата, на спортни състезания в училище, а веднъж я срещна в спешното отделение, където Рут беше завела Дори, когато си счупи глезена. С Мириам водеха банални разговори за скорошни болести, за лошото време и уличните задръствания. При други обстоятелства вероятно щеше да им бъде приятно да си общуват. Мириам беше умна, забавна и амбициозна, а на Рут тези качества й харесваха. Макар че Рут се дразнеше, когато Мириам подхвърляше между другото за интимните моменти, които беше споделяла с Арт, преди да се разделят: веселата екскурзия до Италия, бенката на гърба му, която трябваше да се провери за меланом, слабостта му към масажа. Предишната година Мириам беше подарила на Арт за рождения му ден удостоверение за второ ниво към курса на любимия й масажист, подарък, който за Рут беше неуместно интимен.

— Проверяваш ли редовно онази бенка? — Мириам попита Арт по друг повод и Рут се престори, че не чува, като през цялото време си ги представяше какви са били като по-млади и влюбени, а Мириам все още беше сериозно загрижена, за да обърне внимание и на най-малката промяна в размера на една бенка. Рут си представи как са мързелували в тосканската вила, чийто прозорец в спалнята гледа към обли хълмове, покрити с овошки, кискайки се и кръщавайки бенките по гърбовете си, сякаш са съзвездия. Виждаше ги: с продължителни поглаждания масажираха бедрата си с благовонно масло. Веднъж Арт направи масаж и на Рут и тя си помисли, че съпругът й трябва да е научил от някого тази техника. Въпреки това, винаги когато се опитваше да масажира бедрата й, тя се стягаше. Чрез масаж просто не можеше да се отпусне. Усещаше, че я гъделичка, че губи контрол над себе си, после я обземаше клаустрофобия и такава паника, че й идваше да скочи и да избяга.

Никога не каза на Арт за паниката. Само сподели, че за нея масажът е загуба на време и пари. И макар че проявяваше любопитство към сексуалния му живот с Мириам и с други жени, Рут никога не питаше за преживяванията му в леглото с предишни любовници. А той не питаше за нейните. Шокира се от това, че Уенди не оставяше на мира Джо и го караше да й разказва в най-големи подробности предишните си креватни и плажни лудории, както и да сподели какво точно е изпитал първия път, когато е спал с нея.

— И той ти казва каквото поискаш? — учуди се Рут.

— Казва си името, рождената дата и номера на осигурителната сметка. А после го тормозя, докато не си признае всичко.

— Накрая доволна ли си?

— Хващат ме нервите!

— Тогава защо питаш?

— Част от мен смята, че всичко негово е и мое, чувствата му, фантазиите му. Знам, че не е редно, но емоционално така приемам нещата. Неговото минало е мое минало, то ми принадлежи. Ей, да му се не види, ако можех да намеря детската му кутия с играчки, щях да поровя в нея и да кажа: „Моя“. Бих искала да видя какви еротични списания е криел под дюшека и ги е измъквал оттам, за да мастурбира.

При тези думи Рут се изсмя гласно, но в себе си чувстваше неудобство. Дали повечето жени задават подобни въпроси на съпрузите си? Мириам беше ли питала Арт за тези неща? Миналото на Арт повече на Мириам ли принадлежеше или на нея?

Гласът на майка й я сепна:

— Та как Фуфу?

Не отново. Рут пое дълбоко въздух.

— Фуфу е добре — рече този път.

— Наистина? — почуди се Лулин. — Тази котка стара. Ти късметлийка тя още не умряла.

Рут толкова се изненада, че се разсмя. Това приличаше на досадата да я гъделичкат. Не я понасяше, но не можеше да овладее рефлекса си да се изсмее на висок глас. Сълзи залютяха в очите й и тя се зарадва, че в колата е тъмно.

— Защо смееш се? — скастри я Лулин. — Аз не шегува. И не пуска куче в заден двор. Знам някой направи това. Сега котка мъртва!

— Права си — отвърна Рут, като се опитваше да внимава в пътя. — Ще бъда по-предпазлива.