Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (1)

Истина

Ето нещата, които знам, че са истина:

Казвам се Лулин Лиу Янг. Имената на съпрузите ми са Пан Кайдзин и Едуин Янг, и двамата покойници, отнесли със себе си нашите тайни. Дъщеря ми е Рут Лу’и Янг. Родена е в годината на Водния дракон, а аз — в годината на Огнения дракон. Така че ние сме еднакви, но по различни причини.

Всичко това го знам, но има едно име, което не мога да си спомня. То си стои там, дълбоко в паметта ми, но не мога да го извадя на повърхността. Стотици пъти съм си припомняла онази сутрин, когато скъпата ми леля го написа на един лист. Тогава бях едва на шест, но бях много умна. Можех да броя. Можех да чета. Всичко се запечатваше в паметта ми и ето какво си спомням от онази зимна утрин.

Бях сънена, все още се излежавах върху тухленото легло кан, което делях със скъпата ми леля. Тръбата за отопление към малката ни стая бе най-далеч от печката, която стоеше в общата всекидневна, и тухлите под мен отдавна бяха изстинали. Усетих, че някой ме разтърси по рамото. Когато отворих очи, скъпата ми леля започна да пише върху лист хартия, после ми показа какво бе написала.

— Не виждам — промърморих аз. — Много е тъмно.

Тя се намуси, сложи листчето на ниския шкаф и направи знак, че трябва да ставам. Запали мангала под чайника и щом той започна да пуши, си върза шал около носа и устата. Наля вода за миене в чайника и след като водата завря, сложи начало на деня ни. Изми лицето и ушите ми. Раздели косата ми на две и среса бретона. Намокри кичурите, които стърчаха като паякови крачета. Сетне хвана по-дългата част от косата, направи две опашки и ги сплете. Горе ги прихвана с червена панделка, а долу — със зелена. Въртях глава и плитките ми се люшкаха радостно като уши на дворцови кучета. А скъпата ми леля подуши въздуха, сякаш и тя беше куче, което се чуди: каква е тази приятна миризма? С това подушване изрече прякора ми — Кутре. По такъв начин говореше.

Нямаше глас, само придихания и хъхрене, грапаво свистене като вятър. Казваше ми различни неща с гримаси и стонове, веждите й подскачаха, а очите й играеха. Описваше света с тебешир върху малката ми преносима дъска. Рисуваше и картини с почернелите си ръце. Говорът на ръцете, лицето и кредата бяха езиците, с които отраснах, беззвучни и изразителни.

Докато завиваше стегнато косата си на темето, аз си заиграх с кутията й за скъпоценности. Извадих красив гребен от слонова кост с две петлета, издълбани в краищата. Скъпата ми леля бе родена в годината на Петела.

— Сложи си го — настоях аз, като го вдигнах нагоре. — Красив е.

Бях достатъчно малка, за да смятам, че красотата е вътре в нещата и ми се искаше Майка да й отдава по-голямо значение. Но скъпата ми леля поклати глава. Свали шала, посочи лицето си и свъси вежди. Притрябвала ми е на мен хубост!, казваше тя.

Бретонът й падаше върху веждите като моя. Останалата част от косата бе стегната на кок, в който бе втъкната сребърна игла. Челото й беше като свежа праскова, очите й раздалечени, имаше пухкави бузи, които се спускаха към малкия месест нос. Това беше горната част на лицето. Следваше долната.

Тя размърда почернелите си пръсти като жадни пламъци. Виж какво направи огънят.

Аз не я намирах за грозна, не и по начина, по който я приемаха другите в семейството.

— Ай-я, и демон би обезумял от страх, ако я види — чух веднъж Майка да казва. Като бях малка, обичах да прокарвам пръсти около устата на скъпата ми леля. Устата й беше загадка. Едната половина бе сбръчкана, а другата — гладка и хлътваше при затваряне. Вътрешната страна на дясната й буза бе твърда като обработена кожа, а лявата бе влажна и мека отвътре. Там, където венците бяха изгорели, зъбите бяха опадали. А езикът й приличаше на изсъхнал корен. Тя не можеше да вкуси удоволствията на живота: солено и горчиво, кисело и люто, пикантно, сладко и тлъсто.

Никой друг не разбираше говора на леля и затова аз трябваше да обяснявам какво иска да каже. Не всичко обаче, не и тайните ни истории. Тя често ми разказваше за своя баща, Прочутия чекръкчия от Устата на планината, за пещерата, където намерили драконовите кости, как костите били вълшебни и можели да изцерят всяка болка, с изключение на сърдечна мъка.

— Разкажи ми пак — казах й онази сутрин; исках да чуя историята за това как си е изгорила лицето и ми е станала бавачка.

Бях огнегълтачка, разправяше тя с ръце и очи. Стотици хора се стичаха да ме гледат на пазарния площад. Устата ми бе горящо гърне, в което слагах сурово свинско месо, добавях люти чушлета и бобена каша, разбърквах всичко и след това предлагах на хората да опитат хапките. Ако възкликнеха „Вкусно!“, отварях устата си като портмоне и улавях медните монети на публиката. Един ден обаче изядох огъня, но той се върна и изяде мен. След това реших повече да не бъда готварско гърне и станах твоя бавачка.

Аз се засмях и плеснах с ръце, защото това беше любимата ми приказка. Предишния път ми каза, че се загледала втренчено в една нещастна падаща звезда, която влязла в устата й и изгорила лицето й. По-предишния път ми беше казала, че изяла нещо, което мислила, че е ароматно хунанско ястие, а всъщност били готварски въглища. Стига с историите, обяви скъпата ми леля, жестикулирайки бързо с ръце. Почти стана време за закуска и трябва да се помолим, докато не ни е минал гладът. Взе листчето от шкафа, сгъна го на две и го пъхна в хастара на обувката си. Облякохме ватенките и излязохме в студения коридор. В другите крила на къщата въздухът миришеше на запалени въглища. Видях Стария готвач да върти енергично макарата на кладенеца, за да извади вода. Чух как някаква наемателка крещи на снаха си. Минах покрай стаята, която сестра ми Гаолин делеше с Майка, и двете още спяха. Бързо се отправихме към южното помещение, към стаята на нашите предци. На прага скъпата ми леля ми хвърли предупредителен поглед. Дръж се почтително. Свали си обувките. Стъпих по чорапи върху студените сиви плочи. Тозчас лед прониза ходилата ми, изкачи се по краката, плъзна по тялото и капна от носа ми. Започнах да треперя.

На стената срещу мен бяха закачени застъпващи се пергаменти със стихове, дарове на семейството от учените, използвали нашето мастило през последните двеста години. Бях се научила да чета един стих рисунка: „Сенки на риби по течението се стрелкат“, което означаваше, че мастилото ни е тъмно, хубаво и тече гладко. На дългата маса олтар имаше две статуи, Богът на дълголетието с бялата си, подобна на водопад брада и Богинята на милостта, лицето й нежно, спокойно. Погледна ме с черните си очи. Само тя се вслушва в неволите и желанията на жените, рече скъпата ми леля. Около статуите бяха наредени възпоменателни табелки на прадедите в рода Лиу, ликовете им издялани върху дървото заедно с имената. Не всички твои роднини са тук, обясни ми леля, само онези, които семейството смята за най-видни. Табелките на по-маловажните и на жените се пазеха в сандъци или бяха забравени.

Скъпата ми леля запали благовонни пръчици. Раздуха ги, докато започнаха да пушат. След малко димът се сгъсти — смес от дъха ни, от даровете и от мъгливите сенки, които помислих за призраци, които ще се опитат да ме отвлекат, за да бродя с тях из Света на мрака ин. Веднъж скъпата ми леля ми каза, че като умре, тялото изстива. И тъй като онази сутрин бях премръзнала до смърт, се уплаших.

— Студено ми е — изхленчих аз и сълзите рукнаха.

Леля седна на едно ниско столче и ме взе в скута си. Спри да плачеш, Кутре, кротко ме сгълча тя, или сълзите ще замръзнат като ледени висулки и ще ти избодат очите. Размачка енергично краката ми, сякаш бяха бухнало тесто. По-добре ли е? Как си сега, по-добре, нали?

След като спрях да плача, тя запали още благовонни пръчици. Върна се до прага и взе едната си обувка. Още я виждам — прашния син плат, черния ширит, ситната бродерия на допълнително листенце, с което бе закърпила дупчица. Мислех, че ще изгори обувката като жертвен дар за мъртвите. Вместо това тя извади от хастара листчето с написаната дума, която ми бе показала по-рано. Кимна към мен и рече с жестове: Фамилното ми име, името на всички чекръкчии. Сложи отново листчето пред очите ми и каза: Никога не забравяй това име, сетне внимателно го постави върху олтара. Двете се поклонихме и се изправихме, поклонихме се и се изправихме. Всеки път щом вдигнех глава, поглеждах към името. И то беше…

Защо сега не мога да го видя? Произнасяла съм на глас стотици фамилни имена, но нито едно не се е връщало със светкавицата на паметта. Рядко срещано ли беше? Дали го изгубих заради това, че го пазех в тайна толкова дълго? Може би го загубих по същия начин, по който разпилявам всичките си любими неща — жакета, който Гаолин ми даде, когато заминах за сиропиталището, роклята, в която изглеждах като филмова звезда, както казваше вторият ми мъж, първата бебешка дрешка, която омаля на Лу’и. Винаги когато страстно се привързвах към нещо, го слагах в раклата със съкровищата. Толкова дълго ги криех, че почти забравях, че ги имам.

Тази сутрин си спомних за раклата. Отидох да скътам в нея подаръка на Лу’и за рождения ми ден. Сиви перли от Хаваите, невероятно красиви. Щом отворих капака, навън излетя рой нощни пеперуди, запълзя поток безкрили насекоми. Вътре намерих фино изплетена дантела. Бродираните цветя, ярките цветове — вече избледнели. Почти всичко стойностно в живота ми е изчезнало, а най-лошото е, че загубих името на скъпата ми леля.

Скъпа лельо, какво е нашето име? Винаги съм искала да го считам за свое. Ела и ми помогни да си го спомня. Аз вече не съм малко момиченце. Не ме е страх от призраци. Още ли ми се сърдиш? Не ме ли познаваш? Аз съм Лулин, твоята дъщеря.