Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (3)

2

В зеленчуковия сектор на супермаркета Рут се отправи към касетка красиво оформени репи. Бяха с големината на ябълки, симетрични и почистени, на морави ивички. Повечето хора не оценяваха красотата им, помисли си Рут, подбирайки пет хубави репи, а тя ги обожаваше — тяхната хрупкавост и начина, по който поемаха аромата на всичко, в което бъдат потопени — марината или сос от месо. Обичаше зеленчуците от кооперативните магазини. А най-много — репи на резени, консервирани в оцет, чили, захар и сол.

Всяка година преди семейното събиране през септември майка й слагаше два буркана с репи и подправки, единия даваше на Рут. Като малка ги наричаше ла-ла, люто — люто. Смучеше ги и ги дъвчеше, докато езикът и устните й не се възпалят и обложат. Дали това беше непреодолим копнеж за сол, или пък за болка? Когато запасите намалееха, Рут пъхаше в буркана още нарязани репи с щипка сол и ги оставяше няколко дни да се мариноват. Арт смяташе, че в малки количества не са лоши на вкус. Но момичетата казваха, че миришат така, сякаш „нещо е пръднало в хладилника“. Понякога Рут тайно хапваше пикантните репи сутрин — така започваше деня си. Дори майка й намираше това за странно.

Майка й — и Рут отново потупа безименния си пръст, за да не забрави за часа при лекаря. Четири часа. Бе претрупана с работа в скъсения ден. Забърза се, грабвайки ябълки „Фуджи“ за Фия, „Грени Смит“ за Дори и „Бребърн“ за Арт.

На месарския щанд прецени ситуацията. Дори не ядеше нищо, което има очи, а Фия се опитваше да бъде вегетарианка, откакто гледа онзи прасешки филм „Бейб“. И двете момичета правеха компромис за рибата, защото морските животни не бяха „сладки“. Когато го обявиха, Рут им каза:

— Само защото нещо не е сладко, животът му по-малко ценен ли е? Ако едно момиче спечели конкурс за красота, по-добро ли е от момиче, което не го спечели?

А Фия изкриви лице и отвърна:

— Какви ги дрънкаш? Рибите не ходят на конкурси за красота.

Рут насочи количката към рибния щанд. Копнееше за едри скариди с черупките — винаги първия й избор. Само че Арт не ги ядеше. Твърдеше, че във всички ракообразни и черупчести преобладава вкусът на храносмилателния им тракт. Спря се на чилийски костур.

— Онзи там — каза на продавача. Но след това размисли: — Всъщност дайте ми онзи, по-големия — би могла да покани и майка си на вечеря, така или иначе щяха да ходят заедно на лекар. Лулин все се оплакваше, че не обича да готви само за себе си. На касата Рут видя как жената пред нея награби няколко букета от лалета в цвят слонова кост и праскова. Струваха поне петдесет долара. Рут се удивяваше как някои хора си купуват цветя просто ей така, сякаш са основни продукти за дома, като че ли са необходими колкото и тоалетната хартия. И при това точно лалета! Те увяхваха и листата им окапваха само за няколко дни. Дали жената се подготвяше за важна вечеря през седмицата? Когато Рут купуваше цветя, преценяваше стойността им по няколко начина, за да оправдае избора си. Маргаритките бяха евтини и весели, но миришеха неприятно. Гипсофилата бе още по-евтина, но както Гидиън бе изтъкнал, беше възможно най-безвкусното от всички безвкусни цветя, от ония, които са използвали старите кралици, заедно с дантелените салфетки, наследени от бабите им. Туберозите миришеха прекрасно и добавяха архитектурен щрих, но в този магазин бяха скъпи — почти четири долара едната. На цветния пазар бяха само по долар. Рут обичаше хортензии в саксия. Те отново ставаха популярни и макар да струваха скъпо, издържаха месец-два, но само ако не забравиш да ги поливаш. Номерът беше да ги отрежеш, преди да са загинали, и след това да ги изсушиш в глинена стомна, така че да си ги държиш като постоянна цветна украса, което ще рече, докато някой като Арт не ги изхвърли с твърдението, че вече са мъртви.

Рут не беше израсла с цветя в къщата. Не си спомняше Лулин някога да бе купувала. Не го приемаше като лишение, докато един ден не отиде на пазар с леля Гал и братовчедите си. В супермаркета в Саратога десетгодишната Рут гледаше как стоварват в количката каквото им хрумне, всякакви хубави неща, които никога не й бе позволено да яде: шоколадово мляко, понички, готови пакетирани ястия, сладоледени сандвичи, десертчета „Хостес Туинки“. След това спряха на малък щанд, където леля Гал купи отрязани цветя — румени розички, въпреки че никой не беше умрял и никой нямаше рожден ден.

При този спомен Рут реши да прояви разточителност и да купи малка орхидея в багрите на слонова кост. Орхидеите изглеждаха крехки, но въпреки това вирееха, без да се грижиш за тях. Бе необходимо да ги поливаш веднъж на десет дни. И макар да бяха скъпи, цъфтяха над шест месеца, след което изпадаха в летаргия, преди отново да те изненадат с нови цветове. Никога не умираха — можеше да разчиташ на тях да се прераждат вечно. Дълготрайна ценност.

Като се върна вкъщи, Рут прибра покупките, постави орхидеята на масата в трапезарията и отиде в Бърлогата. Обичаше да си мисли, че ограниченото пространство дава на въображението необятно вдъхновение. Стените бяха боядисани в червено и изпъстрени със златни петънца — идея на Уенди. Осветлението на тавана бе омекотено от настолна лампа с кехлибарено — слюден абажур. На черните рафтове с японски лак вместо буркани със сладко имаше справочници. Лаптопът й стоеше на разтегаема работна дъска, бяха махнали един сандък за брашно, за да се освободи място за краката.

Включи компютъра и се почувства изцедена, още преди да е започнала. Какво правеше преди десет години? Същото. Какво щеше да прави след десет години? Същото. Дори темите на книгите, в чието написване помагаше, не се различаваха — единствено модните думи се бяха променили. Пое си дълбоко дъх и се обади на новия клиент Тед. Книгата му „Интернет духовност“, беше за етиката, породена от космическите компютърни връзки — тема, която според него бе гореща в момента, но щеше да изгуби оригиналността си, ако издателят не я пусне на пазара възможно най-скоро. Беше го заявил в няколко настоятелни съобщения, оставени на телефонния секретар през уикенда, докато Рут беше в Тахо.

— Сроковете за публикуване не ги уреждам аз — опита се да му обясни сега Рут.

— Престани да мислиш с ограничения — отговори й той. — Ако пишеш тази книга с мен, трябва да вярваш в принципите й. Всичко е възможно, стига да е за доброто на света. Направи това изключение. Живей изключително. А ако не можеш да го направиш, може би ще размислим дали си подходяща за проекта. Помисли си за това и утре ще поговорим.

Рут затвори слушалката. Замисли се. Доброто на света, промърмори, е задача на агента й. Щеше да предупреди Гидиън, че клиентът е нахакан и може би ще поиска да промени датата на публикуване. Този път щеше да е неотстъпчива. Да прави това, което клиентът иска, а междувременно да изпълнява и другите си задължения, би означавало денонощна работа. Преди петнайсет години можеше да се справи — в дните, когато пушеше и приемаше заетостта си с чувството, че е нужна. Но не и сега. Отпусни мускулите, напомни си тя. Още веднъж пое дълбоко въздух и издиша, като се вгледа в рафтовете с книги, в чието написване и редактиране беше помагала.

„Култът към личната свобода“, „Култът към състраданието“, „Култът към завистта“.

„Биология на сексуалното привличане“, „Физика на човешката природа“, „География на душата“.

„Ин и Ян на неженените“, „Ин и Ян на брака“, „Ин и Ян на развода“.

Най-популярните книги бяха „Победи депресията с помощта на кучето“, „Отлагай в своя полза“ и „По дяволите вината“. Последната се бе превърнала в противоречив бестселър. Бяха я превели на немски и дори на иврит.

В книгите, написани в съавторство, името Рут Янг излизаше отпечатано с дребен шрифт след „с помощта на“, ако изобщо биваше отбелязано. За петнайсет години имаше заслуга за написването на почти трийсет и пет книги. Предишната й работа беше свързана основно с клиенти от сферата на бизнес комуникациите. Беше започнала трудовия си път в областта на комуникацията като цяло, след това премина през проблемите в комуникацията, поведенческите модели, емоционалните проблеми, връзките между мозъка и тялото, както и духовното пробуждане. Беше навлязла в бизнеса достатъчно отдавна, за да наблюдава как термините се разгръщат от „чакри“ към „ци“, „прана“, „жизнена енергия“, „сила на живота“, „биомагнетична сила“, „биоенергийни полета“ и накрая обратно към „чакри“. В книжарниците мъдростите на клиентите й бяха подредени в секциите леки или популярни четива: „Помогни си сам“, „Здраве“, „Вдъхновително“, „Ню Ейдж“. Искаше й се да работи по книги, които да бъдат причислявани към категориите „Философия“, „Наука“, „Медицина“.

Общо взето, книгите, в чието написване помагаше, бяха интересни, често си напомняше тя, а ако не бяха, нейна работа беше да ги направи интересни. И въпреки че от скромност омаловажаваше професията си, беше й много неприятно, когато другите не я вземаха на сериозно. Дори Арт като че ли не оценяваше колко е трудна работата й. Но отчасти вината беше нейна. Харесваше й да прави труда си да изглежда лесен. Предпочиташе другите сами да забелязват каква невероятна работа върши, като преде злато от шлака. Другите никога не го забелязваха, разбира се. Не знаеха колко трудно е да си дипломатичен, от разхвърляните размишления да извадиш на листа силна проза. Налагаше се да уверява клиентите, че с очевидното поправяне на думите им тя им придава изразително, интелигентно и важно звучене. Трябваше да отчита факта, че авторите приемат книгите си като символ на безсмъртие и вярват, че думите им, напечатани на страниците, ще надживеят физическото им тяло. А след като книгата излезеше от печат, на премиерата Рут стоеше незабелязано отстрани, докато клиентът й обираше лаврите за своя талант. Тя често твърдеше, че не й е нужно признание, за да се чувства удовлетворена, но това не беше докрай вярно. Все пак желаеше известно признание, но не като това, което бе получила преди две седмици на тържеството за седемдесет и седмия рожден ден на майка й.

Леля Гал и чичо Едмънд бяха довели една приятелка от Портланд, по-възрастна жена с дебели очила, която попита Рут как си изкарва прехраната. Тя отговори:

— Аз съм книжен сътрудник.

— Защо ти казва така? — смъмри я Лулин. — Звучи лошо, сякаш ти шпионира и извършва предателство.

Тогава леля Гал вметна авторитетно:

— Тя е анонимен писател, един от най-добрите. Нали знаеш ония книги, на чиято корица пише „записа еди-кой си“? Ето това прави Рут — хората й разказват истории, а тя ги записва, дума по дума, точно както й е разказано.

Рут не успя да я поправи.

— Като стенографите в съда — подхвърли веднага жената. — Чувала съм, че те трябва да бъдат много бързи и точни. Преминала ли си специален курс?

Преди Рут да отговори, леля Гал изчурулика:

— Рути, трябва да разкажеш историята ми! Много е вълнуваща, а и напълно истинска. Но не знам дали ще можеш да ми смогваш. Аз говоря доста бързо!

Сега Лулин се намеси решително:

— Не само напечати, много, ама много работа!

Рут беше благодарна за неочакваната защита, а майка й добави:

— Тя оправя правопис също!

Рут вдигна поглед от бележките по телефонния разговор с автора на „Интернет духовност“ и си припомни нещата, които я правеха щастлива. Работеше вкъщи, получаваше сносни пари и поне издателите я оценяваха, както и радиожурналистите, които й се обаждаха да им предлага теми за разговор, когато насрочваха интервюта с авторите. Тя винаги беше заета, за разлика от някои писатели на свободна практика, които си съсипваха нервите, докато им подхвърлят някоя нищожна поръчка.

— Толкова заета, толкова успех — беше отбелязала наскоро майка й, когато Рут й бе казала, че няма свободно време да я види. — Не свободна — добави Лулин, — защото всяка минута трябва изкарва пари. Какво трябва аз тебе плати, пет долар, десет долар, та ти дойде види мен?

Истината бе, че Рут нямаше много свободно време, за съжаление. То бе най-ценно: тогава се занимаваш с любимите си неща или поне забавяш темпото достатъчно, за да си спомниш защо животът ти си струва и какво го прави щастлив. Обикновено свободното й време беше узурпирано от това, което в момента изглеждаше спешно, а по-късно — ненужно. Уенди казваше същото:

— Свободното време вече не съществува. То трябва да бъде планирано съобразно стойността му в долари. Под непрестанно напрежение си какво ще получиш срещу парите си при почивка, отдих и в ресторанти, в които е трудно да се добереш.

След като чу това, Рут спря да се тормози толкова много за времевите ограничения. Тя не беше виновна, че няма достатъчно време да свърши това, което е необходимо. Проблемът беше всеобщ. Но как да го обясни на майка си?

Извади бележките си по глава седма от последната книга на Агапи Агнос, „Как да поправим лошото дете“, и натискайки силно бутоните на телефона, набра номера на Агапи. Рут беше сред малкото хора, които знаеха, че истинското име на Агапи е Дорис де Матео, че тя е избрала този псевдоним, защото „агапи“ означава „любов“, а „агнос“ е свързано с „незнание“, което тя бе преформулирала като „невинност“. Ето така подписваше книгите си — „Любов и Невинност, Агапи Агнос“. Рут с удоволствие работеше с нея. Въпреки че Агапи беше психиатър, не будеше смущение. Съзнаваше, че чарът й се дължи най-вече на За За Габорското й излъчване, на акцента, кокетността, но все пак и на нейната интелигентност, която разкриваше, отговаряйки на въпроси в интервюта по радиото и телевизията.

По време на телефонното им заседание Рут прегледа главата, която засягаше „Пет неща, които да правим, и десет, които да не правим, за да станем по-отговорни родители“.

— Скъпа — каза Агапи, — защо винаги трябва да има списъци от пет или десет неща? Не мога винаги да се ограничавам в тези точни числа.

— Просто на хората им е по-лесно да запомнят нещата на групи от по пет и десет — отговори Рут. — Някъде бях чела изследване на това.

Дали го беше чела? — Вероятно е свързано с броенето на пръсти.

— Това чудесно обяснява нещата, миличка! Знаех си, че има причина.

След като свършиха разговора, Рут започна да работи по главата, озаглавена „Никое дете не е остров“. Пусна касета, на която тя и Агапи говореха.

— … Родителят, умишлено или не, налага космология на детето… — и Агапи направи пауза. — Искаш да кажеш нещо?

По какъв начин й беше загатнала, така че Агапи да разбере, че Рут иска да добави нещо? Рут рядко прекъсваше хората.

— Тук би трябвало да обясним какво е космология — чу гласа си. — Може би в бележка под линия. Нали не искаме хората да си мислят, че говорим за козметика или астрология.

— Да, да, много на място, миличка. Космология… да видим… нашият възглед, подсъзнателен или безусловен, или и двете, за вселената… Искаш да кажеш нещо?

— Читателите ще си помислят, че говорим за планети или за теорията за Големия взрив.

— Какъв циник си! Добре, ти напиши определението, но включи, моля те, нещо за това как всеки от нас се вписва в семейството, в обществото и в средите, в които общува. Опиши различните роли, обясни как според нас сме ги придобили — дали това е съдба, орисия, късмет, случайност, свобода на волята и пр. и пр. А, да, и, Рут, скъпа, нека звучи секси и лесно за схващане.

— Няма проблеми.

— И така, да приемем, че всеки разбира какво е космология. И казваме, че родителите предават тази космология на децата чрез поведението си, реакциите си към събитията от всекидневието, често рутинни… Изглеждаш озадачена.

— Определение за рутинен.

— Времето за ядене да речем. Вероятно вечерята винаги е в шест, а мамчето планира всичко подробно, вечерята е ритуал, но нищо не се случва, никакви разговори, освен ако не е спор. Или може би всеки яде, когато свари. С тези контрасти например детето може да израсне или с мисълта, че денят и нощта са предвидими или че светът е хаотичен, безумен, или се развива свободно. Някои деца се справят великолепно, независимо от ранните влияния. Докато други се превръщат във велики възрастни, които цял живот се нуждаят от много, много скъпа психотерапия.

Рут чу смеха им на касетата. Никога не беше ходила на терапия, за разлика от Уенди, която работеше с твърде много терапевти и виждаше, че те са човешки същества с безброй слабости и самите те имат нужда от помощ. И докато за Уенди беше важно да знае, че по време на двата едночасови сеанса в седмицата някакъв професионалист е посветен на нея и само на нея, Рут не можеше да оправдае харченето на сто и петдесет долара на час, само за да се слуша как говори. Уенди често казваше, че Рут трябва да отиде на психиатър заради натрапчивия си порив към броене. За Рут обаче броенето беше практично, а не натрапчиво; беше свързано със запомнянето на нещата, а не с предотвратяване на някакви суеверни глупости.

— Рут, скъпа — продължи записаният глас на Агапи, — можеш ли да прегледаш папката с етикет „Забавни случаи“ и да избереш няколко подходящи за тази глава?

— Добре. А аз си мислех дали да не включим параграф за космологията, налагана от телевизията в качеството й на изкуствен възпитател? Просто предлагам, по този начин ще привлечем вниманието на телевизионните шоупрограми и интервютата по радиото.

— Да, да, прекрасно! Кои шоупрограми според теб би трябвало да изберем?

— Ами като започнем от петдесетте, нали знаеш — „Худи Дуди“, „Клуб Мики Маус“, та всичко до „Семейство Симпсън“ и „Саут Парк“…

— Не, скъпа, имах предвид аз в какви шоупрограми да участвам. „Шейсет минути“, „Днес“, „Чарли Роуз“… ах, колко ми се иска да участвам в това шоу! Този мъж е адски секси…

Рут си направи записки и започна да нахвърля изложението. Без съмнение Агапи щеше да й се обади вечерта да обсъдят какво е написала. Рут подозираше, че е единственият писател в бранша, който смята, че крайният срок наистина съществува.

Ръчният й часовник сигнализира в единайсет. Тя потупа пръста си: осем, звънни на Гидиън. Когато се свърза с него, започна с изискванията на автора на „Интернет духовност“.

— Тед иска да загърбя всичко останало и да поставя проекта му на първо място, с непосилен краен срок. Бях категорична, че не съм в състояние да го направя, а той доста явно намекна, че може да ме замени с друг писател. Честно казано, ще ми олекне, ако ме уволни — каза Рут. Подготвяше се за отказ.

— Няма да те уволни — отговори Гидиън. — Ти ще се огънеш както винаги. Вероятно още до края на седмицата ще се обадиш на „Харпър Сан Франциско“ да ги убедиш да променят графика.

— Защо говориш така?

— Приеми го, скъпа, ти си мекушава. С охота отстъпваш. И много те бива в това да накараш дори най-големия скапаняк да повярва, че е най-добрият в дадено занимание.

— Внимавай — каза Рут. — Това, което описваш, е проститутка.

— Вярно е. Ти си мечта за съвместна работа — продължи Гидиън. — Изслушваш как клиентите бръщолевят с необуздано его. Смазват те, а ти просто търпиш. Ти си лесна.

Защо сега Арт не слушаше? Искаше й се злорадо да изсъска: Виждаш ли? Другите не мислят, че съм трудна. След това обаче осъзна, че Гидиън има предвид, че тя е балама. Всъщност не съм, оспори тя. Знаеше си възможностите, но не беше такъв човек, че да влиза в разпра за неща, които в края на краищата не са чак толкова важни. Не можеше да разбере хората, за които споровете са златна среда и които вечно са прави. Майка й беше такава, но какво й носеше това? Нищо друго, освен нещастие, неудовлетворение и гняв. Според космологията на майка й светът беше обърнат срещу нея и никой не можеше да промени положението, защото ставаше дума за проклятие.

Но според Рут майка й влизаше в спорове най-вече заради лошия си английски. Тя не разбираше хората или пък те не разбираха нея. Преди Рут чувстваше, че тъкмо тя страда от това. Ироничното беше, че майка й всъщност наистина се гордееше, че сама е научила английски — този накъсан говор, който бе усвоила в Китай и Хонконг. А откакто бе емигрирала в Щатите преди петдесет години, не беше подобрила нито произношението, нито речника си. Сестра й Гаолин обаче бе дошла в Щатите приблизително по същото време и английският й бе почти перфектен. Можеше да говори за разликата между кринолин и тюл, да назове видовете дървета, които харесва: дъб, клен, гинко билоба, бор. За Лулин платовете бяха четири вида: „струва твърде много“, „твърде хлъзгав“, „надрана кожа“ и „трае дълго време“. А дърветата бяха само два вида: „сенчести“ и „постоянно пада лист“. Майка й дори не можеше да каже правилно името на дъщеря си. Рут се натъжаваше, когато тя я викаше из квартала. „Луутии! Луутии!“. Защо майка й бе избрала име, което дори не можеше да произнася?

Но ето какво беше най-лошото: като единствено дете на вдовица Рут винаги бе принудена да служи за говорител на Лулин. На десет години вече беше англоговорещата „г-жа Лулин-младша на телефона“ — уговаряше часове при лекаря, пишеше писма до банката. Веднъж дори трябваше да напише унизително писмо до пастора.

— Лути причинява мен толкова много проблеми — беше издиктувала Лулин, сякаш Рут бе невидима. — Може аз нея прати отиде Тайван, училище за лоши деца. Какво вие мисли?

Рут бе преработила това в: „Може би е добре Рут да посещава девическо училище в Тайван, където да придобие обноските и маниерите на млада дама. Какво е Вашето мнение?“.

По странен начин, помисли си сега Рут, именно майка й я бе научила да бъде книжен доктор. Рут трябваше да прави живота по-добър чрез преработване.

В три и десет Рут приключи с плащането на водопроводчика. Арт нито се беше прибрал, нито се беше обадил. Трябваше да се купи нов бойлер, а не само да се подменят частите. А заради теча се наложи водопроводчикът да изключи електричеството в целия апартамент, докато изпомпа застоялата вода и отстрани стария резервоар. Рут не успя да поработи.

Тя закъсняваше. Изпрати по факса нахвърляния план за книгата на Агапи, след което се втурна из къщата, събирайки бележки, мобилния си телефон, адресника си. Влезе в колата и подкара към Пресидио Гейт, а след това през евкалиптовата гора към улица „Калифорния“. Майка й живееше петдесет пресечки на запад, в квартал на Сан Франциско, известен като „Залезът“, близо до Лендс Енд.

Привидно посещението при лекаря беше рутинно. През последните години майка й бе пренебрегвала годишните основни прегледи, въпреки че бяха включени безплатно в плана на Организацията за здравеопазване. Лулин никога не боледуваше. Рут не помнеше кога за последен път е имала грип или дори настинка. На седемдесет и седем години, майка й нямаше нито един от обичайните старчески проблеми: артрит, висок холестерол или остеопороза. Най-лошата й болежка — тази, за която често се оплакваше на Рут, беше запек.

Но напоследък Рут беше загрижена не точно, че паметта й отслабва, а че Лулин става разсеяна. На опаковъчната хартия казваше „панделка“, а на марката — „плик“. Рут мислено си състави списък с подобни примери, за да ги каже на лекаря. Злополуката миналия март — и това трябва да спомене. Лулин се бе блъснала с колата си в задницата на камион. За щастие, беше си ударила само главата във волана, а и нямаше други пострадали. Колата беше съсипана.

— Изплашило мен до смърт — бе разказала Лулин. — Моя коса едва не окапва.

Тя бе обвинила някакъв гълъб, който налетял на предното й стъкло. Може би, помисли си Рут сега, не е било пърхане на криле, а нещо в главата й е станало, пристъп; и ударът може би е бил по-сериозен — сътресение, черепна фрактура. Каквото и да се беше случило, според полицейския доклад и застрахователната компания вината беше нейна, а не на гълъба. Лулин беше толкова възмутена, че отмени застраховката на колата си, а след това подаде оплакване, когато компанията отказа да възстанови полицата й.

Във връзка с инцидента Рут се бе обърнала към Агапи Агнос, която обясни, че при възрастните хора невниманието и ядът понякога са свързани с депресия.

— Майка ми е била депресирана и ядосана през целия си живот — бе казала Рут на Агапи. Тя изобщо не спомена за заплахите със самоубийство, които беше чувала толкова често, че се опитваше да не им обръща внимание.

— Познавам няколко отлични терапевти, които са работили с китайски пациенти — бе казала Агапи. — Доста са добри, когато става въпрос за културни разлики — магическо мислене, стар обществен натиск, потокът на ци.

— Повярвай ми, Агапи, майка ми със сигурност не е като другите китайци.

На Рут й се искаше майка й да прилича повече на леля Гал. Тя не говореше за призраци, за лош късмет или за начините, по които би могла да умре.

— Във всеки случай, миличка, трябва да я заведеш на доктор да й направи основен, наистина основен преглед. А ти протегни ръце към майка ти и я притисни в голяма, силна, лечебна прегръдка вместо мен.

Мила идея, но Рут и Лулин рядко се прегръщаха. Понечеше ли да я прегърне, раменете на майка й се сковаваха така, сякаш я атакуваха.

По пътя към жилището на Лулин Рут навлезе в типичната лятна мъгла. След това се заизреждаха пресечка след пресечка едноетажни къщи, построени през двайсетте, къщурки, изникнали през трийсетте, и безлични блокове от шейсетте. Гледката към океанския хоризонт бе обезобразена от електрически жици, провесени от стълб до къща, от къща до стълб. Доста от панорамните прозорци тук-там бяха помътнели от морската мъгла. Водосточните тръби и улеите бяха ръждиви подобно броните на старите коли. Зави по улица с по-тузарски домове, архитектурни опити за баухаусова лъскавост, малките им ливади бяха украсени с храсти, подрязани в чудати форми, наподобяващи захарно — памучните крака на цирковите пудели.

Спря колата пред дома на Лулин, двуетажна сграда в средиземноморски стил, с извита фасада в кайсиев цвят и еркер, имитиращ балкон с парапет от ковано желязо. Някога Лулин гордо поддържаше двора. Сама поливаше и подрязваше живия плет, стъкми бордюр от бели камъни, заграждащ късата пътека. Когато Рут живееше при майка си, нейна задача бе да коси ливадата, два на два метра. Лулин я критикуваше за всяка тревичка, докосваща алеята. Оплакваше се и за жълтите петна от урина, оставени от кучето от къщата през улицата.

— Луутии, кажи онзи мъж не дава куче прави това.

Рут неохотно пресичаше улицата, почукваше на вратата, питаше съседа дали е виждал една черно-бяла котка, след това се връщаше и казваше на майка си, че човекът е отговорил, че ще опита да направи нещо по въпроса. Когато замина за колежа и от време на време се прибираше у дома, веднага щом прекрачеше прага, майка й отново я караше да се оплаква на човека през улицата. Номерът с изгубената котка беше вече стар, а трудно се измисляха нови извинения за безпокойството. Тя обикновено отлагаше, а Лулин натякваше за още и още жълти петна, както и за мързела на Рут, разсеяността й, липсата й на загриженост за семейството и прочее и прочее. Рут се опитваше да не й обръща внимание, четейки или гледайки телевизия.

Веднъж Рут събра смелост да каже на майка си, че трябва да наеме адвокат да съди мъжа, или градинар да оправи градината. Подхвърли й го съквартирантката от колежа, като каза, че Рут трябва да е луда, за да позволява на майка си да я командва, сякаш още е на шест години.

— Тя да не ти плаща да бъдеш боксова круша? — бе казала съквартирантката й, подсилвайки думите си с пример.

— Е, тя наистина ми дава пари за разходите в колежа — призна Рут.

— Да, всички родители го правят. Това се очаква от тях. Но то не им дава правото да те превръщат в свой роб.

Получила подкрепа, Рут се изправи срещу майка си:

— Ако толкова ти пречи, сама се погрижи.

Лулин се вторачи в нея в продължение на цели пет минути. След това избухна като гейзер:

— Ти иска аз мъртва? Ти иска няма майка да казва тебе какво да прави? Добре, може аз скоро умре!

И съвсем неочаквано Рут я обзе тревога, разтърси се, неспособна да запази равновесие. Заплахите на Лулин, че ще умре, бяха като земетресение. Рут знаеше, че тази възможност съществува, че под повърхността трусовете могат да се появят по всяко време. И въпреки това, когато изригваха, тя се паникьосваше и искаше да побегне, преди светът да се е срутил.

Странно, но след този инцидент Лулин никога повече не отвори дума за кучето, пикаещо на ливадата. Вместо това всеки път, когато Рут се прибереше вкъщи, Лулин вадеше лопата, заставаше на колене, подпираше се на дланите си и с мъка изкопаваше жълтите петна и засяваше на тяхно място по два инча трева. Рут знаеше, че това е методът на майка й за емоционално изтезание, и при все че се преструваше на безразлична, усещаше болка в стомаха. Накрая Лулин нае човек да се погрижи за жълтите й петна — доставчик на цимент, който направи рамка и арматура, след това изля дворче от червени и бели бетонни диаманти. Пътеката също бе в червено. С годините червените диаманти избеляха. Белите се измърсиха. На места циментът изглеждаше така, сякаш по него бяха изригнали лилипутски вулкани. Трънливи бурени и туфи с цвят на слама поникнаха в пукнатините. Трябва да извикам някого да спретне това място, помисли си Рут, докато приближаваше къщата. Мъчно й беше, че майка й вече не се грижи за външния вид на нещата. Освен това се чувстваше виновна, че не е помагала повече по къщата. Можеше да се обади на нейното момче за всичко да почисти и да ремонтира.

Докато Рут се приближаваше до стълбите към горния етаж, наемателката от приземния етаж се показа на вратата и й даде знак, че иска да поговорят. Франсин беше болезнено слаба жена на трийсет и няколко години, която сякаш носеше кожа осми размер на тяло втори. Тя често досаждаше на Рут с належащите ремонти по къщата: токът продължавал да спира; пожарните датчици били стари и трябвало да се подменят; задните стълби били неравни и можели да предизвикат злополука, а след това — съд.

— Никога доволна! — рече Лулин на Рут.

Рут знаеше, че не бива да взема страната на наемателката. Но се тревожеше, че някой път наистина може да възникне авария, пожар например, а изпитваше ужас от заглавия от типа „Хазайка на порутен имот пренебрегва смъртна опасност, влиза в затвора“. Затова Рут тайно се зае с някои по-лесноразрешими проблеми. Когато купи на Франсин нов пожарен детектор, Лулин разбра за това и се зачерви от яд.

— Ти мисли тя права, аз греши? — и както се случваше в детството на Рут, гневът на Лулин се засили до такава степен, че тя се задъхваше и само успяваше да изсъска старата заплаха: — Може аз скоро умре!

— Трябва да говорите с майка си — хленчеше сега Франсин. — Обвинява ме, че не си плащам наема. А аз абсолютно винаги си плащам навреме, на първо число всеки месец. Не знам за какво говори, но не спира да повтаря едно и също като развален грамофон.

Рут потъна в земята от срам. Не искаше да я слуша повече.

— Дори й показах подписания чек. А тя ми рече, виждаш ли, даже чек още в теб! Много странно, в думите й май няма никаква логика.

— Ще се погрижа за това — промълви Рут.

— Ама тя ме тормози по хиляда пъти на ден. Подлудява ме.

— Ще уредя нещата.

— Надявам се, щото тъкмо щях да се обадя на полицията да й издадат заповед за задържане!

Заповед за задържане! Кой е лудият тук?

— Съжалявам, че така е станало — каза Рут и си припомни една книга, в чието написване бе помогнала, която разглеждаше детската емоционалност. — Сигурно много сте разстроена, след като стана ясно, че нищо лошо не сте направила.

Номерът проработи.

— Добре тогава — каза Франсин и се прибра обратно като кукувичка в швейцарски стенен часовник.

Рут отвори със своя ключ апартамента на майка си. Чу Лулин да й вика:

— Защо толкова закъснява?

Седнала в кафявото си кресло от изкуствена кожа, Лулин приличаше на капризно дете на трон. Рут я огледа набързо, за да види дали ще забележи нещо странно — потръпване на окото, едва забележима парализа, може би на едната страна на лицето й… Нищо — същото старо мамче. Лулин носеше пурпурна жилетка със златисти копчета — любимата й, спортни панталони и ниски черни обувки трийсет и пети номер. Косата й бе пригладена назад и прибрана също като на Фия и Дори, само че нейната опашка бе навита на кок в мрежа и сгъстена с изкуствени кичури. Косата й беше смолисточерна, с изключение на корените на тила, където не беше успяла да нанесе достатъчно боя. От разстояние изглеждаше като доста по-млада жена — на шейсет, а не на седемдесет и седем. Кожата й беше гладка, без петна — нямаше нужда от фон дьо тен или пудра. Трябваше да застанеш на една педя разстояние, за да видиш фината мрежа от бръчици по бузите й. Най-дълбоките бразди бяха при ъгълчетата на устните й, които често бяха увиснали, точно както сега.

Лулин измърмори.

— Ти казва посещение при доктор един часа.

— Казах, че часът е в четири.

— Не! Един часът! Ти казва бъди готова. Затова аз се приготви, а ти не идва!

Рут почувства как кръвта се изцежда от главата й. Опита по друг начин.

— Ами дай тогава да се обадя на доктора да видим дали все пак не можем да влезем в четири.

Отиде в задната стая, където майка й се занимаваше с калиграфия и рисуване — стаята, която преди много време бе принадлежала на нея. На масата за рисуване бе прострян голям бял картон. Лулин бе започнала един стих рисунка и бе спряла по средата на йероглифа. Четката лежеше върху хартията, а върхът й бе засъхнал и втвърден. Лулин не беше небрежна. Към четките си се отнасяше с фанатична грижовност: миеше ги с изворна, а не с чешмяна вода, за да не ги повреди хлорът. Може би е била по средата на рисуването, когато е чула чайника да пищи и е хукнала. Може би след това е звъннал телефонът, двете неща едно след друго. Но Рут погледна по-отблизо. Майка й се бе опитвала да напише един йероглиф няколко пъти и винаги бе спирала на един и същи щрих. Кой йероглиф? И защо бе спряла по средата?

 

 

Когато Рут израстваше, майка й изкарваше допълнително средства като помощник на един учител в страничните му занимания, едно от които беше калиграфия — на китайски и английски. Надписваше етикети с цени за супермаркети и бижутерийни магазини в Оукланд и Сан Франциско, благопожелателни двустишия за откривания на ресторанти, ленти за погребални венци и обявления за раждания и сватби. През годините хората казваха на Рут, че калиграфията на майка й е на нивото на художник, първокласно. Това бе работата на парче, спечелила й стабилна репутация, а за успеха й заслуга имаше и Рут: тя проверяваше правописа на английските думи.

— Пише се „грейпфрут“ — подразни се веднъж осемгодишната Рут, — а не „грейпшут“. Това е плод, а не шут.

Онази нощ Лулин започна да я учи на техниката на китайското писмо. Рут знаеше, че това е наказание за предишните й думи.

— Гледай — нареди Лулин на китайски. Тя стри малко туш в паничка и с помощта на капкомер добави няколко капки солена вода колкото сълзи. — Гледай — повтори тя и избра една четка от дузината, висящи с върха надолу. Със сънен поглед Рут се помъчи да следва ръката на майка си, която топваше четката в мастилото, после я наклоняваше почти перпендикулярно на листа, китката и лакътят отделени от масата. Накрая започна, трепкайки леко с китката, така че ръката й кръжеше и се спускаше като нощна пеперуда в блясъка на белия лист. Скоро подобните на паяк знаци оформиха: „Намаление наполовина!“, „Невероятни отстъпки“, „Излизаме от бизнеса!“.

— Да изписваш китайски знаци — обясни майка й, — е съвършено различно от това да пишеш английски думи. Мислиш различно. Чувстваш се различно.

И това бе вярно: Лулин бе различна, когато пишеше или рисуваше. Спокойна, организирана и решителна.

— Бао бому ме научи да пиша — рече една вечер. — Научи ме да мисля. Когато пишеш, каза ми тя, трябва да следваш свободния ритъм на сърцето си. — За да покаже, Лулин изписа йероглифа за „сърце“. — Виждаш ли? Всеки щрих си има собствена отмереност, хармония, свое определено място. Според Бао бому всичко в живота трябва да е същото.

— Коя е пък тази Бао Бому? — попита Рут.

— Тя се грижеше за мен, когато бях малка. Много ме обичаше, като майка. Бао означава „скъпа“, а заедно с бому — скъпа леля.

Ааа, онази ли Бао бому, лудият дух. Лулин започна да изписва обикновена хоризонтална линия. Но движението не беше просто замах. Тя изправи четката върху листа, все едно е танцьор, застанал на пръсти. Върхът й леко се огъна назад, поклони се, а сетне, сякаш духната от своенравен вятър, се килна вдясно, направи пауза, обърна се половин стъпка вляво и се изправи. Рут изпусна въздишка. Защо дори да опитва? Майка й само щеше да се ядоса, че не го прави добре.

Някои вечери Лулин намираше начин да помогне на Рут да запомни йероглифите.

— Всеки знак води началото си от древна картина от преди много години — тя направи права черта и попита Рут дали вижда какво е нарисувала. Рут примигна и поклати глава. Майка й направи същата черта. После още една и още една, питайки всеки път Рут какво представлява нарисуваното. Накрая Лулин изсумтя, краткият израз на нейното разочарование и възмущение.

— Тази черта е като сноп светлина. Виж, можеш ли да го видиш?

На Рут чертата й приличаше на ребро, очистено от месото.

Лулин продължи:

— Всеки йероглиф е мисъл, чувство, значение, история, всичко събрано в едно — направи още щрихи: точки и тирета, черти нагоре и надолу, извивки и ченгелчета. — Вижда ли това? — хоп, хоп, хоп, повтаряше отново и отново. — Тази черта, и тази, и тази — формата на небесен храм — и когато Рут сви рамене в отговор, Лулин добави: — Старият стил на храмовете — сякаш думата старият щеше да отключи китайското съзнание на дъщеря й. Звън-звън! О-о, разбирам.

После Лулин накара Рут да опита със същия йероглиф, като през цялото време вливаше китайска логика в невъзприемчивия й ум.

— Дръж си ръката по този начин, стегната, но и свободна, като върбова клонка… ай-я, не я сгърчвай като просяк, легнал на улицата… Изрисувай чертата с изящество, подобно птица, кацаща на клон, не като палач, отсичащ главата на някой нещастник. Ти го правиш… ето, виждаш ли, нищо не се получава. Направи го така… първо светлината, после храмът. Погледни! Заедно те означават „вести от боговете“. Разбираш ли как това знание винаги идва свише? Виждаш ли, че китайските думи имат смисъл?

 

 

В китайските думи на майка й наистина имаше смисъл, мислеше си сега Рут. Или нямаше?

Позвъни на доктора и се свърза със сестрата.

— Обажда се Рут Янг, дъщерята на Лулин Янг. В четири имаме час за преглед при доктор Хуей, но просто исках да уточня някои неща… — почувства се като заговорник, предател и шпионин.

Когато Рут се върна във всекидневната, завари майка си, че си търси портмонето.

— Не ни трябват пари — напомни й Рут. — Ако се наложи, аз ще платя.

— Не, не плащане! Никой няма плаща! — извика Лулин. — В портмоне слагам моя здравна карта. Не показвам карта и доктор взима на мен повече. Всичко трябва без пари.

— Там сигурно ти имат данните. Няма да ти искат картата.

Лулин продължи да търси. Внезапно се изправи и рече:

— Знам. Оставям портмоне у Гаолин. Трябва тя забравила каже ми.

— В кой ден беше у тях?

— Три дни зад. Понеделник.

— Днес е понеделник.

— Как може бъде понеделник? Аз ходя три дни зад, не днес!

— С експреса ли ходи?

След катастрофата Лулин ползваше обществения транспорт, когато Рут не можеше да й бъде шофьор.

— Да, а Гаолин късно взела мен! Аз чакам два часа. Края тя идва. И кара ми се, вика, защо идваш рано, трябва дошла тук единайсет. Аз й викам, не, никога не казвам идва единайсет. Защо казвам идва единайсет, когато вече знам идва в девет часа? Тя мисли аз луда, толкова побърква мен.

— Да не си го оставила в експресния влак?

— Оставя какво?

— Портмонето ти.

— Защо винаги на нейна страна?

— Не вземам ничия страна…

— Може тя задържала мое портмоне, не ми казва. Тя винаги иска мои неща. Ревнува мен. Когато малки момиченца, тя иска моя рокля ципао, иска моя диня, иска внимание на всички.

Драмите, разигравани между майка й и леля Гал през годините, напомняха онези евтини, второкласни пиеси, поставяни извън Бродуей, в които двама актьори изпълняват всички роли: на най-добри приятели и смъртни врагове, на върли противници и злоради заговорници. Разликата им беше само една година, майка й — на 77, леля Гал — на 76, и тази близост във възрастта, изглежда, ги подтикваше да се съревновават една с друга.

Двете сестри дошли в Америка поотделно и се омъжили за двама братя, синове на бакалин. Съпругът на Лулин, Едуин Янг, завършил медицински институт и като по-голям бил „предопределен“, както се изразяваше Лулин, да бъде по-умният и по-преуспелият. Радвал се на цялото внимание и привилегии на семейството. Съпругът на Гаолин, Едмунд, по-малкият брат, се изучил за зъболекар. Той бил мързеливото, невнимателно момче, над когото батко му трябвало постоянно да бди. Но след това на излизане от библиотеката на Калифорнийския университет в Сан Франциско Едуин го блъснала кола, която избягала. Тогава Рут била на две години. Чичо й Едмунд станал глава на семейството, уважаван зъболекар и още по-отракан инвеститор в евтини помещения за отдаване под наем.

Когато бакалинът и съпругата му починали през 1960 г., по-голямата част от наследството — пари, къщата, бакалията, златото и нефрита, семейните снимки — отишла при Едмунд, а на Лулин дарили малка сума в брой предвид краткия й брак с Едуин.

— Дали на мен само ей тонинко — описваше често Лулин, стискайки палеца и показалеца си, все едно държи бълха. — Само защото ти не момче.

С парите, дадени след смъртта на съпруга й, заедно със спестяванията й през годините, Лулин купи двуетажна къща на ъгъла на „Кабрильо“ и Четиридесет и седма улица и с Рут обитаваха горния етаж. Гаолин и Едмунд се преместиха в Саратога, град, в който къщите бяха като в ранчо, с обширни тревни площи и басейни във формата на бъбреци. От време на време предлагаха на Лулин мебели, които щяха да сменят с нещо по-добро.

— Защо аз да взима? — гневеше се. — За да съжаляват мен? Да чувстват добре, като дават на мен неща, дето не трябва?

През годините Лулин жалеше на китайски:

— Ай-я, да беше оживял баща ти, щеше повече да му върви от чичо ти. И въпреки това нямаше да харчим парите си така лекомислено като тях.

Посочваше какво точно се полага на Рут да наследи по закон: пръстена от нефрит на баба Янг, пари за образованието. Не беше редно да се взима под внимание, че Рут е момиче или че Едмунд е починал. Старото китайско мислене! Лулин толкова често повтаряше това, че Рут нямаше как да не си мечтае какъв щеше да бъде животът й, ако баща й беше оживял. Щеше да си купи лачени обувки, барети, покрити с изкуствени диаманти и розички. Понякога гледаше снимката на баща си и я хващаше яд, че е загинал. После я обхващаше вина и страх. Мъчеше се да убеди себе си, че изпитва силна обич към този татко, за когото дори нямаше спомен. Откъсна плевелите, наподобяващи цветя, които растяха в пукнатините на тротоара, и ги сложи пред рамкираната му снимка.

Сега Рут гледаше как майка й си търси портмонето в килера. Продължаваше да изтъква прегрешенията на Гаолин.

— По-късно пораснали, също иска мои неща. Иска твой тати ожени за нея. Да, ти не знаеш това. Едуин не Едмунд, защото по-голям, повече успех. Всеки ден усмихва на него, показва зъби като маймуна — Лулин се обърна и демонстрира. — Но не интересува от нея, само от мен. Тя много ядосана. После ожени за Едмунд, а когато твой тати умира, тя казва, ооооох, такъв късмет аз не взела Едуин! Толкова глупаво тя казва това. В мое лице! Не я грижа за мене, само грижа за нея. Аз не казвам нищо. Аз никога не оплаквам. Някога оплаквам аз?

Рут се включи в търсенето, пъхайки ръце под възглавничките на дивана.

Лулин се изправи с целия си един метър и петдесет сантиметра.

— И сега виждаш? Защо Гаолин продължава още иска мои пари? Тя луда, да знаеш. Тя винаги мисли аз получавам допълнително и крия някъде. Затова мисля тя взела мое портмоне.

Масата в трапезарията, която Лулин никога не използваше, бе отрупана с реклами от пощата. Рут отмести встрани китайските вестници и списания. Майка й поддържаше постоянна хигиена, но не и ред. Тя мразеше мазнината, но нямаше нищо против хаоса. Пазеше рекламите и листовките, като че бяха поздравителни картички.

— Ето го! — извика Рут. Какво облекчение. Тя извади зелено портмоне изпод купчина списания. Докато Лулин проверяваше дали парите и кредитните й карти са вътре, Рут забеляза зад какво се бе скрило портмонето: нови броеве на „Удуъркинг Тъдей“, „Севънтийн“, „Хоум Аудио & Видео“, „Рънърс Уърлд“, „Космополитън“, „Дог Фенси“, „Ски“, „Кънтри Ливинг“ — списания, които майка й не би прочела и след милион години.

— Защо са ти всички тия списания?

Лулин се усмихна свенливо.

— Първо аз мисля вземе пари и после каже ти. Сега ти питаш, така че аз сега покаже — отиде до кухненското чекмедже, където с години държеше билети за лотарията с изтекъл срок и извади огромен плик — Вести от боговете — промърмори Лулин. — Спечелих един милион долара! Отвори и виж.

Действително в плика имаше рекламен талон за лотария, наподобяващ чек, и картонче, изрязано от корица на списание. Половината от кориците липсваха. Лулин сигурно бе поръчала три дузини списания. Рут си представи как пощальонът всеки ден мъкне цял сак със списания и ги изсипва на пътеката пред къщи, надеждите и логиката на майка й разбъркани в същата тази купчина.

— Ти изненадана? — лицето на Лулин излъчваше върховна радост.

— Трябва да кажеш на доктора за добрите вести.

Майка й грейна в усмивка, сетне добави:

— Аз спечелвам всичко за теб.

Рут усети парене в гърдите. То бързо прерасна в болка. Искаше да прегърне майка си, да я закрили и в същото време й се щеше Лулин да я притисне в обятията си, да я увери, че е добре, че няма удар или нещо по-лошо. Майка й винаги си беше такава, с тежък характер, властна и чудата. И по същия начин беше обичала дъщеря си. Рут го знаеше, чувстваше го. Никой не можеше да я дари с повече обич. Може би с по-добра, но не и с повече.

— Благодаря ти, мамо. Чудесно. По-късно ще обсъдим какво да правим с парите. Но сега трябва да тръгваме. Докторът каза, че можем да отидем в четири и не бива да закъсняваме.

Лулин отново се намуси.

— Твоя вина ние закъсняваме.

Рут й напомни да си вземе току-що намереното портмоне, после палтото, накрая ключовете. Пак се почувства като десетгодишно момиче, превеждащо на майка си как действа светът, обясняващо правилата, ограниченията, крайните срокове на гаранциите за възстановяване на пари. Тогава негодуваше. Сега бе ужасена.