Дейвид Ангстън
Златният дявол (7)

Пунта Пердида

Рок държеше картата в страничния джоб на раницата си. Разгоних сутрешните пясъчни мушици и разгънах картата, за да разгледам местността около Пуерто Валарта. Започнах с бреговата ивица на юг. Йелапа, Чимо, Ахилес Сердан, Пунта Хехуамикстъл, Пунта лас пенитас. Не ми отне много време да го намеря. Пунта Пердида приличаше на рибарско селце на около 75 мили надолу по брега. Знаех, че няма пътища натам, селцата по брега на юг от Пуерто Валарта бяха отделени с 25-километрова хълмиста джунгла от шосето. Това придаваше на градчета като Йелапа усамотен чар, който се харесваше на вечно пияните туристи, отегчени от обичайните плажни занимания. Те се отправяха на романтично пътешествие из „истинското“ Мексико, въпреки вероятността да ги бомбардират, докато стигнат там. Много пъти бяхме виждали сутрин фериботът да качва полузаспали летовници и да връща вечер товар пияници.

Пунта Пердида не беше една от рекламираните дестинации. Може би беше прекалено малко и мизерно селце и доста далеч по брега, за да се стигне до него в стандартна еднодневна екскурзия. Изглеждаше ми точно като място, което би харесало на брат ми Дан. Веднага разбрах, че трябва да отидем там.

— Забрави! — каза Рок, когато го събудих и му съобщих. — Трябва да се махаме оттук. Днес.

— Какви ги говориш?

— Добре ли спа? Говоря за имейла на гърба ти.

Дъф извади глава от спалния си чувал и разгони мушиците.

— Какво става?

— Джак иска да ни заведе в някакво малко градче по брега, където да ни убият.

— Да ни убият? — попитах.

— Не се прави на идиот — каза Рок. — Брат ти е търгувал с дрога и е правил контрабанда с фалшиви грънци. Сигурно си е създал доста приятелства, но със сигурност си е създал много повече врагове. Възможно е каубоят да е само върха на айсберга.

— Не мога да повярвам, че искаш просто да си съберем багажа и да си тръгнем — казах аз. — Най-накрая надушихме следа. Откъде да знаем, че точно в момента Дан не е там?

— И какво прави? Хваща тен?

— Виж — каза Дъф. — В момента се отказваме. Те точно това искат от нас.

— Да бе! — възкликна Рок. — Откъде пък ти хрумна това? Разбира се, че точно това искат от нас. Те не искат да го намерим!

— И защо не искат да го намерим? — попитах.

Рок погледна нетърпеливо към Дъф, след това към мен, но без да си направи труда да отговори.

— Да не би да казваш, че Дан е мъртъв? Това ли се опитваш да кажеш?

— Твърде вероятно е, Джак. И не ми казвай, че не си си го помислял.

Вгледах се в него за миг, после обърнах очи към Дъф. И двамата бяха стигнали до един и същ извод. Констатацията не им харесваше повече отколкото на мен, но просто бяха по-склонни да повярват в нея.

— Има само един начин да разберем — казах аз.

Рок изпсува и се обърна на другата страна. Наведе се, вдигна един камък и го хвърли в океана. Направи няколко крачки и застана на границата между сушата и водата.

— Ще дойде — каза ми Дъф.

Не бях толкова сигурен. Въпреки младостта и физическата си сила, Рок беше изненадващо предпазлив и обикновено се вслушваше само в собствените си доводи. Отидох при него до водата, като оставих прибоя да намокри краката ми. Миналата нощ бяхме плували блажено и дори не бях забелязал мехурите си. Сега обаче от солената вода ме заболяха страшно.

Измъкнах един черен камък от пропития с вода пясък. Блестеше като полиран абанос.

— Ако вие двамата искате да си тръгнете, Рок, аз нямам нищо против. Може би ще мога да ви настигна по-късно на Хаваите.

Рок ме погледна невярващо.

— И ти си мислиш, че можеш да се справиш без нас?

Още една вълна се плисна върху краката ни. Гледахме ги как потъват в пясъка.

— И какво ще направиш, ако не го намериш? — попита Рок.

— Ще го намеря — казах. — Поне ще разбера какво се е случило с него.

— А ако разбереш, че е бил убит? — не се отказваше Рок. — Какво ще стане ако намериш убиеца му? — Примижаваше срещу мен и ме гледаше настоятелно. Искаше да знае докъде бих стигнал, какво бях готов да направя.

Загледах се в черния лъскав камък в ръката ми. Напомняше ми за очите на каубоя и за парещата болка на гърба.

— Не съм съвсем сигурен какво бих направил. — Захвърлих камъка с всички сили към водата. Той изчезна без плясък. — Ти какво би направил, Рок?

Той примижа към хоризонта.

— Както сам каза, има само един начин да разберем.

 

 

Според служителя на плажа на хотел „Каса дел мар“, най-лесно до изолираните селца можехме да стигнем като наемем лодка в Бока де Томатлан, най-южното рибарско селище встрани от главния път. Дотам трябваше да отидем с автобус. Мушнахме се под едвам течащия душ край басейна, взехме нещата си от багажното на хотела, минахме през банката и продължихме по шосето към най-близката автобусна спирка. Извадих бебешкосинята забрадка от раницата и си я вързах на врата за късмет. С чисти дрехи и резервния ми чифт кожени сандали се чувствах напълно нов човек. За щастие, повечето от парите, които ми взеха, бяха в пътнически чекове. От обаждането на банковата служителка до „Американ Експрес“, в което тя трябваше да обобщи сполетялата ме странна злополука, можеше да стане запомняща се телевизионна реклама. Тръгнах си оттам с дебела пачка пари в брой — не че беше необходимо. Може и да си бях загубил дебитната карта, но в мен все още бяха паспорта и кредитната ми карта. Нищо друго не му трябва на човек, за да обикаля света.

Пътят до Бока струваше само три и половина песос. Автобусът беше пълен с мексикански работници — зидари и дърводелци, готвачи и чистачки. Пуерто Валарта е град от хотели — всеки ден изникваха нови. Мексиканците вършеха черната работа, също както в Лос Анджелис, Далас, Чикаго и Денвър, само дето в Мексико винаги всичко се чупеше, нищо никога не биваше довършвано, а пролетариите в мръсни дрехи изглеждаха уморени, смачкани и отчаяни. Извърнах очи от работниците и се загледах в зеления склон, който свършваше в безкрайния океан. Мексико е поразително красива страна, стига да стоиш от правилната страна в автобуса.

След по-малко от половин час слязохме и тръгнахме из крайбрежното селце Бока. Рибарските лодки бяха закотвени в плиткото, а малкият залив имаше прекрасен плаж и множество покрити със слама palapas^[1], които предлагаха живописен подслон на сянка. Минахме по брега и после през пешеходния мост над плиткото устие — boca — на река Томатлан. С облекчение видяхме, че тук има по-малко плажни търговци, не беше като онази касапница, на която бяхме свикнали в града. Седмици наред отпращахме досадници, които предлагаха плетени сребърни бижута, марионетки със сомбреро, ярки индиански одеяла, зловещи дървени маски, розови бъркалки за коктейли във формата на фламинго, кукли Спайдърмен, игуани, звънци от кратуни, купища мънистени огърлици и какви ли не още туристически дрънкулки, които неизбежно свършваха в място, подобно на това, на което се бях събудил полугол предния ден.

Тук изглежда ни взеха за скитащи пияници. От масите под сламените заслони ни махаха нетърпеливи бармани:

— Cerveza, amigo^[2]? Margarita, señor?

— No, gracias. No, gracias.

Беше девет сутринта, а и ни чакаше работа.

— Търсим лодка да ни закара надолу по брега — казах аз.

— Водно такси, сеньор? — Половин дузина отчаяни мъже се скупчиха около нас, всеки предлагаше неговата лодка и привлекателна дестинация.

— Йелапа, четиристотин песос! На човек.

— Аз ще ви взема, амигос. Панга гранде. Триста и петдесет песос!

— Искате Кимиксто? Много красиво. Двеста песос.

— Ще ви закарам до Чимо. Специално място, специална цена. Сто и петдесет песос. Без пари.

Рок ги прекъсна:

— Искаме да отидем до Пунта…

— Пунта Пердида — казах аз.

Погледнаха ме така, сякаш току-що бях назовал най-усойната дупка на ада.

— Пунта Пердида?

— Si — отговорих. — Пунта Пердида.

— Вие не иска в Пунта Пердида, сеньор.

— Напротив, искаме.

— Не, сеньор.

— Не за вас, амиго. Лошо място.

— Защо да е лошо? — попита Рок.

Мъжете се намръщиха и свиха рамене. Най-възрастният от тях носеше скъсана сламена шапка, която едва засенчваше очите му. Единият му крак беше по-къс, тазът му беше крив, а раменете — приведени.

— Там няма плаж — каза той. — Няма restaurante. Няма cerveza. Няма palapa.

— Не искаме това — казах аз.

Дъф ме стрелна с несигурен поглед.

— Няма cerveza? Че какъв ще е този град без cerveza?

— Няма да хареса това място, сеньор. То не за вас.

— Няма нищо — казах. — Точно там искаме да отидем.

Дребничка индианка, приличаща на гном, се приближи към нас. Едвам се виждаше под тоновете мънистени огърлици, които носеше.

— No, gracias — казах аз и се обърнах пак към мъжете. — Кой ще ни закара до Пунта Пердида?

Те се спогледаха и сведоха очи. Никой не отговори.

— Хайде — приканих ги. — Четиристотин песос. Отиване и връщане до Пунта Пердида.

Един от тях промърмори нещо на испански, след това се отдалечи. Другите изглеждаха притеснени.

— Добре — казах. — Петстотин песос.

Възрастният мъж с къс крак се обади.

— Сеньор, аз ще ви закарам до Кимиксто. Много хубаво. Ще ви хареса.

— Не искаме да ходим в Кимиксто — отвърнах.

Мъжете ме гледаха безмълвни.

— Давам хиляда песос на този, който ни закара до Пунта Пердида.

Мъжете се размърдаха нервно. Още един от тях си тръгна. После и останалите започнаха да се отдалечават.

— Чакайте — казах им. — Давам 200 американски долара на този, който ни закара до Пунта Пердида.

Мъжете продължаваха да се разотиват. Само Сламената шапка се обърна, за да ни каже нещо. В гласа му имаше нотка меланхолия.

— Сеньор не разбира. Няма да ви закараме до Пунта Пердида. За никакви пари. — Обърна се и си тръгна.

— Не мога да повярвам! — възкликна Дъф.

Гледахме как старецът куцука по брега. И тримата мълчахме известно време.

— Сеньор?

Извърнахме се. Индианката джудже стоеше зад нас с товар от мъниста в ръце.

— No, gracias — казах й.

Тя протегна една кожена огърлица с масивен сребърен кръст.

— Para Punta Perdida — каза тя. — Hueso Colorado.

— Какво?

— Hueso Colorado. — Тя вдигна огърлицата и измъкна кръста, като говореше на странен испански. Разбрах само последната й дума: diabolo. Тръпки ме побиха.

— Колко? — попитах и понечих да бръкна за пари. Тя поклати глава.

— Не — каза.

— А ти? — Измъкнах триста песос от пачката и й ги подадох. — Какво ще кажеш?

Тя пак поклати отрицателно глава. После взе свободната ми ръка, сложи в дланта ми сребърния кръст, сгъна пръстите върху него и каза:

— Para el diablo blanco.

— Какво каза? — попита Дъф.

— Нещо за дявола — отвърнах. — Май някакъв бял дявол.

— Да няма предвид теб? — попита Рок.

— Не знам — отговорих.

Жената отказа предложените от мен пари. Обърна се към Дъф и го погледна право в очите, след това го прекръсти. Дъф се изсмя нервно. Спокойните тъмнокафяви очи на жената не мигваха. Накрая се взря в Рок.

Никога не го бях виждал толкова объркан. Хвърли нервен поглед към сребърния ми кръст.

— Имаш ли един такъв и за мен? — попита той.

Тя не отговори, а едвам поклати глава. Нямаше кръст за Рок. Само кръстен знак: чело, сърце, рамо, рамо. Извърна втренчения си поглед и се затътри надолу по брега.

Ние стояхме и я гледахме известно време, преди някой да може да проговори. Накрая Дъф каза:

— Не ми пука колко е часът. Имам нужда от една маргарита.