Дейвид Ангстън
Златният дявол (27)

Падналият ангел

Смехът на Белочек отекна в съня ми. Приемаше различни звукови изражения и се носеше като дявол през маскарада на сънищата. Чух го в песнопението на свещеника с червения тюрбан, в мрачния лай на Гракхус. Чух го в оглушителния рев на вълните и в гневното нареждане на вещиците около кладата. Накрая се превърна в пронизителен кикот, излизащ от устата на беззъбата старица. Тя приближи гарваново перо към гърдите ми и се приведе, за да се изкиска в ухото ми.

Събудих се и осъзнах, че през цялото време съм чувал гръмотевици. Небето се разкъсваше от светкавици, а грохотът им клатеше яхтата. Рок го нямаше, а вратата се полюшваше отворена. Съдът беше ужасно нестабилен. Погледнах си часовника — беше малко след два през нощта. Станах от леглото и се хванах за багажното отделение над мен, за да се задържа. Нова светкавица освети каютата, последвана от още по-силен гръм. Докато си навличах дрехите, се спънах, олюлях се към клатещата се врата и си ударих костта над окото в летящата към мен топка на дръжката. Хванах дръжката, излязох в коридора и затворих вратата зад себе си. Докато вървях по люлеещия се коридор, не можех да се отърва от усещането за дежавю^[1], сякаш беше част от кошмар, който бях осъден да сънувам отново и отново. Още преди да вляза в трапезарията, знаех, че ще е празна.

Но грешах. Кенди и Ева седяха край масата с картите. Кенди беше загърната в огромен хавлиен халат, който явно беше на Белочек. Взираше се в екрана на радара, очите й бяха уморени и зачервени. Радиото припукваше от случайно уловени статични сигнали. Ева седеше на близката кушетка със сгънати колене, които беше обвила с ръце. Бе облечена в памучна пижама и приличаше на малко момиченце.

— Не можете да заспите? — попитах.

Те поклатиха глави. Ева придърпа коленете си още по-плътно към себе си.

— И ти ли?

— Да — отвърнах. — Къде е Рок?

Светкавица освети прозореца.

— Навън — каза Ева.

— В това време?

— Казахме му, че е луд — отговори Кенди. — Каза, че много му се гади и трябва да излезе.

— Ти добре ли си, Джак? — попита Ева.

— Напълно. Къде е Белочек?

Ева погледна към Кенди.

— Спи като бебе — отвърна Кенди.

Като понечих да се кача по стълбището към палубата, Ева скочи на крака.

— Не и ти!

— Трябва да го прибера — казах. — Ще се удави навън, ако преди това не се подпали.

— Чакай, Джак. — Ева прекоси стаята, отвори един шкаф и извади оттам голям жълт дъждобран. — Сложи това.

Помогна ми да го облека, обърна ме и започна да закопчава копчетата. Сега вече се чувствах като малко дете. Оставих я да продължи и наблюдавах лицето й. Дългите й черни ресници скриваха сведените очи, а светлорозовите й пълнички устни леко се помръдваха от усилието, което полагаше. Когато свърши, скритите й очи ме стрелнаха, а устните проговориха.

— Внимавай навън — каза. — Помни моряшкото правило за трите точки.

— Двата крака на палубата и с една ръка се държа за нещо. — На това правило ме бе научила в първия ми ден на борда на яхтата.

Тя се усмихна гордо и аз тръгнах. Но ръката й не пускаше дъждобрана. Пак я погледнах. В очите й блещукаше детинско палаво пламъче. Приех го като покана и я целунах. Бях прав. Тя щедро поднесе устните си към моите и аз опитах медения им вкус и солената ласка на езика й. В нея имаше нещо много завладяващо. Можех да я целувам така цяла нощ. Но Ева се отдръпна и ме погледна в очите. След това ме пусна. Тръгнах към стълбите, без да гледам къде вървя. Дали от въздействието на целувката, или от люлеенето на лодката, но загубих равновесие, спънах се и се стоварих на масата. Хванах се за нея и се изправих.

Кенди се смееше.

— Това са четири точки, Джак. — И двете продължиха да се смеят, докато се изкачвах по стълбите.

Навън небето се раздираше и от него се изсипваше като стена дъжд на едри капки. Светкавиците се очертаваха като вени по облаците и се спускаха към скрития в тъмното бряг, осветяваха ярко хълмовете и разтърсваха трептящия въздух. Измъкнах се до мостика. Големият, обрамчен с дърво, рул се движеше от само себе си и въпреки че платната бяха плътно прибрани, въжетата и окачването поскърцваха на вятъра. Погледнах през дъжда към кърмата. Под светлината на една светкавица видях, че Рок е изпълзял до трегера и се е привел над задната част на яхтата, а океанът блъскаше край него като пълен с гняв юмрук. Палубата се клатеше с голяма амплитуда на двете страни. Рок бе намерил точка, в която запазваше равновесие, хванал се бе здраво за опънатото въже, а главата му висеше над водата. Изкачих се на мостика, изпълзях през задния му отвор и слязох на палубата при него.

— Какво правиш тук? — извиках.

Той обърна мокрото си бледо лице към мен и обърса капещата слюнка от брадата си.

— Храня рибите — отвърна.

Погледнах към тъмната, зловеща водна повърхност.

— Харесва ли им?

Очите му се уголемиха и се взряха лукаво в моите.

— Направо го обожават — каза той натъртено. В думите му нямаше нито ирония, нито хумор. Започнах да си мисля, че страда от нещо по-сериозно от морска болест.

— Свърши ли? — попитах.

— Да, свърших.

— Тогава защо не си върнеш ненормалния задник вътре?

Той поклати отрицателно глава и продължи да се взира във водата.

— Какво ти става, по дяволите?

Бялата му, напълно подгизнала, тениска висеше от раменете му като отпуснато платно. Призрачният му вид показваше, че част от силите му го бяха напуснали, беше като в шок. Каза нещо, но заради плющящия вятър и дъжда не можах да го чуя. Светкавица освети небето над нас. Подейства му като инжекция с адреналин, трескавите му очи светнаха още повече. За една ужасна секунда се зачудих, дали не се е побъркал.

— Рок…

— Чакай — каза той.

— Какво да чакам?

Той пак вдигна към мен леко обезумелите си очи.

— Буревестникът — отвърна.

Взрях се в него в недоумение.

— Какво?

Той се усмихна. Липсваше му зъб. За миг ми заприлича на проклетата вещица.

— Ще видиш — каза.

Бях прав. Побъркал се е. Хлопаше му дъската. Може би прекалено дълго бе прекарал на борда на яхтата. Или не бе спал достатъчно през последните три дни. Нямаше време да скърби за току-що загиналия си приятел. Изведнъж си спомних нещо, което брат ми Дан бе казал, когато за първи път погълна гъби на гробището „Бронсуд“. Седеше под един чадър под проливния дъжд и гледаше към пресния гроб на баща ни. Изражението му много приличаше на това на Рок в момента. Очите му отразяваха свръхестествена светлина. Тя не идваше от земята, нито от слънцето, а от някакъв източник в нощта, от студения блясък на замръзналите звезди или от кухия череп на луната. Каза, че сега трябва да внимава, тъй като семейството ни било в опасност. Че когато някой загине, преди да му дойде времето, остава след себе си утайка от неизживян живот, неупотребена енергия, която се връща към близките. Скърбящите души не могат да я използват. Тя се превръща в призрак, вина или натрапчива празнота, в извратен копнеж по зейналия гроб. Наричаше го „притегателната сила на смъртта“. Ако не внимаваме, ако не сме нащрек, може без да искаме да пристъпим от висока скала или да преминем на червено, или да изскочим пред движещ се с голяма скорост автобус. Опасността била реална и смъртоносна. Застигала хората непрекъснато.

Сетих се за тези думи, докато гледах приятеля си да наднича над разгневената бездна с налудничав блясък в очите.

— Изчакай — каза. — И ще видиш.

И аз наистина видях.

Видях поразителни и ужасяващи неща, за които не предполагах.

Случи се изведнъж, буквално за миг. Ослепителна светкавица разцепи надвисналото небе на две. С оглушителен тътен разрушителният гръм падна върху металната мачта и запали висок огнен стълб, от който полетяха искри и въздухът пламна. Огнените езици се протегнаха във всички посоки, обхванаха бързо въжетата, поеха по стълбовете, дръжките и пантите и протегнаха горящи пипала към океана. Рок се изправи на крака и посочи към кърмата, както Адам по време на сътворението протегнал пръст към Бог. Погледнах в тази посока през подпаления дъжд. И там, над водата, под ярките пламъци видях същество по-изумително от падналата светкавица.

Вълшебно и демонично същество. Неземно и зловещо.

Праисторическа птица с перки. Дяволска риба с криле.

Съществото сякаш избухна над водата. Излетя от нея и се понесе във въздуха. За миг видях огромната му зейнала човка и завитите рога. Коремът му беше разделен от хриле, но огромните му криле бяха от истинска плът и завършваха грациозно с дълга опашка, съставена от прешлени. Масивният диск от твърди мускули се виеше над мрачните вълни и превръщаше мътните води под себе си в ярки огледала. Не бях виждал по-странно нещо от това свръхестествено огнено същество. Плътта му приличаше на светеща слонова кост, която грееше с призрачна белота като лед, изтръгнат от щипещия мрак на нощта. Приличаше на безока луна. Цветът на кост беше цветът на смъртта. В същия зловещ цвят беше и уплашеното лице на Рок. Двамата стояхме като в транс, изпълнени със страхопочитание към странното поразително великолепие. В този миг на агония, под болезнения блясък на светкавицата океанът роди адско божество, ангел албинос с рога на демон, чудовищен скат, едновременно див и неземен.

Съществото изчезна заедно със светкавицата. Остана само бледа сянка, залязваща луна или паднал ангел, който се предаваше на морето.

Рок все още стоеше прав и стискаше найлоновото въже. Аз незнайно защо бях паднал на колене, въпреки че светкавицата дори не ме докосна. Падналият електрически заряд бе оставил във въздуха тревожен и в същото време опияняващ мирис — йонизирана свежест, ухаеща божествено, и катранен дъх, който вонеше като в ада. Над нас се спусна тайнствена тишина. И двамата се взирахме в празния океан, сливащ се с мастиления мрак на небето. Мълниите се успокояваха, а гръмотевиците отекваха в далечината. Бурята премина пика си в мига, в който бяхме докоснати от мощта й.

Скатът си беше заминал.

Изправих се и сложих ръка на подгизналото рамо на Рок. Той се обърна към мен, очите му бяха спокойни. И двамата бяхме видели едно и също. Буревестникът не беше сън, а реален като зейнал гроб и красив като ангел в полет. Заедно бяхме станали свидетели на чудо.

Ева ни извика от стълбището. Видях я да излиза под дъжда, наметнала дъждобран над главата си. Искаше да се увери, че сме добре. Рок слезе на мостика, мина покрай нея и влезе вътре. Ева ме повика пак и зачака отговор.

Аз се обърнах още веднъж към океана.