Дейвид Ангстън
Златният дявол (36)

Пазителят

Ако скатът беше изплюл нашия капитан край брега, не бе изминал още милята, която го делеше от нас, за други жертви. Все още не. Докато се спусках във водата, стиснал ножа, не видях и следа от него, но пък оставаше още доста път до дъното. Едвам се осмелявах да дишам.

„Аргонавт“ си стоеше там, както и преди, като остатък от отдавна забравен сън. В подводното течение, минаващо покрай него като движеща се мъгла, все още имаше доста тиня, но водата изглеждаше поизбистрена след бурята. Всъщност никога не я бях виждал толкова бистра. Затова корабът изглеждаше различен. Бледата мантия от тиня и пясък му придаваше неземно сияние, сякаш притежаваше собствен източник на светлина. Приличаше на облак, обгърнал луната. Напомняше за вълнуващия блясък на златото и призрачната светлина на ската, изскачащ от мрака.

И още нещо беше оживяло — „Аргонавт“ имаше око. Това беше дупката, изрязана от Белочек и Ева, за да се ускори изваждането на златото. Бе пробита в спускащата се кърма и сякаш всмукваше пясъка по корпуса и мистериозната светлина заедно с него. Осъзнах, че не е заплаха, а убежище, заплувах като подплашена риба и скоро бях обгърнат от тъмнина. За първи път от влизането си във водата се чувствах в безопасност. Сега тъмнината беше моят съюзник.

Очите ми бързо се адаптираха към мрака и на задната стена забелязах стълбата, водеща към капитанската каюта, а под мен — бъркотията от отломки и хваналите кора железни сандъци. Белочек и Ева ги бяха отворили с лост. Откачих подводния си фенер и насочих лъча му към пода на стаята. Пръснатите кюлчета от малкия сандък бяха до едно изнесени, един от големите сандъци също беше опразнен. Но бяха останали още два пълни и един — до половината. Утайката, която се промъкваше от отвора горе, се бе настанила по сандъците, обвиваше златните кюлчета и ги маскираше като обикновени тухли.

Оставих саковете и тръгнах към отворената врата, водеща към килера. Тялото на Гонзало вече го нямаше. Сигурно Ева и Белочек го бяха издърпали. Воден от смъртоносно любопитство, насочих светлината през вратата и огледах стаята зад нея. Лъчът подплаши рояк сребристи рибки. Тогава забелязах сред пръснатите и покрити с тиня буркани под мен сивата купчина, в която се бе превърнал трупът на мексиканеца. И той бе посипан с пясък. Полуизяденото лице приличаше на стопена желязна маска.

Обходих помещението с фенерчето си. Змиорката не се виждаше никаква.

Нямаше време за губене. В помещението със съкровището зад полуизпразнения сандък открих кислородната бутилка за пълнене на балоните на саковете. Веднага се заех да товаря единия. Във всеки от сандъците имаше по две дузини кюлчета, а саковете вдигаха само по дванайсет наведнъж плюс едно, което да ги върне пак на дъното. Трябваха ми пет „курса“, за да кача всичкото останало злато.

Кюлчетата не ми се струваха по-леки във водата, въпреки че беше логично да губят от теглото си, когато са потопени. Вдигах ги едно по едно с две ръце и ги оставях в сака. Със сигурност беше по-лесно, отколкото на повърхността, когато ги разтоварвах, хванат с една ръка за лодката. Напълних сака само за няколко минути. Отворих клапата на допълнителната кислородна бутилка и бавно напълних балона с въздух, пускайки мехурчета в отвореното му дъно. Цялото устройство приличаше на въздушен балон с чанта вместо кош и парашутни въжета под пълната с газ част.

Когато въздухът изпълни балона и започна да повдига сака от пода, го побутнах под дупката в корпуса. Тя беше точно толкова голяма, колкото да го пусне да излезе. Извадих регулатора от устата си и духнах за последно в него, а сакът изскочи като тапа от шампанско. Гледах го как се издига през мътната вода и ми се стори, че с всеки метър набира скорост. Накрая изчезна напълно.

Цялото усилие ми отне не повече от пет минути. Бързо напълних и другия сак и го пуснах нагоре.

Очевидно не аз щях да имам проблем с времето. Ако предположим, че успея да взема саковете и да се върна в развалината, без да се натъкна на ската, можех да натоваря всеки от тях за няколко минути. Но задачата на Ева беше по-трудна. Трябваше да закачи чантата за веригата на котвата, да се качи на борда на „Магьосник“, да завърти лебедката, след това да слезе отново и да разтоварва в лодката — всичко това щеше да й отнеме доста повече време.

Нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

Настаних се в помещението и се постарах да пестя въздуха. Сетих се, че количеството, който вдишам е в пряка зависимост с количеството злато, което мога да изкарам на повърхността. Колкото по-дълго останех, толкова повече щях да взема. Чудех се колко ли струва едно вдишване. Едно кюлче? Дванайсет? Ако оставех дори един сак злато, се отказвах от три милиона. Повече пари, отколкото някога съм се надявал да видя в живота си.

Напълних дробовете си и затаих дъх. След това насочих светлината към ръчния си часовник и нагласих въртящия се таймер. Часовникът беше марка „Хамилтън“, истинско чудо, водонепропусклив на 150 метра дълбочина. Беше на баща ми, който никога не се бе гмуркал в живота си. Използваше таймера, за да измерва пътуването до работа и времето за изпичане на пържолите на грила. И двете му бяха фикс идея. Майка ми му подари часовника за тяхната годишнина и беше само на година, когато се случи катастрофата. Тиктакал е на ръката на баща ми, когато са го извадили от смачканата кола. Дан казваше, че засичал пътуването им от университета до вкъщи. Вероятно таймерът е бил последното нещо, което е докоснал.

Както казваше Белочек, животът се живее за мига. Миг след миг, миг след миг. Колко ли би дал мъртвец за един от тези мигове? Предполагам, че всичкото злато на света.

Продължавах да сдържам дъха си. Бяха изминали само трийсет секунди и вече дробовете ми започваха да горят. Главоболието се бе усилило заради налягането в дълбините, а лишаването на мозъка от кислород още повече влошаваше нещата. Съсредоточих се върху болката в главата, сякаш тя можеше да заглуши паренето в дробовете.

Не успях.

Въздухът изскочи от устата ми като залп и рояк черни мехурчета се втурна през дупката в корпуса.

Вдишах жадно. После пак. И още веднъж.

Реших да спра да си сдържам дъха, просто да го забавя. Спомних си периода на медитация на Дан, заигравката му с дзен и йога. Тогава си купи бронзова статуйка от деветнайсети век на хиндуисткия бог Шива. Бе залепил на него написан на ръка цитат от поема на Уолас Стивънс: „Този, който е нищо, вижда нищото, което го няма, като нищо“. За мен това си беше чисто нищо. Но сега, докато седях на сандъка и се опитвах да си сдържам дишането, повторих бавно наум цитата, за да си забавя сърдечната дейност.

Затворих очи и наистина ме обзе спокойствие, усещане за неподвижност, за яснота и отчужденост. Постепенно спрях да усещам тялото си. Дяволът все още танцуваше в ума ми, но болката сякаш се отдели и мъчеше нечия чужда глава. Пръстът ми изключи светлината. Отворих леко очи. От отвора над мен се процеждаше приглушена светлина и хвърляше сенки в стаята. Сандъците наоколо приличаха на отворени гробове. Взирах се в тъмнината и се чувствах погребан в търбуха на отдавна умрял кит, изгубен завинаги за света под пясъците на забравата. Никога досега не се бях чувствал така тотално самотен.

Чудех се това ли е смъртта?

Достатъчно смърт бях срещал вече. Баща ми го нямаше. Брат ми също. Дъф беше мъртъв от два дни, Рок — само от няколко часа. Белочек и Кенди също си отидоха. И аз за малко да загина на няколко пъти.

Но все още не проумявах какво значи да напуснеш този свят завинаги.

Спомних си мама сама у дома, заспала на писалището в островчето светлина, което хвърляше нощната лампа. Не й бях пратил картичка, дори не се бях обадил. Ако сега умра, може никога да не разбере какво ми се е случило. Няма да знае нито за Дан, нито за мен, щеше да загуби и двама ни завинаги. От семейството й нямаше да остане нищо, освен пощенски картички, писалище и малка метална маймунка с ръце върху очите. Спомних си лицето й, израза, който ме бе пратил в Мексико, който бе пратил и Дан там. В очите й просветваше някаква ужасна истина. Истина, която аз не смеех да призная. Истината на каубоя. Verdad. Истината, която тя май винаги бе знаела.

Мисълта за това ми бе непоносима. Светнах фенерчето и го сложих изправено на пода. Слаб маяк във враждебната нощ.

Преплувах през помещението и извадих главата си през отвора, сякаш за да поема въздух. Чувствах се като грозна, криеща се зад скалите риба, която наднича иззад временното си убежище подобно на параноичен дънен скитник. През отвора в корпуса се сипеше тиня като пясък в пясъчен часовник, а навън блестящото покритие на корпуса се лющеше като мъртви клетки от жива кожа. Надникнах през мътния поток и се огледах за падащи сакове, като през цялото време се чудех дали ще се появи скатът и кога точно. Може би вече кръжи около мен отвъд полезрението ми и чака дънната риба да напусне убежището си.

Няколко минути не виждах нищо. Вече започвах да си мисля, че нещо се е объркало, когато с ъгъла на окото си зърнах жълт предмет. Сакът се понесе по течението и след това изчезна. Приземи се сред някакви камъни на рида. Тръгнах след него. Извадих ножа на каубоя от колана си и освободих петнайсетсантиметровото острие. Във водата то изглеждаше още по-жалко. Това беше оръжие, направено да впечатли мексиканските бандити, а не да се справи с колосално морско чудовище. Огледах за последно около развалината, излязох през отвора и заплувах към сака.

Сърцето ми биеше лудо и в тези първи секунди навън вдишах повече въздух, отколкото през последните няколко минути. Скоро забелязах сака сред камъните, грабнах го заедно с тежкия златен товар и се отправих обратно към кораба.

На половината път нещо привлече вниманието ми, някакъв приглушен метален блясък, идващ от скалите под мен. Първоначално помислих, че е монета, но когато се приближих, подскочих от щастие. Върху един полегат камък, покрит с фин слой тиня, лежеше предмет, за който бях сигурен, че никога повече няма да видя — сребърният кръст. Беше там само от няколко часа, откакто каубоят го отряза от врата ми. Да го намеря на петнайсет метра дълбочина под мястото, където той го изхвърли, си беше истинско чудо. Взех го в ръка и през мен преминаха радост и вълнение, усещане за неизбежност, сякаш златната ми съдба бе вече потвърдена.

Дявол да го вземе, помислих си, докато влизах през отвора. Всевишният ми пращаше благословията си. Дори главоболието ми изчезна.

Бързо изпразних четвъртия сандък и сложих в сака дванайсет златни кюлчета. Докато го гледах как се издига към повърхността, ми се стори, че всичко става много лесно. Скатът изглежда бе изчезнал. Планът ни вървеше по часовник. Оставаше само един сандък, само още два курса. Ева бе разтоварила първия сак бързо. Вторият може би щеше да слезе още по-бързо. Каква забележителна жена, помислих си. Не само поразително красива и сексапилна, но и удивително силна, сръчна и умна. С такъв приятен и способен партньор какво би могло да се обърка?

Примерно — всичко.

Извадих кръста от джоба на банския го завързах около шията си. Отново почувствах както преди, когато носех дрънкулката във водата, че тя ме прави неуязвим. Предполагам, че всичко е самовнушение, и двойно мартини би имало подобен ефект. В крайна сметка какво беше куражът, ако не самоналожена слепота? Но все пак кръстът ми спаси живота при първата среща със ската. Как иначе да обясня оттеглянето на звяра? Сега разбирах защо рицарите едно време са рисували кръстове върху щитовете, защо са ги пришивали на платната на кораби като „Аргонавт“-а на Брага. Силите на доброто и злото бяха част от този свят и трябваше да се научим да ги зачитаме. В блестящия сребърен кръст, подигравателно изхвърлен от каубоя (сега мъртъв), изглежда имаше някаква магия. Hueso Colorado — кръвта на костите. Очевидно не бях много набожен. По-скоро имах нужда да вярвам. Имах нужда да вярвам, че силите, които ни управляват, работят в моя полза. Наречете го божия милост, дяволски късмет или приумица на капризната съдба. Единственото, което знаех, е, че нямам власт над това. Както никой нямаше власт над стрелата, която се удря в щита, или бурята, която се стоварва в платното. Идваше отнякъде, където волята нямаше значение, място изцяло извън нас. Можехме само да се молим за милост и да се надяваме да не ни убие.

Сякаш по поръчка се появи знак, съдбата ми се усмихна: от небето падна вторият подемен сак.

Да! Благодаря ти!

Изхвърчах през отвора. С кръста на шията и сгъваемия нож в ръка се чувствах силен като цялата божия армия. Нищо не можеше да ме спре. Сакът падна доста по-далеч от първия път, надолу по течението, но все пак в полезрението ми. Намерих го да лежи сред скалите, грабнах го и тръгнах обратно.

И пак забелязах нещо да блести наблизо. Самотно златно кюлче. Как се е озовало на това място? Ако се съдеше по тънкия слой тиня върху него, не седеше там отдавна. Дали Белочек не го беше изпуснал? Спомних си двете кюлчета в хрилете на ската — дали пък не се бе опитал да изнесе три нагоре? Изглеждаше невероятно, направо невъзможно. Как ги е държал?

Откъдето и да бе дошло кюлчето, нямаше да го оставя там. Точно аз, човекът, който вдига монети от улицата. Оставих сака долу, взех кюлчето с две ръце и го пуснах вътре. Сега трябваше да нося две тежести. Притиснах тежкия сак към гърдите си и заплувах към отвора с поглед, вперен право напред. Изпуснатият балон се влачеше след мен като опашка. Теглото на кюлчетата ме накара да се замисля, че Белочек е можел да вземе със себе си само две. И ако това беше вярно, то тогава…

Над мен премина сянка, все едно самолет закри слънцето. Вдигнах очи, но не видях нищо, освен мътна вода, затова се устремих към корпуса. В един безразсъден миг отново ударих главата си точно на мястото на цицината и пред очите ми изскочиха звездички. Замахнах с ръце и изпуснах чантата. Гледах я как се плъзга по корпуса, забърсва тинестото покритие и вдига причудлив облак във водата, който тръгва към мен.

За миг не знаех какво да направя — дали да плувам към отвора, или да се гмурна за сака? Дали наистина сянката на ската мина над мен? Как изчезна толкова бързо?

Водата около мен помътня и аз потънах в мъгла. Поех към отвора, после изведнъж реших да се върна за кюлчетата. Отново прилагах старото си правило, че ако жертвата е сляпа за хищника, то тогава може би и хищникът няма да забележи жертвата. Последвах дирята, оставена от сака и пипнешком се спуснах по корпуса. Пред мен се появи изпуснатият балон, който ми махаше във водата като знаме. Взех сака и тръгнах обратно към отвора.

Сърцето ми отново биеше лудо, нараненият ми скалп пулсираше, а прехваленото ми плитко дишане бе изцяло извън контрол. Никога досега корабът не ми бе изглеждал толкова масивен. Чувствах се като охлюв върху тялото на кит. Скатът можеше да ме отнесе с едно бързо спускане. Погледнах напред и се опитах да се стегна, след това бавно влязох в помътнелия мрак. Там, където дирята от чантата свършваше, пясъчната покривка напомняше на кадифена дюна. Започнах да губя ориентация. Изведнъж обаче мътилката се проясни и видях окото на отвора.

Хвърлих сака през него и го последвах вътре. В тъмнината почувствах облекчение, същото, което изпитва дънната риба, като се шмугне обратно в дупката си. Надникнах внимателно навън и огледах наоколо. Не се виждаше нищо, освен утаяващата се мътилка в пустата водна шир. Истински Бял дявол, помислих си. Почудих се дали сянката, минала над мен, беше от лодката или от бързо движещ се облак.

Както и да е, казах си. Просто побързай и напълни сака.

След три минути бях натоварил златото и пуснах балона през отвора. Гледах го как изчезва в мъглата.

Четири товара вече бяха на повърхността, оставаше още един. Проверих датчика за налягане и установих, че ми остават към десет минути.

Пак трябваше да чакам. Оставих гаснещия фенер на земята и седнах да си почина на един сандък. Опитах се да успокоя дъха си. Спокойно, вдишвай, издишвай, вдишвай…

Тялото ми отказваше да се подчини. Главоболието вече ставаше непоносимо, сърцето ми не спираше да бие. Гледах как стрелката за минутите се движи по циферблата и от това направо полудявах.

Изпитвах силна тревога.

Надникнах към последния неизпразнен сандък, който лежеше отворен пред мен: тринайсет кюлчета чакаха да се издигнат на повърхността. Допълнителното, което намерих навън, объркваше плановете ми. Подемните сакове можеха да вдигнат до 150 килограма. Тринайсет кюлчета правеха около 162 килограма, но и с тях пак успяваха да изплуват. Но още 12 килограма? Не бях сигурен, че с такъв товар чантата ще се отлепи от дъното.

Пак се зачудих откъде се е появило кюлчето навън. Ако не е паднало от Белочек, значи Ева го е изпуснала. Дали и тя не се бе опитала да отнесе едно със себе си на повърхността? Но как, щом е носела и харпуна? Не би могла. Може би нещо друго се е случило. Може Белочек да е излязъл да вземе сака и… Може би разказаното от Ева не беше вярно.

Пустото дъно на океана не беше най-подходящото място за такива мисли. Изплувах към отвора и зачаках последната чанта да падне. Чаках седем дълги минути. Идва, казвах си, трябва вече да идва. Няма начин да си тръгне и да ме зареже тук. Не би го направила. Не и Ева.

Сърцето ми продължаваше да бие в маниакален ритъм и да помпа кръв в пулсиращата ми глава. Хабях прекалено много въздух, трябваше да се успокоя. Но взирането в пустата вода само влошаваше нещата.

Би могла да си измисля, да ме е излъгала. Да е убила алчния капитан и да иска да запази златото за себе си. Всичкото злато. За какво й бях, в края на краищата? Само за да извадя останалите кюлчета.

Изтече още една безкрайна минута. Спомних си стрелата в гърба на Белочек.

Какво всъщност знаех за Ева? Какво ме караше да си мисля, че мога да й имам доверие?

От първия миг, в който я зърнах да се разхожда по плажа, забелязах, че зад ослепителната плът и гарвановите къдрици се крие някаква мистерия, нещо непознато и диво. Въобразявах си, че като я докосна, като я заведа в леглото и проникна в нея, ще успея някак си да разгадая тази тайна, ще укротя дивия й нрав и ще я направя своя. Но тази скрита част от нея оставаше непокътната. Сега осъзнавах, че беше истинската й същност. Недостъпна дори в любовта, тази тайнствена нейна сърцевина беше изворът на силата й, източникът на омагьосващия й чар. Надменното й излъчване на човек от сой, вродената й грация и сила, острият й като бръснач ум и еклектичните познания — всичко това обслужваше онази дълбока тъмна нейна същност, необузданата полускрита тайна, която само дивите пламъчета в очите й издаваха.

Сякаш чувах ехото от плътния глас на Белочек: „Не забравяй, че трябва да внимаваш, Джак, винаги да внимаваш“.

Бяха изминали осем минути, след още две въздухът ми свършваше. Вече нямах въпроси за случилото се. Бях изигран като последен глупак. Ева си беше тръгнала с всичкото злато. За мен оставаше само едното кюлче, което можех да изнеса на ръце.

Едно-единствено тъпо кюлче. Едва ли заради него си заслужаваше да рискувам живота си.

Я чакай малко, помислих си. Сетих се откъде се беше взело кюлчето. Как можах да забравя случката, която едва не ме уби?

Беше кюлчето, което изпуснах, когато се подхлъзнах, докато товарех лодката. Бях принуден да го пусна, когато скатът ме нападна.

В мига, в който си спомних, като знак от небето се появи жълтата продълговата диря на изпуснат балон. С кръглия сак под него приличаше на удивителна.

Да, Ева!

През мен премина вълна на облекчение. Какви ги измислях? В края на краищата Ева ми бе спасила живота, избави ме от ската. Искаше да оставим златото на дъното. Аз я убедих да останем. А сега се скъсваше от работа, докато аз си пълнех главата с глупости.

Изплувах навън след сака. Защо ме обхващаше такава параноя? Защо й бях крещял? Дали не беше заради ужасното главоболие? Или от нещо по-дълбоко? Заради празнотата в мен. И леда в сърцето ми.

Бях предупреден да внимавам.

Сакът падна по-близо от предишния, само на няколко метра от корпуса по посока на течението. Сграбчих го като куче кокал и се втурнах обратно към отвора.

На половината път замръзнах. Сърцето ми спря.

Белият дявол.

Скатът се появи иззад развалината като потеглящ кораб. Зяпнах срещу него, изпълнен със страхопочитание. В спокойствието му имаше нещо ужасяващо. Широката му уста беше затворена и сякаш намръщена, перките рога сочеха право нагоре. Висеше величествено във водата точно зад корабокруширалия съд. Грамадните му криле едвам потрепваха. Огромното му черно око ме гледаше през водата, без да мигва, втренчено като окото на мъртвец.

Дишането ми излезе извън контрол. Сърцето ми изпомпваше болезнени потоци кръв към главата. За миг ми се стори, че черепът ми ще експлодира. Не можех да помръдна.

Но за моя изненада съществото не ме нападна.

Зачаках. Дишането ми започва да се успокоява. Налегна ме любопитство. Дали и скатовете като акулите трябва да се движат, за да се задържат във водата? Как така стоеше там без усилие? И защо не нападаше?

Усетих се, че бавно се нося към него по подводното течение. Изведнъж осъзнах, че точно това течение задържа съществото във водата. Като понесен от вятъра орел скатът си седеше, без да полага усилия във водата, поддържан от водния поток, който преминаваше под разперените му криле. Ефектът беше магически. Почти свръхестествен.

Съществото беше неземно красиво и в същото време съвсем реално и заплашително. Неговата твърда набраздена, прилична на лунна повърхност, кожа светеше зловещо, а дълбокото му, черно втренчено око ме дърпаше към себе си като подводно течение. Отново усетих присъствието на древен разум, който проникваше дълбоко в мен и във вселената отвъд мен, сякаш в него се съдържаше мисълта за самото сътворение. В очите му виждах източника на живота и обречеността на смъртта, а в блясъка на кожата му усещах да блести изконна истина. Това, което в нашия свят беше звяр, може би бе бог от други селения. Подобен на Зевс, бог на гръмотевиците с глас като вилнееща буря. Славен бог, предал поклонниците си и потънал в морето. Някога почитан от племената от Брега на слоновата кост, възхваляван в ритуалния транс на карибските роби, този поразителен бог на бурята, този великолепен ангел на светкавиците се бе превърнал в демоничен страж, отнасящ душите в ада.

Опитах се да преглътна, но устата ми бе суха от ужас. Преместих сака на лявото си рамо и извадих сгъваемия нож от джоба. Пуснах острието навън и заплувах с течението към отвора.

Скатът все още не помръдваше.

Защо не ме нападаше? Големият сребърен кръст проблясваше на шията ми — дали този прост селски амулет не му действаше като магия? Или пък заплахата от ножа го държеше настрани? Виждах стрелата да виси като игла от тялото му. Може би стоманеното острие също го спираше. Не ми се вярваше. Струваше ми се, че скатът просто изчакваше, тъй като имаше всичкото време на света, дебнеше ме, за да ме хване, когато бягам със съкровището в ръце.

В момента единственото, което имаше значение бе, че успях да стигна до отвора. Понесох се бавно над дюната, на която бе кацнала развалината и се приближих още повече към стъклените очи. Те ме гледаха, без да помръдват — огромни черни дупки, като прозорци, отворени в нощта. Устата леко се отвори и разкри друга черна бездна. След това се затвори, сякаш на ската не му се говореше.

Хвърлих сака в отвора и се шмугнах след него.

Този път обаче не ми бе съдено да изпитам лукса на облекчението. Звярът ме чакаше до самия изход, а въздухът ми скоро щеше да свърши. Изплувах до отворената шахта и до изправения запален фенер. Той хвърли към корпуса сянката ми, която беше толкова голяма, че приличаше на тъмен двойник на ската. Отворих сака, в който имаше кюлче за тежест и започнах да хвърлям вътре още. Две. Три. Четири. Пет. Лъчът от фенера отслабваше и тъмнината в помещението сякаш се притискаше към шахтата. Осем. Девет. Десет…

Пуснах непохватно едно кюлче и то се приземи в тинята с приглушен тътен. Заопипвах във вдигнатия облак сред начупеното стъкло. От пръстите ми потекоха тънки червени струйки — гладният дявол отново ми източваше кръвта. Най-накрая намерих кюлчето и го хвърлих в сака. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.

Четиринайсет. Поколебах се. Може би трябваше да нося последното кюлче на ръце. Но как да го взема и едновременно с това да се защитавам? Не исках да свърша като Белочек.

Оставих го в сандъка.

Грабнах кислородната бутилка, отворих клапата и започнах да пълня жълтия балон. Обземаше ме нарастваща паника, не можех да се съсредоточа. Какво бих могъл да направя, докато скатът ме дебнеше до отвора? Имах само едно петнайсетсантиметрово острие и колебливата ми вяра в амулета.

Вдишах страхливо, въздухът в бутилката ми намаляваше.

Възникна и друг проблем. Неочакван. Кислородната бутилка, с която пълнех огромния балон. Мехурчетата изтъняха до малка струйка и свършиха. Поиграх си с клапата, но бутилката беше празна. Пълненето на големите балони беше изхабило всичкия въздух.

Направих опит да вдигна сака, за да проверя тежестта му. Балонът не беше достатъчно надут. Ако не му сложех още въздух или не извадех част от златото, нямаше да се издигне от дъното. Можех да използвам малкото останал въздух в моята бутилка, но нямаше да ми остане достатъчно, за да се издигна на повърхността.

Изведнъж спасителна мисъл ме удари като гръм: можех да реша и двата си проблема наведнъж! В балона имаше въздух, който ставаше за дишане, освен това можеше да ми служи като прикритие за бягство. Ако влезех вътре и добавех остатъка от моята бутилка, щях да имам повече от достатъчно въздух да се издигна и да дишам през цялото време, докато стигна повърхността!

Веднага се залових за работа. Като издишвах внимателно всеки дъх в балона, придърпах сака така, че да застане точно под отвора. От това се вдигна огромен облак тиня. Скоро слънчевата светлина се появи над мен като луна в облачно небе, а креещият фенер до сандъка изчезна напълно от погледа ми. Не спирах да вдишвам от бутилката си, да издишвам в балона и да дърпам сака през пода. Той ставаше все по-лек, но ръцете ми не спираха да кървят, а главата ми пулсираше от болка. Когато замъкнах чантата под отвора, бях на косъм от припадък.

Спрях се и задишах равномерно, за да се успокоя, като не спирах да издишвам в балона. Гледах как мехурчетата се издигат в него и една мисъл започна да ме изкушава: защо да не сложа още едно кюлче? Може пък да успее да го вдигне. Бях виждал с каква лекота се отлепяше балона преди и как набираше скорост с всеки метър. А и ако се издигна прекалено бързо, рискувах да получа емболия. Можех да използвам допълнителното кюлче като спирачка, която да забави изплуването. Ще го оставя, ако се отлепи, а мога и да го хвърля, ако не успея.

И освен това — как да зарежа тази красота?

Заопипвах пак през мътната вода и надникнах в тъмнината. Само окото на отвора, пълно с дневна светлина, осветяваше мрачното помещение. Докато си проправях път през боклуците, пред очите ми попадна гаснещият лъч на фенера, а до него намерих отворения сандък. Протегнах порязаните си ръце в мрака. Пръстите ми попаднаха на студеното тежко кюлче. Придърпах го пред себе си. Дори в гъстия мрак на помещението, дори с кървящи ръце и пълно със страх сърце, не можех да не се насладя на яркия му блясък, на преливащата от цветове игра на светлината.

Моята съдба. Моята орис.

От тъмното се стрелна внезапна сянка, избута кюлчето от дланите ми и се впи в ръката ми. Змиорката бе помирисала кръв. Сега зъбите й бяха забити в китката ми и късаха вени и артерии. Исках да извикам, но не можех. Виждах само изпъкналите й като мъниста червени очи и гневните отблясъци в тях. Разклатих ръка, за да се отърся от нея. Но змиорката държеше здраво, мяташе се бясно и се удряше в отворения сандък като в барабан.

Водата почерня от кръвта ми. Болката стана непоносима. Посегнах със свободната си ръка към джоба, намерих ножа и пуснах острието на свобода. Свалих ръката си в тинята и притиснах змиорката към кюлчето. Побеснялата й опашка вдигаше страшни облаци във водата, като разбъркваше пясъка и счупените парченца. Вдигнах острието и го стоварих силно в плътта й.

Змиорката изчезна. Като сянка в празно пространство. И отнесе ножа със себе си.

Вдигнах китката си. От ухапаното обилно изтичаше кръв. Беше същата китка, която захапа и кучето. Златното кюлче лежеше в тинята, надраскано от ножа.

Сега вече нямаше как да се защитя. Китката ми кървеше силно и не ми достигаше въздух. Дали кислородната бутилка беше празна? Не. Бях в шок. Всеки миг можех да припадна.

С усилие на волята вдишах дълбоко. Издишах бавно и пак вдишах. Вдигнах кюлчето почти в несвяст и се върнах при сака.

Стигнах до балона и огледах за последен път разположението му. Беше точно под отвора. Развързах колана си с баласт и го оставих да падне на пода. След това, като стисках златното кюлче, се намъкнах между парашутните каишки, опънати между сака и отворената уста на балона отгоре. Пуснах кюлчето в сака, веднага изпаднах в безтегловност и изплувах през отвора на балона в големия мехур въздух в него.

Вътре беше пълен мрак. Необичайната ситуация ме направи неспокоен. Извадих регулатора от устата си и внимателно вдишах. Въздухът беше мазен и гумен на вкус като вода от градински маркуч, но напълно подходящ за дишане, затова се опитах да се успокоя. Край мен отекна шум от плискаща се вода, а звукът от собственото ми дишане ме оглушаваше. Натиснах клапата на регулатора и въздухът влезе с равномерно съскане в отвореното пространство.

Бях издишал по-малко количество, отколкото си мислех. Остатъкът се точеше повече от минута. Балонът отказваше да се издигне и аз реших, че трябва да махна част от товара. Но точно когато въздухът стигаше до ръба на отвора и съсъкът от бутилката стихваше, чух кюлчетата под мен да потракват. След секунди, когато бутилката изпусна последните си остатъци, сакът като по чудо се отлепи от дъното.

За миг настъпи тишина. След това се чу силно скърцане от триенето на балона в отвора. Във водата под мен се разпръсна бързо светлина. Преметнах крака, свих се като паяк в балона и надникнах с маската през водата. Скатът го нямаше никакъв. Но не виждах нищо над себе си, а периферното ми зрение бе ограничено. Представих си го как пори водата отгоре като орел, който кръжи над жертвата си.

Под висящия сак виждах как се отдалечава бледата купчина, която представляваше „Аргонавт“. Взирах се тревожно в празната тъмна дупка, от която се бях измъкнал като крадец, в зейналата паст на носа на рида, в непрогледната бездна отдолу. Знаех, че за последен път виждам потъналия кораб и въпреки че сърцето ми биеше от напрежение, изпитвах странна тъга, съжаление за погубените тук души и вина, че бягам със съкровището им.

Вдигнах глава, за да поема въздух, след това отново потопих лицето си във водата. „Аргонавт“ бе изчезнал. Край мен падаше нестабилната светлина на късния следобед, процеждаща се през пустата вода. Струваше ми се, че не се движа, че балонът е заседнал. Взирах се надалеч в празнотата, оглеждах мътния хоризонт и забелязах кървава следа да се оттича лениво във водата. Лееше се свободно от раната в китката ми като копринена червена панделка, която сякаш сенките на мъртвите дърпаха към тъмнината отдолу.

Пак ми призляваше, затова вдигнах глава и поех дъх. В балона се бе настанил клисав неспокоен мрак с мирис на гума. Пак потопих лице във водата. Океанът бе потъмнял. Пред очите ми премина сянка и водата рязко просветля. След няколко секунди се появи и скатът.

Огромните му размери пак ме поразиха. Сякаш самият океан бе оживял, водата бе придобила форма. Някъде в далечния му край зърнах око. Широкият му гръб се плъзна безшумно отдолу. Стори ми се, че се движа над континент от плът. Сребристата стрела премина покрай мен, след нея и безкрайната опашка. Огромните криле загребваха невидима вода, потрепваха с небрежна грация. Сякаш звярът имаше всичкото време на света и не бързаше да ме унищожи.

Вдигнах се задъхан в балона. Съществото няма как да не ме е видяло. Мислех си, че вътре ще съм на сигурно място, но носещото се след мен кърваво потвърждение за съществуването ми и отекването на въздуха покрай ушите ми ме изпълниха с нетърпимо напрежение. Сякаш бях вътре в ската. Вдишах тревожно още няколко пъти и пак притиснах лице към водата.

Дълго не виждах нищо, освен постепенно изсветляващата синева на океана. Чувствах как съществото кръжи наоколо. Знаех, че още е наблизо.

Когато пак се появи сякаш от нищото, дори не помръднах, за да се скрия, само се взирах в него като хипнотизиран. Цареше пълна тишина, в която чувах само биенето на сърцето си. Белият дявол изви величествено нагоре, после покрай сака със златото, огромното му черно око отстрани бавно се приближаваше към мен. Видях в него отражението на тялото си в балона, маскираното си лице, което надничаше навън, както и яркия сребърен кръст, висящ на шията ми и пръскащ отблясъци във водата. Светлината блесна в окото на ската като искрица живот или може би мъдрост. След това то стана напълно бяло от лъчите на слънцето и съществото рязко се извърна.

Сърцето ми продължаваше да бие, докато скатът се отдалечаваше, а величествените му криле пореха водата. Затаих дъх и го загледах как бавно изчезва.

След секунди балонът изплува на повърхността.