Дейвид Ангстън
Златният дявол (4)

Череп

Търсехме Дан от седмица и половина, обикаляхме града през деня, а през нощта спяхме на плажа. Барове, хотели, ресторанти, курорти — опитахме навсякъде, където може да е влизал, работил, отсядал или откъдето може да е избягал. В някои дни се пръсвахме из града, друг път обикаляхме заедно големите курорти. Всеки от нас носеше по една от снимките му, които бях донесъл от вкъщи. Дан на 19, позира като Брандо на разнебитения си „Харлей“. Дан на 21 на виенско колело на морския кей. Дан на 22 в периода си „Чарли Мансон“ с буйна коса и талибанска брада, с акваланг на скиф край Кий Ларго. Показвахме снимките на рецепцията или на сервитьорките в кафетата и питахме на отвратителен англо-испански дали не са виждали този гринго да слухти из хотела или да се отбива за питие. Ако говореха английски, получавахме отговор. Никой от нас не знаеше испански. Най-често клатеха глава състрадателно или пък ни отвръщаха с рязко и безразлично „no“. На няколко пъти ни отвърнаха „si“ — даже веднъж доста ентусиазирано, но бяха объркали човека. А такова удряне на камък беше по-обезкуражаващо и от цял ден, пълен с „no“-та. Бяхме почнали от южните комплекси и вървяхме надолу по крайбрежието. Отбивахме се във всички двузвездни хотели и капанчета за тако^[1] в града. А за Пуерто Валарта това си беше доста обикаляне. Момчетата вече губеха интерес. На деветия ден бяха готови да се откажат. Аз изпадах в отчаяние.

— Обсебен си — каза Дъф. — Мозъкът ти работи само в една посока. Ти си като еднооко чудовище.

— Прав е — добави Рок. — Трябва да продължим нататък. Писна ми от този шибан град. — Рок мразеше Пуерто Валарта от първия ден. Откраднаха му ръчната чанта, в която беше GPS-устройството на брат му, както и радиото на къси вълни, което така и не успя да пусне. Все ми се струваше, че вини мен за това.

— Само още няколко дни — казах. — Ако нямаме никаква информация, обещавам, че си тръгваме.

Никой от нас не искаше да харчи пари в Мексико, когато целият свят ни очакваше. Сезонът бе свършил, беше горещо, а курортите — полупразни. Не беше трудно да го караме евтино. След като се наспяхме на плажа, сутрин отивахме в някой хотел, плащахме на портиера няколко песос, за да си оставим багажа и се къпехме в басейна или в океана, все едно бяхме гости. Вечер се присъединявахме към потока хора, разхождащи се по Малекон, пешеходната крайбрежна улица, от която градският център се преливаше в огрения от луната залив. Беше претъпкано от туристи и местни, стари и млади, гейове и нормални, които се оглеждаха, както се оглеждат хората в град, построен за удоволствия, където всеки е едновременно и познат, и непознат.

Превърнахме го в ловна територия. Мексиканските туристи и местните момичета не ни обръщаха внимание, затова се насочихме към американките — калифорнийски колежанки, тръгнали да поскитат в края на лятото, или отклонили се тийнейджърки с хотелски гривни на ръцете, промъкнали се в града, докато родителите им смучат безплатните си маргарити и гледат в ступор оркестър от мариачи.

— Тази с косата прилича на патока Дъфи — казах. — А другата сигурно си е забравила прозака на село.

Вървяхме след две руси тийнейджърки, на около 17–18 години, едната беше хубавка, но намръщена, а другата — светлоока, с къдрава коса и устни, които приличаха на патешка човка. Следвахме ги по улицата към един огрян от неон бар, на който дъщерите на почиващите семейства се лепяха като мухи на мед. Приличаше на пренесено от Небраска колежанско заведение за футболисти, от него гърмеше американски рок, а вътре имаше евтина имитация на секси интериорите от големия град. Изразяваше се в огледала, много стъкло и пулсиращи светлини. На мен ми изглеждаше претенциозно и унило, но последвах приятелите си и момичетата сред грубите маси с препълнени пепелници и разлята бира.

Дъф се хвърли на Сърдитка в момента, в който седнахме. Извади снимката и си каза рецитацията, само че излъга, че търсим неговия брат.

Сърдитка не отговори, но Патката се намеси.

— Много тъжно — отвърна тя.

Имаше акцент. Оказа се, че момичетата са от френска Канада, от Монреал, и бяха отседнали в един от най-евтините хотели, в който посрещаха основно туристи от Квебек.

Питах ги дали не искат маргарити^[2]. Сърдитка изглежда се обиди.

— От къде на къде решихте, че искаме маргарити?

Свих рамене.

— Не знам. Сигурно ми изглеждате жадни.

Патката се усмихна широко.

— Явно си ясновидец. Умирам за маргарита.

Казах на Патката, че майка ми си е изкарвала прехраната като ясновидка. Звучеше като заучена реплика, но по една случайност си беше самата истина.

— И защо е спряла?

— Предполагам, че не е харесвала това, което вижда. Разводи, бедност, рак, смърт. Твърди, че никога не можела да каже истината на хората.

Оказа се, че това не са неща, които се разказват на вятърничави тийнейджърки, тръгнали да пофлиртуват. Тя така и повече не ми проговори тази вечер. Когато сервитьорката се появи с питиетата ни, вниманието на Патката вече беше насочено изцяло към Рок, който й разправяше как с големите си връзки може, без много да си дава зор, да й помогне молбата й за кандидатстване в „Браун“ да попадне в правилните ръце.

Междувременно Дъф се беше развихрил с хубавата Сърдитка. Бе ходил на уроци по френски в „Алфред“ и бе учил един семестър по международна програма в Монпелие. Френският беше може би единственото нещо, което успя да научи в колежа и подозирах, че го е учил за случаи като този. Като запелтечи към Сърдитка на измъчена версия на родния й език, физиономията й си остана намръщена. Патката обясни защо. Момичето страдало заради разпадащо се семейство. Кръшкащият баща решил, че ваканция с дъщерята може да потуши вината му. Патката й била приятелка, довели я да се забавляват заедно със Сърдитка.

Но тя не се забавляваше. Беше ясно, че нищо не може да накара това момиче да се усмихне. Но Дъф с неговата неподражаема логика вярваше, че последните тъжни събития в семейството я правят по-податлива към непохватните му опити за съблазняване. Щеше да използва гнева и презрението, за да запали в нея страст. Съмнителните му познания по френски трябваше да я накарат да въстане и да прати мосю Сърдитко на гилотината, а междувременно киселата му дъщеря да бъде покорена от американеца авантюрист, който живее заради романтиката и спи под звездите.

Рок вече си падаше по устните на Патката. Гледах го как й предлага да си поделят огромната му маргарита с ягоди и гуава, която според него била много по-хубава от скучния коктейл, който аз й бях поръчал. Тя изглеждаше толкова зарадвана, че очаквах всеки миг да се гмурне в голямата му чаша.

Допих си текилата. Осъзнах, че нямам място в така развиващата се схема на вечерта, затова се сбогувах с приятелите си и им казах, че ще се срещна с тях по-късно на Плажа на пясъчните мушици.

Навън въздухът бе влажен и миришеше на фахитас^[3] и развалена риба. Покрай мен се стрелкаха светлини от автомобилни фарове, а пешеходният поток по Малекон беше укротил хода си. Единственото само момиче, което ми хвана окото, беше дребничка, набита метиска в хотелска униформа, която крачеше през бензиновите пари, след като цял ден бе лъскала тоалетни. Забелязах на шията й малко сребърно кръстче — още една многострадална мексиканска светица. Тя вдигна глава, когато се разминахме, и бързият поглед на топлите й кафяви очи ме накара неочаквано да потръпна. Може да е бил порив на желание, предизвикан от текилата, но сякаш очите й ми разкриха нещо тъмно — най-дълбоката тайна на Мексико.

Дан беше писал неведнъж за това, докато обикаляше страната. Много добре си спомнях една картичка с масивна каменна статуетка на Коутликю, ацтекската богиня на плодородието и смъртта. Казваше, че фигурката е идеална илюстрация на неговия несправедливо пренебрегнат антропологичен трактат: „Фройдистка география на северноамериканския ум“. В това спорно изследване САЩ бяха поставени в ролята на „его“-то — самотният пионер на Великите полета, централната деспотична съзнателна воля, която мечтае, чертае планове и завладява света. Канада беше „суперего“-то, олицетворено от ловеца в суровата неприветлива тундра, възвишеното мощно съзнание за Великия бял север. А Мексико, низвергнатото Мексико, беше „то“-то, побърканият езически жрец в буйната планинска джунгла, дълбокото подсъзнателно, изобилстващо от необуздани инстинкти и мистериозна образност, управлявано от примитивна кошмарна логика. Това беше древната земя на олмеките, майте, толтеките и ацтеките. На кървави човешки саможертви, пирамиди и съкровища. На конквистадори и мисионери, на пламенни революционери. Нация на алчност и тъга, на жестокост и корупция, на убийствена бедност и религиозен фанатизъм. Страна, която се молеше на светци и танцуваше с дявола. Която празнуваше смъртта и мъртвите.

Дали не бях видял всичко това в очите на бедното момиче?

Обърнах гръб на Малекон и тръгнах по зловещи улички, далеч от туристите, светлините и колите, към тъмното сърце на града. Това беше истинското Мексико или толкова истинско, колкото можеше да бъде един град, изникнал от холивудски филм. Павираните улички бяха напълно пусти, само няколко кръчми и магазинчета все още работеха. Скоро шумотевицата от крайбрежния трафик се сниши до далечен тътен. Крачех по стръмна виеща се уличка, обиколена от заключени дворове и високи прозорци без капандури. Зад гъст жив плет от жасмин шумно пръскаше фонтан. Пътят ми пресече мръсна котка. От пълен с пране висок балкон се чуваше как латиноамериканска звезда от сапунена опера гълчи неверния си любовник.

Помислих си, че Дан би дошъл точно тук, ако все още беше в града. Щеше да търси евтин наем, да пие шотове за по 20 песос в близките кръчмета и да си купува храна от задимени улични капанчета, които плашеха туристите, но пък привличаха местните като муха на лайно. Бяхме търсили не където трябва. Дан беше горд пътешественик из Третия свят. Говореше перфектен испански и обичаше да се смесва с масите. Не би сърбал чай в лоби бара на „Четири сезона“, не би гонил френскоговорещи канадски тийнейджърки като всеки средностатистически американски колежанин на почивка.

Уличката притихваше и вече все по-ясно чувах мислите си. Досега бях търсил, облягайки се на хипотезата, че Дан е дошъл в Пуерто Валарта, за да си намери работа в някой хотел. Предполагах, че му е писнало да живее мизерно с индианците в планините, че парите му са били на привършване, затова е дошъл да се гмурне по задължение в дебрите на капитализма. Но вече ми се струваше, че въобще не е дошъл тук заради това. Може би е пристигнал заради нещо напълно различно, нещо по-голямо, някаква мечта на „американското его“ или план, който е завладял съзнанието му и не го оставя на мира. Какво означаваше онази картичка и кодираното й послание, обещаващо богатства? Каквото и да беше, не ставаше въпрос за бакшишите на плажен гларус в „Холидей ин“.

Спрях пред една аптека, малко магазинче с флуоресцентни светлини и една-единствена пътечка. Вътре седеше старец, толкова дребен, че едвам се виждаше зад щанда, и гледаше футболен мач на мъждукащ черно-бял телевизор. Сбръчканото му лице приличаше на смачкана хартиена торбичка.

— Por favor^[4]? — казах. Поднесох му снимката с Дан на „Харлей“. — Да сте виждали този човек?

Старецът погледна снимката, поклати глава и се върна към мача. Не бях сигурен, че е разбрал въпроса ми, затова го повторих бавно, като сочех Дан върху мотора. Клепачите на стареца бяха полузатворени, изглеждаше уморен и напълно незаинтересован. Промърмори нещо на испански.

— Моля? — попитах.

Той пак промърмори:

— Los Vagos — и замаха с ръце към вратата.

Звучеше като Лас Вегас. Може да е някакво казино.

— Накъде? — попитах аз.

Той посочи вяло нагоре по улицата, после се обърна и за секунди се върна във футболния си транс.

Излязох и погледнах нагоре по улицата. По паважа бавно се спускаше запуснат пикап от 50-те години. Отзад в колата беше вързана коза, която безизразно се мъчеше да запази равновесие. Уличните лампи едва мъждукаха и аз не можах да видя лицето на шофьора. Исках да го спра и да го попитам за Los Vagos. Дали, както старецът каза, се намира нагоре и ако е така, какво, по дяволите, е това.

Автомобилът се изгуби с дрънчене в тъмнината. На улицата вече нямаше никого. Всички врати бяха заключени, а магазините — затворени за през нощта. Нямах представа колко е часът, бях си оставил часовника в багажа в хотела. Дали нямаше да се окаже поредното безсмислено търсене? Докато крачех по улицата, се опитвах да установя доколко текилата беше повлияла на правилната ми преценка.

Vagos. Vamonos. Старецът се отърва от досадния гринго. Какви ги вършех?

Далеч напред се чу оглушителен грохот. Мексиканче се спускаше по хълма на мотопед. На всеки няколко метра включваше на скорост и се опитваше да запали мотора. Не се получаваше. Докато се носеше към мен, познах лицето му. Дъф веднъж купи джойнт от него. Бяхме го виждали почти всеки ден на плажа и понякога вечер на Малекон. Покрай марихуанените му връзки се надявахме някой ден да ни донесе вести за Дан.

Помахах му да спре.

— Чуваш ли ме? — попитах.

— Nada^[5] — отговори.

Никога не го бях чувал да говори на английски, но винаги изглеждаше сякаш разбира всичко, което казваме. Не знаех името му. Дъф му викаше Черепа. Косата му беше късо подстригана с плешиво място около набразден белег от едната страна на темето. Имаше почти същия белег и от другата страна на главата. В града имаше банди и боеве с ножове, но това момче не изглеждаше на повече от 12 години.

— Знаеш ли нещо за Los Vagos? — попитах.

Той кимна.

— Si, Vagos. — И каза нещо на испански, което не разбрах. Отблъсна се от земята и продължи спускането по хълма. Преди следващата пресечка моторът се събуди. Той зави и се върна при мен.

— Señor — каза и потупа седалката зад себе си.

— Ще ме закараш ли до Los Vagos?

Пак каза нещо, което не можах да разбера. Качих се зад него на мотопеда и веднага видях, че мястото за ключовете зееше разбито. Изведнъж си представих как бягам с това момче от мексикански затвор за Коледа. Докато се чудех за какво да се хвана, той потегли. Инстинктивно го сграбчих през кръста. Беше само кожа и кости.

Така подскачахме по паветата, че се зачудих дали не беше по-добре да вървя пеша. Държах се здраво за мършавия мотоциклетист. Плешивите малки белези на черепа му подскачаха лудо пред погледа ми. Приличаха на малки бледи лица със зъби или на две зашити очи.

Изкачвахме се и се спускахме още четири пресечки. Започнах да се притеснявам. Къде беше това място? Може хлапето да не е разбрало. Когато зави по натоварена двулентова улица, се зачудих дали не съм жертва на отвличане.

— Къде е Los Vagos? — извиках аз в свистящия покрай нас въздух.

— Si, si — успях да чуя само.

Така пътувахме няколко километра. Това е лудост, помислих си и извиках:

— Би ли спрял!?

До ушите ми долетя неразбираем испански. Момчето продължаваше да кара. Помислих си дали да не скоча. Карахме само с около 40–50 километра в час, но покрай нас имаше натоварен трафик, много камиони и само една кола. Зад нас се движеше автобус. Реших засега да остана в готовност.

На кръстовище с развален и стърчащ безполезно светофар, той отби от пътя към прашен паркинг зад изоставен павилион за сандвичи и автосервиз със спуснати за през нощта капандури. Пред нас имаше дълга дървена барака с реклама на бира „Текате“ на прозореца, а отвътре се носеше мексиканска музика. На паркинга около нас бяха оставени 5–6 трошки, няколко кални пикапа и множество мотори.

— Los Vagos — каза момчето и кимна към бараката. Слязох от мотора и огледах мястото. Освен светещата реклама на бира на прозореца, нищо друго не подсказваше какво има вътре. Но като видях моторите, веднага осъзнах не само какво е това място, но и защо старецът от аптеката ме бе пратил тук.

На снимката Дан беше на „Харлей“. Това беше мексикански рокерски бар.

Момчето все още стоеше върху угасналия мотор и чакаше да види какво ще направя. Аз понечих да се кача обратно зад него.

— Върни ме — казах. — Por favor.

Точно тогава мексиканец с огромно шкембе блъсна вратата и излезе навън, следван от върлинест пират със сива брада и обеца на ухото, чиято дълга коса беше прибрана в черна кърпа, здраво пристегната през челото му. Дебелакът извади запалка и запали ръчно свита цигара, а когато ни видя до жалкия ни малък мотопед, започна да се смее и да се шегува с пирата на испански. Докато залитаха, все още заливайки се от смях, и търсеха мотора си, видях на гърба на коженото яке на дебелака пришита емблема. На нея имаше черепи, пламъци и колело с крило, а на горната страна със зелени орнаментирани букви беше изписана една дума: Vagos.

Vagos беше името на рокерската банда.

— Да се махаме оттук — казах.

Хлапето заобръща мотопеда. Тогава ме удари миризмата на марихуана.

— Чакай — помолих го.

Двамата вече бяха яхнали грамаден „Харлей“ и си подаваха ярко горящия джойнт, който дебелакът запали. Сетих се за Дан и неговия „Мото Гуци“, за приятелите му контрабандисти от Каракас, колумбийския кокаин и времето в затвора.

Рокерите все от някого си купуваха дрогата. А този някой, мислех си аз, може и да е Дан.

Хвърлих пак поглед към бара.

— Какво ще кажеш? — попитах хлапето. — Искаш ли да влезем? — Имах нужда от кампанията на Черепа, нищо че беше само на 12 години.

Погледна бара, после пак към мен и поклати глава: „No“.

— Добре, амиго^[6] — казах му. — Тогава ме изчакай тук.

Той продължаваше да ми се пули насреща, докато не бръкнах в портфейла си за малко песос. Без да ги брои, ги мушна в джоба си и кимна.

— Дръж мотора включен — казах му. — Няма да се бавя.