Алберт Санчес Пиньол
Хладна кожа (4)

4

По време на битието си като поборник бях усвоил най-ефикасния метод срещу размекването и унинието — към проблемите да се подхожда технически. Затова формулирах положението по следния начин: мъртъв си. Намираш се на едно студено, самотно островче, на невъобразимо разстояние от всякаква помощ. Мъртъв си, мъртъв си, повторих на глас, докато свивах цигара. Толкоз: мъртъв. Следователно, ако се провалиш, нищо не губиш. Но справиш ли се, печелиш всичко — твоя живот.

Не бива да се подценява силата на самотните разсъждения. Тютюнът, който пушех, като по чудо се превърна в най-хубавия на света. И димът, който излизаше от дробовете ми, се изви като подписа на човек, съгласен на битка в Термопилите. Бях отпаднал, няма спор, но умората ми се разсея. Нещата се обърнаха и сега не дрямката ме оборваше, а аз нея. Щом още страдах от изтощение и клепките ми тежаха като оловни, значи бях жив. Вече нямаха значение мотивите, довели ме до тази пустош. Нямах минало, нямах бъдеще. Бях на края на света, сред нищото, далеч от всичко. След което си допуших цигарата — безкрайно далеч и от себе си.

Що се отнася до реалното положение, не си правех илюзии. Първо на първо, нямах понятие какво представляват чудовищата. Така че, както препоръчват учебниците по военно дело, кампанията ми срещу тях трябваше да се основава на възможно най-лошите очаквания. И денем, и нощем ли нападат? По всяко време ли? На стаден принцип? С безредно постоянство? Колко време можех да устоя с ограничените си ресурси сам срещу пълчище? Съвсем малко, това беше ясно. Вярно, че Батис бе оцелял. Но той разполагаше с опит, какъвто аз нямах. А и с естествената крепост на фара: колкото повече гледах моята къщурка, толкова по-паянтова ми се виждаше. Заключението се налагаше от само себе си и нямаше защо да мъдрувам повече каква ли съдба е сполетяла моя предшественик.

Не ми оставаше друг изход, освен да организирам отбраната си. Батис разполагаше с вертикална твърдина, аз пък щях да се окопая. Щях да опаша къщата с ров и да го заредя с колове. Така щях да им отрежа достъпа до входовете. Само че надали щяха да ми стигнат времето и силите: за сам човек изкопаването на такава площ изглеждаше непостижимо. От друга страна, чудовищата бяха пъргави като пантери — бях се уверил с очите си, — та ровът трябваше да е едновременно широк и дълбок. А аз бях съсипан, от пристигането си на острова не бях мигвал. Освен това, ако непрекъснато работех и се отбранявах, не се очертаваше скоро да ме огрее и петминутна почивка. Намирах се пред пределно простичка дилема: или да умра от ръцете на изчадията, или от физическа и умствена изнемога. Нямаше нужда от особена проницателност, за да видя как двете възможности се припокриват. Реших максимално да си улесня задачата и да изкопая големи дупки само пред прозорците и вратата. На първо време щеше да е достатъчно. Започнах да дълбая полукръгове и да ги пълня с колове. Подострях ги с ножа и ги забивах на дъното с върха нагоре. Повечето донесох от плажа. Докато ги събирах, току край водата ме осени една логична идея. Формите и ципестите междупръстия на чудовищата навеждаха на мисълта, че произхождат от океанските дълбини. В такъв случай, рекох си, огънят би бил едно примитивно, но ефикасно средство срещу тях. Теорията за противоположните стихии, точно така. Знайно е, че зверовете инстинктивно отбягват огъня — нямаше начин да не подейства аналогично и при тези земноводни твари.

Подсилих защитните си съоръжения с купчини от дърва и книги. Пламъкът на хартията е по-нетраен, но по-ярък. Може би тъкмо чрез него ще им взема страха. Сбогом, Шатобриан! Сбогом, Гьоте, сбогом, Аристотел, Рилке и Стивънсън. Сбогом, Маркс, Лафорг и Сен Симон! Сбогом, Милтън, Волтер, Русо, Гонгора и Сервантес. Скъпи приятели, тача ви, но възхитата учи на едно, а неволята — на друго; нужни сте ми поновому. Усмихнах се за пръв път от началото на драмата, понеже докато стъкмявах купчините, поливах ги с петрол и с вадички гориво ги съединявах в обща клада, докато извършвах тези операции, си дадох сметка, че един-едничък живот, моят, струва повече от събраните съчинения на всички гении, философи и литератори на света.

Вратата оставих за накрая. Ако разкопаех пред прага и затъкнех и там колове, щях да си създам допълнителен проблем — сам да си затворя пътя. Затова първо се заех да измайсторя дървена плоскост, която щях да прехвърлям като мост над дупката. Ала вече не издържах, бях стигнал до края на силите си. Бях изровил ями под всички прозорци, бях събрал откършени клони, бях ги издялкал и ги бях побил. На втората, по-отдалечена защитна линия бях струпал дърва и книги и ги бях съединил с петролна пътечка. Слънцето се снижаваше. Разумът ми често ме е подвеждал, но инстинктът — никога, та по някаква атавистична причина знаех: смрачи ли се, удря часът на хищниците. „Събуди се, събуди се — заповтарях си на глас, — не заспивай.“ И тъй като водата беше кът, си наквасих лицето със студен джин.

Последва някакво безвремие. Дълго време нищо не се случи, така че можах да се погрижа за мехурите, избили по дланите ми след бъркането в жаравата, както и за издрания си от ноктите на убийците врат. Ямата пред вратата не бе довършена. Това ми беше най-малката грижа. Със сандъците от багажа вдигнах солидна барикада. Спомените ме отнесоха към Ирландия и бунтовете, които превръщаха паветата в знамена. В този момент бях готов да заменя чудовищата за всички агенти на кралството — ни повече, ни по-малко.

Вече споменах, че за малко да си ида мърцина заради писмото от моите някогашни ръководители. Това е едната гледна точка. Заради него не бях отворил двете последни каси. Захванах се с тях сега, главно защото се боях, че ако се отпусна, силите ще ме напуснат. Убеден съм, че никой никога и никъде не е изпитвал подобна радост пред някакъв си дървен сандък. Вдигнах капака, разкъсах амбалажа и вътре, защитени със слама, открих две пушки ремингтон. Втората каса съдържаше две хиляди патрона. Паднах на колене и заплаках като невръстно дете. Бе повече от ясно — подарък от капитана. По време на пътуването бяхме обменяли мнения и той знаеше, че ненавиждам военните и военщината. „Те са необходимо зло“ — рече веднъж. „Най-лошото на военните е, че са като децата — отвърнах, — и цялата полза от войните им се свежда до едно: да имат какво да разправят.“ Често бяхме беседвали привечер, та не се е съмнявал, че ако ми предложи огнестрелно оръжие, ще му откажа. Затуй много дискретно в последния момент е добавил двете сандъчета към моите провизии. Де да имах отнейде петдесет души като капитана, ми хрумна тогава, щях да основа една нова страна, едно отворено отечество и щях да го кръстя Надежда.

Стъмни се. Фарът светна. Проклех Батис, Батис Каф, име навеки венчано за безчестието. Не ме интересуваше дали е луд. Важното бе, че е знаел за съществуването на чудовищата, а ме беше оставил да тъна в неведение. Мразех го с ожесточението на безсилните. Остана ми време да направя малки амбразури на прозорците, закръглени отверстия, които позволяваха да се промуши цевта. А над амбразурите — дълги тесни процепи за наблюдение. Така можех да държа под око обстановката, без да отварям капаците. Само че нищо не се случваше. Никакво движение, никакъв подозрителен шум. От прозореца с изглед към морето наблюдавах брега. Океанът беше спокоен и прибоят по-скоро милваше пясъка, отколкото да го бие… Завладя ме странно нетърпение. Като ще идват, да идват. Копнеех да видя как стотици чудовища нападат къщата. Да стрелям по тях, да ги изтребя едно след друго. Всичко щеше да е за предпочитане пред това изнервящо очакване. Джобовете на палтото ми се пукаха по шевовете от патрони. Тяхната тежест ме успокояваше и окуражаваше. Патрони с меден цвят в левия джоб, патрони в десния, патрони в джобовете на гърдите. Между зъбите ми патрони. Стисках пушката тъй конвулсивно, че вените на ръцете ми се откроиха като сини реки. В пояса, който си бях сложил над палтото, бях затъкнал нож и брадва.

И те дойдоха, естествено.

Първо към брега се зададоха няколко глави. Малки подвижни шамандури, които пореха водата като перки на акула. Да са били десет, двайсет, не знам, скоро станаха цяла орда. Щом стъпеха на земята, се превръщаха във влечуги. Мократа им кожа напомняше лъсната с мазнина кована стомана. Тътрузеха се ничком няколко метра, после се изправяха като съвършени двуноги. Но напредваха с леко приведен торс, като срещу силен вятър. Проумях дъждовния плясък от предната нощ. Патравите им крака не можеха да преодолеят съпротивата на несвойствената среда. Стъпките им оставяха следи като в пресен сняг в пясъка и по облите камъчета на плажа. В гърлата им клокочеше заговорнически ропот. Хайде, стига толкова. Отворих прозореца, метнах една главня, която възпламени петрола, дървата и купищата книги, и затворих. Стрелях през амбразурата без определена мишена. Съществата се разпръснаха с подскоци — нашествие на скакалци от преизподнята — и заграчиха озверено. Настана хаос. Виждах само пламъците, в началото много високи, и моментното отстъпление на изчадията, телата им, които лудуваха и танцуваха като на вещерски събор. И аз крещях. А те подрипваха, приклякваха, събираха се и се разбягваха, напираха към прозорците и се отдръпваха. Чудовища, чудовища, чудовища. Тук, там, навсякъде. Притичвах от един прозорец към друг. Провирах пушката, стрелях напосоки веднъж, два, три, четири пъти, зареждах, ругаех като варварин срещу Рим, стрелях и отново зареждах, и така с часове, или може би няколко кратки минути, нямам представа.

Мощта на кладите намаляваше. Хрумна ми, че огънят е по-скоро психологическа защита. Обаче те се бяха изпарили. Отначало не забелязах. Стрелях с настървение, докато една гилза не заседна в цевта. Бясно забутах лоста, но не успях да задействам изхвъргача. Къде бе другият ремингтон? Подхлъзнах се на цилиндричните гилзи в краката си и паднах. От джобовете ми се посипаха патрони. Понечих да ги събера, но заредените и празните гилзи се бяха смесили. Повлякох се към касата с боеприпаси, бръкнах и загребах шепа ледени патрони. Всичко това ми отне известно време, през което с изненада установих, че ревовете на чудовищата са секнали. Хриптях като бито куче. Надникнах през амбразурите. В полезрението ми нямаше жив враг. Пламъците едва се издигаха на педя височина, по-скоро синкави, отколкото червени. Пращяха. Фарът премиташе околността на пристъпи и отстъпи. Що за капан ми готвеха? Не можех да съм спокоен. Нощта все още тегнеше отвън.

Далечен изстрел проби няколко пласта въздух. Какво бе това? Батис стреляше. Нападаха фара. Наострих уши. Вятърът донасяше глъчката от битката на пресекулки. Чудовищата виеха с ураганна страст в другия край на острова. Батис стреляше на интервали, сякаш подбираше само сигурни мишени. При всяко изгърмяване нечовешките крясъци се издигаха до възбог. Ала пестеливостта, с която Батис ползваше пушката си, издаваше хладнокръвието на опитен звероукротител, не ужаса на човек, изправен пред бездната. Дори ми се причу, че се смее. Но в това не мога да се закълна.

После могъщ хладен полъх отвя трясъка на сражението. Вятърът разклати короните на най-близките дървета. Шепот на раздвижени клонки и листа — и туйто. Объркването ми растеше. Май всичко бе приключило, но не биваше да свалям гарда. Ами ако се върнат и нападнат къщата? Но това не се случи.

* * *

Светлината на ранната утрин струеше като през набрашнен тензух. Въпреки превръзките и мазилата, мехурите по дланите ми се бяха възпалили. Сигурно заради силата, с която през цялото време стисках пушката. Дъхът ми вонеше на сух тютюн; избиваше ме на храчки с вкус на прегоряла захар. Състоянието ми бе плачевно. Слабост в коленете. Изопнати вратни жили. Размътен поглед, жълти свитки пред очите. Бях за окайване, но изчадията нямаше да ми простя, ако се разкиснех. Куповете дънери и книги още димяха. Заех се да копая пред прага. Към обяд ме прекъсна едно ненадейно посещение.

Батис приличаше досущ на сибирски ловец, грамаден и свъсен. Носеше мъхеста ушанка и съшита с груби върви връхна дреха с много закопчалки. Каишите на патрондаш се кръстосваха на гърдите му. Държеше пушка, а на гърба му висеше нещо като харпун. Пристъпваше към мен бавно, но безкрайно уверено, изтежко, със слонско дебелокожие. То се знае, не се зарадвах да го видя. Бях до кръста в ямата. Спрях да хвърлям пръст с лопатата.

— Симпатяги, а? Жабоглавците имам предвид — каза почти ласкаво и вече безизразно добави: — Предположих, че вече сте мъртъв.

Сподавих задушаващ пристъп на гняв. Имах нужда от този тип, а с изблици на гняв само щях да си проваля дипломатическите преговори.

— Вземете — рече и остави пред мен кофа с торба боб в нея. — Можете да ползвате и чешмата.

Каза го с тона, с който се разговаря със смъртниците — всичко им е позволено с изключение на истината.

— Нуждая се от нещо повече от боб и чешма, Батис — отвърнах от дъното. — Фарът, Батис, фарът. Извън фара съм свършен.

— Довечера ще вали — отбеляза той с поглед, вперен в небето. — Лоша работа. От дъжда пощръкляват.

— Бъдете разумен — изпелтечих безсилно. — Какъв е смисълът да се борим поотделно? Сами сред хищници… Хората са братя.

— Наточете си колкото вода желаете, ваша е, сериозно. И бобът. Имам и кафе. Искате ли? Как да не искате. Ще ви трябва.

— Защо ме отблъсквате? Не ме гледайте кой съм, а към какво се стремя.

— Вашите стремежи ги диктува това, кой сте. Не го разбирате. И няма и да го разберете.

— Важното е — казах аз — дали можем да се разберем помежду си.

— Важното е — каза той, — че аз съм по-силен.

Не беше за вярване. Извиках:

— Да убиеш някого и да го обречеш на смърт е едно и също! Вие сте убиец — отсякох, — убиец! Всички съдилища в света биха ви заклеймили. С вашите действия и бездействия ме зарязвате в клетката на лъвовете. Затваряте се във фара си и наблюдавате зрелището като патриций в колизея. Е, доволен ли сте, Батис? — ръмжах аз все по-възмутен.

Той коленичи. Така главите ни бяха на една и съща височина. Събра ръце, сплете пръсти и се прокашля. Негодуванието ми хич не го беше трогнало.

— На фара няма място. Това е положението. Не очаквам да сте съгласен, а просто да го приемете. — Замълча, като избягваше да ме поглежда с монголските си очички. След дълга пауза рече: — Вчера чух стрелба. Чудя се дали оръжията ни са съвместими…

Не си довърши репликата, изчака ме сам да се сетя. Сигурно отдавна се бореше да си спаси кожата на острова и боеприпасите му започваха да се изчерпват. Това, неговото, бе дъното на низостта. Хем изобщо не го беше грижа за моя живот, хем ми искаше мунициите, за да защитава своя. В замяна на паница боб! Запратих лопата пръст в лицето му…

— На! Съвместимо ли е или не? Убиец!

Излязох от ямата. С един ритник отнесох кофата и боба. Това го сащиса повече от всичките ми аргументи.

— Не съм дошъл с насилие. Ако щете вярвайте, но не ви желая злото. Не съм убиец — заяви, ала в същото време свали харпуна от гърба си. Без да ме заплашва явно, го постави между себе си и мен.

— Марш, марш оттук — изкрясках и махнах с ръка, както се пъди просяк от скъп ресторант.

Не си тръгна. За миг зае отбранителна поза, но не се отказа.

— Марш оттук, повлекане, къш — взех да го нагрубявам и с твърда стъпка се насочих към него. Батис заотстъпва бавно, без да ми обръща гръб. За него не бях човек. Бях никой, само някаква пречка пред патроните. Разбра, че няма да стане така. Завъртя се на пета и най-равнодушно си отиде.

— Един ден ще си платите! За всичко ще си платите, Каф! — заканих му се, преди да изчезне в гората. Дори не си даде труда да ми отговори.

Сега вече бях сигурен, че нападат само през нощта. Наистина, Батис бе излязъл въоръжен, но вероятно за да се пази от мен, не от чудовищата. В противен случай нямаше да се шляе тъй безгрижно из острова. За беда бе твърде късно да извлека полза от този извод. Страхувах се първата ми почивка да не се превърне в мой последен сън. Откъде да знам ще се събудя ли привечер? Откъде да знам дали краткият отдих няма да премине в пагубна несвяст? Колкото се боях от чудовищата, толкова ме ужасяваше и перспективата да се окажа беззащитен. И въпреки това през деня на няколко пъти ме налягаше немощ. Не че заспивах. Връхлиташе ме някаква наркотична сънливост. Бях по-близо до делириум тременс, отколкото до нормално заспиване. Пред мен, на самия предел на съзнанието ми, се утаи странна смесица от безсмислени видения, спомени, миражи и халюцинации. Зърнах част от амстердамското или дъблинското пристанище, знам ли. Катранени петна се носеха по повърхността на водата, която се плискаше в дървените пилони с кух звук. Зърнах себе си в островната къща. Демон в човешки облик спеше в леглото ми. Протегнах ръка и почти можех да го докосна. Будех се или нещо подобно. Не ми се умира, не ми се умира. Какво ще ми сторят, какво ще ми сторят?

* * *

Трето нощно бдение. Колко може да живее човек без сън? Както бе предрекъл Батис, заваля като из ведро. Гърмеше и святкаше. Долният пласт облаци се кълбеше ниско над земята. Над него като езера се разливаха бели експлозии, блясваха и угасваха като влажни клечки кибрит. Гръмотевиците се стоварваха с трясъка на чук по сервиз от хиляди чинии. През процепите над амбразурите виждах кипналата морска шир. На нощния хоризонт, озарен от мощни залпове, сякаш крайцери водеха морски битки. Мълниите пронизваха небето ту тук, ту там в крехки отвесни полети.

После дъждът се превърна в непрозрачна завеса. Видимостта навън се сви до броени метри, сетне сантиметри. Водата отскачаше от каменния покрив. Улуците я откарваха до ъглите, откъдето се изливаше в шумни водопади. Не разбрах кога бяха дошли. Изневиделица десетки юмруци неистово забарабаниха по вратата. Така се затресе, че барикадата от сандъци, които я подпираха, се срина. Аз също. Паднах на колене. Някаква зла магия ме затегли към отчаяние и капитулация. Земетръсът, разлюлял вратата, превиваше и моята воля за борба.

Целият ужас на света се беше съсредоточил в изпадналата в гърчове входна врата. Намирах се отвъд поражението и лудостта, но още не бях стигнал отвъд примирението и апатията, само затова не можах да посрещна спокойно съдбата си. Не чувах гласовете на чудовищата. Само напора на дъжда и на ударите; ударите, които думкаха един връз друг. По страните ми рукнаха дребни сълзици, захапах свития си пестник и осъзнах: никога никакво провидение не ще ме измъкне от острова. Вратата взе да поддава. Подскачаше като дафинов лист в тенджера, всеки момент щеше да се пръсне на трески. Седях вцепенен, хипнотизиран, неспособен да откъсна очи от нея. И точно в този последен час се случи чудо, но наопаки.

Избавлението бе станало излишно, не ми бе нужно вече. След минута щях да стана мърша. Чудото се състоеше в това, че почувствах безразличие пред собствената си смърт. Така и така бях мъртъв. Мъртъв. Щом си дадох сметка, ми се стори нелепо, направо жалко да се свивам в позата на зародиш в единия ъгъл на стаята. Бях мъртъв и не треперех. Мъртъв, ала преди да умра, ми бе дадено да позная същността на преизподнята. Защото какво бе тази тресяща се врата, ако не ужасът в най-чистия си вид? От немощ се потътрих по пода. Сетното ми желание бе да пипна вратата. Сякаш така щях да се докосна до нещо като извор на вселенска мъдрост, до познание, витаещо навред, но достъпно за малцината призвани в слънчевите чертози. Бях на сантиметри от целта си. Дланта ми се устреми към вратата, като към прозирна стена. В същия миг едно от чудовищата с юмручни удари разшири процепа, който служеше за шпионка. Ръката му се провря вътре, стрелна се като опашката на скорпион и сграбчи моята.

— Не!

За стотна от секундата преминах от най-възвишена духовност в най-животинска първичност. Не, не исках да умра. Захапах ръката с всичките си зъби, впих кучешките, строших някакви костици и разкъсах ципата между палеца и показалеца. Изчадието нададе вик на болка, много, безконечно дълъг, но не ме пусна. Задърпах с челюсти, побит на петите си, и нещо се откъсна. Така внезапно отхвърчах назад, че си ударих главата в пода. Лицето и гърдите ми бяха облени в синя кръв — стичаше се по брадичката ми, капеше от лактите. Валях се като пияна маймуна, не можех да се изправя. После, дни по-късно, разбрах, че аз съм бил онзи, който така ужасно скърца със зъби. По чиста случайност ръцете ми напипаха една от пушките. Заредих я слепешката, очите ми блуждаеха. Изстрелите пробиха вратата. Патроните отвориха кръгли дупки. Кремави стърготини се разхвърчаха във всички посоки. Изчадията виеха като недоволна глутница. Вратата стана на решето. Бяха се омели, но аз не спирах да стрелям. Бурята отшумяваше. Когато пукна зората, ръмеше кротък, едва осезаем дъждец. Чак като се развидели почувствах, че устата ми е изтръпнала, напрегната и пълна. Изплюх половин пръст и къс ципа, по-едър от бразилска пеперуда.

Последната мълния ми донесе просветление. Бях сам срещу хиляди безименни чудовища. Но те не ми бяха врагове, тъй както земните трусове не са врагове на сградите, тях просто ги има.

Моят единствен враг всъщност си имаше име и то бе Батис, Батис Каф. Фарът, фарът, фарът.