Алберт Санчес Пиньол
Хладна кожа (2)

2

Има случаи, когато човек се пазари с миналото си за бъдещето. Сяда на някоя усамотена скала и полага всички усилия, за да постигне споразумение между претърпените поражения и предстоящата неизвестност. В този смисъл разчитах, че комбинацията от време, размисъл и разстояние ще стори чудо. Затова именно се бях оттеглил на острова.

Останалото време от така нереалната си първа сутрин посветих на багажа, който разопаковах, сортирах и подредих с религиозна ревност. Тъкмо религиозна, понеже животът ми на острова без друго се очертаваше като аскетско преживяване… По-голямата част от книгите се побраха по лавиците, наследени от моя колега, от когото друг помен така и нямаше. После се заех с чувалите с брашно, консервите, осоленото месо, капсулите етер за непредвидени болежки и незаменимите срещу скорбут таблетки витамин С, с хиляди. Измерителните уреди, за щастие непокътнати, температурните регистри, два живачни барометъра, три диахронни модуляра и отлично заредената аптечка. И куриозите в сандък 22-Е, където се съхраняваха всякакви писма и прошения, плод на престараването на ред научни и обществени учреждения.

Въодушевени от моя престой в едно тъй негостоприемно кътче на Земята, руснаците от Киевския университет ме молеха да извърша биологичен експеримент. По причини, които така и не схванах, географското разположение на острова било идеално за размножаването на дребни гризачи. Предлагаха ми да се захвана с развъждането на дългокосместа порода сибирски зайци джуджета, изключително приспособими към тукашния климат. При сполучлив изход от експеримента, случайно попадналите на този бряг кораби щели да разполагат с прясно месо. Бяха добавили и две книги с инструкции, в които много нагледно се обясняваше какви грижи изискват рунтавите зайчета. Само че с тях не вървяха ни клетки, ни зайци, били те рунтави или безкосмести. Което ме подсети за кискането на корабния готвач всеки път, когато ние с капитана го поздравявахме за задушеното, записано в менюто като „Руски заек в киевски сос“.

Берлинското географско общество ми беше зачислило петнайсет банки с формалин. Според приложените указания ми се възлагаше, ако обичам, да ги напълня с „интересни местни водни насекоми, спадащи към Hydrometridae Halobates и Chironomidae Pontomyia“. С типично германска практичност ръководството бе подвързано с непромокаема коприна. В случай че полиглотските ми умения се окажеха недостатъчни, указанията бяха дописани на осем езика, включително фински и турски. С тържествени готически букви ме предупреждаваха, че банките с формалин са собственост на германската държава и „частичните щети или общото нарушаване на целостта на един или няколко съда“ биха били повод за съответна административна санкция. За мое голямо облекчение една клауза, вметната в последния момент, ме уведомяваше, че в качеството си на научен сътрудник съм освободен от глоби. Височайша индулгенция. За зла участ, никъде в текста не се уточняваше как изглеждат Hydrometridae Halobates и Chironomidae Pontomyia, пеперуди ли са или бръмбари, нито пък кои от тях представляват интерес и защо.

Една търговска фирма от Лион, партньор на изпращащата ме корабна компания, търсеше моето съдействие в сферата на минералообразуването. Искането им бе съпроводено от малък инструментариум за анализи и изследвания, както и от наръчник за употребата му. Така или иначе, настояваха да се свържа с тях — „максимално бързо и срочно“, — само ако се натъкна на златни залежи с чистота над шейсет и пет процента. Има си хас. Ако ударех на златна жила, първата ми грижа щеше да е да се свържа с някаква си кантора в Лион, която да регистрира находището на свое име.

Накрая непознат католически мисионер с изискан краснопис ме молеше да попълня „много внимателно и с търпението на светец“ едни въпросници, на които било желателно да отговорят туземците. „Ако чернокожите крале на острова са твърде стеснителни, не се обезсърчавайте — съветваше ме той. — Проповядвайте чрез личния си пример и се молете коленопреклонно. Това ще ги поощри да влязат в пътя на вярата.“ Несъмнено мисионерът страдаше от сериозна липса на информация относно местонахождението ми и нищожната вероятност точно аз да открия царства или републики банту…

Когато оставаха само две каси за отваряне, се появи непредвиденият плик, писмото. Де да бях го скъсал, без да го прочета. Не се престраших. Чак няколко дни по-късно се замислих как всъщност се бяха развили нещата тогава. Защо ли? Защото глупавото писмо така ме разстрои, че забравих двете каси неразпечатани. Не проверих съдържанието им и за малко да си ида мърцина по тая причина.

Посланието бе от моите отколешни съратници. Най-много ме ядоса, че всъщност нищо не казваше. Авторите му се бяха постарали да не зачекват истината, както и да не нарушават добрия тон. Не искаха да ми дадат повод за омерзение и тъкмо с това си намерение ме омерзяваха. Но най-гадното бе тяхната подмолна, настойчива решимост да ми внушат да си мълча. Безпокояха се единствено да не тръгна да върша тепърва против тях онова, което бях вършил някога заедно с тях. Не се отмятаха от съжалението си за моето отцепничество и дори предлагаха да ме реабилитират, ако реша да се върна. Наистина вярваха, че огорчението ми е резултат от несбъднати лични амбиции! Не писмо, а списък с низости. Така че ги наругах от девет хиляди километра разстояние. Ала не бях идиот. Въпреки гнева си проклех не хората, а чувствата, които все още ме свързваха с миналото. Бях пленник не на островчето, а на паметта си. А островното изгнание се дължеше на някогашната ми политическа дейност, която, странно съвпадение, започна на времето с едно писмо, за да приключи сега с друго.

* * *

Най-облагодетелстваните от съдбата ирландски сираци ги настаняваха в дома „Блакторн“. Англия гледа на сираците в Ирландия като на потенциална опасност, бунтовническо пушечно месо, та предназначението на „Блакторн“ беше да ни превърне в безобидни и послушни пролетарии. Главно моряци. Неслучаен занаят — чрез него подозрителните по рождение хем се натирваха в открито море, хем биваха заточени в английската флота, същински плаващ затвор. На по-надарените ученици в „Блакторн“ позволяваха да следват полувисше. Бидейки такъв, ми се удаде да стана „Специалист по морска логистика“ — един напълно посредствен СМЛ. Вярно, first class или първокласен, както пишеше в дипломата от Нейно кралско величество. Обективно погледнато, блакторновските педагози не бяха мракобесници. Преподадоха ни основите на океанографията и метеорологията. И на съобщителната техника. Това бе единственият плюс на английската окупация: колкото и голям католик да се пишех, предпочитах морза пред латинския език. Иначе британската наглост минаваше всички граници. Англия смята, че е в правото си да се отнася с населението на своите колонии като с псета. Отгоре на всичкото има безочието да предявява претенциите онези, на които подхвърля трохи от трапезата си, да са й предани. Товареха ни като матроси по корабите си, докато Ирландия търпеше крушение. Караха ни да се взираме в небето и да определяме времето, докато ограбваха времето и страната ни. През ум не им минаваше, че можем да се разбунтуваме.

Два пъти седмично отивах от „Блакторн“ до града, където се бях записал на курс по ирландски. В действителност уроците не ме интересуваха кой знае колко. Бяха прикритие, под което работех като свръзка за републиканците, та така и не напреднах в езика. С мен идваше едно момче на име Том. Страдаше от нелечима болест, което не му пречеше да притежава най-веселия характер в сиропиталището.

— Аз съм най-патриотичният туберкулозен в цяла Ирландия — обичаше да казва. И се смееше.

Пренасяхме депеши. Придвижвахме се на велосипеди и изглеждахме такива, каквито бяхме — бедни пансионери от „Блакторн“ на път към фолклорния си кръжок. Понякога ни спираше военен патрул, чиито униформи в цвят патешки дрисък нарушаваха тучната зеленина на пейзажа. Особено добре си спомням един сержант с телешки поглед.

— Стой! Преброй се! Колко скапани ирландци преминават? — ни спираше той, сякаш не знаеше да брои до две.

— Само ние — неизменно отвръщаше Том.

Пребъркваха ученическите ни раници и тетрадките по ирландски, вълнените ни шапки, дори обувките и три четвъртите ни чорапи. Никога нищо не намираха. Предполагам, че някой ни е издал. Веднъж се засякохме с патрула и веднага надуших нещо различно. Освен войниците и сержанта с телешкото изражение, имаше и един английски офицер. Изопнат като глътнал бастун, с прозрачносиви очи и нотка на жестокост в мекия глас. С две думи — типичният английски офицер.

— Стой! Преброй се! Колко скапани ирландци преминават? — попита сержантът както винаги.

— Само ние — отвърна Том.

— Не — обади се офицерът. — Вие и велосипедите.

Разглобиха ги на място. В кухата рамка на моето колело намериха писмото. Най-обикновен циркуляр на републиканците, в който се съобщаваше за отлагането на някакво тайно събрание. Беше им достатъчно.

Съдебният процес се проведе като театрален спектакъл. Перуките, пурпурните кадифени одежди на съдията, махагоновият подиум — всичко това заради две хлапета. С барокова пищност съдът се оправдаваше за присъдите, които щеше да издаде. На мен ми провървя незаслужено много. Наетият от „Блакторн“ адвокат пледира, че велосипедите са били два, а бележката — една, та по силата на обстоятелствата единият от обвиняемите не би трябвало носи отговорност. Това бе по-скоро увещание, вратичка, открехната пред снизхождението на съдията, отколкото защитна стратегия. Но постигна известен ефект. По онова време „Блакторн“ още се приемаше за образцова колаборационистка институция. Не желаеха да я компрометират с осъждането на младите й питомци и съдията всъщност имаше за цел само публичното ми унижение: попита ме какво имам да кажа по ирландския въпрос. С което ме подбуждаше към отстъпничество.

— Храня дълбокото убеждение, че Ирландия и Англия ще останат свързани вовеки веков с едни и същи изобари.

— Виждате ли, ваша чест? — импровизира адвокатът. — Отличен възпитаник на „Блакторн“, бъдещ специалист по морска логистика. Бива ли да допуснем една младежка волност да провали кариерата му?

Том бе по-краен:

— Според мен, ваша чест, и изобарите не са в състояние да привържат Ирландия към Англия.

На адвоката не му оставаше друго, освен да пледира, че Том е болен. Напразно. На мен, колкото да ми натрият носа, ми тръснаха глоба. А Том получи две години лишаване от свобода в Дебург, където умря от белодробна криза. Класическо положение в цивилизованите тирании. Двама праведници първо са заплашени с клада, сетне единият е спасен, за да се имитира нещо като милост, каквато всъщност липсва. Все едно: никога няма да забравя държането на Том на този процес. Заяви, че той е собственикът на колелото, тоест виновен. Беше наясно, че затворът ще го довърши, но след гледането на делото ми беше страшно сърдит — с шутовския си отговор бях рискувал да предизвикам гнева на съдията и да обезсмисля неговата самоотверженост.

— Аз съм най-туберкулозният патриот в цяла Ирландия — промени ден преди съда обичайната си фраза. Той бе хронично болен, аз щях да бъда по-полезен на каузата. Това емпирично разсъждение не подлежеше на обсъждане. Възприемаше тялото си като редови аванпост на общото дело, затуй нищо не му костваше да го пожертва. Том, както мнозина като него, гледаше на личната си орис като на оръжие: стигаше добре да се прицели. По него време благородството бе още една муниция. Видени отстрани, сигурно сме изглеждали просто две момчета с жълто около устата. Но за добрите поборници недостатък като незрелостта е задължително условие. Бяхме на деветнайсет.

Когато излязох от „Блакторн“, все още не бях навършил пълнолетие и ми назначиха граждански настойник. Настойниците обикновено бяха от бедни семейства и се полакомяваха за възнаграждението, което администрацията изплащаше на даващите подслон на завършилите младежи, докато си вземат хляба в ръцете. Съдбата отново ми се усмихна. Вярно, че можех да се справя в живота с дипломата си на СМЛ, но без този настойник щях да си остана бивш блакторновец и нищо повече.

Той бе чудата особа: франкмасон, астроном, добър преводач от руски и посредствен поет. От първия ден прозря непокорния ми нрав. И всичките му усилия незабележимо се насочиха към това, да предотвратят евентуалното ми присъединяване към републиканската армия. Не, той не беше колаборационист. Обичаше родината мълчаливо, а насилието възприемаше като акт на гражданско кощунство.

Не се съгласи да си търся работа, докато не приключих учебната програма, разработена от самия него. Упражненията, които ми даваше, бяха от любопитни по-любопитни. За съчиненията на политическа тема често предлагаше заглавия, като: „Основи на човешката глупост, върху които се крепи политическата власт на цезарите, царете, кайзерите и британския парламентаризъм“, „Избройте шест причини, поради които белгийците не заслужават да имат държава, и шест, поради които квебекчани заслужават. И обратното“, или „Сравнете историята на империята Мономотапа с кестен“. Но никога не говореше открито за Ирландия.

Не всички задания бяха писмени, повечето предполагаха самостоятелна практическа работа. Например да седя насред поляната точно шест минути и трийсет секунди, за което време да отбележа всички налични форми на живот в един малък правоъгълник, грижливо очертан с лентички и конци. В началото видях само трева, но полека-лека пред очите ми забъка невероятно разнообразие от лазещи, хвърчащи и ровещи гадинки. Всичко се оказа пълно с живот, дори вятърът, при това в една неописуема с думи съвкупност. Същият ден наставникът ми рече: „Имахте шест минути и трийсет секунди, сега опишете как си представяте трийсет и първата секунда.“ Под заглавие „Характеристики на наблюдавания правоъгълник“. По принцип, ако не успеех да се справя, той не ми слагаше слаба оценка, а ме задължаваше да повторя упражнението. До безумие, ако се наложеше. Въпросното съчинение ми отне три месеца. Повтарях ли, повтарях, докато един хубав ден просто не написах: „Единствената характеристика на правоъгълника са правите му ъгли.“

Последваха бурените в правоъгълника. Целта бе да го почистя внимателно. Нареди ми да отстраня ненужните растения и да отбера полезните. Ала аз никак не ги отличавах, та трябваше да се обръщам към него, преди да изскубна което и да било.

— Това не е бурен — казваше за някои, — от листата се правят отвари и запарки. И това не е — казваше за други, — дивите аспержи не само са ядивни, но са и превъзходни на вкус. И това не, как ще е бурен, като през май цъфти с вълшебни цветове?

Накрая остана само едно растение. За нищо не служеше, не криеше никаква тайна. Тъмни, заострени, отровни листа, твърдо и грозно стъбло. Той въздъхна:

— Добре, безобразно растение, но ако го изтръгнем, какъв смисъл биха имали останалите?

— Никакъв — отговорих аз.

— До какво заключение стигате тогава? Бурени не съществуват. Смятайте изпита си за взет.

Едно от упражненията се състоеше в това, да се следи произволна личност, по избор на ученика, в продължение на две денонощия и да се запишат всички нейни думи, становища, пози, маниери, интимни детайли и прочие. С детинска лукавост избрах него, той не се възпротиви, а в края на изпитанието ме накара да направя критична оценка на личността му. Казах, че след като опознаем някого задълбочено, става невъзможно да го съдим. „Смятайте изпита си за взет“ — отвърна.

Главното, на което ме научи, бе, че съществуват два вида отношение към света: за и против живота. И най-последният сред въглищарите може да избере живота, и най-прославеният сред литераторите — пътя на смъртта. Все едно кой кой е. Почина три дни след като навърших пълнолетие по закон. Прости се с мен на смъртното си ложе със спокойствието на човек, оттеглящ се от плодотворна дейност. Говореше ми за съсипващото го заболяване като критик за чуждо произведение на изкуството.

— Споделете нещо от вашите планове за бъдещето, друже мой — добави накрая.

— Как можете да говорите така, когато умирате? — го укорих аз, облян в сълзи.

— Какво ви кара да смятате, че хора като мен умират? — ме засече той.

Този ден и двамата напуснахме дома му, и двамата завинаги.

В известен смисъл всички усилия, които този човек хвърли за мен, се оказаха двойно безполезни. Книгите, които ме караше да чета като допълнение към упражненията и уж трябваше да ме калят за суровия живот, направиха бездруго нежната ми кожа още по-чувствителна. Той нямаше вина. Благодарение на него вече не бях младежът, излязъл от „Блакторн“. Но Ирландия си беше същата и в това той не играеше никаква роля. Каква е ползата, ако най-ясно виждащият от всички люде ти покаже слънцето някоя нощ? Педагогиката му бе насочена обратно на действителността. Така че аз прегърнах републиканската борба с всичката си безадресна обич, останала след загубата на Том.

В републиканското движение ръце имаше в излишък, липсваха мозъци. Макар и зелен, аз имах и образование, и екстравагантна хуманитарна култура. Ръководството предпочете да ми повери логистиката, вместо участие в преките сблъсъци. Винаги съм вярвал, че най-драматичните съдби ги пише иронията: специалистът по морска логистика от „Блакторн“, СМЛ first class, се превърна в специалист по подривна логистика, СПЛ, и то съвсем не посредствен. Не след дълго минах в нелегалност. Англичаните обявиха награда за всяка улика, която би помогнала да ме хванат. Първо ме оцениха на десет паунда. Сетне ги направиха петнайсет. Сетне трийсет и пет и петнайсет шилинга — неведоми са пътищата на английската счетоводна прецизност — и накрая четирийсет и пет. Срамота. Не успях да вляза в клуба на лидерите с глави, оценени над петдесет паунда. Не бях заслужил, предполагам. Не станах нито идеолог, нито стратег, а проста свръзка между водачите и бойците, пръснати из цялата страна. Но на този етап моето положение бе много опасно. Понякога се измъквахме от скривалищата си по плевните минута преди пристигането на англичаните, през прозорчето и на бегом. Една вечер дори откриха огън по нас, докато изчезвахме в далечината. Цялата нощ ни дишаха във вратовете. Благословени да са предците ни от стара Ирландия, осеяли пейзажа с каменни дувари: зад тях се скрих, в техните лабиринти изчезнах. Поредно доказателство за това, че във войните се сражават силите на настоящето и тези на миналото.

Като правоверни ирландци, след всяко поражение се заемахме с въодушевление да подготвяме следващото. Колкото и да е странно, именно това наше мравешко постоянство изтощи противника. Лелеяният ден настана. Ден, в който закрачих волно из Дъблин и осъзнах, че вече не нося униформа със защитен цвят, а цивилен костюм. Разликата не беше в дрехите, а в това, че вече не се страхувах. Англичаните си отиваха.

Както казах, лелеяният ден настана. После отлетя и пред мен се разкри тягостна картина. Ирландските управници проявяваха деспотизъм, симетрично подобен на английския. Прозрения като това обикновено не ни сполитат изневиделица — отказваме да ги приемем и те се наслояват постепенно. Ала каква бе разликата между Бъкингамския дворец и новото ни правителство? Нашите упражняваха властта с толкова прагматични, тиранични и нечовешки мерки, колкото който и да е английски генерал. Бяха се заинатили да увековечат порядъка, срещу който толкова бяха протестирали. За тях Ирландия излезе не цел, а сгоден случай да придобият властта. И тъкмо в това се съдържаше най-тежката непоследователност: Том, саможертвата на Том и всички като него.

Отечеството не е география, а проект за бъдеще. В нашия патриотизъм не битуваше убеждението, че ирландците и ирландките са по-добри от англичаните и англичанките. Или че ирландските картофи са по-хубави от английските. Не. На злините на британската империя искахме да противопоставим безгранично великодушие. Войниците на противника разглеждахме само като човешки заряди, направлявани от най-пъклените интереси на планетата. Нашата борба предполагаше едно по-извисено съзнание за свободата. Изгонването на англичаните трябваше да бъде първа стъпка към един различен свят, по-дружелюбен и равноправен. Вместо това ръководителите на нова Ирландия се ограничаваха да заместят имената на окупаторите със своите. Промениха цветовете на потисничеството и толкоз. Настъпи някаква гнусна несвяст — англичаните още не се бяха доизтеглили от Ирландия, а новото правителство вече стреляше срещу бившите си другари.

Как е възможно, се питах аз, след десетилетия, след векове война срещу Англия, да се възползваме от първата глътка свобода, за да се избиваме помежду си? Отде черпеше сили необхватната човешка способност за предателство на най-елементарните принципи? Отказах да приема малък пост в новата администрация. Не бях събарял всемогъщата Британска империя, за да издигна на мястото й умалено копие. От друга страна, не ми беше и до съюзяване с новите бунтовници. Гражданската война не е кауза, а бедствие: колкото и да е абсурдно, година след като британците напуснаха страната, вече имаше повече мъртви ирландци, отколкото за цялата последна война.

Никой не възнамеряваше да се радва на мира — нито новото правителство, нито старите бунтовници. Хора, за които бях готов да дам живота си, изведнъж се превърнаха в съвършено чужди. Преди мъжете криеха оръжие, сега оръжията криеха мъже. Най-мъчително ми бе да виждам огромното разстояние, което ме делеше от някогашните ми близки. Не можех да ги мразя. По-лошо: не можех и да ги разбера. Сякаш разговарях с извънземни. Моята родина никога не е била моя. А сега, когато бе на път да стане, се чувствах като чужденец. Една безсънна нощ се сетих за Том. Какво би сторил той? Като мен ли щеше да разсъждава? Би ли продължил да се бунтува, или би застанал зад новото правителство? На сутринта бях стигнал само до едно заключение: Том е мъртъв.

Не аз изоставих каузата, по-скоро тя ме изостави. Вътре в мен угасна нещо повече от вяра. Бях загубил надеждата във всичките й смисли и нюанси. Историята на Ирландия всякога е била история на бунта, на справедливия бунт при това. Щом пречистата ирландска кауза се беше провалила, надали друга бе в състояние да победи. Всичко свидетелстваше, че човечеството робува на невидим, но безотказно повтарящ се механизъм.

Оттук нататък на дневен ред стоеше единствено въпросът искам ли да остана в свят, организиран в спирали на насилие, където хорското нещастие нямаше край? Отговорът бе: не, никога вече, никъде. Затова избрах да потърся убежище в един свят без хора. Сега не бягах от закона. Бягах от нещо по-голямо, много по-голямо.

* * *

От Ирландия се прехвърлих на континента. Не знаех къде отивам, знаех само откъде идвам. От Франция в Белгия и оттам — в Холандия, с неясното намерение да скитам вечно, без цел и без посока.

До този момент не ми се бе случвало да разчитам на дипломата си. В Амстердам се намираше седалището на една международна корабоплавателна корпорация. Набираха персонал за всякакви отвъдокеански назначения. Записах се в един дълъг списък, но квалификацията ми на СМЛ и липсата на конкуренти скъсиха чакането. Отговорникът по персонала беше холандец с червени бузи, прорязани от лилави венички. Спешно му трябваше метеоролог. Закъде? Отначало избягваше отговора. По някое време усетих, че не е нужно аз да го убеждавам, че ставам за мястото — моят събеседник се мъчеше да ми втълпи, че то става за мен. Най-накрая показа острова с перленорозовия си нокът, започващ дълбоко навътре в плътта на пръста. Стори ми се, че нокътят греши: не виждах нищо — ни изрисувана повърхност, ни дори най-незначително петънце. А това бе картата на южния Атлантически океан в най-големия мащаб, с който разполагаха. Вторачих се в хартията. Островът се гушеше в пресечната точка на координатите. Затова не го бях съзрял — толкова бе малък, че паралелът и меридианът го бяха скрили под кръст от мастило.

— Голям ли е екипът, който работи там? — попитах.

— Боя се, че няма да имате кой знае колко оживен социален живот — рече чиновникът.

Моето единствено изискване бе името ми да не фигурира в никакъв регистър. Беше прието още преди да съм си довършил изречението. Като видя подписа ми на договора, чиновникът не можа да скрие радостта си. Реши, че ме е надхитрил.