Алберт Санчес Пиньол
Хладна кожа (12)

12

Коя е тя? Там, на фара, си задавах този въпрос безброй пъти. Когато ме обземаше желанието и след като я обладавах. Преди и след всяко нападение, при изгрев-слънце и при залез. Питах се всеки път, когато уморена вълна стигаше до нашите плажове: от балкона виждах морето, тази обширна площ, която винаги сме смятали за празна, и моето въображение впрягаше цялата си мощ, за да попита: Коя си, какво правиш тук?

Никога нищо няма да узная за нея. Бях осъден на това изначално невежество. Между нея и мен се простираше невъобразимо разстояние. Беше част от общество на жители на подводния свят. Въображението ми бе безсилно да си представи нейния свят, ежедневието и битовизмите, принципите, на които се крепеше съществуването му. Как можех да разбера конфликтите, които я противопоставяха на нейните съплеменници? Как бих могъл да разбера нейните разочарования и поражения? Никога не ще узная какво я е довело да се скрие на фара. Беше също толкова невъзможно, колкото и тя да разбере мотивите, довели тук един ирландец-дезертьор. Преди фара душата ми се беше движила по лъкатушни пътеки. И ако приемех вероятността, че тя е като мен, трябваше да приема също така, че нейният живот се е движил по равностойни, да, но безкрайно отдалечени пътища. Не знаех дори дали за тях съществува понятие като „любов“.

Започнах да се отнасям към нея с нежност, каквото никога преди не бях проявявал. Първият път, когато я обладах, беше чиста случайност, акт на отчаяние. Преди да я докосна, телесната й миризма ме отблъскваше. Също неокосмената глава, допирът и цветът на винаги влажната й кожа. А сега не можех да повярвам, че изобщо съм изпитвал подобни усещания. Вече нямах контрол над изблиците си на нежност. Не може да се отрече, в началото бе предумишлено: вярвах, че ако й покажа привързаност, ако я обичам, както бих постъпил с една жена, това ще е началото на взаимно сближаване. Вярвах, че ако има и най-малката чувствителност, ще схване огромната разлика между мен и Батис Каф. По този начин, мислех си, нейната най-човешка същност ще излезе на бял свят като пеперуда от пашкула. Не стана така. Без да го желая, аз й посвещавах все по-искрена страст, а тя не се трогваше. Забелязвах, че в мен расте нова любов, която фарът съчиняваше. Но колкото повече се доближавах до нея, толкова повече съпротива срещаше тази безпрецедентна любов. Преди да се любим, никога не ме гледаше в очите. А след това бе толкова невъзприемчива към усмивките, колкото и към милувките. Регулираше удоволствието с точността на часовник, който отбелязва часовете. И със същата студенина.

Ако извън фара понасяше тялото ми, вътре го превръщаше в призрак. Избягваше ме. Беше безполезно да се опитвам да привлека вниманието й. Имаше един допълнителен фактор: самият Каф. Когато той присъстваше, ставаше още по-необщителна, ако това беше възможно. Исках да се опитам да мисля за нея като за особено същество, подложено на специална тирания. Но щом се озовеше във фара, сред пушките и господаря си, отново се превръщаше в идиотка, смесица от послушно куче и саможива котка. И всичко онова, което ми се струваше, че съм видял, се превръщаше в мираж.

Тези дни вече не знаех къде е истината. Може би единствено се стремях да представя по-достойно влечението си. Може би исках да я издигна до моето равнище от страх да не би смъртта да ме сполети в диво състояние. От друга страна, аз се бях отказал от света и от всички човеци. И макар да ми изглеждаше невероятно, вътре в мен си пробиваше път мисълта, че, без да подозирам, тя е убежището, което бях търсил след бягството от Европа. Само когато я гледах, само когато я докосвах, само в тези мигове не съществуваха жестокостите на фара. И можах да установя, изумен от себе си, че не ме интересува нито дали е повече или по-малко като нас, човеците, дали е повече или по-малко жена. Лъжа е, че добрият Бог е отделил седмия ден за почивка. На седмия ден е създал нея и я е скрил от нас под вълните.

Както и да е, моите действия ставаха независими от мислите ми. Сега полагах извънмерни усилия, за да я обладая далеч от Батис. Веднъж я отведох в гората и после заспахме върху мъха. Този ден станаха очевидни неудобствата на една толкова гротескно тайна любов. И не само това.

Аз съм марионетка без конци, изчерпал съм дори и тези мускули на тялото си, за които не подозирах, че съществуват. Обръщам се в леглото от мъх със съзнание, реещо се из морни светове. Но когато ми се изплъзва една лека прозявка, усещам, че ръката й затваря устата ми и ме принуждава да онемея с решителността на вендуза от плът. Отварям очи. Какво прави?

Чувам отривиста германска песничка. Близо до нас кожените ботуши на Батис газят растителността. Търси дървен материал за ремонта на фара. Когато се появи подходяща жертва, брадвата я посича безмилостно. Опипва всяка находка, възхищава се на силата си и се смее сам. Мога да видя само краката му на четири дървета разстояние. Приближава се още малко и вече под ударите на брадвата върху телата ни се посипва дъжд от стърготини. Тя се държи възхитително спокойно. Нито диша, нито мига и ръката й ме моли да правя като нея. Подчинявам се. Тя има опит: колко ли пъти е трябвало да се маскира, за да не я забележат китове и още хиляди подводни опасности? Батис издава гърлени звуци, нещо като гаргара, изразяваща доволство. Отдалечава се с песен.

Няколко часа след това Каф се срещна с друг мъж. Влезе в помещението и седна срещу мен, разсеян. Не казах нищо. Той говореше на вечната си тема — за мунициите и повредените врати.

— Батис — прекъснах го аз, без да помръдна. — Те не са чудовища.

— Извинете?

Забавих се доста, преди да повторя.

— Не се борим срещу зверове, сигурен съм.

— Kollege! Този фар подлудява всекиго. А най-вече вас. Вие сте слаб, Kollege, много слаб мъж! Не всеки може да устои на фара.

Но аз вече не можех да го следвам. Нашите различия бяха два пътя, стигнали до кръстопът. Много уморен, поклатих отрицателно глава. Говорех бавно. Всяка дума имаше своята тежест.

— Не, Батис, грешите. Всичко приключва дотук. Трябва да им изпратим знак на добра воля.

— Май съм оглушал.

— Трябва да направим някакъв жест. Може би така ще разберат, че тази война не ни интересува. Сигурно вече е много късно. Но няма друг път.

Естествено, аз не можех да му разкажа цялата истина. Не можех да му кажа, че зверовете не разбират от тайни връзки, нито крият прелюбодейства. Не можех да му кажа, че всички негови аргументи немеят пред ръката, закрила устата ми. Поразсъждавах още малко, но той с един юмручен замах събори всички предмети на масата. Зениците на очите му се бяха смалили до иглен връх, по-черни от всякога.

Не искаше да ме слуша, изправи се. Нямаше нищо по-абсурдно от това масово избиване. Врагът не беше звяр и тази проста констатация не ми позволяваше да стрелям срещу тях. Какъв е смисълът да се избиваме? Защо трябваше да губим живота си на някакво мизерно островче в Южния атлантик? Нямаше разумен отговор. С жестове на ръцете си умолявах събеседника си да ме разбере.

— Напрегнете се малко, Батис. Причинили сме им много зло. Помислете за това — ние сме нашественици. Това е тяхната земя, единствената земя, която имат. А ние сме я окупирали с една малка крепост и въоръжен гарнизон. Не смятате ли, че е достатъчно основание, за да ни нападат. — Без да искам, се нервирах. — Аз не мога да ги укорявам за това, че се борят, за да освободят острова си от нашественици! Не мога!

— Къде бяхте днес следобед?

Тази неочаквана смяна на темата ме принуди да продължа по-смирено:

— Дремнах в гората. Къде искате да бъда?

— Да, разбира се — отвърна разсеяно. — Следобедна дрямка. Това ободрява. А сега се пригответе, стъмва се.

Протегна ръка и ми подаде моя ремингтон. Не го поех. Беше моментна реакция, следствие от предшестващия спор. Моят отказ го възмути. Но не каза нищо. Нито пък аз. Излезе на балкона и малко по-късно го последвах. Аз, невъоръжен, духах на ръцете си, за да се стопля. Батис гребна шепа сняг и ми го хвърли в гърдите:

— Вземете! — каза той. — Може пък да ги прогоните със снежни топки.

— Мълчете.

Тя пееше. От черната гора до нас достигаха железни гласове. Дълъг, продължителен и нежен вой. Нежност, която ни караше да примираме от страх. Батис зареди ремингтона си с много познатия щрак-щрак.

— Не стреляйте! — казах аз.

— Пее! — каза той.

— Не.

Думите на Батис изразяваха убеждението му, че съм полудял. Прошепнах:

— Не пее, разговарят. Слушайте.

Обърнахме глави. Тя седеше на масата. Гласът й стигаше до балкона и отвъд него. Струваше ми се, че долавям диалог между виковете отвън и нейната песен. Прожекторите не показваха нищо, освен снежинки, които падаха спираловидно от небето. Влязох в помещението. Когато се приближих към масата, тя спря да пее. Гората също млъкна.

Диалогът все още ехтеше в мен. Знаех само, че някои изрази се бяха повторили по-често от други. Думи като „индов“, нещо такова. И най-вече „Анерис“, или нещо подобно. Но всякакъв опит да се транскрибират тези звуци е обречен на провал, една неосъществима партитура. Моите гласови струни приличат на техните колкото четката прилича на цигулка. Въпреки това казах с много лоша имитация и голяма доза въображение:

— Анерис.

Тя ме погледна. Това ми бе достатъчно.

— Индов, Батис. Така наричат себе си — казах с голяма щедрост по отношение на звуците и моето тълкувание. — И тя си има име: казва се Анерис. Всяка нощ се любите с жена, наречена Анерис. — И заключих, понижавайки глас: — Казва се Анерис. Много красиво име, трябва да призная.

Батис ги беше свел до безименна маса. Аз смятах, че като им дадем име, неговият възглед неизбежно ще се промени. „Индов“, „Анерис“, няма значение. Думите, които съставях, почти измислях, бяха само неясно отражение на звуците, които те произнасяха. Но това беше по-маловажно от факта, че им отреждах определена самоличност. Естествено, постигнах точно обратното на това, което търсех. Батис избухна като бомба:

— Искате да говорите езика на жабоглавците? За това ли става дума? Тогава вземете техния речник! — И рязко хвърли към мен моя ремингтон, който прелетя разстоянието, което ни разделяше. — Знаете ли колко муниции ни остават? Знаете ли? Те са там отвън, ние тук вътре. Излезте и им дайте пушката! Ще се радвам да видя как го правите. Да, ще се радвам да видя как преговаряте с жабоглавците!

Не казах нищо, а той набра инерция. Размаха стиснат юмрук:

— Махайте се оттук, проклет ревльо! Заемете поста си на стълбищната площадка! Слезте долу, защитавайте вратата! Нали ме обвинявахте, че съм убиец? Убиецът сте вие! Убиец на наивници! Заради вас ще ни убият! Ще изядат плътта ни, ще изсмучат мозъка от костите ни и когато се наситят, ще се смеят на вашите кретенски идеи, там, на дъното на своя мокър ад! Махайте се от очите ми!

Никога не бях го виждал такъв. Бе възбуден, както в най-лошите ръкопашни боеве на балкона, за миг ме накара да се почувствам като някой от омразните му жабоглавци. В продължение на няколко секунди издържах погледа му. След това предпочетох да прекратя разговора. Не слушах. Излязох от помещението.

Това, което ме изненадваше у Батис, не бяха аргументите, а отношението. Логично бе да вземем предпазни мерки. Бяхме убили стотици. Не можехме да очакваме едно бяло знаме да разреши изведнъж всички проблеми. Но Батис като че ли погребваше всякакви преговори. Не искаше да чуе и дума по въпроса.

През останалата част от нощта не се случи нищо. През отвора на вратата видях няколко, съвсем малко, които избягваха прожектора. Там горе Батис стреляше побеснял и ги ругаеше на своя германски диалект. Беше много нервен. Летяха сигнални ракети, виолетови на цвят, съвършено ненужни. За какво можеха да му послужат тези фойерверки?

Постепенно се вглъби в себе си. Избягваше всякакъв контакт с мен. Когато вечер се налагаше двамата заедно да сме на пост, говореше, без да казва нищо. Говореше и говореше, както никога преди. По този начин насищаше обстановката с празни приказки, говореше, за да задуши разговора, избягваше единствената тема, която трябваше да обсъдим. Аз се стремях да упражня всичката възможна търпимост. Исках да вярвам, че рано или късно ще отстъпи.

Тъй като изобщо не можех да разчитам на помощта му, реших сам да предприема една инициатива. Щях да се радвам да участва. Но беше невъзможно да го привлека на своя страна. Най-голямата ирония бе, че самият Каф беше подсказал идеята. По време на спора спомена безумната възможност да предадем пушките си на индов. Точно това и направих. Предпазливо, разбира се. Отдавна за старата пушка на Батис нямаше муниции и поради това ни беше напълно безполезна. Един толкова практичен индивид като него не би тъгувал за безполезно оръжие.

Отправих се към плажа, където за първи път стъпих на острова. Знаех, че те често използват това място като отправна точка, когато излизаха от океана. Там забих пушката здраво в пясъка откъм приклада. Заобиколих я с кръг от големи загладени камъни — просто съоръжение, което разкриваше моите намерения. Може би ще разберат знака. Във всеки случай нямаше какво да губим.

* * *

Изнизаха се три дни и в интерес на истината трябва да се каже, че Батис не заставаше между Анерис и мен. Вярвам, че постъпваше така поради сложни причини. Той не умееше да се справя с важни дилеми. Естествено, подозираше нещо за отношенията ми с нея. Но подозренията му бяха много по-мъгляви, отколкото би могло да се очаква при създалите се обстоятелства.

Мъжете, отдадени на морето, са колкото груби, толкова и практични. От нашето съжителство и поради простия факт, че бях прочел повече книги от него, той заключаваше, че съм нещо като библиотекар не на мястото си. Явно единствената разлика между нас се състоеше в това, че в моята биография бе влязъл един много специален наставник, нищо повече. Но Батис споделяше това разпространено схващане, според което книгите са нещо като средство против плътските изкушения, и поради това беше убеден, че нашите влечения нямат пресечна точка.

Вероятно най-много го объркваше това, че аз не му оспорвах собствеността върху Анерис. Иначе би имало пиратски сбивания, където той би се чувствал на свой терен. Но аз никога не съм предявявал претенции към някаква си вагина. Това, което излагах пред него, бе по-висше, много по-висше: че врагът не е звяр. Един по-просветен човек би заключил, че тази идея е далеч по-опасна за неговите интереси, защото именно тя неизбежно ме сближаваше с Анерис. Той — не. Очевидността сломяваше дори първобитната логика на един Батис Каф, но резултатът не бе просветление, а срив. Тъй като отхвърляше постановката в нейната цялост, не можеше да се противопостави дори на онази част от нея, която го засягаше най-пряко. Неговият отговор бе да обърне гръб и да се преструва, че не вижда проблема.

Истината бе, че Батис бе подложен на двойно преследване. Сега го дебнеха както извън фара, така и вътре. Не може да се каже, че не бе способен да разбере действителността. Просто той нито желаеше, нито можеше да я приеме. Беше се приспособил към острова посвоему. Не отричам, че притежаваше морални принципи. Не беше убиец. Или не искаше да бъде. През тези дни повтаряше повече от всякога историята за италианеца, сбъркан със содомит, или обратното. Не ставаше дума за анекдот. Бяха фрагменти от минало, което не познавах, някаква злополука, неволно убийство, постъпки повече или по-малко случайни, които го бяха отхвърлили от обществото. Може би по този начин се е озовал на острова, като беглец от правосъдието. Това не ме засягаше. В края на краищата, да се питам дали Батис е добър или лош, беше съвсем маловажно. А и на този фар, бих могъл да го потвърдя, идваха само бегълци по един или друг повод. Работата беше там, че веднъж озовал се тук, на фара, в някакъв момент се е почувствал задължен да придаде някакъв смисъл на лудостта. Избра да мисли нощем и да избягва дните. Превърна противника в звяр и така замести конфликта с варварство и опонента — със звяр. Парадоксът се състоеше в това, че разумът му се поддържаше в равновесие благодарение на тази несъстоятелност. Битката за живот поглъщаше всичко. Поради мащабите на опасността се отлагаха обсъждания, които той не приемаше, защото ги смяташе за нелепи. А щом се укрепеше логиката му, всяко нападение я увековечаваше. Терорът на индовите бе негов естествен съюзник. Колкото повече индовите се приближаваха към фара, с толкова повече аргументи се въоръжаваше Батис. Колкото по-брутални ставаха нападенията им, толкова по-малко разсъждения заслужаваше нападателят.

Но аз не бях длъжен да го следвам. Всъщност това бе единствената човешка свобода, която ми оставаше там, на фара. И ако се докажеше, че не са зверове, редът, който си бе създал Батис, щеше да се разруши с повече насилие, отколкото криеха военните арсенали на цяла Европа. Това го разбрах по-късно. През онези дни виждах само един Батис Каф, който не разсъждава. Но кой не би променил гледната си точка, когато животът и бъдещето зависят от погледа, отправен към врага?