Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Pell Freda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Алберт Санчес Пиньол

Заглавие: Хладна кожа

Преводач: Мая Генова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Каталонски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Националност: Каталонска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-487-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4593

История

  1. — Добавяне

11

Катастрофата се стовари върху нас с допълнителното насилие на непредвидеността. Не бяха изминали и четирийсет и осем часа от времето на голямата касапница. Два дни, само два дни без нападение. Намирах се някъде из гората. Разхождах се въоръжен с молив и бележник и възстановявах календара. От много време не знаех точната дата на деня, който живеехме. Каф не го беше грижа, а аз на няколко пъти бях спирал да отбелязвам датите. През най-опасните периоди не слагах кръстче на приключващия ден, просто защото не вярвах, че ще настъпи следващият. А и цели страници от календара бях пресмятал по два пъти. Такъв бе случаят с един месец, от който бях дублирал всички дни: можех да проследя нервния почерк, сменил черния молив с червен, причина за объркването. Черният унищожаваше дните, като ги застрелваше с една линия. Но червеният сякаш не зачиташе валидността на зачертаването и започваше отново същия месец, ден след ден. В стил геометричен барок червеният се задържаше на всяка дата подробно, украсявайки цифрите, докато добиеха формата на капричо. Първи февруари бе дебнещо чудовище; втори — приклекнало чудовище, готово за скок; осми — планина от тела, покатерени по фара; единайсети — група в колона. Не си спомнях как съм стигнал до такава умствена несъстоятелност и сега не възприемах това като свое произведение. В началото, естествено, се зарадвах: ако бях забавил погрешка времето, значи моят кораб ще пристигне по-рано от очакваното. Но изчислението на моите грешки, на дните, зачертани два пъти, даваше резултат, точно противоположен на радостта: календарът казваше, че корабът е трябвало да се появи преди две седмици.

Какво би могло да се е случило? Нова световна война, спряла корабоплаването до приключването на военните действия? Може би. Но ако човеците сме склонни да виним големите масови убийства за собственото си нещастие — това повишава нашата стойност като личности, — то истината почти винаги се пише с малка буква. Аз бях последната песъчинка на безкрайния плаж, наречен Европа. Пушечно месо на предна позиция, анонимен патрул, поданик без владетел. Най-вероятно по вина на някой некадърен бюрократ, объркано досие или дребна небрежност са прибрали метеорологичната станция в грешна папка. Административната верига се беше скъсала на някое място — и толкоз. Аз не съществувах. Някакъв метеоролог, изгубен в околностите на Антарктида, о, колко фатално, каква страшна тревога за една международна корпорация! Съвсем сигурно е, че ръководството няма да ме включи в дневния ред на нито едно от своите заседания.

Спомням си как прелиствах нервно страниците и се опитвах да направя отново катастрофалните изчисления, които всички аритметики потвърждаваха. Спомням си черния нокът на моя показалец, нагоре-надолу, най-злочестият от всички счетоводители. Нищо, нищичко. Чувствах как се разстила отчаянието вътре в мен, един замък се сриваше в стомаха ми. Календарът бе приел смъртната присъда и ме уведомяваше, че съм обречен на доживотен затвор. Исках да умра. И все пак най-добрият начин да се забрави една лоша новина е да чуеш друга, още по-лоша. Възможно ли бе да има по-лоша новина? Да.

Не можех да повярвам на командата zum Leuchtturm!, която ме предупреждаваше откъм балкона. Усетих тревогата на Батис и чух изстрели, които надупчиха студената атмосфера, и нещо много деликатно се пречупи в мен. В началото не го осъзнах. Захвърлих молива и хартията и побягнах да спасявам живота си.

Дори не изчакаха да падне нощта. Появяваха се с първите светлосенки и обсадиха изгорелия и надупчен от шрапнели фар.

— Kollege, Kollege — викаше ме Батис и стреляше напосоки.

Стъпалата в гранитната скала бяха разрушени от експлозиите. За да стигна до вратата, трябваше да лазя на четири крака. Батис ме прикриваше. Прицелваше се в най-близките до мен чудовища. Появяваха се и изчезваха при всеки изстрел. Когато вече бях на два метра от укритието, страхът ми се превърна в бяс. Защо идваха отново? Бяхме избили стотици. А ето ги отново. Вместо да се скрия, затрупах с камъни най-близкия до мен. Грабех гранитни камъни и му ги хвърлях в лицето: един, два, три. Спомням си, че му крещях. Чудовището се закриваше с ръце. Отстъпи назад. А след това, нещо нечувано, той също ме замери с камъни! Всичко това беше ужасяващо и същевременно гротескно. Каф го ликвидира с един добре прицелен изстрел.

— Kollege! Влезте! Какво чакате?

Заех мястото си до него на балкона. Стрелях веднъж или два пъти. Не бяха много. Но ги имаше.

Отпуснах цевта. Присъствието им показваше, че всяко усилие е излишно. Каквото и да правим, те ще идват отново, винаги, повече, всички. За тях куршумите и барутът бяха като дъжд за мравките, природни бедствия, които те приемаха и които се отразяваха единствено на числеността им, никога на постоянството им. Предавах се, вдигах бяло знаме.

— Къде, по дяволите, тръгнахте? — скара ми се Батис.

Нямах сили да му отговоря. Седнах на един стол с пушката на коленете, ръцете на главата. Разплаках се като малко дете. Пред мен бе любимката. За разлика от друг път седеше на стол. Седеше, облегнала равнодушно половината от тялото си на масата. Както винаги, гледаше Батис, изстрелите, моя плач, нападението на фара, както зрител в музей разглежда картина на военна тема, от разстояние.

Бях показал смелост, енергия и интелигентност отвъд всякаква граница. Бях се борил с тях въоръжен и невъоръжен, на земята и в морето, в укрепление и на открито. И пак идваха всяка нощ, когато си поискат, безчувствени към гибелта. Батис продължаваше да стреля. Но тази битка вече не ми принадлежеше. „О, Боже мой — казах си аз, бършейки сълзите, — какво още би могъл да направи един разумен човек в моето положение, какво още? Какво би направил най-решителният, най-разумният от всички, което аз все още не съм направил?“

Погледнах влажните си от сълзи длани и любимката, любимката и дланите. Преди два дни плачеше тя, сега плачех аз. Плачът бе отпуснал не само тялото ми. Спомените ми полетяха без контрол — след като си поплачем, мислим по-свободно от всякога — и паметта ме отведе при една типична за моя наставник случка.

Веднъж бях застанал пред едно огледало, потънал в това така загадъчно самодоволство на юношите. Наставникът ми ме попита кого виждам. „Себе си — отговорих му, — едно момче.“ „Правилно — каза той. Сложи ми английска военна шапка на главата — кой знае откъде я бе извадил. — А сега?“ „Английски офицер“ — засмях се аз. „Не — прекъсна ме той, — аз не ви питам какво виждате, а кого.“ „Себе си — отговорих аз, — с английска шапка на главата.“ „Не съвсем“ — настоя той. Превръщаше всичко в едно от своите упражнения, понякога тъй дразнещи. Прекарах половин следобед с тази омразна шапка на главата. Не ми я свали, докато не отговорих просто: себе си, виждам себе си.

Двамата с любимката се гледахме през цялата нощ. Каф се бореше, а ние се гледахме от двете страни на масата и аз не знаех кого виждах, нито кой ме гледаше.

В края на нощта Батис се отнесе към мен с презрението, което заслужават дезертьорите. Сутринта излезе да се разходи или за нещо друго. Веднага след това аз се качих в жилището. Любимката спеше свита в един ъгъл на леглото. Гола, но с чорапи. Хванах я за китката и я накарах да седне на масата.

Следобед Каф видя пред себе си един трескав мъж.

— Батис! — казах аз, преливащ от ентусиазъм. — Познайте какво направих днес.

— Губили сте си времето. Трябваше сам да укрепявам вратата.

— Елате с мен.

Хванах за лакътя любимката и я поведох. Батис ме следваше. След като излязохме извън фара, я накарах да седне на земята. Той остана прав, невъзмутим.

— Вижте — казах.

Събрах под мишница една, две, три, четири цепеници. Четвъртата обаче нарочно оставих да падне. Разбира се, разигравах театър. Хващах цепеницата и друга ми се изплъзваше. Действието се повтаряше отново и отново. Батис ме гледаше посвоему, без да разбира, но и без да ме прекъсва. „Хайде, давай, давай“ — мислех си аз. Сутринта, докато Батис отсъстваше, бях направил този експеримент. Но сега не получавах резултат. Батис гледаше мен, аз — любимката, тя — дървата.

Накрая се засмя. Истината е, че беше нужно малко въображение, за да се приеме, че това е смях според нашите разбирания. Но беше. Първо заклокочи в гърдите. Все още държеше устата си затворена, но вече чувахме ясно звука. Произвеждаше го някакъв вътрешен отвор на ларинкса и до нас достигаха звуци. После разтвори устни. Наистина се смееше. Седеше със скръстени крака и разтърсваше глава от една страна до друга. С длани се удряше по вътрешната страна на бедрата. Ту придвижваше торса напред, ту обръщаше очи към небето. Гърдите й танцуваха в ритъма на смеха.

— Виждате ли? — казах аз триумфално. — Виждате ли? А сега какво мислите?

— Че моят Kollege не е способен да задържи четири дървета едновременно.

— Батис! Тя се смее! — направих пауза в очакване на реакция, която не идваше. Добавих: — Плаче. Смее се. До какви заключения стигате?

— Заключения? — викна той. — Аз ще ви кажа до какви заключения стигам! Смятам, че изтрепахме малко, много малко! Смятам, че се възпроизвеждат като бръмбари. Смятам, че скоро отново ще ни нападнат, но не като последните нощи, а с хиляди. И това ще бъде последната ни вечер на Земята. А вие се забавлявате, като размествате четири пръта като палячо на панаир.

Но аз мислех само за нея. Какво правеше там, на фара, с този троглодит? Всъщност знаех само повърхностно биографията й. Веднъж Батис ми каза, че я е намерил излегната на пясъка като някоя от медузите, които идват да умрат на нашите плажове.

— Никога ли не е пожелала да избяга? Никога ли не е напускала острова? — попитах аз. Батис не ми обръщаше никакво внимание. Настоях: — Вие често я биете. Сигурно се бои от вас. Но не бяга. А не й липсват възможности.

— Напоследък имате странни приумици.

— Да. Не мога да се освободя от една безумна мисъл — съобщих аз. — Представете си, че са нещо повече от подводни чудовища.

— Нещо повече от подводни чудовища… — произнасяше той, без да ме слуша, броейки мунициите, които намаляваха с всеки ден.

— А защо не? Може би под тези голи черепи има нещо повече от прости инстинкти. Ако е така — настоях аз, — бихме могли да се разберем с тях.

— А аз мисля, че трябва да вържете по-изкъсо въображението си — прекъсна ме той и зареди пушката с предумишлена театралност.

Не печелехме нищо от спора и аз предпочетох да си спестя една полемична вечер.

* * *

Наистина, нападенията не бяха чести. Любимката не пееше и това ни вдъхваше относителна сигурност. Но не можехме да се залъгваме. Нашите сетива се бяха изострили. Битките на фара ни бяха направили специалисти в едно познание, колкото невидимо, толкова и осезаемо. Развълнувано море; вълни с цвят на патладжан; влага във въздуха, така сгъстена, че по небето можеха да плуват китове. Неща, които не би трябвало да означават нищо, но които, без да можем да свържем причина и следствие, ни показваха, че наближава страшният съд. Че под вълните се струпваха сили и този път нашият намалял арсенал не би могъл да ги спре.

Всичко говореше за приближаването на смъртта. И може би точно поради това отново престъпих нормите с любимката, защото всичко губеше значение. Не ми бяха нужни много предпазни мерки, за да се скрия от Батис. Смъртта всеки момент щеше да се спусне на нашия остров, нашата смърт, и това беше достатъчно този мъж да се вглъби в своя вътрешен свят. Губеше времето си в непрактични, но трудоемки дейности. Бягаше от действителността чрез дребни поправки на вратата или дълги преброявания на малкото куршуми, които ни оставаха. Познаваше ги всеки поотделно, както селяните познават кравите си, и дори им даваше имена. Куршумите, които му изглеждаха по-красиви (не знам по какъв признак ги различаваше), увиваше в копринена кърпа и ги прибираше отделно. Развързваше възела и отново ги броеше. Притворил очи, ги посочваше с пръст, сякаш никога не бе сигурен за съответното име. Той знаеше, че неговата задълбоченост в подробностите ме влудява и че за да се избегне напрежение в отношенията, често се отдалечавах от фара. По време на тези дълги отсъствия прелюбодействах с любимката. В къщата на метеоролога, но най-вече в гората, да не би Батис да се появи ненадейно.

Та през тези дни на бавна агония отношенията ми с Батис бяха откъслечни. Още по-лошо: обстановката във фара стана особена по един неуловим начин. Проблемът не беше в това, което си казвахме, а в това, което вече не си казвахме. Все още не се решаваха да ни екзекутират и усещах нужда умът ми да е зает с работа. Спомних си за книгата на Фрейзър.

— Знаете ли къде е книгата на Фрейзър? От два дни я търся и не я намирам.

— Книга ли? Аз не чета книги. Това е работа за монаси.

Не му повярвах. Защо лъжеше? Толкова ли неприязън събуждах у него, та дори ми препречваше достъпа до едно философско четиво? Батис, който посвоему можеше да бъде много дипломатичен, ми нанесе удар, както си седеше на стола:

— Искате книги? Имате нужда от развлечения? Вие сте млад. Може би трябва да хванем някоя жива жабка.

И ми отправи едно крайно неприятно иронично подобие на усмивка. Подозираше ли нещо? Не. Целеше единствено да ме нарани. Освен това ми каза да напусна помещението, защото искал да се сношава с любимката. Аз не исках да си отивам.

— Последното нещо, което може да се каже за този остров — отвърнах аз, — е, че предлага скучна среда. Защо не направите усилие да я облагородите? Вероятно изходът от нашите неволи е под носа ни.

Той сдържа саркастичната си реакция.

— Нима? — скръсти ръце и много бавно допълни: — Обяснете ми тогава. Напредват ли вашите усилия? Какви точно умения й преподавате? Френска кухня? Китайска калиграфия? Или е достатъчно да жонглира с четири дървета?

Заблуждаваше се. Въпросът беше не в това, на което можехме да я научим, а какво ние можем да научим от нея. Най-лошото бе, че всъщност нищо не се беше променило. Постъпвахме като пейзажисти, които рисуват бурята с гръб към хоризонта. Нужно беше само да обърнем глава, нищо повече.

Всички очи гледат, малко забелязват, още по-малко виждат. Сега я гледах в търсене на човешкото в нея и виждах жена. Ни повече, ни по-малко; ни по-малко, ни повече. Това, което събаряше стени, бяха незначителни неща: тя се усмихва, тромава е по природа, не понася, когато я следвам и преследвам, кляка, за да пикае. Жена, която споделя тази толкова европейска идея за смешното у другите. Ама че съм и аз, още я съдя с критерия на дете, което не познава нормите на възрастните. Преди съжителствах с животно и всяка цивилизована постъпка се свързваше с опитомяването. Всеки нов ден до нея, всеки час внимателно наблюдение скъсяваше разстоянията с чудодейна бързина. Това, което бе само присъствие, се превръщаше в съжителство. И колкото повече общувах с нея, толкова повече ме задължаваше да я възприемам посредством спокойното ежедневие. Превръщаше сетивата в чувствителни инструменти и като я виждах по всякакъв друг начин, освен като животно, мястото на действието се преобразяваше сякаш под въздействието на вълшебна напитка. А тя принадлежеше на онзи свят. Тя беше те.

Всички очи гледат, малко забелязват, а още по-малко виждат. Още една нощ сме на балкона, наполовина прикрити от падащия сняг. Преди не бих могъл да видя планини от мрамор, сега различавам песъчинки на хоризонта. По време на едно от по-несъществените нападения през тези дни, когато поставиха на изпитание последните ни възможности за защита, Батис рани един от тях, от по-дребните. Четирима други му се притекоха на помощ. О, Боже мой. Онова, което тълкувахме като треска на канибали, се оказа усилието на смелите, които рискуват, за да спасят братя по оръжие под вражеския огън. Аз мразех най-вече този предполагаем канибализъм, тази жажда да се поглъща мърша, още преди тялото да е мъртво. Колко ли пъти бяхме стреляли по индивиди, които желаеха единствено да спасяват братя?