Серия
Какво направи Кейти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Katy Did Next, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Девета глава
Римски празник

— О, господи! — каза мисис Аш, като сгъна писмата си и ги остави настрана. — Иска ми се онова семейство Пейдж да се махне от Ница и изобщо да не припарва там, където са фрегатите.

— Защо! Какво има? — попита Кейти и вдигна поглед от дългото писмо, което Кловър й беше написала.

— Нищо, само дето онези дами още не са тръгнали за Испания, а казаха, че ще ходят. Нед непрекъснато се вижда с тях — отвърна мисис Аш кисело.

— Но, скъпа Поли, какво значение има? Не са казали точно кога ще отидат, нали?

— Не, но предпочитам да знаех. Не че Нед е такъв глупак, та да си загуби ума по тази префърцунена Лили! — Тя се изсмя на собствената си нетактичност и добави: — Но не трябва да я обиждам, защото ти е братовчедка.

— О, няма нищо — каза Кейти весело. — Но, Поли, скъпа, наистина, не разбирам защо бедната Лили толкова те притеснява.

Стаята, в която говореха, беше на най-горния етаж на хотел „Дел Мондо“ в Рим. Беше голяма, с много прозорци. Мисис Аш не бе успяла да наеме самостоятелна всекидневна поради наближаващия фестивал, за който идваха много чужденци, но и тази стая вършеше работа. Беше достатъчно просторна, въпреки че в единия ъгъл имаше малко легло, полускрито зад параван, бюро, стойка за простиране, както и една закачалка, на която висяха роклите и палтата на Кейти. Останалата мебелировка се състоеше от едно канапе и фотьойли, подредени около една камина и кръгла маса с книги и лампа на нея. Всъщност, бяха уверили мисис Аш, че при тези обстоятелства трябва да се радва и на тези стаи. Това беше и извинението и за не особено добрата храна, за лошото обслужване в хотела и за четирите етажа, които ги деляха от столовата.

Нашите пътешественички бяха в Рим само от четири дни, но вече бяха видели много интересни неща. Разгледаха великия римски форум, от който бяха останали само мраморния под и изпочупени колони. Посетиха Колизеума, който по това време още беше обвит в бръшлян и други увивни растения, а сега е чист, оплевен и лишен от тогавашната си живописност. Видяха баните на Каракала, храма на Янус, катедралата „Свети Петър“, Ватикана. Ходиха извън града до „Вила Памфилия“ да си наберат лилави и червени анемонии и отидоха до английското гробище да видят гроба на Кийтс. Минаха по магазините и бяха на прием у американския посланик — накратко, както повечето хора, които идват за пръв път в Рим, свършиха два пъти повече неща, отколкото позволяват разумът и опитността.

Романтичната по природа Кейти бе зашеметена от стария град — столицата на света, както с право може да се нарече. По пътя им непрекъснато изникваха безбройни, неочаквани красоти. Тук имаше прелестен фонтан със скулптури на коне, нимфи и тритони, които държаха чаши и рогове, от които бликаше бяла пяна високо във въздуха и падаше като порой в мраморното корито на фонтана. Там имаше порта с арка с ажурна украса, фина като дантела — останка от езически храм, подмятана от вълните на времето и изхвърлена на пустия бряг на настоящето. Или пък параклис на кръстовището на три улици, където една бледа лампа светеше над скулптура на Мадоната, до която в каменна ваза аленееше свежа роза. Или огряна от слънцето тераса на някой хълм, претъпкана с карети с красиво облечени хора, а под тях целият Рим беше в лека мъгла, могъщ, великолепен. Или пък изящни стълби с масивни парапети и колони, по които стояха хора със странни костюми, в странни пози, като че ли излезли от някоя картина, но всъщност бяха модели, чакащи някой художник да ги наеме. „Няма значение какво точно виждам — мислеше си Кейти, — някакъв зид, на който има китка кафяви и оранжеви шибои, или сергия за зеленчуци, отрупана с къдрави марули, подредени като венци с мънички кратунки и алени чушки за красота, това беше Рим, различен от което и да било друго място — по-внушителен, по-интересен, десет пъти по-мистериозен от всеки друг град.“

Този факт й беше успокоение за всичко — за бълхите, за мръсотията, за особените неща, които им поднасяха за ядене и още по-особените миризми, които трябваше да понасят! Тези неща не бяха толкова важни, колкото огромната наслада, новооткритият свят и новите мисли и усещания.

Единствената пречка пред нейното щастие беше, че малката Ейми напоследък не изглеждаше добре. Беше настинала по пътя от Неапол към Рим и въпреки че не беше болна, по тази или някаква друга причина, беше бледа и слаба. Майка й каза, че расте бързо, но това не обясняваше тъжните очи на детето и чувството на умора, от което непрекъснато се оплакваше. Мисис Аш започна тревожно да говори как трябва да съкратят престоя си в Рим и да отведат Ейми във Флоренция при по-добър климат. Но междувременно наближаваше карнавалът, който не трябваше да изпуснат за нищо на света. При мисълта, че може да се наложи да го видят съвсем набързо, мисис Аш и Кейти се опитваха да свършат още повече неща. Дните им бяха изцяло заети със забележителности и минаваха неусетно. Понякога вземаха Ейми с тях, но в повечето случаи я оставяха в хотела под грижите на една мила камериерка — германка, която говореше английски доста добре и която Ейми много харесваше.

— Мраморните неща са толкова студени, а старите, изпочупени колони ме натъжават — обясняваше детето. — Мразя просяците, защото са мръсни, а от стъпалата ме заболява гърбът. Предпочитам да остана с Мария и двете да отидем на покрива, ако нямаш нищо против, мамо.

Покривът, който Ейми си беше избрала за място за игра, покриваше целия хотел. Бяха го превърнали в градина, като го бяха застлали с дребен чакъл, сложили рамки с бръшлян тук-там и саксии с портокали, зокуми, здравец и карамфили по парапетите. Най-странното бе, че за парапета бе вързано едно питомно еленче, незнайно как попаднало в Рим. Ейми обичаше да си играе с него и докато майка й и Кейти бяха навън, тя съвсем не скучаеше с компанията на еленчето.

Кейти тичаше на покрива веднага щом се приберяха от дългото разглеждане на забележителности. Години след това тя си спомняше как се радваше Ейми, като я видеше. Склоняваше малката си главица на гърдите на Кейти и я прегръщаше силно няколко минути, без да каже дума. Когато говореше, винаги ставаше дума за стаята или за градината. Никога не питаше къде е била Кейти или какво е направила. Като че ли и не й беше интересно да мисли за това.

— Щях да съм много самотна, ако не беше милото ми еленче — каза тя веднъж на Кейти. — Толкова е сладко, че не ми е много мъчно за вас с мама, когато си играем с него. Нарекох го Флорио — много хубаво име, нали? Много по-хубаво ми е да стоя с него, отколкото да ходя с вас насам-натам, в онези църкви, в които мирише лошо и навсякъде подскачат бълхи!

Така че Ейми си стоеше в хотела кротко с еленчето, а мисис Аш и Кейти бързаха да видят каквото могат, преди да е станало време да тръгват за Флоренция.

Кейти усети един от „моментите“, заради които бе дошла в Европа, когато застана за пръв път на балкона над „Виа дел Корсо“[1], който мисис Аш беше наела заедно с някои нови познати от хотела, и погледна надолу към тълпата на току-що започналия карнавал. Тясната улица беше препълнена с всякакви хора. Някои бяха маскирани, други не. Имаше дами и господа с модни дрехи, селяни в шарени костюми, развълнувани туристи с високи шапки, клоуни, шутове, дяволи, монахини. Повечето хора си бяха сложили домино във всякакви цветове — червено, бяло, синьо, черно. Над тълпата балконите бяха разцъфтели като градина с рози — от тях надничаха красиви лица с дантелени воали и шарени шапки. Навсякъде имаше цветя: на венци по входовете на къщите, по сбруите на конете, в ръцете на дамите и в илиците на мъжете, а цветарите вървяха нагоре-надолу по улиците с големи подноси виолетки, карамфили и камелии. Въздухът беше изпълнен с говор, смях и виковете на продавачите, които хвалеха стоката си — сладкиши, плодове, фенери и конфети. Пред всеки балкон имаше провесени кутии, пълни с тях. Загребваха конфетите с тенекиени черпаци и ги хвърляха във въздуха. Всеки носеше на лицето си или в ръка маска против този безспирен бял дъжд и не след дълго въздухът се изпълни с фин прах, който надвисна над Корсо като мъгла и пълнеше очите, носовете и дрехите с дразнещи прашинки.

Точно когато Кейти и мисис Аш пристигнаха, под балкона мина карета, забулена с копринени драперии. Следваше я огромна платформа, върху която беше поставена цяла къщичка. В нея стоеше мъж, а пет слуги непрекъснато му подаваха конфети и той щедро ръсеше тълпата. После премина истински кораб с платна, само че на колела, с екипаж, облечен в британски моряшки униформи. Върху следващата платформа имаше група весели маскирани хора, които пееха и танцуваха. Зад тях препускаха красиви циркаджийски коне с алени сбруи и червеникавокафяви със сини сбруи, яздени от дами, облечени с костюми от бледозелено кадифе със сребърни нишки или синьо кадифе със златни нишки. Следваше една клетка за птици, която беше точно копие на катедралата „Свети Петър“, и в която беше затворен стар, самотен папагал. Това изобретение явно имаше политическа насоченост, защото едни го освиркаха, а други — аплодираха, докато минаваше. Цялото шествие беше като шарен сън с бързо менящи се картини. Кейти стоеше със зяпнала уста и ококорени очи. Беше зашеметена от ярките образи, които вижда.

От унеса й я изтръгна облак конфети. Един англичанин от съседния балкон много любезно се възползва от нейното замайване и хвърли черпак конфети върху нея. Склонността към груби шеги на някои недодялани хора се изостря от всеобщото настроение. Кейти се изтупа доколкото можа, след което се скри зад маската си. Един пъргав американски младеж размени мястото си с Кейти, при което стана мишена на същия англичанин. Младият американец обаче, тренирал тенис и атлетика в колежа, оказа сериозен отпор. Той хвърляше конфетите и отбягваше насрещните удари с такава сръчност, каквато англичанинът не притежаваше. Всяко попадение на американеца и всеки удар, от който се спасяваше, бяха аплодирани от зрителите на това състезание.

Точно срещу тях, от другата страна на улицата, имаше един балкон, покрит с бяла коприна. На него беше седнала дама, която явно беше важна особа. През пет минути прислужниците въвеждаха при нея или някой офицер с красива униформа, или някой държавен служител с много ордени и звезди. Всички й се покланяха с най-голямо уважение и след кратък разговор се оттегляха, като й целуваха ръка. Дамата беше много красива, с блестящи черни очи и тъмна коса, върху която с диамантени звездички беше прикрепена дантелена мантиля[2]. Роклята й беше бледосиня на бели цветя и като цяло, както Кейти писа после на Кловър, приличаше на онези красиви принцеси, на които си играеха като малки.

— Чудя се коя ли е тя — каза тихичко мисис Аш. — Много е красива. Непрекъснато поглежда към нас, Кейти. Знаеш ли, мисля, че си й симпатична.

И сигурно беше така, защото точно в този момент тя обърна глава и каза нещо на един от лакеите, който веднага остави нещо в ръката й. Беше малка, лъскава бонбониера. Дамата се изправи и я хвърли право към Кейти. Уви! Тя се удари в ръба на балкона и падна долу на улицата. Едно опърпано селско момиче с червена блуза я взе и погледна изненадано към небето, като че ли беше убедена, че кутийката е паднала оттам. Кейти се наведе да види какво е станало с бонбониерата и изигра малка пантомима на съжаление и отчаяние пред дамата отсреща, която се разсмя, взе друга бонбониера от слугата и я хвърли, този път по-точно — кутийката падна право в краката на Кейти. Беше позлатена кутийка във формата на мандолина, с кръгли захарни бонбони в нея. Кейти изпрати на дамата въздушна целувка в знак на благодарност за красивия подарък и й хвърли една китка рози, които случайно носеше. След което основното забавление на красивата непозната стана да хвърля бонбони на Кейти. Понякога улучваше, понякога не, но преди следобедът да свърши, Кейти бе събрала доста сладкиши и други подаръчета — рози, захаросани бадеми, красива кутийка за бижута, друга във формата на подкова, една миниатюрна гондолка и най-красивото от всички неща — малка арфа от слонова кост с лакирани виолетки вместо струни. Тя нямаше какво да предложи в замяна на тези подаръци, освен няколко бонбона, завързани с шарени панделки. Дамата отсреща ги хващаше много умело, почти не пропускаше, и всеки път пращаше на Кейти въздушна целувка в знак на благодарност.

— Не е ли невероятна? — каза Кейти с блеснали очи. — Виждала ли си някога по-красива жена, Поли, скъпа? Аз не. Ето, купува онези птички, за да ги освободи, сигурна съм!

mantila.png

Така си беше. Един продавач на чучулиги й подаде с помощта на една дълга тояга клетка, пълна с малки птички затворници и „дамата на Кейти“, както вече я наричаше мисис Аш, плати всичките. След което отвори вратичката на клетката и с най-милото изражение на лицето си подкани птичките да отлетят. Клетите създания се страхуваха и се колебаеха, като в началото не знаеха какво да правят със свободата си. Най-накрая една от тях, най-смелата, подскочи до вратата и с весело чуруликане полетя право нагоре. После другите я последваха и всички се изгубиха от погледа на нашите дами.

— Ти си ангел! — извика Кейти, като се надвеси над парапета на балкона и целуна импулсивно двете си ръце. — Никога през живота си не съм виждала по-мил човек от теб. Поли, мила, мисля, че карнавалите са най-очарователното нещо на света. Толкова се радвам, че ще продължи цяла седмица и че можем да идваме всеки ден! Колко ще се зарадва Ейми на бонбоните! Дано моята дама да е тук и утре.

Изобщо не й минаваше през ум, че повече няма да стъпи на този балкон! Не можем да предположим какво ни очаква, докато бъдещето не наближи толкова много, че не може да не го забележим, да си затворим очите или да обърнем гръб!

На следващата сутрин, още на разсъмване, мисис Аш почука на вратата на Кейти. Беше по пеньоар, а очите й бяха големи и тревожни.

— Ейми е болна — извика тя. — Цяла нощ е с температура, тресе я и казва, че ужасно я боли глава. Какво да правя, Кейти? Веднага трябва да повикаме доктор, а не познаваме никого тук.

Кейти седна в леглото безмълвна и замаяна от лошата новина. След кратък размисъл вдигна енергично глава:

— Ще напиша бележка на мисис Сандс — каза тя. Мисис Сандс беше съпругата на американския посланик и беше сред малкото хора, с които се бяха запознали в Рим. — Нали помниш колко беше мила онзи ден и колко симпатична ни стана. Тя отдавна живее тук и би трябвало да познава всички доктори. Не мислиш ли, че това е най-доброто, което можем да направим?

— Да, наистина — каза мисис Аш с по-обнадежден глас. — Как не се сетих… но бях толкова объркана, че не можех да мисля. Напиши бързо писмото, моля те, мила Кейти. Аз ще звънна на прислугата и ще се върна при Ейми.

Кейти написа бързо писмото. Отговорът пристигна само след половин час и към десет часа препоръчаният доктор дойде. Доктор Хилари беше тъмен, дребен италианец; майка му била шотландка и той говореше английски много добре — за голямо успокоение на мисис Аш, която не знаеше нито дума италиански, само малко френски. Докторът премери пулса и температурата на Еми. Не каза нищо определено, само написа рецепта и каза, че ще дойде пак малко по-късно и тогава ще може да каже по-точно какво й е.

Кейти много се разтревожи. Дори не стана дума да гледат карнавала. Бяха твърде притеснени, за да мислят за това. Кейти се опитваше да си спомни всички лекове, за които някога е чувала — какво трябва да се направи най-напред, какво трябва да се прави после — и обиколи магазините да намери пухена възглавница, защото Ейми непрекъснато повтаряше, че иска такава. Възглавниците в римските хотели са, общо взето, натъпкани с вълна и са много твърди.

— Няма да лежа на тази отвратителна възглавница — оплакваше се клетата Ейми. — Има тухли в нея. Боли ме врата. Махни я, мамо, дай ми една мекичка американска възглавница. Не искам да лежа на тази и секунда повече. Чу ли, мамо? Махни я!

Докато мисис Аш успокояваше Ейми доколкото може, Кейти хукна да търси възглавница. Оказа се, че пухените възглавници са почти невъзможен лукс. Най-накрая, след дълго обикаляне по магазините, тя купи една надуваема възглавничка, една малка квадратна пухена възглавничка и една голяма стара пухена възглавница, която беше останала в магазина след някаква разпродажба и очевидно бе стояла в ъгъла на магазина с години. Кейти купи една нова бархетна калъфка за старата възглавница и Ейми се поуспокои. Вечерта състоянието й се влоши и когато доктор Хилари дойде на следващия ден, бе принуден да изрече ужасяващата диагноза „римска малария“. Ейми щеше да получи криза — лека, надяваше се той — но реши, че е по-добре да им каже истината, за да са подготвени.

Мисис Аш крайно се притесни от тази диагноза и известно време не знаеше какво да прави. Кейти, за щастие, запази самообладание. Беше обмислила възможните диагнози и беше предположила какво трябва да се прави „в такъв случай“. О, това съдбоносно „в такъв случай“! Тя поговори с доктора, в резултат на което Кейти потърси съдържателката на хотела и без да споменава от какво точно е болна Ейми, нае няколко току-що освободени стаи, които бяха в края на коридора и малко по-отдалечени от останалите наематели. Имаше една голяма стая с ъглови прозорци, от която се влизаше в друга, по-малка, и трета, още по-малка до тях, където или щяха да оставят багажа, или да настанят Ейми.

Кейти свърши всичко това без да се консултира с мисис Аш, която беше като вцепенена и седеше, втренчена в Ейми и само отговаряше:

— Разбира се, скъпа, както кажеш.

Кейти подреди стаите според собствените си представи за комфорт и хигиеничност, които бе научила от малкия си наръчник за медицински сестри. Поръча да махнат почти всичко от по-голямата стая — килима, завесите и повечето мебели, да изтъркат и дезинфекцират пода и да преместят леглото от стената, за да минава свободно въздух около него. Кейти се постара да направи малката стая колкото може по-удобна за мисис Аш, като сложи там най-мекото диванче и най-хубавия матрак, които намери, защото си даваше сметка, че мисис Аш силно ще се изтощи, ако болестта на Ейми се окаже по-сериозна. Когато всичко беше готово, пренесоха Ейми, както беше в одеялата си, в новата стая и я сложиха на чистото легло, с меки възглавнички около нея. Кейти, която ходеше напред-назад и пренасяше дрехи и книги и пълнеше чекмеджета, усещаше, че може би се готвят за голямо изпитание на съдбата.

На другия ден вече беше очевидно, че имат нужда от медицинска сестра и следобед Кейти излезе, нае една карета и отиде да търси такава. Имаше списък с имена и първо посети английските сестри, но те всички бяха заети и тя поръча на кочияша да кара към един манастир, където се надяваше да намери сестра.

Пътят минаваше през „Виа дел Корсо“. Карнавалът, с цялата веселба, бе така далеч от мислите й, че за момент Кейти остана учудена, че се намира сред някаква шарена тълпа. Имаше толкова много хора, че кочияшът се принуди да спре конете и да изчака малко.

Покрай каретата минаваха същите маски, същите шарени селски костюми, които й бяха направили толкова силно впечатление с красотата и настроението си само преди три дни. Въздухът бе все така изпълнен с шеги и смях, но очарованието на карнавала бе изчезнало за нея. Чувството на вледеняващ, отчайващ страх, което я беше обзело, бе убило способността й да се радва. Мрачните страхове и угрижеността, които изпълваха сърцето й, караха веселия говор и смехът на тълпата да звучат грубо и коравосърдечно. Ярките цветове контрастираха с нейната потиснатост, не искаше да ги вижда. Тя се облегна назад в каретата и притвори очи.

Сепна се от един порой конфети. Изглежда нямаше да има спасение от тях, докато не свърши карнавалът.

Кейти отърсваше праха от себе си, доколкото може, когато чу някакъв шум близо до ухото си, при което тълпата се разсмя и привлече вниманието й към задната част на каретата. Един маскиран мъж, облечен в алено като дявол, се бе покачил зад нея. Тя го погледна и поклати глава, но той също поклати глава и продължи да говори и да прави гримаси; наведе се над нея, докато демонската му маска почти се опря в рамото й. Кейти внезапно осъзна, че няма друго спасение, освен да прояви чувство за хумор. Спомни си, че в пазарската й чанта бяха останали един-два от карнавалните бонбони, извади ги и му ги подаде с надеждата така да се отърве от него. Дяволът захапа единия бонбон, за да се увери, че е от захар, не от вар, а тълпата се смееше по-силно откогато и да било; след което, явно доволен, той произнесе пред Кейти една кратка реч на италиански, като говореше много бързо. Кейти не разбра нищо; той й целуна ръка, скочи от каретата и изчезна в тълпата за голямо нейно успокоение.

Тогава кочияшът съзря една пролука и се възползва. Прекосиха „Корсо“, виковете и шумът на карнавала останаха зад тях; отново беше тихо и те продължиха бързо напред. Кейти, след като изчисти и последната прашинка вар, изтри и няколко сълзи от страните си.

Спомни си една сентенция, която беше чела някъде: „Колко шумно се търкалят колелата на чуждата радост, когато сърцето ти скърби!“ и си даде сметка колко истина има в това.

В манастира се отнесоха мило с нея и й обещаха да пратят сестра на другата сутрин, с уговорката, че ще се връща през ден да спи и да си почива. Кейти беше благодарна на каквато и да е помощ и изобщо не възрази. Отпътува обратно към хотела, силно впечатлена от вида на монахините — с чисти, бледи лица, изпълнени с покой и смирение.

Сестра Амбродегия, която дойде на следващата сутрин, не беше точно такава. Беше дребна, пълна жена, с розови бузи и сериозни очи, а във формата на устата и брадичката й личеше инат. Скоро се оказа, че тази й черта и правилата на манастира бяха оформили теорията й за гледането на болен, според която самата тя нямаше почти никакви задължения.

Ако мисис Аш искаше сестрата да слезе долу и да поръча нещо, получаваше следния отговор:

— Ние, сестрите, се грижим за болните. Не ни се позволява да говорим с хотелска прислуга.

Ако Кейти я помолеше на връщане в манастира да даде някоя рецепта в аптеката, сестрата отговаряше:

— Ние, сестрите, сме само гледачки. Не ходим по магазините.

А когато я запитаха дали може да прави говежди бульон, тя отговаряше:

— Ние, сестрите, не сме готвачки.

Всъщност, единственото, което сестра Амбродегия можеше или беше склонна да прави, освен да мие лицето на Ейми и да й реше косата, с което се справяше много добре, беше да седи до леглото и да реди молитви или да плете дълги дантели с една абаносова совалка. Помощта й не само беше незначителна, но и не действаше добре на Ейми. Детето вече почти не беше на себе си и се разстройваше веднага, щом зърне сестрата, и не искаше да остава само с нея.

— Не искам да стоя тук сама със сестра Бродерия — плачеше Ейми, ако майка й и Кейти отидеха в другата стая за кратка почивка или да поговорят насаме. — Мразя сестра Бродерия! Върни се, мамо, ела веднага! Гледа ме страшно и непрекъснато бърбори като стар папагал, а не й разбирам и думичка. Мамо, кажи на сестра Бродерия да си тръгва! Не ме ли чуваш? Мамо, върни се!

Гласчето й преминаваше в остър писък и мисис Аш и Кейти дотичваха обратно. Заварваха Ейми седнала на възглавницата си с мокри, аленочервени бузки и очи, блестящи от треската, а сестра Амбродегия си стоеше спокойна като Мейбъл, чиято къдрава главица лежеше на възглавницата до малката Ейми, и кротко редеше молитвите си.

Бележки

[1] Виа дел Корсо — централна улица в Рим. — Бел.ред.

[2] Мантиля — копринено или дантелено наметало, което покрива главата и се спуска по гърба. — Бел.ред.