Серия
Какво направи Кейти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Katy Did Next, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Трета глава
Роуз и малката Роуз

След тридесет и шест часа нашите пътнички прекосиха зелените полета след Мил Дам с влака за Олбъни и пристигнаха в Бостън.

Кейти надникна нетърпеливо през прозореца за да види за пръв път града, за който беше слушала толкова много.

— Милият ми, малък Бостън! Колко е хубаво да се завърнеш тук! — каза една дама зад нея, но Кейти не можа да разбере защо го нарече „малък Бостън“. От влака изглеждаше доста голям, величествен и много живописен, особено в сравнение с равната област на Бърнет и неговото езеро от едната страна. Кейти огледа кулите, камбанариите и червените покриви, скупчени по склоновете на планината Трай и покрива на Щатската управа, която се извисяваше над всичко, и реши, че гледката й харесва повече от всеки друг град, който беше виждала.

Влакът намали, мина между две редици високи, занемарени тухлени къщи и с едно дълго, последно изсвирване, спря на гарата. Всички едновременно се втурнаха към вратата. Кейти и мисис Аш, които чакаха да си вземат книгите и чантите, се озоваха приковани към седалките, без възможност да се измъкнат. Такива моменти са доста объркващи и неудобни.

Но неприятното усещане премина в чувство на облекчение, когато Кейти погледна през прозореца и зърна едно лице точно срещу нея — млада жена със светла, чуплива коса, розови бузи, целите в трапчинки и очи, сияещи от смях, приветстваше гостенката. Беше самата Роуз, не беше се променила изобщо през годините, които бяха минали от раздялата им. До нея стоеше висок, млад човек, който трябваше да е съпругът й Денистън Браун.

— Ето я Роуз Ред — извика Кейти на мисис Аш. — О, нали изглежда много мила и естествена? Изчакай да ти я представя. Искам да се запознаете.

Но влакът имаше малко закъснение и мисис Аш се опасяваше да не изпусне влака за Хингам; така че само се показа набързо през прозореца на Роуз, каза й, че е очарователна, целуна бързо Кейти, напомни й, че трябва да са на парахода точно в дванадесет идущата събота и изчезна заедно с Ейми. Ето защо Кейти, която излезе последна от вагона, слезе съвсем сама на перона право в прегръдката на Роуз Ред.

— Миличка! — бяха първите думи на Роуз. — Вече бях решила, че ще пренощуваш във влака. О, колко е хубаво! Денистън, това е Кейти. Кейти, това е моят съпруг.

Като говореше, Роуз изглеждаше на петнадесет години и беше толкова абсурдно да има съпруг, че Кейти не можа да се сдържи и се разсмя, докато се здрависваше с Денистън. Той беше висок млад мъж, с приятно, сериозно лице и като че ли безкрайно се забавляваше с всичко, което неговата съпруга казваше и правеше.

— Хайде бързо да се махаме от тази дупка — продължи Роуз. — Нищо не виждам от пушека. Денистън, скъпи, намери, моля те, таксито и качи багажа на Кейти. Нямам търпение да я заведа вкъщи и да й покажа бебето преди да си е сдъвкало новата панделка. Нагласила съм я, Кейти, с най-хубавите й дрешки, чака те да се запознаеш с нея.

— Големият ми куфар ще отиде директно на парахода — обясни Кейти, като даде гардеробните си номера на мистър Браун. — Ще взема само малкия за Лонгуд, моля.

— Тук е много уютно — отбеляза Роуз, щом седнаха в таксито с чантата на Кейти в краката им. — Денистън, любов моя, така искам да дойдеш с нас. Тук има прекрасна седалчица, съвсем свободна, направена е точно за човек с твоите размери. Не искаш? Ела си с ранния влак тогава. Да не забравиш! Е, не е ли много мил, както ти писах? — попита тя, щом таксито тръгна.

— Изглежда много мил, наистина, доколкото мога да кажа, все пак го видях за три минути и четвърт.

— Мила, на никого не му трябва повече от минута и четвърт да забележи, че той е най-милият човек на света — каза Роуз. — Аз го разбрах три секунди след като го зърнах и бях отчаяно влюбена в него още преди да се е изправил, за да се поклони при запознанството ни.

— И той ли бе толкова бърз? — попита Кейти.

— Така казва — отвърна Роуз и се изчерви чаровно. — Достатъчно мил е, за да го твърди, дори и да не е било така. Кейти, погледни Бостън, не е ли прекрасен!

Таксито завиваше към Бойлстън стрийт; в дясно беше „Комън“, зелен като през лятото заради есенните дъждове, а брястовите арки още имаха листа. Дългите, тънки лъчи на следобедното слънце се процеждаха през клонките и падаха по тревата и пътеките, където хората вървяха или седяха, а децата и бебетата си играеха. Беше хубава гледка. Кейти почувства простора, веселието, въздуха и свежестта, които винаги след това щеше да свързва с Бостън.

Роуз беше много доволна, че Кейти изпадна в захлас; движеха се по Чарлс стрийт, между „Комън“ и Градската градина, осеяна с есенни цветя, след това по Бийкън стрийт със синия залив, който блестеше между красивите къщи покрай брега. Всеки вестибюл и прозорец, гледащ към залива, беше отрупан със зеленина и ярки цветове. Щастливи наглед хора се разхождаха на коне, във файтони или пеш.

— В Бостън ще видиш част от Венеция — каза Кейти. — Сега разбирам какво е имал предвид Ловъл, когато е писал това. Мисля, че няма по-красиво място в света.

— Разбира се, че няма — отвърна Роуз, която беше най-преданата бостънка, независимо че беше живяла във Вашингтон почти през целия си живот. — Не съм виждала много други места, но това е без значение. Зная, че тук е най-хубаво. Мечтата на моя живот е да дойда да живея в града. Не ме интересува в коя част — в западната, южната, северната, все ми е едно, стига да е Бостън!

— Но не ти ли харесва Лонгуд? — попита Кейти, като гледаше хубавите къщички, сгушени сред лози и градински храсти. — Изглежда толкова красиво и приятно.

— Да, така е за всеки, който има вкус към красотата на природата — отвърна Роуз. — Но аз никога не съм го имала. Най-много мразя природата! Аз съм родена за големия град. По-скоро бих живяла в една стая на ъгъла на „Джордан“ и „Марш“ насред цялата шумотевица, отколкото да бъда собственичка на най-романтичната вила, която някога е строена сред природата.

Таксито зави при една порта и мина по една извита уличка, оградена с дървета. Спря пред една каменна къща с веранда, заслонена от увивни растения.

— Стигнахме! — извика Роуз и скочи навън. — А сега, Кейти, бързай да видиш най-сладкото бебе, което някога е идвало на тази грешна земя. Дай си чантата. Отиваме направо горе да ти я покажа.

Роуз отведе Кейти в една просторна и слънчева детска стая, където, привързано с розови панделки за малък плетен стол, под грижите на хубава млада бавачка, седеше сладко, пухкаво, русо бебе, което така приличаше на една миниатюрна Роуз, че всеки би познал веднага каква е връзката им. Бебето започна да се смее и да гука веднага щом зърна веселата си майчица, при което на личицето му се появи съвсем същата трапчинка като нейната, в средата на розовата брадичка. Кейти беше очарована.

— О, миличка! — каза тя. — Дали ще ме хареса, Роуз, как мислиш?

— Разбира се, че ще те хареса! — отвърна Роуз и взе бебето, като че ли беше възглавница и го стовари на ръцете на Кейти с главичката напред. — Погледни я и ми кажи виждала ли си някога нещо по-очарователно? Виж я колко е голяма! Никога не плаче, освен когато е необходимо. Виж как се обръща да ме види! О, ангелчето ми! — Тя хвана изтормозеното бебе и го засипа с целувки. — Никога, никога, никога не съм виждала по-сладко нещо. Помириши я, Кейти! Не мирише ли като райска градина?

Малката Роуз наистина беше прелестно бебе, цялата в трапчинки, сияеща, напудрена и ухаеща на виолетки, а кожата й беше мека като листенца на лилия. Тя с удоволствие се оставяше да я милват и целуват без никакви възражения. Кейти искаше да я държи през цялото време, но голямата Роуз не можеше да допусне такова нещо; всъщност, бих казала, че двете момичета прекараха голяма част от времето, което прекараха заедно, в караници кой да държи малката, а тя наблюдаваше битката и се усмихваше на победителката, която и да беше тя. Беше толкова мила, лъчезарна и кротка, че не изискваше повече грижи от едно птиче или коте.

— Никога не съм си играла с кукли до насита като бях малка — каза тя. — Предполагам, че съм ги късала на парчета за нула време; а не са можели да ми дават метални кукли, както ми даваха метални купички, след като изпочупих порцелановите.

— Такова ужасно дете ли си била? — попита Кейти.

— О, сигурно съм била съвсем непоносима! Човек не би си помислил такова нещо, нали? Спомням си няколко ужасни случки в училище. Веднъж ми вързаха главата с престилката, понеже непрекъснато правех физиономии на съучениците си и те се заливаха от смях. Но аз веднага си изгризах едно прозорче и си показах езика от него, а те се разсмяха по-бурно от когато и да било. Учителят ме изпращаше вкъщи с бележки, закрепени на мантичката ми, на които пишеше неща от сорта: „Днес Малката немирница бе по-непоносима от обикновено. Щипе всички малки деца и нахлупва шапките на по-големите. Надяваме се скоро да видим подобрение в държанието й, в противен случай не знаем какво ще правим“.

— Защо са те наричали Малката немирница? — попита Кейти, след като дълго се смя на ученическите спомени на Роуз.

— Било е галено име, предполагам, но семейството ми някак си не го харесваше. Не мога да разбера — продължи тя замислено, — защо не ми е хрумвало да крия тези ужасни бележници. Щеше да е толкова лесно да ги губя по пътя към къщи, но не зная защо никога не го правех. Малката Роуз ще бъде по-умна от мен; нали така, ангелчето ми? Тя ще къса омразните бележки — мама ще й покаже как да ги къса!

Докато Кейти миеше лицето си и изтупваше от роклята си праха, който беше събрала на гарата, Роуз седеше с малката Роуз на коленете си, което явно много се харесваше на бебето. Когато Кейти привърши, малката смешна майка взе бебето под мишница и заведе гостенката си в просторната всекидневна, която гледаше към плажа. Стаята беше хубава, точно „в стил Роуз“, както се изрази Кейти. Никой друг не би могъл да окачи завесите на обратно или да отрупа решетката на камината с невени, бледокафяви, златисти и оранжеви, все едно че са огън. Шарените тапети, пъстрата басма и „артистичните разцветки“ все още не бяха на мода, но вкусът на Роуз беше изпреварил времето. Тя бе избрала „зеленички, жълтички“ тапети за стените; по тях висяха разни предмети, които изглеждаха доста по-странно, отколкото щяха да изглеждат днес. Имаше една мандолина, купена от някаква разпродажба на източни предмети, грейка за затопляне на легло от блестящ месинг, която беше взела от тавана на майка си, две стари бродерии на овехтяла коприна и няколко шарени японски ветрила. Освен това беше измолила от една стара леля в Бевърли Фармс две смешни малки кресла от дърво, боядисани в бяло, с покривки от стари ръкоделия. На всяко имаше възглавничка, в средата на която пишеше „Клюк“. Креслата стояха многозначително в двата края на камината.

— А сега, Кейти — каза Роуз, като седна на едното „Клюк“, — сядай и да започваме.

И започнаха да си говорят, прекъсвани единствено от гукането и бърборенето на бебето Роуз, докато се смрачи. Тогава се разнесе апетитно ухание от задната част на къщата. Мистър Браун се върна точно навреме за вечеря.

Двата дни, през които Кейти беше на гости у Роуз, минаха неусетно. За едно момиче няма нищо по-забавно от това да види семейното огнище на една двойка на нейна възраст. То е като да си играе на истински семеен живот без грижите и чувството за отговорност, които изисква истинският живот. Роуз беше много забавна домакиня. Това все още беше ново занимание за нея и тя го намираше за много интересно, затова й харесваше да експериментира с всевъзможни неща. Ако се получеше, беше смешно; ако не, беше още по-смешно! Съпругът й, въпреки сериозния си вид, се забавляваше като момче на всяка щуротия и изпълняваше всяка прищявка на съпругата си. Имаха куче, което беше почти толкова сладко като бебето, котка, която беше почти толкова сладка като кучето; папагал, който непрекъснато трябваше да възпитават и един кафез с гълъби гривеци, които, с меланхоличните си гукания, бяха на последно място сред любимците на Роуз. Къщата беше изпълнена с млад живот. Единственото старо живо същество в нея беше готвачката, която имаше репутация на страшно сприхава жена, но Роуз така я разсмиваше, че тя не намираше време да се разсърди.

Кейти се чувстваше като доста възрастен и опитен човек в тази по детски весела къща. Струваше й се, че никой на света не се забавлява повече от Роуз, но Роуз не мислеше така.

— Сега всичко върви много добре — каза тя, — тъй като все още е топло, но през зимата Лонгуд е отвратителен. Вятърът не спира, ден и нощ. Реве, вие и пищи, а аз имам чувството, че всеки нерв по тялото ми ще се скъса на две. И снега, уух! И вятъра, ууух! И крадците! Идват всяка нощ — или поне аз си мисля, че идват — и лежа будна и ги чувам как си точат инструментите, натискат ключалката, убиват готвачката и ми отвличат бебенцето, и ми се приисква да умра, за да приключа с тях веднъж завинаги! О, природата е най-неприятното нещо!

— Крадците не са част от природата — възрази Кейти.

— Какво са тогава? Изкуство? Висше изкуство? Е, каквото и да са, не мога да ги понасям. О, ако дойде един хубав ден, когато Денистън ще склони да се преместим в града, няма да погледна провинцията до края на живота си. Е, разбира се, бих дошла още веднъж с каретата да видя сметката на онзи бряст до оградата! Колко пъти съм стояла будна през нощта и съм го слушала как скърца!

— Можеш да му видиш сметката и без да чакаш да се преместиш в града.

— О, не бих посмяла докато живеем тук! Човек никога не знае какъв номер може да ми погоди природата. Тя може да си разчиства сметките дори с хората — отбеляза Роуз сериозно.

После заяви, че Кейти трябва да разгледа Бостън без да губят и секунда. Затова, на сутринта след пристигането на Кейти, тръгнаха рано-рано да разглеждат забележителности. Тогава нямаше толкова много интересни места, колкото има днес. Музеят на изкуството едва бе започнат; новата църква Тринити я нямаше още, но големият орган и бронзовата статуя на Бетовен бяха великолепни и всеки ден по обяд в Мюзик хол се събираха хора, за да чуят как свири инструментът. Роуз заведе Кейти на този импровизиран концерт, след това във Фаньой хол и в Атенеума, в Дол и Ричардс, където имаше изложба, отидоха до гробището Грейнъри и до Олд Саут. След това минаха по магазините; когато се умориха и идеята за обяд им се стори доста добра, тръгнаха през „Комън“ към Джой стрийт Мол.

Кейти беше възхитена от това, което видя. Изненада се колко наблизо са разположени всички хубави неща. Разбра основния чар на Бостън: че „Комън“ и околните улици бяха естествен център и сборна точка за целия град така, както сърцето е център на тялото, свързва го в едно цяло и регулира живота на всички крайни части. Величествените стари къщи на Бийкън стрийт, със заоблените си фасади, с вдлъбнатите каси на прозорците и с тук-там бледоморави или лилави стъкла, много й харесаха; много й хареса и Щатската управа, която беше много величествена, дори преди да й позлатят покрива.

Минаха по стръмните стъпала на Джой стрийт Мол и отидоха до къщата, която семейство Рединг бяха купили при завръщането си от Вашингтон преди близо три години. Роуз вече беше показала на Кейти старата семейна къща на Самър стрийт, където тя беше родена, и която в момента беше заета от работилници и магазинчета. Сега семейството живееше в една от големите старомодни тухлени къщи на върха на хълма, чиито горни прозорци гледат към бостънските възвишения. Имаше просторен двор, достатъчно голям, за да може да се нарече градина — беше ограден от стени в бръшлян и лози, а в лехите цъфтяха рози, хризантеми, невени и резеди.

Роуз носеше ключ в джоба си, който бил един от сватбените й подаръци. С него отключи входната врата и въведе Кейти в просторен коридор с бели стени.

— Направо към задните стълби — каза тя. — Мама несъмнено ще е там. Тя винаги стои в градината, докато падне първата слана; казва, че й напомня за провинцията. Колко са различни хората! Аз не искам даже да си помисля за провинцията. А мама толкова обича онези стълби и градината.

Разбира се, мисис Рединг беше там. Седеше в един плетен стол под сянката на лозите, с един голям кош дрехи за кърпене до нея. Изглеждаше толкова уютно, като в провинцията, да видиш някого с подобно занимание насред оживения град. Сърцето на Кейти се разтопи.

Мисис Рединг беше мила, дребничка жена, малко по-висока от Роуз. Двете много си приличаха. Тя поздрави Кейти с добре дошла.

— Имам чувството, че се познаваме отдавна — каза тя. — Роуз ни е разказвала толкова много за теб и сестра ти. Силвия много ще съжалява, че не е успяла да те види. Като се разделихме в провинцията, тя отиде на гости у едни хора и ще се върне след три седмици.

Кейти също съжаляваше, че няма да се видят, понеже беше слушала много за Силвия и много искаше да се запознае с нея. Видя я на снимка и заключи, че тя ни най-малко не прилича на Роуз; въпреки че беше хубава като Роуз, тя беше по-висока и слаба. Всъщност, Роуз приличаше на майка си, а Силвия на баща си. Приличаха си най-вече в гласа и в маниерите, но Кейти не можеше да разбере това от една снимка.

Двете момичета седнаха на лек обяд с мисис Рединг, след което Роуз разведе Кейти из къщата и й показа всичко, което беше по някакъв начин свързано с историята на нейния живот — стаята, където е спала, бебешкото й столче, което сега щеше да бъде преправено за малката Роуз, канапето, където Денистън й направил предложение за женитба и точното място на килима, на което тя е стояла по време на венчавката!

Накрая тя отвори вратата на една стая на втория етаж.

— Бабче, това е моята приятелка Кейти Кар, за която толкова много съм ти разказвала.

Стаята беше просторна и приятна, с малка камина, в която тлееха няколко дръвца. До камината, в кресло, пълно с възглавници, и табла, седеше една мила старица. Това беше майката на таткото на Роуз. Тя беше почти на осемдесет години, но все още беше хубава, а в маниерите й се виждаше изискана старомодна аристократичност, която беше очарователна. Предната година бе паднала от един файтон и оттогава не можеше да слиза на долния етаж и да участва в семейния живот.

— Вместо това те идват при мен — каза тя на Кейти. — Не ми липсва приятна компания — добави тя, — всички са много добри с мен. Четат ми книги по два часа на ден, и аз чета по малко, редя си пасианси, така че никога не ми липсват забавления.

Имаше нещо успокояващо във вида на така спокойно понасяната старост. Кейти осъзна, докато я гледаше, каква загуба е за нейния живот, че никога не е познавала бабите си и дядовците си. Искаше да хване ръката й, да я целуне, да погали хубавата й сребриста коса, както правеше Роуз. Роуз очевидно беше любимката на старата дама. Личеше си, че са много близки. Роуз се усмихваше и весело й разказваше всичките си малки приключения и постиженията на бебето, правеше изразителни жестове и говореше безсмислици съвсем свободно, все едно говореше с някой на нейната възраст. Беше приятно да ги гледа човек.

— Баба те хареса, сигурна съм — каза тя на Кейти на връщане в Лонгуд. — Тя винаги иска да се запознае с приятелите ми и си съставя собствено мнение за тях.

— Наистина ли мислиш, че ме е харесала? — каза Кейти топло. — Много се радвам, ако е така, защото тя страшно много ми допадна. До сега не бях виждала такава хубава старица.

— О, няма друга като нея! — каза Роуз. — Не мога да си представя как бихме живели без нея. — Веселото й личице стана тъжно и сериозно. — Как искам да не беше толкова стара — добави тя с въздишка. — Само да можехме да я върнем с двадесет години назад! Тогава, може би, щеше да живее колкото мен.

Но, уви! Не можем да спрем хода на времето, колкото и силно да го искаме.

Вторият ден от посещението на Кейти беше посветен на обедното парти, за което Роуз й беше писала в писмото, и което беше нещо като събиране на старите приятели от училището. Роуз беше поканила всички момичета от старата компания в Хилсоувър, с които успя да се свърже. Там бяха Мери Силвър, разбира се, и Естер Диърборн, които живееха в Бостън. За щастие Алис Гибънс случайно беше на гости на Естер, а Елън Грей пристигна от Уолтъм, където баща й се беше установил наскоро, така че се събраха шест от предишната групичка от девет момичета. Приемната на Роуз се изпълни с весела врява в първия час след пристигането на гостите.

Всеки питаше и разказваше. Кейти си помисли, че всички са си все същите, но те твърдяха, че я намират пораснала и че има достопочтен вид.

— Липсва ни само мисис Нипсън, за да е пълно малкото ни празненство — продължи Роуз, — или милата мис Джейн! Какво стана с мис Джейн, между другото? Някой да знае?

— О, все още преподава в Хилсоувър и чака своя мисионер! Той така и не се завърна. Бери Сърлз твърди, че когато тръгнел на пътешествие, винаги заобикалял Съединените щати, за да не се доближи случайно до нея.

— Срамота! — каза Кейти, въпреки че не можа да сдържи смеха си. — Мис Джейн наистина беше много мила — е, не точно мила, но си имаше добри страни.

— Нима? — каза Роуз иронично. — Никога не съм ги забелязвала. Човек трябва да има твоите очи, за да ги види или доста силни очила. Аз виждах в нея само хищни зъби и нокти, но мисля, че тя имаше слабост към теб, Кейти, и това е единственото хубаво нещо, което някога съм знаела за нея.

— А какво стана с Лили Пейдж? — попита Елън.

— Тя е в Европа с майка си. Можеш да се видиш с нея, Кейти, би било толкова хубаво! А разбрахте ли за Бела? Тя е учителка в индианската територия. Представете си тя да преподава!

— Не е ли опасно? — попита Мери Силвър.

— Опасно? За индианците или за нея? Ами, нейният скалп ще се разпознае лесно, ако още се маже с любимия си брилянтин — вметна игриво Роуз.

Обядът мина много весело, поне малката Роуз се смееше и гукаше непрекъснато. Момичетата бяха очаровани от нея и я приеха с гласуване за почетен член на тяхната група. Те пиха вода за нейно здраве и Роуз благодари на всички с една шеговита реч. Приятелките си разказаха една на друга историите, които се бяха случили за последните три години, но интересното беше колко малко, общо взето, имаха за разказване повечето от тях. Но може би разказваха малко, защото не разказваха всичко. Алис Гибънс прошепна поверително на Кейти, че Естер се е сгодила, а в същото време Елън Грей съобщи на Роуз шокиращата новина, че един студент по теология от Андоувър „проявявал голям интерес“ към Мери Силвър.

— Боже, не мога да повярвам — каза Роуз. — Дори студент по теология не би посмял! А и да посмее, напълно съм сигурна, че Мери ще го сметне за изключително неприлично. Сигурно грешиш, Елън.

— Не, не греша, защото студентът по теология ми е втори братовчед и сестра му ми разказа всичко. Не са точно сгодени, но тя не е казала „не“, така че той се надява тя да приеме.

— О, тя никога няма да каже „не“, но пък и никога няма да каже „да“! Най-добре е студентът да приеме мълчанието като съгласие! Е, никога не съм предполагала, че ще доживея да видя Мери Силвър омъжена. Тя, която е истинска икона. Но е мило момиче, направо е златна; твоят втори братовчед ще е щастливец, ако я убеди да се омъжи за него.

— Чудя се къде ли ще сме всички, когато се върнеш, Кейти — каза Естер Диърборн, като се разделяха на портата. — Една година е доста време, дотогава може да се случат куп неща.

Тези думи отекнаха в главата на Кейти, когато си лягаше вечерта. „Дотогава може да се случат куп неща, помисли си тя, и може не всички да са хубави.“ Почти й се прииска на никой да не му беше хрумвало за пътешествие до Европа!

Но когато се събуди на следващата сутрин, която беше една от най-слънчевите утрини през месец октомври, лошите й предчувствия се разсеяха. Беше най-хубавият ден, който можеха да си пожелаят за заминаването.

Тя и Роуз отидоха рано в града, тъй като старата мисис Рединг беше накарала Кейти да обещае, че ще се отбие за няколко минутки да й каже довиждане. Тя си седеше до огъня, както обикновено, въпреки че прозорците бяха отворени и в стаята влизаше топъл въздух. На масичката до нея имаше едно малко панерче с грозде, с китка чаени рози отгоре. Те бяха от майката на Роуз за Кейти, да ги вземе на парахода; имаше и нещо друго, малко пакетче, увито в тънка бяла хартия.

— Това е прощалният ми подарък — каза милата старица. — Не го отваряй сега. Дръж го докато излезете в открито море, след това го отвори — то е спомен от мен.

Кейти благодари и сложи малкото пакетче в джоба си. Тя се раздели с целувки и благопожелания с тези нови приятелки, след което двете с Роуз потеглиха към парахода; по пътя спряха да вземат мистър Браун. Бяха леко закъснели, затова нямаше много време за сбогувания когато стигнаха, но Роуз успя да си поговори със стюардесата, тайно от Кейти, която беше заета с мисис Аш и Ейми.

Прозвуча камбанка, големият параход се готвеше да тръгне. Кейти се качи на парахода, Роуз и съпругът й махаха с кърпичките си на кея. Кейти ги гледа до последно и след като вече не можеше да ги различава, усети, че и последната й връзка с дома е прекъсната.

Кейти подреди нещата си в малката каюта, която щеше да бъде неин дом за следващите десет дни, сложи шапката си и роклята си на горното легло, за да не се измачкат, закова червено-жълтото приспособление и си облече нощницата, халата и меката шапчица, които бяха приготвени за пътуването; едва тогава намери време да разгледа тайнственото пакетче.

Виж ти, беше голяма, хубава златна монета, двадесет долара!

— Каква мила старица! — каза Кейти и целуна златната монета. — Как й е хрумнало подобно нещо? Чудя се дали в Европа има нещо толкова ценно, та да си го купя с нея?