Серия
Какво направи Кейти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Katy Did Next, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Единадесета глава
После

Отпуската на лейтенант Уъртингтън беше към края си. Трябваше да се връща на кораба си, но той остана до последния момент, за да помогне на сестра си с преместването в Албано. Бяха решили, че трябва да заведат Ейми там за няколко дни, да подиша свеж планински въздух, преди да тръгнат за Флоренция.

Беше прелестно утро в края на март, когато силният вуйчо Нед пренесе бледата малка Ейми в каретата. Тя щеше да ги откара в стария град сред планините, които бяха гледали през прозореца си през последните няколко седмици. Пролетта бе дошла в Италия в най-красивата си премяна. Кафявите и жълтеникави багри бяха заменени със свежи цветове. Маслинените горички бяха отрупани с пъпки. Бадемови клонки се протягаха към синьото небе. Кали, акантуси и бръшлян бликаха от всяка цепнатина, над всяка порта надничаха рози, килим от виолетки, циклами и иглики се простираше по полетата и напояваше вятъра с аромат.

Щом излязоха извън Рим и неговите акведукти, арки и бели гробници, и каретата бавно се заизкачва по склона на хълма, Ейми се почувства доста по-добре. С всяко вдишване от свежия въздух очите й ставаха по-ясни, а гласът й по-силен. Тя вдигна Мейбъл да види красивата гледка, а звукът на смеха й, въпреки че беше тих и слаб, беше като музика за ушите на майка й.

Късата косица на Ейми бе започнала да се оформя на малки къдрички, което й доставяше голямо удоволствие, защото винаги си бе мечтала да има къдрава коса. Колкото и да е странно, същото се бе случило и с Мейбъл — нейната коса също беше на малки, меки къдрички. Вуйчо Нед и Кейти бяха преобърнали цял Рим, за да намерят тази кукленска перука, която осъществи всичките мечти на Ейми за нейното дете. На същата обиколка по магазините купиха материалите за красивия пролетен костюм, с който беше Мейбъл в момента, защото сметнаха за необходимо да жертват по-голямата част от гардероба на Мейбъл — в дрешките можеха да се крият маларийни бацили. Ейми толкова се възхити на роклята и шапката с перлен цвят, якето с ресните и малкото чадърче за слънце с дантелка по края, че почти се примири, че костюмчето от синьо кадифе и хермелинова якичка, които бяха нейната гордост, откакто напуснаха Париж, се бяха загубили. Мисис Аш и Кейти не посмяха да й кажат, че са ги изгорили.

Катериха се нагоре, нагоре, нагоре, докато минаха през портата на стар град и каретата спря пред една странна сграда, която навремето била резиденция на епископа на Албано, а сега бе хотел. Слязоха там; показаха им едни широки, стръмни стълби, които водеха до техните стаи. Настаниха ги в слънчевата част на къщата: имаха гледка към една оградена от стени градина, с лимонени дръвчета, рози, стари фонтани със скулптури на лъвове и езически божества, чиито носове бяха изпочупени, а някои от пръстите на ръцете и краката им липсваха. Отвъд градината се виждаше долината на Рим, която в далечината ставаше лилава и се простираше до седемте хълма, на които беше разположен вечният град. Кубето на „Свети Петър“ се извисяваше в ясното небе.

Сестра Суифт каза, че Ейми трябва да си легне веднага и да си почине хубаво. Но Ейми почти се разплака при тези думи и заяви, че изобщо не е изморена и няма да може да спи, ако си легне. Смяната на климата вече й се беше отразила добре и тя ставаше все по-бодра. Разрешиха спора, като сложиха Ейми на едно канапе и я завиха добре. Въпреки протестите си, тя скоро заспа, а другите се заеха да разгледат и подредят багажа си.

Какви огромни стаи! Беше си цяло пътешествие да отидеш от едната до другата. Подовете бяха каменни, с квадратни килими, които изглеждаха абсурдно малки на големите пространства, които трябваше да покрият. Леглата и масите бяха с нормални размери, но изглеждаха почти като кукленски мебели, защото помещенията бяха много големи. Тапетите бяха стари, на огромни шарки с бананови дървета; тук-там имаше по няколко пукнатини, очертаващи правоъгълник, което издаваше скрита врата, облепена със същите тапети.

Тези мистериозни врати изнервяха Кейти и тя не се успокои, докато не ги отвори всичките и докато не проучи накъде водят. От едната се влизаше в странна малка баня. От друга се минаваше в тесен мрачен коридор, в края на който имаше тераса с гледка към градината. Зад трета врата се криеше прашен килер. В него имаше пукнатина, през която можеше да се надникне в някогашната приемна на епископа. Днес приемната бе превърната в столова на хотела. Кейти си помисли, че този килер е използван за шпиониране. Представи си куп преподобни прелати, с долепени до пукнатината уши, подслушващи какво се говори за тях в стаята зад стената.

Кейти откри най-изненадващо врата едва на втората вечер, като си лягаше. Мислеше си, че е разучила всички врати и накъде водят. Но тази вечер пламъкът на свещта й потрепери от някакво течение, което дойде незнайно откъде. Така Кейти откри още една врата, толкова умело прикрита с тапети, че не я беше забелязала. Полазиха я тръпки, когато си облече халата, взе свещ и влезе в тясното коридорче, което откри зад вратата. Коридорчето не беше дълго и отвеждаше до малък параклис. Имаше мраморен олтар, със стъпало за коленичене, свещници и разпятие отгоре. В свещниците още имаше остатъци от свещи. От двете им страни имаше вази, пълни с хартиени цветя. На стъпалото имаше избеляла копринена възглавничка. Без съмнение епископът бе коленичил често на нея. Кейти си помисли, че е единственият човек, който влиза там, откакто него го няма. Беше логично, след като толкова хора са отсядали в стаята преди нея, все някой да е открил олтарчето преди нея, но логиката често не е така приятна, като фантазията. На Кейти й хареса да си мисли, че тя първа го е открила и че никой друг не знае за него. Затова забрави за логиката и си измисляше какви ли не легенди за мястото, които Ейми смяташе за по-хубави от която и да е приказка.

Преди да си тръгне, лейтенант Уъртингтън поговори със сестра си в градината. Тя настоя за разговора, защото искаше обяснения по някои въпроси.

— Хайде, Поли, стига си увъртала — каза той най-накрая, развеселен, но и малко раздразнен от нейните недомлъвки и малки женски трикове. — Зная какво искаш да ме попиташ. И тъй като няма смисъл да го държа в тайна, ще те попитам аз. Имам ли шанс, как мислиш?

— Шанс! Имаш предвид с Кейти? О, Нед, така се радвам!

— С нея, разбира се.

— Не разбирам защо казваш „разбира се“ — отбеляза сестра му с типичната за жените опърничавост, — след като само преди пет-шест седмици не можех да заспя от тревога, че онази Лили Пейдж ще те оплете в мрежите си.

— Беше почти невъзможно — отвърна брат й сериозно. — Тя е изключително красива и танцува превъзходно, а и всички бяха полудели по нея и — знаеш как стават тези неща. Сега не разбирам какво толкова съм харесвал у нея, не мисля, че и тогава бях наясно. Но без проблем мога да кажа какво харесвам у… Кейти.

— Разликата между двете — започна мисис Аш — е като… като… между хляб и поничка! Без хляб не може, а поничките омръзват.

— О, стига, мис Пейдж не е толкова лоша. Тя е мило момиче, хубавица при това — по-хубава от Кейти. Не съм сляп, та да не го видя. Да не говорим за нея, в момента изобщо не става въпрос за Лили, а и едва ли тя щеше да отвърне на чувствата ми. Бях просто един от купа обожатели и никога не ми е давала повод да си мисля, че съм по-специален от другите. Да поговорим за твоята приятелка. Имам ли изобщо някакъв шанс, как мислиш, Поли?

— Нед, ти си най-милото момче на света! Не познавам друго момиче, което да искам да ми стане снаха повече от Кейти. Тя е идеална — така отзивчива, мила, просто без грешка.

— Да, и не само това. Тя е жена, с която можеш да се обвържеш за цял живот, на която можеш да разчиташ винаги. Би била чудесна съпруга за всекиго. Изобщо не я заслужавам. Въпросът е — още не си ми отговорила, Поли — какви са ми шансовете?

— Не зная — каза сестра му бавно.

— Значи трябва да попитам самата нея. Ще го направя още днес.

— Не зная — повтори мисис Аш. — Кейти никога не говори за такива неща. Въпреки че е толкова откровена, не мога да разбера дали мисли за тях. Но те харесва, сигурна съм. Нед, още не е разумно да й казваш каквото и да било.

— Да не й казвам каквото и да било! Защо?

— Припомни си, че доскоро в нейните очи ти беше обожател на друго момиче, и то на момиче, което тя не харесва особено, въпреки че са братовчедки. Трябва да й дадеш време да забрави това впечатление. Изчакай малко. Това е моят съвет, Нед.

— Ще чакам колкото трябва. Но ще ми е трудно да замина, без дори думичка, която да ме окуражи, а и ми се струва, че като мъж трябва да й разкрия чувствата си.

— Твърде рано е — настояваше сестра му. — Нали не искаш да си помисли, че си несериозен, че се влюбваш в ново момиче всеки път, когато корабът спре на някое пристанище, и го разлюбваш, щом отплавате. Моряците имат лоша слава в това отношение. Никоя жена няма да се гордее, ако спечели такъв мъж.

— Боже мой! Какво говориш! Да не искаш да кажеш, че поведението ми изглежда такова в нейните очи?

— Не, не исках да кажа точно това, но изчакай, скъпи Нед, сигурна съм, че така ще е по-добре.

Окуражен от този мъдър съвет, лейтенант Уъртингтън замина на следващата сутрин, без да каже нищо на Кейти, поне не с думи, но погледът и тонът му бяха достатъчно красноречиви. Нед ги накара да обещаят, че ще му пишат всеки ден как е Ейми. И тъй като мисис Аш често прехвърляше тази задача на Кейти, а отговорите бяха дълги писма, Кейти си даде сметка, че води редовна кореспонденция с лейтенанта, без да е имала такива намерения. Нед Уъртингтън пишеше много хубави писма. Имаше дарбата, която се среща по-често при жените, отколкото при мъжете, да нарисува картина само с няколко думи и да обясни нещо смешно или нещо характерно с една-единствена весела фраза. Писмата му се превърнаха в едно от удоволствията на Кейти. Понякога мисис Аш виждаше как страните на Кейти поруменяват, докато чете и сърцето й трепваше с надежда. Тя беше мъдра жена, а и много искаше Кейти да й стане снаха, затова никога не казваше думичка, нито пък я поглеждаше особено, за да не я стресне или изненада, а изчакваше всичко да си дойде от само себе си, което винаги е най-добрият път в любовта.

Малката Ейми се възстановяваше бързо в Албано. Мисис Суифт бдеше над нея. Ейми се хранеше, спеше, разхождаше се и си почиваше редовно и точно по часовник. Този дневен режим, комбиниран с благоприятния климат, действаха като добра магия. Момиченцето ставаше все по-добре с всеки изминал час. „Наддава просто пред очите ми“ — казваше госпожа Аш.

Ейми се чувстваше добре още преди да е станало време да тръгнат за Флоренция. Пътуването изобщо не ги притесняваше, но не бе така лесно, колкото си мислеха. Не можаха да си наемат собствена карета и бяха принудени да пътуват с влака в едно купе с две дами англичанки и трима католически свещеника — единият възрастен, другите двама млади. Старият свещеник явно беше важна особа, защото доста хора бяха дошли да го изпратят и коленичиха почтително за неговата благословия, докато влакът потегляше. Кейти предположи, че другите двама са студенти в семинарията и са под негова опека. Основното й развлечение по време на дългото прашно пътуване бе да гледа как единият студент се измъчва със собствената си шапка. Беше голяма, черна и триъгълна, с остри ъгли и прекомерно корава. Собственикът й беше в непрекъсната борба с нея, като очевидно не се чувстваше добре, когато шапката бе на главата му, но пък му беше още по-зле, ако я беше свалил. Ако я сложеше на коленете си, тя се изхлузваше и тупваше на пода, при което той се изчервяваше и я вдигаше ядно. Когато влакът спреше на някоя гара, той я оставяше на седалката и излизаше бързо навън с облекчен вид. Обаче все забравяше, че я е оставил там и щом се върнеше, сядаше на нея и веднага отскачаше от ужас при изпукването й. После я слагаше на полицата за багаж над него, откъдето тя се плъзваше и падаше, предимно в скута на някоя от сериозните англичанки, която му я подаваше с дълбоко обиден вид, казвайки на дамата до нея:

— За пръв път виждам подобно нещо. Представяш ли си, тази шапка пада върху мен вече четвърти път. Този младеж е нахалник! Най-нахалното същество, което съм виждала.

Младежът от семинарията не разбираше нито дума от казаното, но тонът нямаше нужда от превод и той се изчервяваше и смущаваше повече откогато и да било. Общо взето, шапката не му излизаше от ума и за минутка. Кейти разбираше по лицето му, че мисли за нея, дори когато прелистваше молитвеника си и се правеше, че чете.

Най-накрая влакът навлезе в долината на Арно и пред очите им се разкри прелестната Флоренция сред маслинените хълмове, с красивата камбанария на Джото, великата, многоцветна катедрала, квадратната кула на стария дворец, мостовете над реката, точно както по снимките. Всичко това щеше безкрайно да зарадва Кейти, въпреки праха и умората, ако Ейми не изглеждаше така изморена и изтощена. Силно се притесниха за нея и в този момент не можеха да мислят за нищо друго. За щастие умората не беше сериозна и Ейми се оправи след ден-два почивка. По щастлива случайност току-що се бе освободило едно чудесно апартаментче в новия квартал на града. Мисис Аш го нае за месец с всички допълнителни удобства, включително една прислужничка на име Мария, която беше обслужвала наемателите, които току-що бяха напуснали.

Мария беше много висока жена, поне метър и осемдесет и пет и имаше хубав контраалтов глас, като от време на време пееше, докато се занимаваше с тенджерите и тиганите. Кейти така се впечатли, като чу от малката кухничка да долитат арии, че не можа да сдържи любопитството си. С помощта на речника тя засипа Мария с въпроси, след което стана ясно, че когато била млада, Мария учила малко оперно пеене. После решили, че е прекалено едра за сцена и бедната „гигантка“, както я нарече Ейми, била принудена да изостави оперната си кариера и постепенно бе затънала до тази си служба. Кейти подозираше, че не само ръстът, но и умът й са й попречили, защото Мария съвсем не блестеше с особена интелигентност.

— Възхищавам се как хората тук могат да направят новия си дом уютен само за пет минути — извика Кейти след първия ден в апартаментчето. — Да можехме и ние в Америка да правим така. Вече се чувствам като у дома си!

Наистина беше уютно. Имаше гостна, обзаведена в яркожълт брокат, с прозорци на юг и на запад; една красива малка трапезария, три спални с балдахини на леглата, едно квадратно коридорче, където през нощта светваха една висока и тясна месингова лампа с два фитила, които горяха със зехтин и гореспоменатата малка кухня, зад която имаше една спалничка, която беше твърде малка за гигантката. Стаите бяха пълни с всякакви удобства — кресла, канапета, бюра и тоалетки, ъглови камини, където в хладните дни палеха малки огньове с борови шишарки, трупчета пресовани стружки, които досущ приличаха на филийки бостънски черен хляб и малко съчки, хвърлени пестеливо, тъй като горивото във Флоренция е ценно като злато. Кейти беше в най-малката спалня, но на нея тя й харесваше най-много, защото имаше едно балконче с увивно растение, чието стъбло бе колкото китката й. Беше отрупано с бели цветчета, които ухаеха чудесно и всяко вдишване покрай тях беше сладко.

Всичко потръгна учудващо лесно в новата квартира. Всяка сутрин в шест часа английският пекар оставяше пред вратата две малки черни хлебчета и дванадесет кифлички. После идваше млекарят и носеше прясно избито масло, голяма бутилка мляко и две малки шишета гъста сметана, запушени с навити лозови листа, вместо с коркова тапа. После идваше един селянин с бутилка червено вино „Кианти“, като гърлото на бутилката бе напълнено със зехтин, за да не се загуби ароматът на напитката. Хората във Флоренция трябва да пият вино, независимо дали искат или не, защото водата е наситена с варовик и е опасна, ако не се разрежда с нещо друго.

От едно ресторантче им носеха храна в тенекиена кутия с двойно дъно, пълно с въглени, за да не изстива. Бяха се договорили да им носят всеки ден храна за определена сума — супа, две ястия с месо, два зеленчука и десерт. Винаги им носеха толкова много, че все оставаше по нещо до другата доставка. Мария пазаруваше от стария пазар зеленчуци, плодове и пресни яйца. От сладкарницата им носеха пане санто, което беше някаква лека торта, направена от нишесте от тропически растения. Понякога като подарък им пращаха и пан форте да Сиена, направен от мед, бадеми и шоколад — смес, която беше колкото вредна, толкова и вкусна и която беше най-добрия начин за получаване на кошмари.

Ейми скоро научи магазините, от които идваха тези деликатеси. Имаше си любимци сред амбулантните търговци, които продаваха портокали и онези малки, сладки сушени смокини, които са един от специалитетите на Флоренция. Те на свой ред я запомниха и я чакаха да се появи на прозореца с шапчицата на главата и с русата Мейбъл. Обикаляха наоколо, докато се появи и така пленително хвалеха стоките си, че Ейми винаги изтичваше при Кейти, която играеше ролята на домакиня и я молеше да й купи това или онова, защото „това е моят дядо и толкова иска да си го купя“.

— Но, миличка, имаме предостатъчно смокини за днес.

— Нищо, вземи още малко, моля те. Ще ги изям всичките. Наистина, обещавам.

И удържаше на думата си. С оздравяването апетитът й нарастваше.

На всички им доставяше голямо удоволствие да купуват цветя. Във Флоренция цветята са толкова красиви и евтини, че всеки чужденец се изненадва. Всяка сутрин след закуска идваше един възрастен човек, изкачваше стъпалата, които водеха до апартамента на мисис Аш, потропваше на вратата и щом се отвореше, мушкаше вътре цяла кошница цветя. И то какви цветя! Десетки алени и кремави лалета, бели и златисти нарциси, рози във всевъзможни цветове, карамфили, глицинии с големи цветове, диви зюмбюли, виолетки, тъмночервени и оранжеви лютичета, диви ириси — символа на Флоренция, толкова тъмнолилави, почти черни — анемонии, бръшлян, плодови цветове — всичко, което ви хрумне беше в разкошните букети. Старецът слагаше кошницата на масата. Мисис Аш и Кейти подбираха каквото искат, след което започваше пазаренето, което е неразделна част от търговията в Италия. Старецът казваше някаква висока цена, пет пъти по-голяма, отколкото очакваше да вземе в действителност. Кейти казваше някаква много ниска цифра, значително по-малко, отколкото мислеше да плати. Старецът правеше смаяна физиономия, започваше да кърши ръце, да ги уверява как щял да умре от глад, семейството му също, ако вземел по-малко, отколкото е казал; после сваляше цената с половин франк. Така продължаваха пет-десет минути, понякога четвърт час, като цената на стареца постепенно падаше, а цифрата на Кейти бавно се покачваше с по един-два цента. После великанката се заемаше с цветята. Тя изскачаше от кухнята, нахокваше цветаря, сграбчваше цветята му, заявяваше, че миришели ужасно и после ги хвърляше пак на масата, като през цялото време го гълчеше за нещо. Изглеждаше толкова огромна, когато беше развълнувана, че Кейти се чудеше как старецът се осмелява изобщо да й отговаря. Най-накрая преставаха да се карат. Старецът свиваше рамене и казваше, че с жена си трябва да гладуват, защото днес няма да могат да си купят хляб, но това е волята на синьората, вземаше парите, които му даваха и си отиваше, като оставяше такава купчина цветя, че Кейти започваше да си мисли, че не е било честно да му плащат толкова малко. Чувстваше се леко виновна, но после виждаше как старецът направо танцува от радост по стълбите, доволен от добрата сделка и усещаше, че Мария е безкрайно възмутена от разточителството на дамите!

— Американците са прахосници — мърмореше си тя, докато подклаждаше огъня в кухненската печка, като му вееше с палмово листо, — пилеят парите като вода. Е, толкова по-добре за нас италианците! — свиваше тя рамене.

— Но, Мария, платихме само шестнадесет цента, а погледни цветята! Цяла кошница!

— Шестнадесет цента за такъв боклук! По-добре синьорината да ме остави аз да се пазаря вместо нея. Никоя италианка нямаше да плати повече от единадесет су за такъв безполезен треволяк. Явно във вашия край копаете злато и го пилеете без да мислите!

Общо взето, месецът във Флоренция мина прекалено бързо. По-късно си спомняха за този период с най-голямо удоволствие. Апартаментчето беше удобно и спокойно, имаше безброй приятни неща за правене, а Флоренция бе пълна с прекрасни места.

Последната и най-приятна екскурзия беше до амфитеатъра във Фиезоле. Седяха в него под мекото слънце в един късен следобед и си правеха букетчета от виолетките, които бяха набрали край стените. Изведнъж някой им извика весело. Това беше неочаквана изненада — лейтенант Уъртингтън, който си беше издействал още петнадесет дни отпуска, бе дошъл да заведе сестра си във Венеция.

— Не ти писах, че поисках отпуск — обясни той, — защото почти нямаше шанс да ме освободят веднага; но Карутерс, който беше наред, си навехна глезена и бе принуден да лежи и старшият капитан ни позволи да се разменим. Оправдах се с болестта на Ейми. Повярвайте ми, почувствах се като лъжец, когато преди малко я видях с мисис Суифт, като ви търсих. Как е живнала само! Направо не е същото дете.

— Да, като че ли вече съвсем се възстанови, силна е както преди болестта, въпреки че милата мисис Суифт все така я пази като очите си. Не ни даде да я вземем с нас от страх, че ще закъснеем и ще падне роса докато сме още навън. Нед, толкова е хубаво, че успя да дойдеш. Съвсем друго нещо е да отидем във Венеция с теб, нали, Кейти?

— Една от най-големите ми мечти е да отида във Венеция — отвърна Кейти със смях.

— Надявам се, че няма да е неприятна компанията ми — каза мистър Уъртингтън, докато сестра му се наведе да вземе една виолетка.

— Не, разбира се, радвам се — каза Кейти. — Всички ще ходим за пръв път, нали? — Тя говореше просто и искрено, но усещаше някаква странна срамежливост.

— Просто не можех да издържам вече — сподели Нед Уъртингтън със сестра си, когато останаха насаме. — Все тя ми се върти в главата. Не мога да се съсредоточа в работата си. После си дадох сметка, че тази вечер ми е последният шанс. Скоро тръгвате на север, към Швейцария и така нататък, а не мога да дойда с вас там. Така че разказах всичко на старшия капитан и тъй като той има слабост към любовни истории, ме пусна.

Мисис Аш не я беше грижа за капитана. Вниманието й беше насочено към друга част от разговора.

— Значи няма да можеш да дойдеш пак? Няма да те видя след това! — възкликна тя. — Боже мой! Не си давах сметка за това. Какво ще правя без теб?

— Нали мис Кар ще е с теб. Тя ти е предостатъчна — каза Нед Уъртингтън.

Сестра му кимна.

— Кейти е злато — отбеляза тя, — но е друго, когато има мъж наоколо. Ще се чувствам съвсем безпомощна без теб, Нед.

Вечерта направиха вечеря в чест на лейтенант Уъртингтън с всички провизии, които имаше в къщата. Освен това пратиха Мария да купи бързо пан форте да Сиена и вино Д’Асти, пресни яйца за омлет и пилешки гърди, задушени в сметана от ресторанта, зеленчуци за салата и цветя за украса. Гостът се хранеше с удоволствие, благодареше и се възхищаваше. Ейми и Мейбъл седяха на коленете му и непрекъснато му обясняваха нещо. Всички бяха много весели. Радостта им беше толкова заразителна, че хвана и гигантката, която цял ден се тревожеше при мисълта, че вече няма да им служи, защото това беше последната им вечер там. Мария извиси глас и изпя великолепно прочута ария. Музиката беше много прочувствена и отекваше в тенджерите не по-зле отколкото в опера. Кейти стана и тихичко открехна вратата на кухнята, за да чуват по-добре.

На следващия ден отидоха във Венеция. Кейти се качи за пръв път на гондола и си каза, че това несъмнено е един от „моментите“; разгледа красивите фасади, наредени покрай Канале Гранде. Някои бяха кремавобели, други оранжево-кафеникави, други в нещо средно между розово и червено, но постройката и орнаментите бяха различни за всеки дворец. В предната част на гондолата беше гондолиерът. Фигурата му се очертаваше ясно на фона на небето, докато въртеше дългото си гребло. От време на време вдигаше глава и издаваше напевен вик, за да предупреди наближаващите гондоли. Беше като сън. Нед Уъртингтън седеше до нея, като гледаше по-скоро реакциите на изразителното й лице, отколкото дворците. Той също беше за пръв път във Венеция, но Кейти му беше по-интересна.

Следващите десет дни преминаха в непрекъснати забавления. Пристигането им съвпадна с един много известен фестивал, който превърна живота във Венеция за около седмица в празник. Непрекъснато се движеха по вода, като слизаха на сушата от време на време да разгледат някоя известна сграда или картина, или да ядат сладолед на площада пред красивата фасада на „Сан Марко“. Яденето и спането им се струваше пълна загуба на време! Прекарваха и вечерите по вода, защото всяка вечер, веднага след залез-слънце започваше голяма процесия от Двореца на дожите и правеше обиколка на Канале Гранде, а нашите приятели не пропускаха да се включат. В центъра на процесията имаше една лодка, обвита в бродерии и пълна с лимонови дръвчета и музиканти. Около нея плаваха редици лодки и гондоли с шарени фенери и знаменца, а лодкарите и гондолиерите бяха облечени във весели костюми. Всички плаваха като че ли в ритъм с музиката, а наоколо хвърчаха букети от многоцветни фойерверки. Всяко движение на приказната флотилия се отразяваше във водата, както и всяка искричка от фенерче или фойерверки. Имаше пълнолуние. Беше изключително красиво. Кейти си помисли, че предишните й благоразумни идеи за живота и всичко останало се стопяват. В този момент целият свят й изглеждаше преобърнат с главата надолу. Като че ли нямаше проблеми и неприятности; беше точно като приказка и тя беше в нея. Тя беше принцесата, обградена от веселие и забавления, точно като игрите с Кловър и Елси навремето — само че сега беше по-хубаво и боже мой! Кой беше този принц, който участваше в приказката и ролята му ставаше все по-голяма с всеки изминал ден?

Но приказките имат край. Историята на Кейти свърши, като че ли някой внезапно хлопна кориците на книжката. В края на тези две чудесни седмици мисис Аш влезе в стаята й с изражение, което подсказваше, че новините са лоши.

— Кейти — започна тя, — ужасно разочарована ли ще бъдеш, ще ме сметнеш ли за абсолютна егоистка, ако искам да се приберем вкъщи сега, не наесен?

Кейти беше прекалено изненадана, за да отговори.

— Станала съм такава страхливка, толкова съм изтощена и изтормозена от това, което се случи в Рим, че не мога да си представя как ще ходим в Германия и Швейцария сами, без Нед. Ти си истински ангел, скъпа, и зная, че ще направиш всичко възможно, за да ми спестиш трудностите, но съм такава глупачка, че не смея да продължа. Мисля, че нервите ми не издържаха — продължи тя, почти просълзена, — но само като си помисля да обикаляме още пет месеца, ми става толкова мъчно за дома, че не издържам повече. Зная, че ще съжалявам после, дори сега си давам сметка колко е глупаво от моя страна, но въпреки това — няма да се успокоя и за минутка, докато не прибера Ейми у дома в Америка, където ще е в безопасност под грижите на баща ти.

— Мисля — продължи тя, след кратка пауза, — че можем да отидем с Нед до Генуа и да хванем параход от там, с който ще стигнем директно до Ню Йорк. Съжалявам, че така те разочаровам, Кейти, но съм почти решена да го направя. Ще ми се разсърдиш ли много? — вече почти плачеше.

Кейти трябваше да преглътне буцата, която беше застанала на гърлото й:

— Но, Поли, няма за какво да ти се сърдя. Имаш правото да си тръгнеш, щом искаш. — Преглътна още веднъж и добави: — Ти ми подари най-прекрасните шест месеца в живота ми и бих била ужасно алчна, ако те обвинявам, че трябва да си тръгнем малко по-рано от предвиденото.

— Толкова е мило, че не ми се сърдиш — каза приятелката й и я прегърна. — Така съжалявам, че те разочаровам. Нямаше да го направя, ако имаше друг начин, но просто не мога да продължа. Трябва да се върна вкъщи. Сигурно ще дойдем пак някой ден, когато Ейми порасне или се омъжи за някого, който ще се грижи добре за нея!

Тази далечна възможност не успя да успокои Кейти. Колкото повече мислеше за това, толкова повече съжаляваше. Не само че губеше шанса си да види Швейцария и Германия — най-вероятно единствения през живота й; проваляха се толкова много други неща. Трябваше да се върнат вкъщи с някакъв странен кораб, с някакъв капитан, който не познават, а не с парахода „Спартак“, както бяха планирали. Щяха да слязат в Ню Йорк, където никой нямаше да ги посрещне, и нямаше да могат да се разходят в бостънския залив и да видят Роуз на пристанището, както се бяха разбрали. Освен това трябваше да прекарат горещото лято в Бърнет, вместо в прохладните алпийски равнини, а и къщата на Поли беше дадена под наем до октомври. Двете с Ейми трябваше да се нанесат някъде другаде. Може би изобщо нямаше да останат в Бърнет. О, боже, колко жалко!

След като се съвзе от първоначалния шок, други мисли заеха съзнанието й. Когато си даде сметка, че след три, най-много четири седмици ще види татко си, Кловър и всичките си любими хора у дома, започна така да се радва, че нямаше търпение да дойде този момент. Все пак в Европа нямаше нищо толкова ценно, колкото семейството й в Америка.

— Не, не съжалявам — каза си тя, — радвам се. Клетата Поли! Как няма да се чувства изнервена след всичко, което преживя. Надявам се да не съм се държала зле с нея! И ще е много приятно да отидем с лейтенант Уъртингтън чак до Генуа.

През следващите три дни трябваше да се свършат куп неща. Нямаше возене в гондоли, освен ако не се налагаше. Трябваше да напазаруват толкова неща, които бяха отлагали, да опаковат багажа си. Непрекъснато изникваше още нещо, настана суматоха, а Ейми, която много се вълнуваше, се появяваше на всеки пет минути и питаше всички не се ли радват, че се прибират в Америка.

Кейти още не си беше купила подарък с парите, дадени й от мисис Рединг. През цялото време изчакваше и си мислеше, че ще види нещо по-хубаво в следващия магазин или град, но сега, когато вече нямаше да ходят никъде другаде, реши да не чака повече и излезе да си избере нещо измежду многото изкушения, които се продаваха във Флоренция. Веднъж си беше харесала една гривна от стари римски монети в един магазин. Отиде право в него, като по пътя спря само за да купи една бледосиня стомна за Сиси Слак. Увиха й я внимателно в морски водорасли и мека хартия.

Гривната беше малко по-скъпа, отколкото предполагаше. Трябваше да се пазари доста време, докато склониха да й я продадат за сумата, с която разполагаше. Тъкмо се споразумяха и тя броеше парите, когато се появиха мисис Аш и брат й. Кейти им показа гривната и каза, че й е подарък от мисис Рединг.

— Много хубаво магазинче — каза мисис Аш. — Чудя се колко ли струва онази старинна верижка с малките бутилчици.

Цената беше висока, но мисис Аш вече знаеше как се пазарува в Италия. Знаеше, че трябва да повтаря няколко думи по няколко пъти. Цената спадна бързо, след като повтори няколко пъти troppo и molto caro, като от време на време свиваше рамене и гледаше изненадано. Накрая цената падна с повече от две трети от първоначалната цифра и тя купи верижката. Когато я сложи в джоба си, брат й каза:

— Ако си свършила с пазаруването, Поли, предлагам да се разходим за последно с гондола.

— Кейти може би ще дойде, но аз не мога — отвърна мисис Аш. — Продавачът ми обеща да ми донесе ръкавици в шест часа, трябва да дойда да ги платя. Заведи я до Лидо, Нед. Вечерта е много подходяща за разходка по водата, а и залезът като че ли ще е хубав. Имаш време, нали, Кейти?

Кейти беше съгласна.

Мисис Аш се обърна да тръгне, но изведнъж спря.

— Кейти, виж! Тези хора не сме ли ги виждали някъде и преди?

„Хората“ бяха Ейми и мисис Суифт, които бяха дошли да нахранят гълъбите на „Сан Марко“. Това беше едно от любимите занимания на Ейми. Тези красиви птици са любимци на цяла Венеция и така са свикнали хората да ги галят, че са абсолютно питомни. Когато майка й я зърна, Ейми седеше на мраморните плочи с един гълъб на рамото, други два в скута й, където беше сложила трохи и още няколко, които кръжаха над главата й. Тя гледаше нагоре и им говореше нежно. Малките й пухкави къдрици блестяха на светлината. Летящите гълъби кацнаха на земята и се скупчиха около нея. Перата им бяха бели, сиви и розови, крачката им — червени и както скачаха, прелитаха и гукаха, се преливаха в чудна цветна картинка; не се плашеха дори от звънкия смях на детето. На няколко крачки стоеше сестра Суифт, която гледаше внимателно Ейми и й се радваше сдържано.

Очите на мисис Аш се напълниха със сълзи от радост.

— О, Кейти, помисли си на какво приличаше преди няколко седмици, а виж я сега! Толкова съм благодарна…

Тя стисна спонтанно ръката на Кейти, след което замина, като от време на време се обръщаше да погледне Ейми и гълъбите.

Нед и Кейти мълчаливо отидоха да си наемат гондола. Беше прекрасна вечер, със сребърни вълни, полюшващи се под розово опаловото небе, а при мисълта, че това им е последната разходка по тези приказни води, всеки момент им се струваше двойно по-ценен.

Не мога да ви кажа точно какво каза Нед Уъртингтън на Кейти на тази разходка и защо й е говорил толкова време, че се прибраха чак след като слънцето залезе и звезди занадничаха по небето и се заоглеждаха във водите на Канале Гранде. Всъщност, никой не може да каже, защото никой не чу нищо, освен Джакомо, мургавия гондолиер, но той не разбираше и думичка английски. Но венецианските лодкари знаят много добре какво означава, когато един джентълмен и една дама си говорят тихичко толкова дълго в гондолата, че минават часове, докато поискат да се връщат. Джакомо, който проявяваше разбиране, караше гондолата колкото може по тихо и гледаше да е незабележим — с тази тактичност си спечели сребърната монета, която лейтенант Уъртингтън му даде на слизане.

gondola.png

Мисис Аш отдавна ги търсеше, но мисля, че не беше нито изненадана, нито съжаляваше, че са закъснели. Кейти я целуна припряно и изчезна — „да си опакова багажа“, каза тя — а Нед беше също така мълчалив; но изглеждаха щастливи и двамата и „скъпата Поли“ беше доволна и не задаваше въпроси.

След пет дни трябваше да се разделят. Когато параходът „Флорио“ бе готов да отплава от пристанището в Генуа, не им беше лесно да се сбогуват. Мисис Аш се разплака, Ейми също, като каза, че Мейбъл също е дълбоко разстроена. Но имаше успокоение. Ескадрилата се връщаше в Америка през есента и офицерите щяха да излязат в отпуск да видят приятелите си. Разбира се, лейтенант Уъртингтън щеше да дойде в Бърнет — да посети сестра си. Пет месеца щели да минат бързо, каза той, но въпреки веселите му думи, лицето му беше много тъжно, докато стискаше ръката на Кейти на раздяла.

След това нашите приятелки трябваше просто да изтърпят пътуването — беше скучно, като се изключи, че зърнаха Марсилия и Гибралтар, един-два кита и един айсберг в далечината. Времето беше хубаво през целия път, а океанът спокоен. Ейми непрекъснато се жалваше как може да е толкова глупава и да не извади Мария Матилда, преди да тръгнат във Венеция.

— Това дете почти не е излизало от куфара от началото на пътешествието — каза тя. — Не видя нищо, освен малко от Ница. Толкова ще ме е срам, когато другите деца я питат как е в Европа. Мисля да кажа, че съм я пратила в пансион и изобщо не съм я вземала с мен! Така е най-добре, нали, мамо?

— Кажи, че е била в градския затвор, защото е направила някоя пакост — предложи Кейти, но Ейми отхвърли идеята.

— Тя никога не прави пакости — каза тя, — просто защото никога нищо не прави. Много е глупава, бедничката! Не е виновна!

Тридесет и шестте часа от Ню Йорк до Бърнет им се сториха по-дълги от цялото пътешествие. Но накрая всичко свърши. Параходчето „Лейк Куийн“ пристана на познатия им кей, където ги чакаха доктор Кар, заобиколен от всичките си синове и дъщери, точно както стояха миналия октомври. Само че сега всички се радваха, а Дори скачаше от радост, вместо да тъгува. Стори им се, че мина цяла вечност, преди да пуснат пътниците, но тогава Кейти се втурна напред преди всички пътници право в прегръдките на баща си.

Мисис Аш и Ейми останаха при тях два-три дни, докато си търсеха временна квартира; докато бяха там цареше весела суматоха, говореха, прегръщаха се, радваха се и разопаковаха подаръци. Когато мисис Аш и Ейми си тръгнаха, всичко потръгна както обикновено и дори стана леко скучно. Прословутото пътешествие до Европа бе свършило. Кейти отново си беше у дома, няколко месеца по-рано от планираното; и все пак тя изглеждаше удивително весела и доволна! Кловър не можеше да я разбере: освен това беше много озадачена, защото Кейти и татко й си говориха един-два пъти насаме, като Кловър не бе поканена на тези разговори, а и от време на време пристигаше по някое писмо „от чужбина“ и никой не продумваше дума какво пише в него.

— Толкова е жалко, че се върна по-рано — каза тя на сестра си, когато бяха двете в спалнята им. — Чудесно е пак да си при нас, разбира се; но се бяхме подготвили да се справяме без теб до октомври, а и можеше да видиш и да направиш още толкова много неща.

— Да, наистина! — отвърна Кейти, но съвсем не изглеждаше разочарована.

— Кейти Кар, не те разбирам — продължи Кловър. — Защо не ти е тъжно? Загуби пет месеца от най-хубавия период в живота си, а изобщо не си разстроена! Ако бях на твое място, щеше да ми се къса сърцето. И е можело да не се връщате; това е най-тъжното. Било е просто прищявка на Поли. Татко каза, че Ейми е можела да остане. Защо не съжаляваш, Кейти?

— О, не зная! Може би защото и това ми беше предостатъчно — ще ми стигне за цял живот, мисля, въпреки че бих искала да отида пак. Не можеш да си представиш какви хубави спомени ще ми останат.

— Не мисля, че си видяла чак толкова много — каза натъжена Кловър. — Беше там малко повече от шест месеца — като не смятаме пътуването — а толкова много време ти е отнело да се грижиш за Ейми. Едва ли ще ти останат „хубави спомени“ от това време.

— Напротив, ще ми останат.

— Е, много бих искала да зная какви. Седели сте в тъмната стая, изплашени и изморени до смърт, сами с мисис Аш и онази стара сестра… А, да, и братът бил там по едно време! Забравих за него…

Кловър млъкна изведнъж изумена. Кейти стоеше с гръб към нея и решеше косата си, но лицето й се виждаше в огледалото. При думите на Кловър тя внезапно се изчерви. Страните й ставаха все по-червени, когато видя изумения поглед на Кловър, дори вратът й поруменя. Явно не издържаше повече, остави четката, обърна се и избяга от стаята. Кловър погледна след нея и възкликна с весело удивление:

— Какво означава това? О, боже мой! Ето какво ще направи Кейти после…

Край