Серия
Какво направи Кейти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Katy Did Next, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Пета глава
Англия

— О, вали ли? — беше първият въпрос на Кейти на следващата сутрин, когато камериерката дойде да я събуди. Хубавата стая с веселите пъстри завеси, порцелановите съдове и месинговите рамки на леглото съвсем не изглеждаше така светла, както предишната вечер на газената лампа. През прозореца се процеждаше бледа, сива светлина, която в Америка със сигурност би означавала лошо време.

— О, не, мис, денят е чудесен — няма слънце, но не вали — беше отговорът.

Кейти не разбра какво иска да каже камериерката, защото като промуши глава между завесите, видя гъста мъгла, надвиснала над всичко, а по тротоарите отсреща блестеше вода. По-късно разбра особеностите на английския климат и се научи, че дните, когато не вали като из ведро, се наричат „чудесни“ и че човек трябва да е благодарен за такова време.

Мисис Аш и Ейми чакаха в кафето, когато Кейти излезе да ги потърси.

— Какво ще поръчаме на първата си закуска в Англия? — попита мисис Аш. — Кейти, оставям те ти да избереш.

— Хайде да опитаме всички онези неща, за които сме чели по книгите и които няма у дома — каза Кейти развълнувано. Но когато погледна менюто, се оказа твърде познато. Накрая се спря на соленки и кифлички с масло, а малко по-късно реши да поръча конфитюр от цариградско грозде.

— Кифличките изглеждат толкова вкусни в книгите на Дикенс — обясни тя на мисис Аш, — но никога не съм виждала соленки.

Оказа се, че соленките са дребни речни рибки; всички ги харесаха, но кифличките бяха голямо разочарование, твърди, безвкусни и дори миришеха на изгорял парцал.

— Колко са особени и неприятни! — каза Кейти. — Имам чувството, че ям парчета от старо одеяло за гладене, изрязани и намазани с масло! Боже мой! Чудя се защо Дикенс ги превъзнася толкова? И този конфитюр от цариградско грозде не ме впечатлява изобщо, не може да се сравнява с нашите конфитюри у дома. Книгите могат много да заблудят човека.

— Опасявам се, че си права. Много неща не са толкова хубави, колкото ги представят — отвърна мисис Аш.

Мейбъл закусваше с тях, разбира се. Ейми я чу да казва по този повод, че и тя не обича кифлички и би предпочела да хапне някоя и друга вафла, при което Ейми й се скара и й обясни, че в Англия никой не знае какво е вафла и че Мейбъл трябва да се научи да яде това, което й дадат, без да се оплаква!

След тази възпитателна лекция се оказа, че почти е станало време за влака, затова всички тръгнаха бързо към гарата, която, за щастие, беше наблизо. Кейти, която беше поела грижата да купи билетите, се затрудни с непознатите монети. Мисис Аш, чиято задача беше да пази багажа, се притесни, че не слагат етикети на багажа. Не се успокои и когато носачът й каза да запомни, че куфарите са във втория вагон след локомотива. Препоръча й да провери там ли са един-два пъти по време на пътуването и да ги поиска веднага, щом стигнат в Лондон. Все пак накрая всичко се уреди. Озоваха се без особени затруднения в купе първа класа и се понесоха с пълна скорост през плодородните английски земи към Лондон и източния бряг.

Веднага им направи впечатление необичайната зеленина в октомврийския пейзаж, както и подредеността и спретнатия вид на всичко в тази страна. Нямаше запуснати поля, осеяни с пънове на дървета или диви, неподдържани гори. Въпреки че беше краят на октомври, живите плетове и ливадите бяха зелени почти като през лятото, само дърветата бяха без листа. Красивите стари къщи по именията и фермите, които се виждаха от време на време, доставяха голямо удоволствие на Кейти с красивите си прозорци, извитите комини, веранди със странна форма и гъст бръшлян. Кейти ги сравни с грозните фермерски къщи в нейния край и се зачуди дали в близките хиляда години в Америка ще се появят такива живописни сгради в допълнение на живописната природа.

Изведнъж се появи гледка, която беше толкова впечатляваща, че на Кейти почти й спря дъхът: влакът мина покрай глутница хрътки, които лаеха силно, а след тях галопираха тълпа ловци в алени сака. Един кон, с ездача на гърба си, прескачаше някаква стена. Друг тъкмо отскачаше от земята, за да го последва. Няколко други, начело с елегантна дама, препускаха през ливада, прекосявана от малко поточе. Водени от хрътките, те преследваха някаква лисица, която Кейти не виждаше. Беше като снимка от списание. Кейти запечата тази картина в съзнанието си, ясна и ярка, все едно че беше истинска фотография.

Когато стигнаха в Лондон, тръгнаха към хотел „Бат’с“ на Доувър стрийт. Старият джентълмен от „Спартак“, който беше прекосил океана толкова много пъти, беше препоръчал на мисис Аш няколко хотела и странноприемници.

— Това е като насън — каза Кейти, когато тръгнаха от лондонската гара с една количка. — Това наистина се случва на нас и наистина сме в Лондон. Можете ли да си представите?

Тя погледна навън. Не виждаше нищо друго, освен мъгла, кални улици и дълги редици обикновени тухлени или каменни къщи. Беше почти като Ню Йорк или Бостън при мъгливо време и все пак се различаваше по някакъв особен начин от всичко видяно в Америка.

В хотела ги посрещна една жена — възрастна, усмихната, с червени бузи, с висока шапка, закрепена с лентичка за главата й, с копринена рокля на цветя и златна верижка. Дебеличките й ръце бяха скръстени скромно на черната й брокатена престилка. Всички бяха на мнение, че си е струвало да прекосят океана, дори ако видят само нея и нищо друго. Телеграмата им беше пристигнала и стаите им бяха приготвени. В печките гореше огън, масата за вечеря беше подредена и един симпатичен сервитьор с официален костюм и бяла вратовръзка чакаше да им сервира. Всичко беше мрачно и старомодно, но много чисто и удобно.

Запознаването на Кейти с „лондонските забележителности“ започна още на другата сутрин, преди тя да излезе от стаята си. Чу се някакъв звънец и един странен, писклив глас произнесе цяла реч, от която тя не разбра и думичка. След това се чу смях и вик, като че ли няколко момчета се радваха на нещо си. Всичко това събуди любопитството й, затова се облече възможно най-бързо и изтича в приемната, откъдето имаше изглед към улицата. Под прозореца се беше събрала тълпа в кръг. По средата имаше една странна кутия с червени завески, нещо като малка сцена, на която се изнасяше куклено представление. Кейти веднага разбра, че вижда за пръв път Пънч и Джуди!

Малката сцена се разтури и хората започнаха да се разотиват. Отчаяна, Кейти изтича при Уилкинс, стария сервитьор, който слагаше масата за закуска.

— О, моля ви, задръжте този човек! — каза тя. — Искам да го видя.

— Кой човек, мис? — попита Уилкинс.

Когато отиде до прозореца и видя какво има Кейти предвид, направо се възмути.

— Аз не бих се доближил до него, мис, ако бях на ваше място. Тези комедианти не са благопристойни хора. Трябва да ги забранят със закон, наистина трябва. Почтените хора, общо взето, не им обръщат внимание.

Но Кейти не я беше грижа какво правят и не правят „почтените“ хора и настояваше да види Пънч. Така че Уилкинс беше принуден да преглътне благоприличието и достойнството си и да хукне по петите на въпросния обект. Ейми се втурна навън с развети коси и с Мейбъл на ръце и двете с Кейти гледаха истинско куклено представление за Пънч и Джуди, с всички известни сцени и може би няколко нови, добавени специално в тяхна чест. Кукловодът изглежда беше вдъхновен от блаженото задоволство на малката публика от трима души, застанала на прозореца на първия етаж. Пънч наби Джуди и отвлече бебето, в замяна Джуди ступа Пънч, след което дойде един полицай, но Пънч успя да го надхитри, след което се появиха палачът и дяволът, както се полагаше. Кейти установи, че представлението беше много хубаво, „точно каквото очакваше, и че компенсира разочарованието от кифличките“.

После, когато Пънч си замина, възникна въпросът с какво да започнат опознаването си.

Единодушно решиха да посетят първо Уестминстърското абатство[1]. Действително, в Англия няма нищо по-внушително за хората, които идват от света, който все още се нарича „нов“, от тази сграда, така богата и древна. Така че отидоха да разгледат абатството и се разхождаха там докато мисис Аш обяви, че е капнала от умора.

— Ако не ме заведете вкъщи и не ми дадете нещо да хапна — каза тя, — ще се строполя на някой от тези пиедестали и ще остана там с години, изложена като статуя на видна личност от историята на Англия.

Кейти бе принудена да откъсне очи от Хенри и Ъгълчето на поетите и да накара Ейми да си тръгне от странната малка гробница, направена във формата на детска люлка, с една мраморна фигура на бебе в нея, която явно много я беше впечатлила. Кейти успя да я отведе от там с обещанието, че много скоро ще дойде пак и ще стои колкото си поиска.

Ейми припомни това на Кейти още на следващата сутрин.

— Мама се събуди и каза, че много я боли главата и че мисли да полежи и да пропусне закуската — докладва тя. — Праща ти много поздрави и каза да вземеш такси и да отидеш където искаш и ако не те притеснявам, ще се радва, ако вземеш и мен. Аз няма да ви притеснявам, мис Кейти, а и искам да отидем на едно място.

— Къде?

— Да видим онова сладко бебенце, което видяхме вчера. Искам да го покажа на Мейбъл — тя не беше с нас, а ми се ще да научава нови неща. Освен това, мила Кейти, дали не трябва да купя цветя и да ги сложа при бебето? Толкова е прашно и старо, че не ми се вярва някой да му е оставял цветя от години.

Тази идея много се хареса на Кейти и тя с удоволствие спря таксито до Ковънт гардън, откъдето купиха един букет рози за единадесет пенса. Ейми беше много доволна. С цветята в едната ръка и Мейбъл в другата, тя забърза пред Кейти и екскурзовода между редовете в абатството, мина през всички решетки, врати и стълби, като явно чудесно си спомняше всеки завой. Когато стигнаха до параклиса, тя постави нежно розите на гробницата. След това поднесе Мейбъл да целуне необикновената малка статуйка на бебето, легнало върху мраморни пеленки. Екскурзоводът явно се изненада от това и каза на Кейти:

— Малката госпожица е американка, предполагам. На никое момиченце от Англия нямаше да му хрумне да направи подобно нещо.

— Английските деца изобщо ли не се интересуват от гробниците в Абатството? — попита Кейти.

— О, да, мис, интересуват се, но не се впечатляват от някоя гробница повече от другите.

По-късно същия ден, когато мисис Аш се почувства по-добре, трите отидоха с такси до старата крепостна кула, която е била сцена на толкова много трагедии — Тауър[2]. Там разглеждаха стаи, параклиси и затвори и видяха апартамента, в който кралица Мери държала под ключ сестра си, кралица Елизабет, която тогава била самотна млада принцеса. Кейти каза на Ейми, че е чела някъде легенда за четири дечица, които живеели с родителите си в кулата и си играели с принцесата изгнаница. Веднъж едното момченце й донесло ключ, който намерило на земята, и й казало: „Можете да излезете, когато поискате, Ваше Височество“. Лордовете от Съвета дочули за тази работа, извикали децата на разпит, заплашили ги със смъртно наказание, ако доближат отново до принцесата.

Легендите винаги правят историята по-разбираема за малките. Ейми така се впечатли от тази приказка, че когато стигнаха до мрачната стаичка, която, разправят, била килията на сър Уолтър Рейли[3], тя пребледня и личицето й придоби яден вид.

— Ако това е английската история, ние с Мейбъл не искаме да научаваме нищо повече за нея — заяви тя.

Но няма начин Ейми или който и да било друг да не научи много неща за английската история само от разходките в Лондон. Има толкова много места, свързани с разни известни хора или събития. Местата предизвикват интереса на посетителя и той несъзнателно започва да задава въпроси. Кейти, която в детството си беше изчела толкова книги, колкото има в една малка библиотека, знаеше куп факти, които сега й бяха от полза. Все едно имаше парченца от неподреден пъзел и след подреждането им се получаваше картинка. Мисис Аш, която не беше голяма поклонничка на книгите, смяташе, че младата й приятелка е необикновено интелигентна, но самата Кейти осъзнаваше колко недостатъчни и несигурни са знанията й и колко много парченца липсват от пъзела. Искаше й се от все сърце, както на всеки друг при такива обстоятелства, да беше учила по-внимателно, когато е имала възможност. Човек не може да чете, за да се образова, по време на пътешествие. Запомнете това, мили момиченца, вие, които с нетърпение очаквате някой ден да тръгнете на пътешествие, и бъдете любознателни, докато е време.

Октомври не е много подходящо време за екскурзия в Англия. Навсякъде има вода, много вода; въздухът е пропит с нея, намокря дрехите ви и навлажнява настроението ви. Приятелките на мисис Аш я посъветваха да не си и помисля да ходи в Шотландия по това време на годината. Един ден и една нощ прекараха в Оксфорд и Стратфорд на Ейвън; направиха кратко посещение до остров Уайт, където в провинциално имение, което изглеждаше много красиво, доколкото успяха да видят през дъжда, живееше онази приятелка на мисис Аш, която се беше омъжила за англичанин. Кейти си помисли, че избирайки този брак, тя е трябвало да се откаже завинаги от слънцето. Успяха да зърнат Стоунхендж изпод чадъра и прекараха час-два в катедралата „Салисбъри“ — това беше всичко, което успяха да направят, като не смятаме, че спряха съвсем за малко в Уинчестър, за да може Кейти да види гроба на любимата си писателка мис Остин[4]. Мисис Аш отбеляза, че Кейти е тръгнала от Америка с ужасно дълъг списък с гробове за посещение. Оставиха на надгробната плоча една китка цветя, окъпани от дъжда и въпреки възмущението си, изслушаха клисаря, който попита:

— Какво толкова е направила тази жена, госпожо, та толкова много американци идват и питат за нея? Англичаните не се интересуват от нея.

— Написала е прекрасни книги — обясни Кейти, но старият клисар поклати недоверчиво глава.

Върнаха се в Лондон и вечеряха за втори път с братовчедите, за които мисис Аш разказваше на доктор Кар. Случи се така, че Кейти седна до един възрастен американец, който живееше в Лондон от двадесет години и го познаваше много по-добре от повечето лондончани. Този господин, мистър Алън Бийч, обичаше да събира антики, най-вече стари книги, и прекарваше половината си време в Британския музей, а другата половина в аукционните зали и антикварните магазинчета на Уордър стрийт.

Кейти се оплакваше от лошото време, което проваляше плановете им.

— Толкова е неприятно! — каза тя. — Мисис Аш планираше да отидем до Йорк и Линкълн, да разгледаме всички градове с известни катедрали, да посетим Шотландия, а трябваше да се откажем от всички тези неща заради дъждовете. Ще си тръгнем без да сме видели почти нищо.

— Можете да разгледате Лондон.

— Разгледахме го — искам да кажа, разгледахме местата, които всички разглеждат.

— Но има толкова много места, които хората не познават. Колко още ще останете, мис Кар?

— Една седмица, предполагам.

— Защо не си направите списък със стари сгради, които са свързани с известни исторически личности, и не ги посетите? Аз сторих това на втората година, отне ми три месеца.

Мистър Бийч се оказа изключително мил човек. Той не само направи план за посещенията им, но и ги придружи в два от дните; неговите познания за Лондон направиха екскурзиите много интересни.

С тези обстойни обиколки на Лондон последната седмица мина неусетно. Мисис Аш беше решила да минат през Нюхейвън и Диеп, защото някой й беше разказал за красивия стар град Руан, който беше на пътя им за Париж. Едва свикнали със сушата след дългото пътуване през Атлантическия океан, те се приготвиха да прекосят Ламанша, което им изглеждаше като кратка екскурзия с корабче. Колко грешаха!

Ламаншът има свой собствен характер, който го отличава от всички други морета и канали. Изглежда по начало си е с неуравновесен и труден нрав и служи за бариера между две нации, които и без това не се разбират лесно. Благодарение на тази водна граница помежду им нямат възможност да си създават много неприятности едни на други. Но нашите пътнички извадиха лош късмет, дори като се има предвид обичайната трудност на прехода — корабът трябваше да си пробива път с неимоверни усилия. Все пак параходът беше толкова мъничък! А нощта толкова дълга!

Бележки

[1] Уестминстърско абатство — кралска църква в Лондон, изградена в периода 1269–1884 г. — Бел.пр.

[2] Тауър (Tower of London) — Лондонската кула — средновековна крепост. Резиденция на английските крале до XVII век. — Бел.ред.

[3] Уолтър Рейли (1552–1618) — английски мореплавател, поет и драматург. — Бел.ред.

[4] Джейн Остин (1775–1817) — английска писателка, автор на романите „Гордост и предразсъдъци“, „Ема“ и др. — Бел.ред.