Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (36)

35
Сблъсъкът

Прах — това бе първото, което видя Джош. Грамадния прашен облак, вдигнат от копитата на конете.

Беше по пладне. Първият ясен безоблачен ден от доста време, като се изключеше прашната вълна, закрила хоризонта. Малко след това те се показаха иззад завесата от прах — първо сенки, но бързо придобиваха плът и кръв и се превръщаха във фигури на конници. На монголски войници.

Въпреки всичко, на което бе станал свидетел в последно време, Джош все още не можеше да повярва напълно, че се е изправил срещу цялата монголска орда под командването на самия Чингис хан и че е техен враг. Но беше точно така — виждаше го с очите си. Сърцето му заби по-бързо.

Беше се свил на тясната площадка на наблюдателницата до Вратата на Ищар и гледаше на изток, откъдето настъпваха монголите. Заедно с него бяха неколцина македонци и британци. Британците разполагаха със сравнително добри далекогледи, швейцарска изработка. Гроув ги бе предупредил да закрият лещите от слънцето — не знаеха с каква информация за обстановката във Вавилон разполага Чингис хан, но Сейбъл със сигурност щеше да се досети за причината за отблясъците. От всички най-добре екипиран бе Джош, на когото Абдикадир бе поверил безценния си прибор за нощно виждане, който освен това разполагаше с мощно увеличение. Абдикадир се бе присъединил към армията.

При първия знак за приближаването на монголите сред македонците и британците се долови напрежение и същевременно вълнение, като от отдавна чакано представление. Джош дори зърна ярката туника на Александър при съседната градска порта — владетелят бе дошъл веднага щом му бяха съобщили за приближаващата се армия.

Монголите прииждаха на дълги редове и изглежда, бяха разделени на групи от по десетима конници. Джош направи някои бързи изчисления — при двеста души дължина и двайсет дълбочина това означаваше четири или пет хиляди конници за първоначалната атака.

Александър бе строил пред стените на Вавилон десет хиляди души. Вятърът развяваше дългите им алени наметала, а златистите им шлемове лъщяха на слънцето. Офицерите се отличаваха по сините пера върху шлемовете.

Започна се.

Първото нападение бе със стрели. Предната редица на настъпващите монголи опъна лъкове и пусна залп към небето. Стрелите бяха със заострени кокалени върхове и на разстояние от сто стъпки удряха точно. Бързината на стрелбата зависеше само от скоростта, с която лъконосците вадеха стрелите от колчаните.

Македонците бяха строени в две дълги редици, като в средата бяха копиеносците, а фланговете пазеха елитните щитоносци. В мига, когато стрелите литнаха, откъм македонските редици се чу пронизителният сигнал на тръбите и бойците се прегрупираха в плътни карета, със страни от по осем души. Вдигнаха кожените си щитове над главите си и ги припокриха, образувайки онова, което римляните наричаха „костенурка“.

Стрелите затропаха върху щитовете. „Костенурките“ удържаха, но не без жертви. Тук-там отделни войници паднаха и закрещяха от болка и за миг, докато ги изнасяха назад, в бойния ред се образуваха пролуки.

„Ето че започнаха да умират хора“, помисли си Джош.

На четвърт миля от градските стени монголите внезапно преминаха в атака. Войниците нададоха гърлени ревове, барабаните задумкаха като тупкащи сърца, тропотът на копитата наподобяваше наближаваща буря. Шумът бе оглушителен.

Джош не се смяташе за страхливец, но трепна. Беше изумен от спокойствието, с което воините на Александър останаха по местата си. Отново екнаха тръби, размахаха се флагчета и при командата „Синаспизмос!“ те преминаха отново към първоначалния си боен ред, като държаха вдигнати щитовете, за да се пазят от стрелите. Четири редици пехота с копия, мечове и щитове бе всичко, което стоеше между монголската конница и Вавилон. Но войниците отново допряха щитовете си един в друг, забиха дръжките на копията в земята и насочиха остриетата им срещу монголите.

През последните няколко секунди Джош виждаше монголите съвсем ясно — виждаше дори очите на бронираните им коне. Животните изглеждаха като побеснели и той се зачуди с какви средства са ги докарали до това състояние, за да се нахвърлят яростно срещу плътния строй на пехотата.

Монголите се стовариха върху македонските линии. Ударът беше страховит.

Бронираните коне си проправиха път през предната линия и бойният ред се огъна в центъра. Но македонците от задните редове се нахвърлиха срещу животните, сечаха ги, режеха им сухожилията. Монголите и конете им започнаха да падат. Задните редици се удряха в тях и това забавяше напредъка.

Сега вече боят се водеше по цялото протежение на македонската линия. Въздухът се изпълни с мирис на кръв, метал и прах. Ехтяха гневни викове и викове на болка, метал дрънчеше върху метал. Нямаше изстрели, нито топовни гърмежи — шумове, така характерни за сраженията от по-късната епоха. Но хората гинеха със същата бързина, като в съвременна война.

Джош изведнъж осъзна, че над него е увиснала една сребърна сфера. Значи не само хора наблюдаваха това страшно представление днес.

Първото нападение продължи само броени минути. После, по сигнал на тръбите, монголите внезапно се оттеглиха. Тези, които все още бяха на коне, препуснаха назад в галоп. Зад себе си оставиха разкривена редица от окървавени и обезобразени тела, отсечени крайници и осакатени коне.

Конниците спряха, в привидно безредие, на стотина метра от македонската линия, започнаха да крещят на противниците си на неразбираем език, пуснаха няколко стрели и дори плюеха презрително. Един бе дръпнал на коня си ранен македонски войник и сега започна да го изтезава — разрязваше гърдите му с ножа си. Македонците също отвърнаха с обиди, но когато неколцина от тях понечиха да се втурнат на помощ на другаря си, офицерите ги спряха с резки викове.

Монголите продължаваха да отстъпват и да примамват македонците да ги последват, но войниците на Александър не се поддадоха. В този момент откъм Вратата на Ищар се зададоха санитари с носилки.

 

 

Първият македонец, когото донесоха в болницата на Бисиса, бе с рана на крака. Ръди й помогна да сложат изпадналия в безсъзнание войник на операционната маса.

Някой бе счупил и извадил стрелата, но острието й бе преминало през мускулите на прасеца и ги бе разкъсало. От раната шуртеше кръв и стърчаха мускулни влакна и сухожилия. Бисиса натика разкъсаната тъкан обратно, наля малко вино за дезинфекция, след това, с помощта на Ръди, заши разкъсаните краища. Едва сега войникът се размърда. Не разполагаха с упойка, разбира се, и можеха само да се надяват, че ако дойде на себе си, страхът и адреналинът ще потиснат болката поне за известно време.

Ръди — беше се изцапал до лактите в кръв — обърса потното си чело в рамото й.

— Чудесно се справяш, Ръди — похвали го тя.

— Надявам се. Този човек ще живее, нали? Ще може да върви, да размахва меча и да загине в някоя друга битка.

— Всичко, което можем да направим, е да ги зашиваме.

— Така е…

Но скоро нямаха време за приказки. Раната в крака бе само началото на потока окървавени войници, които санитарите пренасяха през Вратата на Ищар. Както се бяха уговорили, Филип, лекарят на Александър, извършваше първия оглед и отделяше безнадеждните случаи от тези, на които все още можеха да помогнат.

Бисиса нареди на санитарите да отнесат превързания войник в палатката и веднага се зае със следващия случай. Оказа се тежко ранен монголец. Имаше порезна рана от меч в горната част на бедрото, от която шуртеше кръв. Тя се опита да притисне краищата на раната, но кръвта продължаваше да тече.

— На този въобще не му е тук мястото — рече Ръди над рамото й.

Цялата опръскана в кръв, Бисиса отстъпи назад.

— Нищо не можем да направим. Изнесете го. Следващият!

Така продължи през целия следобед — безкраен поток от осакатени, гърчещи се от болка хора, върху които работеха до пълно изчерпване на силите — и след това.

 

 

Абдикадир беше с войниците пред стените на Вавилон. Веднъж вече се бе приближил съвсем до полесражението — когато македонската линия се огъна. Но заедно с британците ги държаха в резерва — Кейси също бе някъде по-нататък в редицата, — а оръжията им бяха скрити под македонски наметала. Александър им бе обещал, че и техният миг ще настъпи, но когато той реши.

Александър и неговите съветници от бъдещето разполагаха с достатъчно познания, за да изработят обстоен план на действие. Освен това познаваха класическата тактика на монголите. Първата атака бе лъжлива и целеше да накара македонците да се впуснат в преследване. Монголите бяха готови да отстъпват дни наред, ако се наложи, да изстискат и сетните сили на своя противник, докато накрая не сметнат, че е готов да падне в капана. По време на последния съвет хората от бъдещето бяха разказали на Александър как монголите веднъж бяха разгромили в Полша цяла армия християнски рицари, примамвайки ги по същия начин. Самият Александър се бе изправял срещу подобна тактика при стълкновенията си със скитите.

Освен това Александър също не бързаше да покаже пълната си сила. Половината от пехотата му и цялата конница бяха скрити зад стените на Вавилон, а оръжията от деветнайсети и двайсет и първи век все още не бяха влизали в употреба. Този коз тепърва предстоеше да бъде изигран и Александър разчиташе на предимството на изненадата. Макар че бяха забелязали доста монголски съгледвачи из околностите, все още нито един от тях не бе прониквал зад градските стени.

Защитниците останаха нащрек, но през този ден монголите повече не се показаха.

Привечер хоризонтът се озари от безброй лагерни огньове — простираха се от север до юг и опасваха града отдалеч. Абдикадир чу македонците да си шепнат, очевидно стреснати от броя на огньовете. Сигурно щяха да са още по-изплашени, ако им беше казал, че е зърнал сред юртите конусовидните очертания на космическата капсула.

Малко след това в лагера се появи и Александър, следван от Хефестий и Евмений. Царят накуцваше, но шлемът му бе излъскан до блясък. Той се шегуваше непрестанно с войниците. Монголите се опитват да ни измамят, обясняваше високо. На всеки човек се падат по два-три лагерни огъня. И нещо повече, знаело се, че връзват натъпкани със слама чучела върху седлата на свободните коне, за да стреснат допълнително врага с численото си надмощие. Но македонците — заяви той — не се поддават на подобна измама! След което Александър нареди да загасят повечето от огньовете — нека монголите си мислят, че македонците са малко, нека подценяват силата им.

Дори Абдикадир почувства, че бойният му дух се покачва, след като видя царя. Александър беше забележителен човек, макар и — също като Чингис хан — хладен и жесток воин.

Прегърнал своя верен „Калашников“, той се зави с одеялото и се опита да заспи. Не след дълго почувства някакво странно спокойствие. Сега, след като бе видял противника очи в очи, вече нищо не можеше да го изплаши.

Замисли се за това, че монголите бяха причинили много злини на исляма. Те бяха нахлули в едно от най-богатите средновековни царства — Хорезъм, и го бяха опустошили. Бяха продължили да сеят смърт и разруха в Северна Персия, чак до Кандахар и Самарканд. Подобно на Вавилон, Хорезъм бил снабден със сложна подземна канализационна система, с каквато не можел да се похвали нито един друг град по онова време. Монголите разрушили канализацията и след като си тръгнали, по мнението на арабските историци, този регион така и не успял да се възстанови.

Абдикадир не беше фанатично вярващ мюсюлманин. Но смяташе, че щом има възможност, историята трябва да бъде поправена. Този път ислямът щеше да бъде спасен от монголското нашествие и щеше да се прероди. Но първо трябваше да спечелят тази ужасна война — на каквато и да било цена.

Изведнъж се засмя: спомни си какво му бе казал веднъж Кейси: „Добрият християнски воин винаги е на един изстрел от Рая“.

 

 

Коля остана да лежи в дупката под юртата на Чингис хан три дни. Сляп, глух, измъчван от ужасна болка. Можеше да измерва хода на времето единствено по вибрациите от преминаващите по капака над него крака.

Ако монголите го бяха претърсили, щяха да открият в него найлонова торбичка с вода, благодарение на която бе оцелял тези три дни и три нощи. И още нещо, заради което бе заложил живота си. Залог, който се надяваше да му осигури жадуваната разплата.

Той знаеше много повече за монголите, отколкото Сейбъл, бе израсъл с историите за тях и бе разчитал да се възползва от тези си знания. Беше чувал и за зловещия обичай на Чингис да заравя враговете си под пода на юртата си. Ето защо, след като успя да предаде максимално количество сведения на Кейси, Коля се опита да облекчи съдбата си, като подхвърли на Сейбъл идеята с небесния „княз“. Всичко, на което разчиташе, бе да го напъхат тук долу, в мрака, само на метър от Чингис хан, но да не му отнемат онова, което бе скрил в себе си.

На борда на „Союз“ нямаше гранати, които биха били идеални за целта. Но пък бяха останали неизползваните експлозивни снадки. Монголите естествено нямаха никаква представа за какво могат да послужат. Сейбъл щеше да ги познае, разбира се, но тя бе твърде погълната от собствената си арогантност и гледаше на Коля от висините на новото си положение. Смяташе го за наивен глупак. Това му осигури жадуваната възможност да поработи върху снадките и да измайстори едно съвсем простичко приспособление, с което да ги възпламени.

Оставаше само да чака настъпването на подходящия момент. Три дни, които сякаш бе преживял след смъртта си. Но колкото и да беше странно, тялото му продължаваше да функционира, до поема и отделя течности. Сякаш не знаеше, че е обречено.

Три дни. Какво пък, руснаците бяха търпелив народ. Дори имаха поговорка: първите петстотин години са винаги най-трудните.

 

 

Зазоряваше се. Македонците се размърдаха, кашляха, търкаха си очите, ставаха да пикаят. Абдикадир приседна. Сивкаворозовото небе бе странно красиво, слънчевите лъчи багреха долния край на ниските облаци.

Но утринното спокойствие продължи само още няколко минути.

Рано призори и късно вечер бяха най-опасните моменти за всеки войник — очите се изморяваха да се нагодят към бързо менящата се светлина. И точно в този момент на максимална уязвимост монголите удариха.

Бяха се приближили съвсем безшумно към позициите на македонците. И ето че изведнъж екнаха сигнални тръби, раздумкаха се бойни тъпани и монголите се хвърлиха в атака със свирепи викове. Тази внезапно изригнала какофония от звуци целеше да смрази кръвта, сякаш от тъмнината се приближаваше не човешка, а някаква неизмерима сила на природата, като потоп или свличащи се земни маси.

Но само миг по-късно се извисиха и плътните звуци на македонските тръби. Войниците се завтекоха към позициите си. Чуха се отривистите команди на офицерите: „Строй се, задръж позицията, не отстъпвай!“

Александър, разбира се, беше подготвен за този ход на противника. Дошло бе време да задейства своя капан.

Абдикадир зае място на три реда от предната линия. От двете му страни се подредиха изнервени британци. Той улови погледа на един от тях, смигна му и бавно вдигна автомата.

Видя първия нападател през процепа на мерника.

Този път в центъра на атаката бе разположена тежката конница, а леката я следваше отзад. Ризниците на ездачите бяха изработени от биволска кожа, а металните им шлемове имаха качулки, които скриваха врата и ушите. Всеки носеше по няколко оръжия — два лъка, три колчана, копие с остър закривен край, секира и крива сабя. Дори конете бяха облечени в броня — широки кожени покривала пазеха страните им, а на главите им се мъдреха метални шапки. Така отрупани с оръжия, монголите приличаха по-скоро на насекоми, отколкото на хора.

Но този път ги очакваше изненада. Прозвуча сигнал на тръба и върху стените на Вавилон се показаха лъконосци и обсипаха врага с дъжд от стрели.

Литнаха още стрели, този път със запалени върхове. Бяха насочени към заровените в плитки шахти под земята купчини слама, накисната в катран. Лумнаха ярки огньове, гъст черен дим застла бойното поле. Чуха се изплашени викове, цвилене на пощурели животни. Ала въпреки изненадата и нарастващия брой на жертвите атаката не спря.

За втори път монголската конница се сблъска с македонските редици.

Този път отстъпи почти цялата линия — беше неизбежно под натиска на хилядите нападатели.

Абдикадир, който вече бе само на няколко метра от полесражението, видя вдигащи се на задните си крака коне, плоски монголски лица, мъже, които се биеха и умираха. Миришеше на кръв, на прах и на потни, уплашени и разярени коне и към всичко това се прибавяше мирисът на пот и мляко, който лъхаше от монголите. Войниците бяха плътно притиснати един в друг, беше неимоверно трудно да вдигнеш оръжие, почти невъзможно да го размахаш. Земята под краката им бе опръскана в кръв и покрита с осакатени тела и отсечени крайници — сякаш се намираха в някаква огромна месомелачка. Натискът се усили, когато монголската лека конница притисна отзад своите по-тежки събратя, за да си проправи път, размахала копия и саби.

И Александър нанесе удара си. От задните редици на македонците притичаха пешаци, въоръжени с дълги закривени копия, с които събаряха конниците от седлата и ги пробождаха безмилостно. Започна сеч, която косеше редиците на едните и другите.

И изведнъж над грохота се извиси нов, тревожен сигнал.

Точно пред Абдикадир, в центъра на полесражението, оцелелите македонци от предната линия внезапно се отдръпнаха, като изоставиха ранените и убитите. Изведнъж между Абдикадир и най-свирепите конни войници в човешката история се образува празно пространство.

Изненадани, монголите се подвоумиха за миг. Един огромен мъжага, който размахваше окървавен боздуган, втренчи поглед в Абдикадир и извика нещо.

Изправен до рамото на Абдикадир, капитан Гроув издаде кратка команда:

— Огън!

Абдикадир вдигна автомата и натисна спусъка. Главата на монголския воин се превърна в облак от кръв и натрошени кости, металният му шлем тупна на земята. Конят му подскочи и обезглавеното тяло отлетя встрани.

От двете страни на Абдикадир британците откриха едновременно огън срещу настъпващата вълна монголски войници — древните им „Мартини-Хенри“ и „Шнайдер“ „кашляха“ едва чуто на фона на оглушителното тракане на руския автомат. Под дъжда от куршуми хора и коне се превръщаха в безформена кървава маса. Полетяха първите гранати. Повечето бяха заслепяващи, но и те вършеха работа — конете се мятаха подивели, смъкваха конниците си и ги тъпчеха.

Една граната избухна недалеч от Абдикадир и ударната вълна го блъсна в корема. Той падна назад, оглушен, усети в устата си вкуса на метал и кръв. Завладя го странното чувство, че се е откъснал от света, че може би е преживял поредния Хроносрив. Но някакъв тъничък гласец непрестанно му повтаряше, че щом е паднал, в редицата се е образувала пролука. Той вдигна автомата, стреля, без да гледа, и се изправи.

Цялата редица настъпваше. Британците поддържаха почти непрестанен огън.

Абдикадир изтича да се изравни с тях, като пътем постави нов пълнител. Земята под краката му бе осеяна с трупове и ранени — той настъпи един, докато крачеше, но нямаше откъде другаде да мине.

„Напредваме“, помисли си въодушевено. Вляво и вдясно, докъдето можеше да види, монголите отстъпваха, неспособни да се противопоставят на оръжия, претърпели още шестстотин, че и повече години еволюция.

И тогава Абдикадир чу един писклив глас — женски глас — и веднага след това монголите скочиха от конете си. И тръгнаха право срещу покосяващия огън на пушките, като използваха за прикритие труповете на мъртвите си другари и ковете. Абдикадир разпозна тази тактика — открий заплахата, придвижи се, прикрий се, стреляй, смени местоположението. Те използваха лъковете си — единственото оръжие, което можеше да се сравнява по далекобойност с пушките — и напредваха на смени, като се прикриваха един друг. Миг по-късно до ушите му долетяха болезнените викове на ранени македонци и гневните псувни на британците. Новата тактика даваше резултат.

Тези монголи несъмнено бяха обучавани да издържат на огнестрелен огън. „Сейбъл“ — сети се той и сърцето му се сви. Изпразни пълнителя и зареди нов.

Монголите наближаваха. Към Абдикадир и останалите британци бяха прикрепени щитоносци, но и те даваха жертви. Един конник дори успя да се промъкне съвсем близо и Абди — нямаше време да стреля — го повали с приклада и едва тогава го довърши. След това се огледа за следващия противник.

 

 

От наблюдателния си пост на Вратата на Ищар Джош виждаше почти целия фронт на сражението. Най-гъста бе сечта точно пред вратата, където хора и коне се бяха сплели в яростно, тъпчещо се кълбо. Очите бяха навсякъде, като летящи перли над главите на сражаващите се воини.

Тежката конница бе най-могъщото оръдие на монголската армия. Предназначението й бе да разбива с един удар най-силните части на противника. Надеждите им бяха, че неочакваната намеса на огнестрелните оръжия ще неутрализира напълно тази опасна бойна единица. Но по някаква необяснима причина монголите не бяха отстъпили и сега цялата пехота бе притисната към стените.

Това бе крайно неприятен обрат. В Джамруд бяха разквартирувани само триста британски войници — недостатъчно на брой, за да се мерят с монголите, дори ако всеки куршум поваляше по един противник.

Междувременно монголите хвърлиха в боя нови конни части, които се опитваха да обкръжат противника по фланговете. И това бе предвидено — ставаше дума за класическа монголска маневра, наречена „тулугма“ — но яростта, с която новите сили се стоварваха върху македонските флангове, бе зашеметяваща.

Ала Александър все още не бе приключил. От градските стени прозвучаха тръби. Портите се разтвориха с метално дрънчене и в полето излезе македонската конница — подреждаше се пътьом в клиновидна формация. На Джош му бе достатъчен един поглед, за да се увери в преимуществото на тези конници спрямо монголите. Освен това начело на конницата разпозна пурпурното наметало и белоперестия шлем на самия Александър, който яздеше върху покривало от леопардова кожа. Бърза и подвижна, дисциплинирана и маневрена, македонската конница описа завой и се вряза като скалпел във фланга на монголите. Сега противникът се озова притиснат от две страни — отпред го подпираше пехотата, а задните редове падаха под ударите на конницата. Македонците използваха дългите си копия и пронизваха вражеските воини в лицата. От високо монголите изглеждаха като притиснати в клещи. Джош си спомни, че това е друга антична класическа тактика, използвана за първи път от Филип, бащата на Александър. Синът се бе оказал достоен ученик.

Джош никога не бе защитавал войните. Но сега, при вида на тази внезапна промяна, го завладя неописуем възторг. Тази странна и необяснима радост, когато пред очите му гинеха човешки същества, когато хората проявяваха невероятни умения да се изтребват в огромни количества, го накара да се замисли за смисъла на войната. Хрумна му, че хората воюват така, както играят, само че с най-големия възможен залог — собствения си живот. Не парите, печалбата, властта или завладяната територия — те се избиваха заради удоволствието да го правят. Киплинг беше прав — войната наистина бе забавление. Това бе най-тъмната и мрачна тайна на човешкия род.

Може би тъкмо затова и Очите бяха тук — за да се порадват на един уникален спектакъл, да погледат как най-свирепите същества във вселената се избиват и тъпчат в кървавата прах. Джош почувства едновременно отвращение и някаква нечистоплътна гордост.

Като се изключеха резервите, сега всички сили и на двете страни бяха хвърлени в битката. С изключение на няколко отделни и незначителни стълкновения по фланговете, сражението се водеше в центъра на бойното поле, като всички бяха вкопчени в плътна, неразделна, бавно подвижна маса. Димът от пламтящите сламени капани се стелеше ниско и закриваше гледката, а от стените на Вавилон продължаваше да се сипе дъжд от стрели.

Джош вече не можеше да определи дали някоя от двете страни взема надмощие. Отминало бе времето за тактически маневри и двамата пълководци, вероятно най-великите на всички времена, не можеха да направят нищо повече освен — като Александър — да грабнат сами мечовете.

Дошъл бе моментът да се бият и да умират.

 

 

Медицинският пункт на Бисиса бе затрупан. Нямаше друга дума за това, което се случваше там.

Тя се бе навела над окървавеното тяло на един млад македонец, почти момче. Бяха го промушили няколко пъти в корема. Тя почисти раните доколкото можа — едва се държеше на крака от умора. Даваше си сметка, че дори да се справи с прободните наранявания на момчето, то ще умре от инфекция.

А през това време продължаваха да докарват нови и нови ранени. Тези, които отвън определяха като безнадеждни, вече не се караха в градската морга, а се струпваха на огромен куп пред болницата, куп, от който се стичаше тъмна кръв. От насочените за лечение едва една шепа се върнаха в строя, след като ги превързаха — повече от половината издъхнаха на операционните маси.

Какво друго можеше да се очаква? Не беше лекар, не разполагаше с никакви съвременни средства и единственият й достатъчно квалифициран помощник бе древен грък, който някога се бе здрависвал със самия Аристотел.

Но поне се успокояваше, че е спасила неколцина.

Може би щеше да е напразно — ако не успееха да спрат монголското нашествие, — но точно в този момент я завладя силното желание да помогне по някакъв начин на това момче, да не го остави да умре. Тя разрови с окървавени пръсти полупразната си аптечка и извади отвътре спринцовка със стрептомицин. Огледа се и когато видя, че никой не я наблюдава, му инжектира лекарството.

След това се обърна и викна:

— Следващият!

 

 

Коля нито за миг не се съмняваше в опасностите, които влечеше със себе си монголското нашествие. Не изпитваше никакво възхищение пред „военния гений“ на Чингис хан — за него той бе просто един много умел касапин. От всички народи може би руснаците имаха най-силно право да хранят неприязън към монголския владетел. Бяха преживели две монголски нашествия. Богати градове като Новгород, Рязан и Киев бяха опустошени и изгорени до основи.

— Не и този път — прошепна Коля, неспособен да чуе думите си. — Не и този път.

Знаеше, че Кейси и другите ще се съпротивляват с всички сили и средства на монголската заплаха. Може би монголите си бяха създали прекалено много врагове в предишния свят и сега, по някакъв странен начин, бяха принудени да плащат за извършените злини.

От него се изискваше да извърши един последен акт. Въпросът бе дали оръжието, с което разполагаше, ще е достатъчно разрушително. Коля не се съмняваше в техническите си способности. Оставаше обаче нерешен проблемът с откриването на целта. Беше се опитал да изучи навиците на Чингис хан. За разлика от Александър Велики, ханът бе пълководец, който наблюдаваше битката отстрани и се прибираше в юртата си в края на деня — напълно обяснимо, като се имаше предвид, че бе поне шейсетгодишен.

Но можеше ли Коля да е сигурен, след три дни, прекарани в непрогледен мрак, кое време е навън? Как би могъл да знае дали тежкият тропот, чиито вибрации долавяше в момента, е предизвикан от свитата на човека, когото възнамеряваше да унищожи? Единственото, за което съжаляваше, бе, че никога нямаше да узнае отговора на този въпрос.

Коля се усмихна, спомни си за жена си и натисна спусъка. Нямаше очи, нито уши, но почувства, че земята потрепери.

 

 

Опрял гръб в неколцина британски войници, Абдикадир отблъскваше атаките на яздещите около тях монголи, които размахваха дългите си копия. Отдавна бе свършил патроните, беше захвърлил безполезния автомат и сега се биеше с нож, сабя, меч, копие или брадва — каквото му попаднеше подръка. Колкото повече се разгорещяваше битката, толкова по-жив се чувстваше — сякаш целият му живот бе съсредоточен върху този мимолетен миг, изпълнен с кръв, викове и болка.

Тяхната група бе една от последните оцелели, мъничък остров на съпротива сред море от кръв, из което монголите препускаха на воля. Абдикадир вече бе получил няколко удара. Даваше си сметка, че всеки от следващите може да го довърши. Знаеше и друго — че битката е изгубена. Но не можеше да направи нищо.

Откъм монголските линии внезапно се дочу неритмично думкане — поредният призив на техните бойни барабани. За миг това отвлече вниманието му и когато отново погледна право пред себе си, зърна стоварващия се върху ръката му боздуган. Парализиран от остра болка, Абдикадир изпусна оръжието — вероятно врагът му беше строшил пръстите. Невъоръжен, с една здрава ръка, той се извърна към монголския войник, който бе отстъпил назад, за да замахне за последен удар. Абдикадир се хвърли, изпънал пред себе си здраво стиснатата си длан, и покоси монголеца през краката. Противникът му се преметна назад и Абдикадир използва краткия миг, за да потърси ново оръжие. Напипа хлъзгавата дръжка на меч, стисна я и се изправи.

Но монголецът беше изчезнал.

По цялото протежение на фронта монголите се мятаха на конете и отстъпваха към лагера си. Някои се навеждаха пътьом, за да качат свои останали без коне другари. Абдикадир ги изпроводи с мрачен поглед, задъхан, стиснал оръжието. Все още не можеше да повярва на това какво става.

Изведнъж чу рязък свистящ звук и го позна по-скоро по памет. Беше от куршум. Огледа се.

Точно пред Вратата на Ищар една монголска част, изглежда, нямаше никакво намерение да се присъедини към общото отстъпление. Петдесетина конници в плътен строй щурмуваха отворената врата. Някой от тях бе стрелял по него…

Докато изпускаше меча, той видя как пропитата с кръв земя се носи срещу него.

 

 

Бисиса чу писъци и ревове точно пред входа на медицинския пункт и изтича при вратата да види какво става. Ръди Киплинг, с подгизнала от кръв риза, я последва.

Отряд монголски войници бе пробил защитната линия и нахлуваше през разтворената порта. Македонците се струпваха около тях като антитела около вирус. Монголите се защитаваха отчаяно, но някои от тях вече бяха свалени от конете.

Ала една самотна фигура се измъкна от мелето и се затича по централната улица на града. Беше жена — сигурно затова македонците не й бяха обърнали внимание, или пък не виждаха в нея заплаха. Беше облечена с кожени доспехи, но косата й бе изпъната назад и вързана с яркооранжево парче плат.

— Това е тя! — прошепна Бисиса.

— Какво каза? — попита Ръди.

— Това трябва да е Сейбъл. По дяволите, насочва се право към храма…

— Окото на Мардук…

— Заради него е било всичко. Хайде!

Затичаха се по улицата след Сейбъл. Насреща им бягаха разтревожени македонски войници — бързаха към мелето при портата. Над главите им, увиснали като дистанционни камери, блестяха десетки Очи. Бисиса дори се изненада колко много са станали.

Ръди пръв стигна камерата на Мардук. Голямото Око продължаваше да виси над разтопената статуя. Сейбъл стоеше точно под него и задъхано разглеждаше разкривеното си отражение. Изпъна ръка да докосне Окото.

Ръди Киплинг пристъпи напред.

— Госпожо, отстранете се оттам или…

Сейбъл се извърна рязко, вдигна пистолета и го простреля. Ръди политна назад, блъсна се в стената и падна.

— Ръди! — изкрещя Бисиса.

Сейбъл вече беше насочила пистолета към нея.

— Не мърдай.

Ръди погледна безпомощно Бисиса. По широкото му чело се стичаха едри капки пот. Държеше се за горната част на бедрото, между пръстите му бликаше кръв.

— Тя ме застреля — промълви изненадано той.

Бисиса едва се сдържаше да не изтича при него. После вдигна бавно ръце.

— Сейбъл Джоунс?

— Ха, прочула съм се значи.

— Къде е Коля?

— Мъртъв… може би. — Тя се засмя. — Хрумна ми нещо. Монголите свириха отстъпление. Първо сметнах, че е съвпадение. Но знаеш ли какво може да е станало? Чингис хан е мъртъв и синовете и братята му бързат да свикат курилтай, за да решат кой ще вземе голямата награда. Социалната структура на монголите е като на стадо шимпанзета. И точно като при тях, когато главатарят умре, мъжките се сбиват кой да го наследи — защото шансовете на всички са равни. Коля сигурно е знаел за това. — Тя поклати глава. — Да му се не начудиш на това дребно копеле. Питам се как ли го е направил. — Пистолетът в ръката й не трепна нито за миг.

Ръди изстена.

Бисиса си наложи да не му обръща внимание.

— Какво искаш, Сейбъл?

— А ти какво мислиш? — Тя посочи с палец през рамо. — Засякохме сигнала на това нещо още от орбита. Каквото и да прави тук, това е ключът — към миналото, настоящето и бъдещето…

— Към новия свят.

— Точно така.

— Мисля, че си права. От известно време го изучавам.

Сейбъл присви очи.

— В такъв случай би могла да ми помогнеш. Какво ще кажеш? С мен ли си, или против мен?

Бисиса премести поглед към сферата. И изведнъж се ококори и възкликна:

— Изглежда, те е очаквало!

Сейбъл извърна глава. Беше съвсем простичък трик, но американката стана жертва на собственото си тщеславие — и Бисиса спечели така нужната й секунда. Беше й напълно достатъчна, за да изрита пистолета от ръката на Сейбъл и да я повали на земята.

После задъхана се наведе над космонавтката. Стори й се, че усеща мириса на мляко и лой, същото, на което миришеха монголите, с които бе лягала.

— Сейбъл, наистина ли смяташе, че Окото го е грижа за теб и за твоите жалки амбиции? Дано изгниеш в ада! — Вдигна поглед към Окото. — А ти — видя ли достатъчно? Това ли искаше да видиш? Не ти ли стигат страданията ни?

— Бисиса… — изстена Ръди.