Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Окото на времето

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Петър Христов

ISBN: 978-954-585-595-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3725

История

  1. — Добавяне

14
Последна обиколка

Изведнъж навлязоха в последната обиколка: може би последната обиколка около Земята, която въобще някога щяха да извършат човешки същества, помисли си Коля. Но беше време да се заемат с процедурите по подготовката за приземяване и тримата се захванаха за работа с такъв синхрон, с какъвто не бяха действали от началото на това странно пътешествие. Коля дори подозираше, че всички се радват на близкия край на полета.

Първата задача бе да натъпчат жилищния отсек с всичко, с което смятаха да се разделят — включително и почти изядените хранителни запаси. Сейбъл смъкна в спускателната камера малкия радиопредавател, тъй като можеше да им потрябва и след кацане.

След това дойде време да си сложат скафандрите. Коля нахлузи еластичните панталони, достатъчно плътни, за да ограничават кръвотока и да му попречат да изгуби съзнание, след като се приземят — неизбежен и крайно неудобен. След това дойде време на самия скафандър. Първо си пъхна краката през отвора в средата на предната част. Вътрешният гумиран пласт бе въздухонепроницаем, а външният, изработен от по-твърда материя, съдържаше множество джобове, ципове и копчета. В условия на земно притегляне би било почти невъзможно да си сложи всички тези закопчалки и подплънки, но в безтегловност задачата не се оказа толкова трудна. Беше свикнал със скафандъра, а и в случай на непредвиден инцидент той можеше да му спаси живота. Но след свободното реене из кораба сега му се струваше, че е прикован към вътрешността на тракторна гума.

След като нагласи скафандъра, той слезе в капсулата. Тримата отново заеха тесните кресла и се пристегнаха с коланите. Муса ги накара да нахлузят дори шлемовете и ръкавиците, след което направи проверка за херметичност на всички скафандри.

За последен път „Союз“ прелетя над Индия и се свързаха по радиото с Джамруд. Миниатюрният говорител, който Сейбъл бе прикачила към апарата, пропука и се оживи:

— … Отик вика „Союз“, обадете се. „Союз“, Отик, обадете се…

— Тук е „Союз“, Кейси — отвърна Муса. — Как е обстановката при вас?

— Вали проливно, но това няма значение. По-важното е как е при вас?

Муса огледа членовете на екипажа.

— Вързани сме като ярета за заколение. Проверката на системите приключи успешно. Готови сме за спускане.

— Не се тревожете. „Союз“ е стара бойна машина.

— Така си е. Ще ми е мъчно да се разделя с нея.

— Муса, сигурно знаете, че няма никакъв начин да ви проследим. Няма да знаем къде сте се приземили.

— Затова пък ние знаем къде сте — отвърна Муса. — Не се тревожи, приятелю, ще ви намерим.

— Ако Господ и Карл Маркс позволят.

На Коля изведнъж му се дощя връзката никога да не прекъсва. Те знаеха добре, че Кейси и останалите са изгнаници във времето също като тях и че са почти толкова безпомощни. Но Кейси поне беше човек от двайсет и първи век — гласът му сякаш идеше от дома.

— Трябва да кажа нещо — заговори Муса тържествено. — Кейси, Бисиса, Абдикадир — а също Сейбъл и Коля, — слушайте всички. Ние сме далеч от дома. Тръгнали сме на пътешествие, чийто характер ни е непонятен. За всички, струва ми се, е ясно, че този нов свят, съшит от различни парчета от времето и пространството, не е нашият свят. Той съдържа късчета от Земята, но това не е Земята, която познаваме. Така че е редно да го наречем с ново име.

— Какво например? — попита Кейси.

— Мислих за това — отвърна Муса. — Какво ще кажете за Мир? Да наречем тази планета Мир.

Сейбъл изпръхтя.

— Искаш да наречеш планетата на името на някаква стара руска станция?

Но Коля се намеси.

— Мисля, че разбирам. На руски „мир“ означава също и свят.

— Тук долу идеята се одобрява — рече Кейси.

— Тогава нека бъде Мир — каза Муса.

— Щом настояваш. — Сейбъл сви рамене. — Ето, че си кръстник на цял един свят. Какво значение има името, по дяволите?

— Знаете ли — промърмори Коля, — чудя се, къде ли щяхме да бъдем сега, ако не се намирахме високо в небето?

— Уф… — чуха гласа на Кейси, — стига сме… при… звали, че дъждът… ми… напълни яката.

— Губим сигнала — подхвърли Муса на Коля.

— Да… май… ви… губим…

— До скоро виждане, Кейси…

— … да ви посрещнем. Добре дошли във вашия нов… дом… добре… дошли на… Мир!

Сигналът прекъсна.