Артър Кларк, Стивън Бакстър
Окото на времето (10)

9
Парадокс

Джош бе запленен от жената от бъдещето — ако наистина бе такава, Бисиса имаше красиво и волево лице, а очите й бяха светли и проницателни. В тялото й, във всички нейни движения се усещаше сила и целеустременост, каквато не бе виждал у нито една жена: изправена пред безпрецедентна ситуация, тя се държеше уверено, въпреки че очевидно бе капнала от умора.

Джош я следваше навсякъде като кученце.

Денят бе дълъг — най-дългият в живота на Бисиса, въпреки че бе изгубила няколко часа от него. По съвет на капитан Гроув на новодошлите бе позволено да си починат и да хапнат. Но двамата настояха първо да свършат работата. Абдикадир искаше да провери как е Кейси — другият пилот. Освен това възнамеряваше да се върне при машината, която наричаше „Птичката“.

— Трябва да изтрия всички записи от паметта — обясни той. — Там има важна информация, особено полетният маршрут… — Джош бе омагьосан от тези приказки за сложни и интелигенти машини; въображението му рисуваше невидими телеграфни жици, които изпълват въздуха и предават загадъчни и важни съобщения до всички краища на света.

Гроув обаче смяташе предпазливостта му за излишна.

— Не виждам кой може да се възползва от нещо, което не разбира — посочи той. — Но щом настоявате, склонен съм да се съглася. Разбирам, че става въпрос за дълг, който стои пред вас като старши подофицер.

От своя страна, Бисиса искаше да разузнаят района около мястото, където бе паднал вертолетът.

— Бяхме свалени, преди катастрофата. Струва ми се, че това стана след като слънцето се премести в небето. Разбирате ли? Ако по някакъв начин сме минали през някаква бариера във времето, тогава онзи, който е стрелял по нас, също трябва…

Гроув смяташе, че тази задача може да почака до сутринта. Той също виждаше колко е изморена Бисиса. Но жената от бъдещето не искаше да почива, сякаш се страхуваше, че ако спре дори за миг, ще трябва да се изправи пред реалността на положението. В края на краищата Гроув одобри експедицията. Джош се изпълни с уважение към него — капитанът явно не разбираше какво става, но очевидно полагаше усилия да се съобразява с обикновените човешки желания на хора, които буквално му се бяха изтърсили от небето.

Сформираха малък отряд, който включваше Бисиса, Джош, Ръди и още неколцина войници, под командването на Джорди Батсън, който, изглежда, бе направил впечатление на капитана с умелите си действия и сега се радваше на повишение.

Навън вече се спускаше мрак. Войниците носеха газени фенери и факли. Отправиха се право на изток, към мястото на катастрофата. Бисиса смяташе, че ще вървят не повече от миля.

Светлините на крепостта изчезнаха и ги заобиколи тъмнината на пустошта, още по-черна заради надвисналите отвсякъде облаци.

Джош се изравни с Бисиса.

— Ако е истина…

— Кое?

— Тази история, с преместването във времето — на вашата група и маймуночовека. Какво според вас може да е станало?

— Нямам представа. Пак ще е по-добре от термоядрена война. Но защо смятате, че само ние сме се преместили във времето, а не и вие?

— Виж, за това не бях помислил — призна Джош. — Честно казано, не мога да повярвам, че водя подобен разговор! Ако тази сутрин някой ми бе казал, че ще видя летяща машина, достатъчно мощна, за да носи трима души, и че тези хора ще твърдят, че идват от бъдещето, щях да му отвърна, че се е побъркал!

— Но е самата истина — намеси се Ръди. — Представяш ли си какви интересни неща могат да ни разкажат? Нашето бъдеще е тяхно минало.

Бисиса поклати глава.

— Виждала съм го на кино. Не сте ли чували за парадоксите на времето?

Джош и Ръди я погледнаха объркано.

— Имаше го в доста филми, но пък вие не сте гледали филми… Вижте — някои хора смятат, че ако се върнете във времето и промените нещо, така че бъдещето, от което идвате, да не може да съществува повече, ще предизвикате гигантска катастрофа.

— Не разбирам — призна Джош.

— Да речем, че ви кажа къде живее сега, през 1885 година, моята прапрапрапрабаба. А после вие отидете и я застреляте.

— Защо да я застрелям?

— Няма значение! Така или иначе го правите — тогава аз не мога да се родя и следователно не бих могла да се появя тук и да ви кажа къде живее прабаба ми, а вие не можете да я застреляте. В такъв случай…

— Това е парадокс на логиката — прекъсна я Ръди. — Наистина интересно! Но ако обещаем да не закачаме прабаба ви, ще ни разкажете ли все пак нещо за нас?

— Че тя откъде ще е чувала точно за нас, Ръди? — захили се Джош.

— Имам чувството, че е чувала — отвърна Ръди. — Поне за мен. Нещо ми подсказва, че ще стана известен!

Бисиса обаче мълчеше.

В тъмнината те неусетно се скупчиха един в друг, войниците престанаха да говорят и вдигнаха по-високо фенерите. Сякаш всички се досещаха, че се намират в нова и непозната страна, помисли си Джош. Изпита облекчение, след като подминаха един невисок хълм, зад който се подаде луната и озари с хладна светлина скалистата равнина. Но из въздуха се усещаха странни течения, а месечината бе оцветена в тъмнооранжев цвят.

— Тук е — каза неочаквано Бисиса и спря при една цепнатина в земята. Джош се приближи и вдигна фенера — почвата бе черна, прясно изкопана.

— Това е дупка — каза Ръди, приклекна, шмугна се в отвора и когато излезе, държеше дълга метална тръба. — С това зловещо оръжие ли ви свалиха от небето?

— Да, това е гранатомет. — Тя погледна на изток. — Там някъде имаше селце. На не повече от стотина метра. — Войниците вдигнаха фенерите. Не се виждаше никакво село, нищо освен скалиста равнина, чак до хоризонта. — Може би границата е някъде наблизо — продължи Бисиса. — Граница във времето. Каква странна мисъл! Какво ли е станало с нас? — Тя вдигна поглед към Луната. — А, „Клавиус“ го няма.

— Клавиус? — попита Джош.

— Базата „Клавиус“. — Тя посочи. — Построена е в един от големите кратери на Южното полукълбо.

— Имате градове и на Луната? — Джош се ококори.

Тя се усмихва.

— Не бих го нарекла „град“. Но светлината му се вижда, като мъждукаща звезда върху лунната повърхност. А сега я няма. На Марс също има експедиция и още една летеше натам… Какво ли е станало…

Един от войниците извика уплашено. Беше се свил на дъното на дупката и сега се подаде, стиснал нещо, от което капеше кръв.

— Ръка — безизразно каза Ръди. После се преви и повърна.

— Прилича ми да е работа на някой хищник — каза Джош.

— Изглежда, този, който ви е нападнал, не е имал време да се порадва на успеха си.

— И той е бил изгубен като нас — замислено каза Бисиса.

— Да. Извинете Ръди. Той не понася добре подобни гледки.

— Сигурно. И няма да свикне.

Джош я погледна заинтригувано.

— Какво искате да кажете?

— Той беше прав. Аз зная кой е. Вие сте Ръдиард Киплинг, нали? Самият Ръдиард Киплинг, Боже мой! Какъв ден!

Ръди не отговори. Беше се навел и продължаваше да повръща.

В този миг земята под краката им потрепери и в далечината блесна светкавица. Внезапно от черните облаци, които закриха луната, рукна проливен дъжд.