Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (4)

Боботещата катерица

По време на моя престой в Бафут ми се искаше особено много да се сдобия с два вида от фауната на планинските пасища: скалния даман и Стенджъровата катерица. За да ги заловя, наложи ми се да отида на лов в две съвсем различни местности. Впечатленията ми от тези ловувания са по-ярки от почти всички други ловни преживявания в планинските пасища.

Най-напред отидохме на лов за катерицата. Той бе забележителен преди всичко с това, че поне веднъж успях да планирам всичко предварително и да го проведа успешно без появяването на непредвидени засечки в последната минута. Стенджъровата катерица се среща често в Камерун, но по-рано бях я търсил из вековните гори в басейна на Мамфе. В тези места тя прекарва живота си по връхните клони на високите дървета (за храна там ѝ служи обилната трапеза от плодове, които растат по тези огрявани от слънцето висини) и слиза много рядко на земята. Това прави улавянето ѝ почти невъзможно. По-късно научих, че катерицата обикаля малките горички из планинските пасища, разположени край бреговете на реките, и прекарва голяма част от времето си в търсене на храна из тревата. Имах чувството, че това обстоятелство предлага по-добри възможности за нейното залавяне. Когато показах снимката на катерицата на бафутските гончета, те моментално я познаха и със силни викове обявиха, че знаят къде може да се намери. Поразпитах ги и установих, че познават твърде добре навиците на това често ловувано от тях животно.

Катерицата обитавала малките планински горички и рано сутрин или вечер слизала от дърветата и тръгвала по поляните да търси храна. Това било най-подходящото време за залавянето ѝ. Попитах ги какво прави животното през нощта.

— Е, маса, не може да се хване нощем — отвърнаха те, — животното спи по такива високи дървета, по които човек не може да се качва. Можем да го хванем вечер или рано-рано сутрин.

— Добре — отвърнах аз, — ще го хванем тогава рано сутрин.

От Бафут тръгнахме в един часа след полунощ. Дълго и уморително крачехме през хълмове, долинки и поляни, докато час преди разсъмване стигнахме определеното място. То представляваше малко, разположено по средата на стръмен планински склон плато. Сравнително равно, през средата му ромолеше широк и плитък поток, обрасъл по бреговете с гъста, тясна ивица дървета. Приседнахме на завет край голяма скала, обърсахме росата от лицата си, след което, втренчени в околния мрак, се заехме да проучим местността и да съставим план за действие. Решихме да издигнем две или три редици мрежи във високата трева на около петстотин метра от края на горичката. Това трябваше да се направи веднага, преди да се е развиделило дотолкова, че да ни забележат катериците.

Да се издигат мрежи във високата до кръста и мокра от росата трева не е приятно занимание и ние бяхме доволни, когато завързахме и последната мрежа. После приближихме много предпазливо гората и припълзяхме на скришно място под един храст. Приклекнахме с тракащи от студ зъби и не смеехме нито да запушим, нито да говорим, нито да се движим. Нощният мрак бавно се изцеждаше от небето и то започна да избледнява на изток. Постепенно стана бледо опалесцентносиво, после порозовя, а след като слънцето изскочи над хоризонта, се превърна внезапно в ослепително, брилянтносиньо. Чиста и мека светлина заля планините около нас, обвити от ниски мъгли. Слънцето се издигаше и мъглите се раздвижиха, плъзнаха по гребените и запълзяха по склоновете надолу да напълнят долините. За миг зърнахме утихналите и заспали под плаща на мъглите пасища. Също като че планините се събуждат, прозяват се и се протягат под бялата си завивка, тук-там я отмятат, а другаде внимателно подвиват и полека-лека се надигат от дълбините на бялата си постеля, влажни от росата и все още сънени. Много пъти след това имах възможността да наблюдавам пробуждането на планините и гледката никога не ме е отегчавала. Като си помисли човек, че това явление се повтаря всяка сутрин от сътворението на планините, не може да не се удивлява на свежестта и неповторимостта на тази гледка всеки път, когато я наблюдава. Тя никога не е скучна и механична, винаги е различна: понякога при вдигането си мъглата придобива странни очертания — на дракони, жар-птици, крилати змейове и млечнобели еднорози, друг път изобразява причудливи, понесени от течението водорасли, дървета или огромни преобърнати храсталаци с бели цветове. От време на време, ако има утринен ветрец, мъглата смайва със строгите си и заплетени геометрични форми, докато под нея, мяркащи се примамливо, планините блестят в меки тонове, толкова нежни и ефирни, че е просто невъзможно да се опишат. Както бях клекнал и надничах между клоните на храста, аз наблюдавах събуждането на планината и си мислех, че си заслужава да се измориш, да стоиш измръзнал и гладен, с вкочанени крайници и подгизнал от росата, но да видиш тази гледка. Силно и експанзивно „чък… чък!“, идващо откъм дърветата над нас, прекъсна моите размишления. Един от ловците сграби ръката ми и ме погледна с блеснали очи, после се приведе бавно напред и прошушна на ухото ми.

— Маса, това е животното, което търси маса. Ще поседим тихо и след малко то ще слезе на земята.

Обърсах росата от лицето си и погледнах към поляната, където бяхме заложили мрежите. След малко откъм вътрешността на гората дочухме нови чък-чъкания. Все повече и повече катерици се събуждаха и поглеждаха с подозрение към изгряващия ден. Чакането ни се стори безкрайно дълго. Изведнъж забелязах, че по поляната между нас и мрежите нещо се движи — необикновен предмет, наподобяващ на пръв поглед продълговат балон на черни и бели ивици, който от време на време се появяваше над високата трева. Мъглата още не се бе вдигнала напълно и аз не можах да определя какъв е този странен предмет, затова привлякох вниманието на ловеца и му посочих мълчешком предмета.

— Това е животното, маса — каза един от ловците.

— Слезе на земята, на земята слезе — обади се, зарадван, другият ловец.

— Но какво е това животно? — прошушнах аз, понеже не свързвах странния, наподобяващ балон предмет с нито една част от анатомията на катерицата.

— Това е опашката, са — обясни един от ловците и за да разсее всички мои съмнения, добави: „Много дълга опашка, са“.

Подобно на всички разгадани тайни, изведнъж всичко ми стана ясно. Сега съвсем добре виждах, че чернобелият раиран предмет наистина е опашка на катерица и се учудих от къде на къде ми е приличало на балон. Малко по-късно към тази опашка се присъединиха и други, а когато мъглата се вдигна съвсем и наоколо се проясни, забелязах и самите катерици.

Осем катерици подскачаха из поляната, едри и доста непохватни животни с масивни глави. Най-голямата и пищна част от техните тела бяха опашките им. Катериците подскачаха предпазливо от туфа на туфа, присядаха на задните си крака и започваха да душат внимателно по посоката, към която се придвижваха. После се отпускаха на четири крака и изминаваха няколко метра с подскоци и размахване на опашките. Понякога замръзваха за секунди по местата си, замятаха грижливо опашки върху гърбовете си, а пухкавите им върхове увисваха отпред и почти закриваха лицата им. Катериците се движеха мълчаливо из поляната, но от време на време откъм дърветата зад нас дочувахме подозрително „чък“, издавано от онези катерици, които все още не бяха събрали кураж да слязат на земята. Реших, че осемте катерици ни предоставят добра възможност да заловим някоя от тях. Дадох знак и всички се надигнахме от скривалищата си и се разгънахме в редица през гората, после ловците спряха в очакване на сигнала за тръгване.

Катериците се бяха отдалечили на около сто и петдесет метра от края на гората. Прецених, че това е напълно достатъчно за нашата цел. Махнах с ръка и всички излязоха от прикритието на дърветата и нагазиха във високата трева. Катериците по клоните нададоха силни и тревожни викове, а тези от поляната приседнаха на задните си крака, да разберат какво се е случило. Те ни забелязаха и замръзнаха по местата си. Тъй като продължихме да се движим бавно напред, те заподскачаха в тревата и започнаха да се отдалечават все повече и повече от дърветата. Струва ми се, че разбираха какви сме, защото ние се придвижвахме много бавно напред с възможните най-пестеливи движения. Те чувствуваха, че от нас се излъчва нещо враждебно, но не бяха съвсем сигурни. Катериците пробягваха няколко метра напред, после спираха, сядаха и започваха да ни проучват с енергично душене. В това се състоеше и най-деликатната част на цялата операция, защото животните все още не бяха навлезли в опасания от мрежите полукръг. Отскубнеха ли се наляво или надясно, много лесно можеха да избягат из поляните. Ние приближавахме много предпазливо към тях. Във въздуха се носеше само свистенето на тревата под краката ни и заглъхващото цъкане откъм гората зад нас.

Ненадейно една от по-съобразителните катерици разбра какво става в момента. Тя не виждаше поставените отпреде ѝ мрежи, защото стояха скрити и добре маскирани във високата трева, но видя, че се придвижваме напред и ги изтикваме все по-далече и по-далече от гората и безопасността, която им осигуряваха високите дървета. Катерицата изцъка силно и уплашено, стрелна се през тревата с изпъната опашка, после неочаквано изви наляво и побягна надалече от мрежите. Намерението ѝ бе да ни заобиколи и да се добере до дърветата. Останалите катерици се спряха и неспокойно я наблюдаваха. Разбрах, че ако не предприемем нещо, те ще съберат смелост и ще последват нейния пример. Бях намислил да изчакам, докато навлязат съвсем в очертания от мрежите полукръг, след което да се хвърлим към тях, да ги паникьосаме и така да ги принудим да хукнат и се заплетат в мрежите. Стана обаче ясно, че трябва да рискуваме и да ги подкараме още сега. Вдигнах ръка и с викове и крясъци се устремихме напред. Размахвахме ръце и се стараехме да изглеждаме колкото може по-страшни. Няколко мига катериците ни наблюдаваха, без да помръднат, после побягнаха.

Четири от тях последваха примера на първата, стрелнаха се под прав ъгъл и по този начин се отърваха както от ловците, така и от мрежите. Останалите три се насочиха право към нашия капан. Хукнахме напред и видяхме, че върховете на мрежите се разтърсват — сигурно доказателство, че са се оплели в примките. И наистина омоталите се здраво в мрежите катерици хвърляха свирепи погледи и изливаха гнева си в най-пронизителните и ужасни гърлени звуци, каквито бях чувал от катерици. Те се различаваха напълно от силното цъкане, което издаваха дотогава: страховити и изпълнени с предупреждение, нещо средно между хъркане и ръмжене. Катериците продължаваха да издават този звук през цялото време, докато ги освобождавахме от мрежите, и ни хапеха ожесточено по ръцете с големите си оранжеви резци. Най-сетне ги напъхахме в платнените торби, но се наложи да окачим торбите на прът и така да ги носим. Обратно на останалите катерици, обитаващи планинските пасища, които се успокояваха, след като ги напъхвахме в тъмната вътрешност на торбата, тези зверчета изпитваха силно желание да продължават борбата и посрещаха и най-слабото докосване на торбата отвън с ожесточена съпротива и бърза поредица отсечени изръмжавания.

Катериците в гората изпаднаха в паника и дърветата заехтяха от техните неистови цъкания. След като разбраха, че сме опасни за тях, стана съвсем безполезно да се опитваме да хванем нови катерици, така че се задоволихме с уловените три, опаковахме мрежите и останалите съоръжения и се отправихме обратно за Бафут. Веднага след пристигането настаних моите скъпоценни катерици в три здрави, обковани отвътре с ламарина клетки, напълних съдинките им с храна и ги оставих напълно сами да се съвземат от унижението, което изпитаха при залавянето си. След като останаха насаме, те се измъкнаха от тъмните си „спални“ и излапаха купчината сочни плодове, които им бях оставил, обърнаха канчетата с вода, после опитаха ламаринената облицовка на клетките, за да разберат дали не могат да я прегризат. Като се убедиха, че това е невъзможно, те се оттеглиха отново в помещението за спане и потънаха в сън. Отблизо бяха твърде красиви. Имаха бледожълти кореми и бузи, ръждивочервени гърбове и огромни ивичести опашки. Големите им глави, прилични малко на конски, с малки прилепнали към черепа уши и изпъкналите зъби, разваляха донякъде цялостното впечатление от тях.

Някъде бях чел, че тези катерици се изкачвали рано сутрин по върховете на горските дървета и надавали мощни и съвсем особени викове: дълбоки, кънтящи звуци, наподобяващи затихващия ек на огромен гонг. Много любопитствувах да чуя тези звуци, но се съмнявах, че ще ги издадат, след като са попаднали в плен. На сутринта след тяхното залавяне обаче, към пет и половина часа, ме събуди някакъв особен шум. Сбирката на животните се намираше на верандата, точно под моя прозорец. Изправих се на леглото и разбрах, че шумът идва откъм една от клетките, но не можех да определя точно от коя. Облякох халата и се измъкнах на пръсти през вратата. Неразбуден още напълно и зъзнещ от утринния хлад, зачаках търпеливо в полумрака да се повтори звукът. След няколко минути той действително се повтори и аз определих със сигурност, че идва от клетката на катериците. Този звук се поддава много трудно на описание. Отначало наподобяваше стон и с усилването си започна да пулсира и вибрира, също като бученето на телеграфни стълбове, после постепенно заглъхна като леко ударен гонг. Катериците очевидно не се стараеха особено, в гората сигурно щяха да вложат много повече старание и сили и мога да си представя колко зловещо и омагьосващо щеше да прозвучи тогава този вик сред неясните очертания на клоните.

Както обикновено, фонът пристигна и тази вечер да се осведоми за нашите успехи през деня и да ми подари кратунка прясно палмово вино. Показах му с голяма радост катериците и му описах лова в подробности. Той се заинтересува къде точно сме ги заловили и тъй като не познавах местността, наложи се да отида и извикам един от ловците, който се забавляваше в кухнята, за да му обясни. Ловецът се изправи пред фона и започна да му говори през поставените пред устата си шепи. Той започна да обяснява надълго и нашироко, защото местността, в която ловувахме, не бе населена и трябваше да описва пътя ни по разни ориентири — скали, дървета и необикновени форми на хълмовете. Най-сетне фонът закима енергично с глава и няколко минути мълча умислен. После заговори бързо на ловеца и започна да жестикулира с дългите си ръце, а ловецът само кимаше и се покланяше. На края фонът се обърна към мен, усмихна се любезно и безгрижно, почти разсеяно, протегна празната си чаша.

— Казах на този човек — започна да обяснява той, като с привидно безразличие ме наблюдаваше как пълня чашата му — да те заведе на едно специално място в планината. Там ще намериш едно специално животинче.

— Какво е това животинче? — попитах аз.

— Животинче — отвърна неопределено фонът и махна с ръката, в която държеше полупразната си чаша. — Специална животинка. Ти още нямаш такава.

— Да не е някоя лоша животинка? — попитах аз.

Фонът постави чашата на масата и протегна огромните си ръце.

— Ей толкова е голяма — отвърна той, — не е лоша, но много хапе. Живее при големите скали, крие се под тях. Понякога крещи силно: „уииииииииии!“.

Седях в недоумение и се чудех какво ли е това зверче, а фонът ме гледаше с надежда.

— Прилича много на тревореза, но е без опашка — прибави на края той в желанието си да ми помогне.

Изведнъж ме осени догадка, взех една книга, намерих нужната картина и я показах на фона.

— Това ли е животното? — попитах аз.

— Аха! Това е! — отвърна доволен фонът и почука с дългите си пръсти по снимката на скалния даман. — Това е то, същото зверче. Вие как го наричате?

— Скален даман.

— Скален даман?

— Да. А вие как му викате в Бафут?

— Тук го наричаме н’ир.

Записах името му в съставения от мен списък на местните названия на животните, после напълних отново чашата на фона. Той продължаваше да гледа рисунката на дамана като че ли изпаднал в транс и движеше тънкия си пръст по неговите контури.

— Ва! — възкликна най-сетне замислено той. — Това зверче е чудесно за ядене. Да се сготви със сладки тропически картофи…

Гласът му заглъхна и той облиза унесено устните си.

Ловецът ме стрелна с очи и размърда крака, с което показваше, че иска да каже нещо.

— Какво има?

— Маса иска ли да отиде на мястото, за което говори фонът?

— Да. Ще тръгнем утре сутрин.

— Добре, са. За залавянето на това животно на маса трябва много хора. Това животно бяга много, са.

— Добре, кажи на всички мои момчета, че утре отиваме в гората.

— Да, са.

Той размърда отново крака.

— Какво има още?

— Маса има ли още нужда от мен?

— Не, приятелю. Връщай се в кухнята и си изпий виното.

— Благодаря, са — отвърна той с усмивка и потъна в мрачината на верандата.

След малко фонът се изправи и си тръгна. Изпратих го до пътя. В началото на двора спряхме, той извърна огромното си тяло и ми се усмихна.

— Вече остарях — каза той — и много се уморявам. Ако не бях толкова стар, щях да дойда утре с тебе в гората.

— Лъжеш се, приятелю. Не си стар. Имаш още много сили. Много си силен, по-силен си от всички тия момчета, ловци.

Той се усмихна и въздъхна.

— Не, приятелю, ти не казваш истината. Моето време премина. Много съм уморен. Имам много жени и те ме уморяват твърде много. Разправям се с този, с онзи и това също ме уморява много. Бафут е голяма страна, хората са много. Имаш ли много хора, имаш и много грижи.

— Така е, зная, че си много зает.

— Вярно — каза той, после ми смигна дяволито и прибави: — Понякога и областният началник ми създава грижи и това ме изморява най-много.

Той ми подаде ръка и си тръгна. Чух го как хихика, докато прекосяваше двора.

На следващата сутрин тръгнахме на лов за дамани — аз, четирите гончета на Бафут и петимата ми прислужници. Първите две-три мили вървяхме пред обработени места и малки ферми. Полегатите склонове на хълмовете бяха разорани и плодородната червена пръст блестеше в светлината на ранното утро. По някои ниви културите бяха посадени и зрееха — перестите храсти на маниоката или редове царевица с развявани от ветреца копринени кичури, подаващи се от всеки кочан. Из други ниви се трудеха голи до кръста жени, хванали в ръце широки мотики с къси дръжки. Някои от тях носеха привързани за гърбовете си пеленачета и както изглежда, обръщаха внимание на това бреме толкова, колкото гърбавият на своята гърбица. Повечето от по-старите жени пушеха дълги черни лули и когато се привеждаха към земята, обилният сив пушек обгръщаше лицата им. Предимно по-младите жени вършеха по-тежката работа, копаеха с мотиките и кръшните им блестящи тела се огъваха ритмично на слънцето, когато повдигаха тежките и неугледни инструменти високо над главата си и замахваха силно с тях. Щом острието на мотиката се забиваше в червената пръст, жените изпускаха къси отсечени пъшкания.

Когато минавахме сред тях по нивите, те започваха да разговарят с пискливи гласове с нас, смееха се гръмогласно, без да прекъсват нито за миг работата си или да нарушават работния ритъм. Редуващите се с думите им пъшкания придаваха своеобразен колорит на разговора.

— Добро утро, маса… ъх!… Накъде сте тръгнали?… ъх!

— Маса отива в гората… ъх, нали така, маса… ъх!

— Маса ще хване много животни… ъх! Маса е силен… ъх!

— Добър път, маса… ъх! Да уловите много зверове… ъх!

Дълго след като отминахме нивите и се заизкачвахме по златистите склонове на хълмовете, продължавахме да чуваме техните гласове, смях и равномерните удари на мотиките.

Когато се изкачихме на гребена на най-високата, ограждаща Бафут верига от хълмове, ловците ми посочиха целта на нашия излет: планински масив, обаче в лека пурпурна мъглица, отстоящ като че на огромно разстояние от нас. Моите прислужници нададоха стонове и въздишки на удивление и неудоволствие, че ги принуждавам да вървят толкова дълъг път, а Якоб, готвачът, заяви, че сигурно не ще може да се справи с разстоянието, понеже за нещастие, в петата му влязъл трън. Прегледах веднага крака му и установих, че в петата му няма никакъв трън, а в обувката му чисто и просто е попаднало малко камъче. Това откритие и последвалото изваждане на камъчето развали настроението му и той се мъкнеше отзад, като мърмореше нещо сърдито. За моя най-голяма изненада разстоянието се оказа съвсем измамно. Само след три часа ние крачехме вече през продълговатата лъкатушна долина, в края на която се издигаше блестящата златистозелена стена на планините. Докато се катерихме с мъка нагоре по склона сред висока до кръста трева, ловците ми обясниха плана си. Очевидно щеше да се наложи да заобиколим едно от заоблените, издадени напред подножия на планината. Между първия склон и следващия се простираше дълга долина, която водеше навътре в сърцето на планината. Отстрани на долината се издигаха отвесни канари, в чиято основа се намираха обитаваните от дамана скали.

Промъкнахме се край голямата извивка на планинския склон и пред нас се откри долината — спокойна и усамотена, обляна в искряща слънчева светлина, която падаше от двете страни на високите неприветливи скали — две дълги, надиплени каменни завеси, пламнали в розово и сиво, изпъстрени със слънчеви зайчета и меки сини сенки. В основата на скалите се трупаха останките от многобройни някогашни скални срутвания и свличания на терена, бъркотия от камънаци с всевъзможни форми и големини, някои разхвърлени по неравната повърхност на долината, а други — струпани на високи неустойчиви купища. Върху тези скали и около тях растеше накъдрен зелен килим от ниски храсти, висока трева, изгърбени и любопитно разклонени дървета, дребни орхидеи, високи лилии и гъста омотана плетеница от поветица с жълти, кремави и розови цветове. Върху предната страна на скалата зееха отворите на много пещери, мрачни и тайнствени, някои от които представляваха просто тесни цепнатини, а други бяха с размерите на черковни врати. По средата на долината бълбукаше буйно поточе, което криволичеше жизнерадостно около скалите, после подскачаше нетърпеливо по дантелени водопадчета, устремено по своя път надолу по склона.

Спряхме в началото на долината да починем и да изпушим по цигара, а аз огледах с бинокъла разположените пред нас скали, за да видя дали има някакви следи от живот. Долината изглеждаше запустяла и необитаема. Във въздуха се носеше само важното и малко смешно ромолене на малкото поточе и тихият, съскащ шепот на вятъра из полюшващата се трева. Високо над нас, на фона на нежно синьото небе, се появи малък ястреб, увисна за миг във въздуха и после изчезна зад назъбения ръб на скалата. Якоб се изправи и огледа долината с кисело и недоволно изражение на дундестото си лице.

— Какво има, Якоб? — попитах невинно аз. — Животно ли виждаш?

— Не, са — отвърна той и наведе намръщен поглед към краката си.

— Не ти ли харесва мястото?

— Не, са, не ми харесва.

— Защо?

— Лошо място е това, са.

— Защо да е лошо?

— Ех! Понякога из тези места има лоши джуджу, маса.

Погледнах бафутските гончета, които се излежаваха на тревата, и ги попитах.

— Има ли тук джуджу?

— Не, са, съвсем не — отвърнаха единодушно те.

— Виждаш ли — обърнах се към Якоб, — тук няма джуджу и не бива да се страхуваш, разбра ли?

— Да, са — отвърна Якоб, без да е повярвал ни най-малко на това, което му казах.

— Ако хванеш животното, ще ти дам голям бакшиш — продължих аз.

Якоб видимо се ободри.

— Маса ще ни плати като на ловците? — попита той с надежда в гласа.

— Точно така.

Той въздъхна и се почеса замислено по корема.

— Още ли мислиш, че по тези места има джуджу?

— Ех — отвърна той и сви рамене, — понякога и аз правя грешки.

— Ей, Якоб! За пари ти си готов да убиеш и собствената си майка — подхвърли един от ловците и се разхихика, защото любовта на Якоб към парите бе добре известна в Бафут.

— Ва! — викна гневно Якоб, — а пък вие не обичате парите, а? Защо сте дошли в гората с маса, ако не обичате парите, а?

— Това ми е професията — отвърна важно ловецът, а после за по-голяма яснота добави: — Аз съм гонче.

Преди Якоб да измисли подходящ отговор, друг ловец вдигна ръка.

— Слушайте, маса! — промълви възбудено той.

Всички млъкнаха. Някъде откъм долината пред нас долетя необикновен крясък. Започна като серия кратки, треперливи подсвирквания, издавани на къси интервали, които внезапно преминаха в проточен вопъл, който прозвуча някак неземно откъм скалистите стени на долината.

— Това е н’ир, маса — прошепнаха гончетата, — ей оттам вика, до голямата скала.

Насочих бинокъла към безредно натрупаните скали, които те ми показваха, и след малко зърнах дамана. Приклекнал на една издатина на скалата, той оглеждаше долината с високомерно изражение на лицето. На ръст бе колкото едър заек, но имаше къси, дебели крака и възтъпа, прилична на лъвска муцуна, малки спретнати ушички и като че нямаше никаква опашка. След малко, докато го наблюдавах, той се обърна върху тясната издатина и побягна към върха на скалата, спря се за миг, за да прецени разстоянието, после скочи с лекота към съседната купчина камъни и изчезна в гъстака от поветици, които вероятно маскираха входа на скривалището му. Свалих бинокъла и погледнах към бафутските гончета.

— А сега? — попитах аз. — Как ще заловим това зверче?

Последва бърза обмяна на идеи на собствения им език, след което един от тях се обърна към мен.

— Маса — започна той, като кривеше лице и се почесваше по главата, — това животно е много умно. Няма да можем да го заловим с мрежа, а пък бяга много по-бързо от човек.

— Е добре, приятелю, какво да правим тогава?

— Ще търсим дупка в скалата, са, после ще запалим огън с много пушек. Около дупката ще поставим мрежа, а когато животното изскочи от дупката, ще го хванем.

— Много добре — отвърнах аз, — да започваме.

Тръгнахме нагоре към долината. С решително изражение на лицето начело крачеше Якоб. Като си пробивахме път през гъстата плетеница ниски храсти, добрахме се до първите каменни камари. Тук се пръснахме като ловджийски кучета, запълзяхме, занадничахме, във всяка цепнатина и проверявахме дали вътре има нещо. Колкото и да е странно, щастието се усмихна най-напред на Якоб. Той вдигна от гъстите храсти изпотеното си и светнало от радост лице и ме повика.

— Маса, открих дупка. Вътре има животинка! — рече възбудено той.

Приклекнахме край дупката и се ослушахме. Вътре наистина нещо мърдаше и до ушите ни достигна слабо дишане. На бърза ръка запалихме огън от сухи листа на входа на дупката. Щом се разгоря добре, хвърлихме отгоре зелени листа, от което се вдигна гъст и лютив пушек, покрихме отвора с мрежа и започнахме да веем пушека с наръч големи листа и да го вкарваме във вътрешността на скалата. Издухван от нашите енергични движения, пушекът започна да се вие и да навлиза на кълба в тъмния отвор на скалата. Неочаквано събитията се развиха с главозамайваща бързина. Две малки даманчета, всяко колкото едро морско свинче, изхвръкнаха светкавично от дупката. По петите им изскочи майката — мастито животно, обхванато от растящ гняв. Тя излетя от дупката и се хвърли върху най-близкия човек — един от гончетата. Той просто нямаше време да се отдръпне от пътя ѝ. Женската впи светкавично зъби в глезена на крака му, увисна като булдог на него и нададе през носа си едно силно и ужасяващо „уиииииииии!“. Гончето се катурна назад върху огромен храст, зарита като побесняло с крака и ревна от болка.

Останалите гончета се заеха да освобождават малките даманчета от мрежата и това се оказа доста трудна работа. Моите прислужници се разбягаха при появата на разгневената майка, така че само двамата с Якоб се втурнахме на помощ на гончето, който се мяташе в храста и ревеше с цяло гърло. Преди да съобразя какво трябва да направя, Якоб разреши по свой собствен начин въпроса. Мозъкът му за първи път реагира на бързо променящата се обстановка. Подозирам, че действията му се диктуваха не толкова от симпатии към неговия страдащ черен брат, колкото от мисълта, че ако не предприеме нещо бързо, женският даман ще избяга и той няма да получи нито стотинка. Якоб скочи край мен с необикновена бързина за такъв заспал като него човек и грабна голяма плътна торба. Преди да успея да го спра, той докопа крака на нещастното гонче и го натъпка в торбата заедно с дамана. После затегна яко отвора на торбата и се обърна с доволна усмивка към мен.

— Маса! — извика той, извисил глас над възмутените крясъци на своя съгражданин. — Хванах го!

Триумфът му обаче бе краткотраен. Възмущението на гончето стигна крайния си предел, той се надигна от храсталака и цапна здравата Якоб по къдравата глава. Якоб изрева от болка и се търкулна надолу по склона, а гончето се изправи и с отчаяни усилия се зае да освободи крака си от торбата и затворения вътре даман. Признавам с угризение на съвестта, че не успях да предприема нищо по-разумно, освен да седна на скалата и да се смея така, че чак сълзи потекоха от очите ми. Якоб също се изправи на крака, като се заканваше на висок глас, и видя как гончето се мъчи да се освободи от торбата.

— А-а-а! — изрева той и се понесе със скокове нагоре по склона. — Чакай, глупчо, животното ще избяга!

Той сграбчи гончето с ръце и двамата се търкулнаха назад в храстите. В това време останалите гончета бяха напъхали успешно малките даманчета в торбата и се втурнаха на помощ. Те издърпаха Якоб настрани и помогнаха на своя приятел да извади крака си от торбата. За щастие даманът бе пуснал крака му, след като бе натъпкан в торбата. Очевидно той беше толкова уплашен, че се бе отказал да хапе, но въпреки това ловецът изживя твърде неприятни минути.

Все още разтърсван от изблици на смях, които с усилие се мъчех да прикрия, аз утеших ранения ловец и смъмрах здравата Якоб, като му заявих, че заради проявената от него глупост ще получи половината от определената за залавянето на животното награда, а другата половина ще дам на ловеца, чийто крак той така ревностно искаше да принесе в жертва. Решението бе посрещнато с кимване на глави и доволни възгласи от всички, а за най-голяма изненада — и от самия Якоб. Убедих се, че повечето африканци притежават удивително добре развито чувство за справедливост и на драго сърце се съгласяват с правилното решение дори и да е насочено против самите тях.

Когато възстановихме по този начин реда и оказахме първа помощ на ранения, всички продължихме нагоре по долината. След като опушихме безрезултатно няколко пещери и дупки, най-сетне завардихме и заловихме без проливане на кръв и от двете страни едър мъжки даман. След залавянето на четирите животни си помислих, че съм късметлия повече, отколкото ми се полага, затова взех решение да се връщаме обратно. Излязохме от долината покрай издадения напред планински склон, а сетне се спуснахме по полегатия, обрасъл с леко надиплена златиста трева скат към Бафут. Когато достигнахме по-равен терен, спряхме да починем и да изпушим по една цигара. Насядахме на топлата трева, а аз се извърнах назад към планините. Съвсем незабелязано над планинските хребети се бе спуснал тъмен, черен облак. Имаше очертанията на персийска котка. Неговата сянка превърна златистозеления блясък на планините в неприятен тъмноморав воал, нарязан от черни ивици там, където се простираха долините. Облакът се движеше, променяше очертанията си, въртеше се и се изгърбваше върху планинските хребети като котка, която си играе върху гигантски стол. От време на време в мъглявината се откриваше по някоя пролука, пронизвана начаса от слънчев лъч, който заливаше планината под себе си с чиста златиста светлина и превръщаше тревата върху моравите ѝ хълбоци в нефритовозелени кръпки. С удивителна бързина облакът ставаше все по-черен и по-черен и се изгърбваше, като че се канеше да скочи. Започнаха да проблясват светкавици, наподобяващи начупени сребристи ледени висулки, и планината потръпваше от тътена на гръмотевиците, които ги последваха.

— Маса, да вървим бързо — каза един от гончетата, — след малко бурята ще ни настигне.

Продължихме с възможната най-голяма бързина напред, но облакът превали планинските върхове и се разпростря бавно по небето зад нас. Духна силен и студен вятър, а почти веднага след него заваля. Дъждът се изля като сребърна завеса и само за няколко секунди ни намокри до мозъка на костите. Червената пръст потъмня и стана хлъзгава. Свистенето на дъжда в тревата ни пречеше да разговаряме. Когато достигнахме покрайнините на Бафут, зъбите ни тракаха от студ, а подгизналите ни дрехи изстудяваха още повече премръзналите ни тела. Когато достигнахме последния отрязък от пътя, дъждът премина в ръмене, после престана напълно, а от наквасената почва се завдига бяла мъгла и обвиваше краката ни подобно на пяната на отдръпваща се морска вълна.