Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (10)

Фонът и златната котка

Наближаваше краят на пребиваването ми в Бафут Събрах много животни и дойде време да ги превозя до главния лагер, да ги настаня в нови клетки и да ги подготвя за дългото пътуване. Неохотно уведомих всички ловци, че след седмица заминавам, да не би да донасят животни, след като вече съм заминал. Разпоредих се за пристигането на камиона и изпратих съобщение на Смит да ме чака. Дочул новината, фонът долетя бързо-бързо, стиснал бутилка в ръка, и направи всичко да ме убеди да остана. Обясних му, че въпреки моето желание не мога да остана повече. Бяхме ангажирали вече места за връщане, а това означаваше, че сбирката трябва да тръгне от Бафут на определената дата. Ако отложехме тръгването, щяхме да изпуснем кораба, а друг кораб нямаше да има в продължение на два месеца. С едно забавяне бюджетът на експедицията не бе предвидено да се справи.

— Ех, приятелю, съжалявам много, че трябва да си отиваш — каза фонът и напълни с джин чашата ми с веселото безгрижие на градински фонтан.

— И аз съжалявам много — отвърнах искрено, — но нямам възможност да остана повече в Бафут.

— Да не забравиш Бафут — изрече фонът и насочи дълъг пръст към мен, — винаги да си го спомняш с добро. Ти събра чудесни животни от Бафут, така ли е?

— Така е — отвърнах аз и посочих солидната камара клетки. — Много животни улових в Бафут.

Фонът кимна любезно с глава, после се наведе напред и хвана ръката ми.

— Когато се върнеш, разкажи на твоя народ, че фонът на Бафут ти е приятел и че ти е помогнал да заловиш всички тези животни, а?

— Всичко ще им разкажа — обясних аз. — Ще им разкажа още, че фонът е чудесен ловец, най-добрият ловец в Камерун.

— Чудесно, чудесно! — отвърна възхитен фонът.

— Не успях да намеря само едно животно — казах аз — и много съжалявам за това.

— Какво е това животно, приятелю? — попита той и се наведе неспокойно напред.

— Онази голяма горска котка със златистата козина и петната по корема. Показах ти една снимка, помниш ли?

— А-а! Онзи звяр! — отвърна той. — Истина казваш. Такова животно още не си уловил.

Той изпадна в мрачно мълчание и загледа навъсен бутилката джин. Чудех се дали не постъпих нетактично, като му споменах за този пропуск в моята сбирка. Животното, за което стана дума, се нарича златна котка — един от по-дребните, но най-красиви представители на котешкото семейство, обитаващ тази част на Африка. Знаех, че се среща често около Бафут, но ловците се отнасяха с по-голямо уважение към нея, отколкото към значително по-едрите сервал и леопард. Винаги когато показвах снимката на животното на ловци, те започваха да се подсмиват, да клатят глави и да ме убеждават, че е изключително трудно да се залови, че е „много свирепо“ и „много умно“ животно. Напразно предлагах големи възнаграждения не само за залавянето на животното, но дори за сведения за местонахождението му. Когато остана по-малко от седмица до моето заминаване, аз се примирих с мисълта, че златната котка ще липсва в моята сбирка.

Фонът се облегна на стола, примига и ми се усмихна заразително.

— Ще ти намеря това животно — отвърна той и закима важно с глава.

— Приятелю, след пет дена аз напускам Бафут. Как ще успееш да хванеш това животно за пет дни?

— Ще го хвана — отвърна твърдо фонът. — Почакай малко и ще се убедиш. Аз ще ти намеря това животно.

Той отказа да съобщи по какъв начин ще направи това чудо, но бе толкова сигурен в себе си, че започнах да се питам дали наистина няма да ми намери едно от тези създания. Когато обаче настъпи утрото на последния ден преди заминаването ми и от златната котка нямаше и помен, всичките ми надежди рухнаха. В изблик на голям ентусиазъм фонът беше обещал нещо, което не можеше да изпълни.

Денят бе навъсен и облачен, защото горе в планините дъждовният сезон започва по-рано, отколкото в равнината. Нито ниските и бързо преминаващи сиви облаци, нито ситният дъжд и редките тътени на гръмотевиците, носещи се от далечните планински вериги, ме караха да се чувствувам доволен, че напускам Бафут. Бях се привързал много силно към този спокоен, обрасъл с трева свят, към хората, които го населяваха. Беше ми много мъчно при мисълта, че ще трябва да се разделя с фона, когото бях обикнал и от когото се възхищавах. Той беше един чаровен и забавен другар.

Към четири часа след обяд дъждецът премина в проливен дъжд, който забули всичко наоколо, забарабани и заудря по покрива на вилата, по листата на палмовите дървета и превърна червената пръст на огромния двор в блеснало море от кървавочервена глина, изпъстрено с миниатюрните ямки от падащите дъждовни капки. Бях свършил с почистването и храненето на животните, разхождах се навъсен нагоре-надолу по верандата и наблюдавах как дъждът шиба и къса яркочервените цветове на бугенвилията. Багажът ми бе опакован, клетките — подредени и готови за товарене на камиона. Не знаех какво да правя, а и през ума не ми минаваше да излизам под ледения дъжд.

По едно време надникнах надолу към пътя и видях един мъж. Той шляпаше и се хлъзгаше по калта, понесъл голям чувал на гърба си. Изпълнен с надеждата, че носи някои редки животни, които щяха да разведрят лошото ми настроение, аз го наблюдавах нетърпеливо, но за съжаление той свърна от пътя, прецапа през огромния двор и изчезна през сводестата врата, водеща към чертозите на фона. Малко след като се изгуби от погледа ми, откъм малката вила на фона долетя силна глъчка, после утихна и остана само тъжното ромолене на дъжда. Прибрах се вътре и изпих самотен чаша чай. Нахраних нощните животни, които останаха малко изненадани, защото обикновено никога не ги хранех толкова рано, но тъй като очаквах фона да дойде да прекараме заедно вечерта, искаше ми се да съм готов с всичко преди неговото пристигане. Когато привърших работата си, дъждът бе преминал в лека мъглица, от която ръсеха ситни капчици. Ниските сиви облаци се поразкъсаха и тук-там засияха късчета кристално синьо небе. След час облаците се разпръснаха напълно и чистото и ясно небе се изпълни със светлината на залязващото слънце. Близо до къщата на фона се зачуха удари на барабан, които все повече се усилваха. Вратата към двора се отвори и през нея премина малка процесия. Първо се появи фонът, облечен с най-разкошните си роби в яркочервено и бяло и закрачи изящно през блестящите локви. Непосредствено зад него пристъпваше непознатият, когото видях в дъжда, все още с чувала на гърба си. Зад тях се движеха четирима съветници, а на самия край на процесията припкаше момченце в бяла роба и малка шапчица на главата, което биеше важно малко барабанче. Фонът очевидно идваше да ми направи последното си посещение в определен стил. Слязох по стълбите да го посрещна. Той спря пред мен, постави ръце на раменете ми и ме погледна съсредоточено право в лицето.

— Приятелю — изрече бавно и тържествено той. — Имам нещо за тебе.

— Какво? — попитах аз.

Фонът отхвърли с царствен жест широките си ръкави и посочи човека с чувала.

— Горска котка! — обяви той.

В първия момент не можах да се сетя, после изведнъж си спомних за животното, което фонът обеща да ми намери.

— Горска котка? Животното, което толкова много ми се искаше да притежавам? — попитах аз и не смеех да повярвам на ушите си.

Фонът кимна със спокойното задоволство на човек, свършил добре своята работа.

— Дай да я видя — казах нетърпеливо аз. — Бързо, развържи торбата!

Човекът постави торбата на земята пред мен. Забравих, че съм облякъл в чест на фона чисти панталони и клекнах на колене в калта, като се мъчех да развържа стегнатия възел на чувала. Засмян, фонът стоеше до мен като щедър дядо Мраз. Чувалът бе завързан с мокро и стегнато въженце. Както дърпах въженцето, от вътрешността на чувала се понесе странен и свиреп рев, който започна като тътнещ стон и с усилването си се превърна в ръмжащ вой с такъв зловещ оттенък, че по гърба ми полазиха тръпки. Ловецът, съветниците и момчето с барабанчето се отдръпнаха няколко крачки назад.

— Внимателно, маса — предупреди ме ловецът, — този звяр е опасен. Много е силен.

— Завързани ли са му краката? — попитах аз и той кимна с глава.

Развързах и последното възелче, после разтворих бавно чувала и надникнах вътре.

Оттам, втренчило пламтящи очи в мен, ме гледаше такова красиво лице, че дъхът ми секна. Козината му бе къса, гладка, с наситен златистокафяв цвят, като цвета на див горски мед. Заострените му уши бяха долепени до главата, а горната устна бе подгъната леко и дръпната назад, при което се откриваха млечнобели зъби и розови венци. Неговите очи обаче приковаха цялото ми внимание — големи и леко дръпнати назад върху златистото лице, те ме гледаха с такава студена ярост, та мислено благодарих, че краката му са завързани. Очите му бяха ледено зелени и блестяха на залязващото слънце като слюда. За миг се вгледахме един в друг, после златната котка оголи още повече зъбите си, отвори уста и нададе отново същия силен и ужасяващ рев. Завързах на бърза ръка чувала, защото не знаех дали добре са завързани краката ѝ. Съдейки по очите ѝ, тя нямаше да се церемони много с мен, ако можеше да се освободи.

— Харесва ли ти? — попита фонът.

— Изключително! — отвърнах аз.

Понесохме скъпоценния чувал нагоре по стълбата до верандата и аз извадих бързо едно животно от най-голямата и здрава клетка, която притежавах. После изтърсих внимателно златната котка от чувала, търкулнахме я вътре, след което затворих и залостих вратата. Котката лежеше на една страна, съскаше и ръмжеше, но не можеше да се помръдне, защото предните и задните ѝ крака бяха завързани със здрава, подобна на лико връв. Прикрепих нож на една пръчка и с него разрязах въженцата. Когато връзките паднаха, котката скочи само с едно гъвкаво движение на крака, хвърли се върху решетката, пъхна една от златистите си лапи между пръчките и замахна към лицето ми. Едва успях да се отдръпна.

— Аха! — възкликна фонът и се разхихика — това зверче се ядоса много.

— Като нищо може да сдави и човек — отбеляза ловецът.

— Силно е, затова — съгласи се фонът и кимна с глава. — Лапата му е много силна. Пази се приятелю, иначе ще те нарани.

Пратих да донесат едно малко пиле от кухнята. Току-що заклано, още топло, аз го размахах пред решетките на клетката. Една златиста лапа отново се подаде със светкавична бързина през решетката, бели нокти се впиха в тялото на птицата и го притиснаха о решетката. Котката се приведе напред, сграбчи го за врата и със светкавично движение вмъкна цялата птица в клетката. След малко тя започна да се храни и между прътовете на клетката се разхвърча бяла перушина. Закрих почтително предната част на клетката с чувал и оставих котката да се наслади спокойно на храната си.

— Как улови това животно? — попитах ловеца, а той се ухили и започна да рови смутено с пръстите на крака си.

— Не чуваш ли? — подкани го фонът. — Да не си си глътнал езика. Говори!

— Маса — отвори уста ловецът и се почеса по корема, — фонът ми каза, че маса иска много да има това зверче. Три дни ходих из гората да го търся. Ходих, ходих, много се уморих, но не открих животното. Вчера вечер тази котка дойде до моето стопанство и удуши три пилета. Тази сутрин видях следи в калта, тръгнах по тях и те ме изведоха в гората. Дълго време вървях по следите, маса, и при един голям хълм видях котката.

Фонът се размърда на стола и погледна ловеца с блеснали очи.

— Да не лъжеш? — попита строго той.

— Не, маса — запротестира ловецът, — не лъжа.

— Добре — отвърна фонът.

— Видях горската котка — продължи ловецът, — котката вървеше към хълма. После отиде до едно място с много камъни и се пъхна в една дупка под земята. Погледнах дупката. В нея не можеше да се вмъкне човек. Много беше тясна. Върнах се обратно в къщи, взех добри кучета и ловджийска мрежа и пак отидох на същото място. Поставих мрежата до входа, запалих малък огън и започнах да навявам пушека в дупката.

Той спря да говори, подскочи на един крак и щракна с пръсти.

— Ва! Това зверче е много свирепо. Щом подуши пушека, взе да вика, ама много силно, и изскочи от дупката. Моите кучета се изплашиха и побягнаха. И аз се уплаших да не се хвърли отгоре ми, та също побягнах. След малко чух зверчето пак да реве и тихо-тихо отидох да видя какво е станало. Ва! Маса, зверчето се беше напъхало право в мрежата, а мрежата здраво го държеше. Когато видях, че се е заплело, страхът ми мина, отидох при него, завързах му краката с въже и го донесох на маса.

Мъжът свърши своя разказ, после започна да ни гледа боязливо и да върти късото ся копие в двете ръце.

— Приятелю — казах му аз. — Ти си чудесен ловец. Ще ти платя добре за това животинче.

— Така, така — съгласи се фонът и махна царствено с ръце, — този човек се е потрудил много за тебе.

Платих му щедро, подарих му няколко пакета цигари и той си тръгна ухилен, като не спираше да повтаря:

— Благодаря, маса, благодаря — по целия път надолу по стълбите и чак докато гласът му затихна и престана да се чува.

Обърнах се към фона, който ме наблюдаваше със самодоволно изражение.

— Приятелю, благодаря ти много за това, което направи за мен — казах аз.

Фонът замаха с ръце, като че искаше да възпре думите ми на благодарност.

— Няма нищо, приятелю, това е дребна работа. Нямаше да бъде хубаво да си тръгнеш от Бафут, без да си намерил животното, което търсиш. Съжалявам много, че си заминаваш, но когато погледнеш това чудесно зверче, ще си спомниш за Бафут, нали?

— Да — отвърнах аз, — а сега, приятелю, ще пийнем ли нещо?

— Чудесно, чудесно! — съгласи се фонът.

Като че да ни възнагради за мрачната утрин, залезът беше великолепен, най-величественият от тези, които бях виждал дотогава. Слънцето потъваше зад ефирна мрежа от бледи и издължени облаци. Когато се скри, облаците се превърнаха от бели в седефенорозови, а после пламнаха огненочервени със златисти краища. Небето се къпеше в най-нежни отсенки на синьо и зелено, тук-там проблясваха златисти петна. Показаха се и първите немощни и трепкащи звезди, чийто блясък се усилваше с падането на мрака. След малко изгря луната, кървавочервена отначало, после пожълтя и на края се превърна в сребърна. Всичко потъна в студената ѝ сребриста светлина и се появиха тъмни като катран сенки.

Двамата с фона седяхме и пиехме до късно на слабата лунна светлина. След това той се обърна към мен и посочи вилата си.

— Струва ми се, че обичаш да танцуваш — каза той, — сега ще накарам да ни посвирят. Искаш ли да потанцуваме за последен път преди твоето заминаване?

— Да, искам — отвърнах аз.

Фонът се изправи, като залиташе, наведе се опасно над перилата на верандата и нареди нещо със силен глас на някого, който чакаше долу. След малко по двора започнаха да се движат светлини, женският оркестър на фона се събра на пътя пред вилата и започна да свири. Не след дълго се присъединиха и много други хора, включително и повечето от съветниците. Фонът се вслушваше известно време в музиката, размахваше ръце, усмихваше се, после се изправи и протегна към мен ръка.

— Хайде — подкани ме той — да вървим да танцуваме!

— Чудесно, чудесно — имитирах го аз и той изпадна във възторг.

Тръгнахме по обляната от лунната светлина веранда и стигнахме началото на стълбата. Фонът ме прегърна с дългата си ръка през рамо отчасти от приятелски чувства към мен, отчасти за опора и заслизахме по нея. По средата на стълбата моят приятел се спря, за да изпълни няколко танцови стъпки в ритъма на мелодията. Кракът му се заплете в пищната роба и ако не се държеше здраво за врата ми, щеше да се търкулне по стълбата чак долу на пътя. За миг двамата се вкопчихме един в друг и в стремежа си да запазим равновесие се олюляхме застрашително. Насъбралите се съпруги, деца и съветници ахнаха втрещени от ужас при вида на изпадналия в такава беда техен господар, дори и оркестърът престана да свири.

— Музика! Музика! — изгърмя гласът на фона, докато се клатушкахме върху стъпалата. — Защо спряхте да свирите?

Оркестърът засвири отново, ние възстановихме равновесието си и слязохме благополучно. Фонът се намираше в прекрасно настроение. Той настоя да ме хване за ръка и ние затанцувахме из калния двор, като газехме в локвите, а оркестърът пристъпваше с бързи крачки зад нас и свиреше малко задъхано. Когато пристигнахме в колибата за танци, фонът седна на трона да си почине, а придворните му заеха танцовата площадка. Използувах малка пауза и помолих фона да повика оркестъра, за да разгледам по-отблизо инструментите. Музикантите се струпаха пред подиума, на който седяхме. Аз вземах подред всеки инструмент, а те ми обясняваха как се свири на него. За изненада на всички, в това число и на самия мен, аз успях да изсвиря на бамбуковата флейта първите няколко такта на една популярна песничка. Фонът остана толкова очарован, че няколко пъти ме кара да я повторя. Той започна да ми акомпанира на голям барабан, а един от членовете на съвета — на някакъв интересен, звучащ като сирена инструмент. Резултатът бе много далеч от всякаква музикалност, но ние засвирихме енергично и с чувство. После повторихме всичко отначало, понеже фонът искаше да чуе как ще прозвучи мелодията в акомпанимент на целия оркестър. Прозвуча твърде добре, защото барабаните заглушаваха напълно повечето от моите еднообразни тонове.

Когато изчерпахме всичките музикални възможности на мелодията, фонът изпрати да донесат нова бутилка и седнахме да наблюдаваме танцуващите. Бездействието скоро се отрази на моя приятел. След около час той започна да се върти на трона и да се въси на оркестъра. Фонът напълни чашите, наведе се напред и впи поглед в танцуващите.

— Този танц не е хубав — довери ми той.

— Чудесен е! — отвърнах аз. — Защо не ти харесва?

— Много е бавен — изтъкна той, после се наведе към мен и ми се усмихна подкупващо. — Искаш ли да танцуваме твоя специален танц?

— Специален танц, ли? — попитах аз, леко озадачен. — Какъв танц?

— Едно, две, три, ритни; едно, две, три, ритни! — пропя фонът.

— Ах, танцът, който ти хареса! Добре, щом искаш да танцуваме.

— Много ми хареса — отвърна убедено фонът.

Той ме заведе на танцовата площадка и ме хвана здраво за кръста, а всички останали, бърборещи и ухилени от удоволствие, се наредиха след нас. За да разнообразя малко танца, аз взех една флейта и я занадувах силно, не точно в такта, докато водех буйния танц по площадката, а след това и между колибите на жените на фона. Нощта беше топла и след половин час от това упражнение плувнах в пот и едва дишах от умора. Ние спряхме да си починем и да глътнем нещо освежително. Стана ясно, че моята конга е влязла в сърцето на фона. Той седна с блеснали очи на своя трон и продължи да тактува с крака, пееше си тихичко и очакваше със зле прикрито нетърпение да си отдъхна, за да ми предложи да повторим отново цялото представление. Реших да го накарам по някакъв начин да се откаже, защото за такава топла нощ конгата бе много изтощителна, а освен това при последния кръг си ожулих много лошо крака на една врата. Прехвърлих през ума си някои други, по-малко трудни танци, на които бих могъл да го науча и чиито мелодии да са лесни за изпълнението на оркестъра. Най-сетне се спрях на един танц, помолих да ми дадат флейтата и малко се поупражних на нея. После се обърнах към фона, който ме наблюдаваше с много голям интерес.

— Ако кажеш на оркестъра да научи тази мелодия, ще ти покажа още един европейски танц — казах аз.

— Ах! Чудесно, чудесно! — отвърна той с блеснали очи, обърна се и извика силно на оркестрантите да спрат, после ги накара да се наредят около подиума, откъдето им изсвирих мелодията. Те я научиха за удивително кратко време и дори прибавиха свои вариации. Фонът потропваше от удоволствие с крака.

— Чудесна мелодия! — каза той. — А сега ще ми покажеш ли танца?

Огледах се и погледът ми се спря върху младо девойче, което забелязах по-рано. Притиснах го, доколкото приличието позволяваше (понеже нямаше никакви дрехи отгоре си), и се понесохме по танцовата площадка в бърза полка. След минутно колебание моята партньорка схвана чудесно стъпките и ние се запокланяхме и заподскачахме съвсем стилно. За да покаже колко му харесва новият танц, фонът започна да пляска с ръце и незабавно всичките му придворни последваха неговия пример. От началото пляскаха нормално и спокойно, но понеже бяха африканци, скоро превърнаха пляскането в ритъм на танц. Двамата с момичето се завъртяхме пет пъти в кръг из голямата танцова площадка, след което се принудихме да спрем да си починем. Когато достигнахме подиума, фонът ми подаде пълна до горе чаша с уиски, а като седнах, ме потупа по гърба.

— Чудесен танц! — каза той.

Кимнах с глава и отпих от уискито. Едва поставих чашата, фонът ме сграбчи за ръката и ме издърпа отново на танцовата площадка.

— Ела — покани ме настоятелно той, — ела да ми покажеш този танц.

Започнахме, прегърнати, да танцуваме полка из помещението. Танцът ни не беше много успешен, понеже робите на моя партньор се усукваха в краката ми и ни принуждаваха да спираме. Тогава се налагаше да изчакваме търпеливо, докато цяла тълпа съветници ни отмотаеха, след което продължавахме танца: едно, две, три, подскок, но стигахме до отсрещния ъгъл и отново дългите му роби ни увиваха като пашкул.

Най-сетне погледнах часовника си и открих за най-голям ужас, че е станало три часа след полунощ. Сбогувах се неохотно с фона и си тръгнах. Фонът и всичките му придворни ме изпратиха до огромния двор, където се разделихме. Когато се изкачих по стълбите към вилата, обърнах се и ги погледнах. Под мигащата светлина на ветроупорните фенери всички танцуваха полка. Фонът танцуваше и подскачаше сам сред тях, после протегна дългата си ръка и извика: „Лека нощ, приятелю, лека нощ!“ Аз също му махнах с ръка, влязох вътре и се пъхнах блажено в леглото.

На следващия ден към осем и половина часа сутринта сбирката бе вече натоварена и подредена върху камиона. Невероятно голям брой бафутчани надойдоха да се сбогуват и да ме изпратят. Започнали да пристигат от рано сутринта, те стояха сега наредени от двете страни на пътя, разговаряха и ме чакаха да тръгна. Беше вдигнат вече и последният товар, когато звуци от барабани, флейти и викове оповестиха пристигането на фона, който идваше да се сбогува. Той носеше чисто бяла роба и виненочервена шапчица, както в деня на пристигането ми. Придружаваше го неговата разноцветна свита. Той приближи и ме прегърна, после задържа ръката ми в неговата и се обърна с няколко, произнесени бързо изречения към насъбралите се бафутчани. Когато завърши, от тълпата се понесе силно „аррр“, след което всички запляскаха ритмично с ръце. Фонът се обърна към мен и повиши глас.

— Моят народ съжалява много, че напускаш Бафут. Всички ще си спомняме за теб, а и ти няма да забравиш Бафут, нали?

— Никога няма да забравя Бафут — отвърнах искрено и се мъчех да надвикам силното и непрестанно пляскане на стотиците черни ръце.

— Добре — отвърна доволен той, после стисна прочувствено ръката ми. — Винаги ще си спомням за теб, приятелю. Никога няма да забравя щастливите дни, които прекарахме заедно. Дано с божията воля пристигнеш благополучно в твоята родина. Добър път, приятелю, на добър час!

Камионът тръгна надолу по пътя, а ръкоплясканията ставаха все по-бързи и по-бързи, докато накрая зазвучаха като удари на дъждовни капки върху тенекиен покрив. Бавно и с друсане достигнахме завоя. Обърнах се назад и видях оградения от голи човешки тела път. Хората продължаваха да пляскат с ръце. На края на този булевард от размахани ръце и блестящи зъби се издигаше една висока фигура в ослепително бели дрехи. Фигурата повдигна огромната си ръка и махна за последно сбогом. Камионът зави рязко и пое нагоре по пътя от червена пръст, който се виеше из блесналите златисти хълмове.