Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (11)

Зоологическа градина в палатки

Едно от най-неприятните неща за колекционера на диви животни е, че той рядко може да опознае което и да е от своите животни по-рано от края на експедицията. Първите четири месеца те не представляват за него нищо друго, освен животински екземпляри, защото не му остава време да ги наблюдава отблизо и да си изгради пълна представа за тях. Той се грижи за удобното им настаняване, храни ги и ги почиства. Не може да направи нищо повече, понеже цялото му свободно време е посветено на усилията да обогатява менажерията си. Към края на експедицията сбирката се разраства дотолкова, че от работа не му остава време да обикаля по-далеч из околните местности. Тогава настъпва периодът, през който започва да се осланя изключително на местните ловци за нови екземпляри. Принуден да стои по цял ден в лагера, той има вече възможността да опознае събраните животни. Когато се завърнах от Бафут, нашата сбирка бе достигнала тъкмо тази фаза. Ние притежавахме вече не само населяващи планинските пасища животни. През време на престоя ми в планините Смит бе увеличавал непрестанно сбирката с представители на местната горска фауна. Под покрива на нашата огромна палатка насъбрахме много и разнообразни животни, достатъчни, за да основем малка зоологическа градина.

И така, след като се завърнах в горещия и влажен главен лагер, разположен на бреговете на река Крос, аз започнах да опознавам за първи път някои от моите, заловени в планинските пасища животни. Да вземем например случая с даманите. Преди да ги отведа в главния лагер, имах впечатлението, че са твърде глупави създания, чийто единствен стремеж се свежда до хвалбата със своите родственици. Всеки ще бъде извинен, ако на пръв поглед вземе дамана за обикновен член на голямото семейство гризачи. Когато ги наблюдавате как хрупат листа или гризат сочна коричка, може да допуснете, че са родственици на зайците. Това би било голяма грешка, понеже даманът е копитно животно, т.е. принадлежи към разреда, който обхваща говедата, елена, свинята и конете. Най-близкият роднина на дамана не е заекът, а колкото и невероятно да звучи — слонът. По костната структура на стъпалото и други анатомични особености даманът е класиран по-близо до слона и носорога, отколкото до което и да е друго животно. Тези сведения карат хората да смятат, че зоолозите не са с всичкия си, защото даманът прилича на слон толкова, колкото слонът на колибрите. Все пак родството става още по-ясно, ако човек се задълбочи в повече анатомични подробности и особено в структурата и разположението на зъбите. Честно казано, това беше всичко, което знаех за дамана.

След пристигането ми в главния лагер преместих стария женски даман, който захапа крака на бафутското гонче, и неговите две дебели бебета от малката в много по-голяма клетка. Тя им предоставяше не само достатъчно пространство за движение, но и отделно помещение за спане, където можеха да се оттеглят, ако пожелаеха да останат насаме. В тази именно клетка открих няколко характерни за тях подробности, които не бях забелязал по-рано. Преди всичко те притежават така наречените „клозетни навици“, тоест винаги оставят изпражненията си на едно и също място в клетката. Дотогава не знаех каква благодат за отрудения колекционер представлява животно с такива навици. Веднага след като разбрах какво означава малката купчина тор в ъгъла на клетката всяка сутрин, аз се заех да улесня почистването ѝ. Чисто и просто поставих вътре кръгла и плитка тенекиена кутия за отходно място. За голямо мое неудоволствие на следващата утрин установих, че са отхвърлили предложението ми. Просто бяха избутали консервната кутия и оставили изпражненията си на обичайното за тях място. Следващата вечер отново поставих кутията, но този път сложих вътре малко от собствените им изпражнения. За мое най-голямо удоволствие на другия ден кутията бе пълна с изпражнения, а подът на клетката — съвсем чист. След това почистването на клетката ми отнемаше приблизително пет минути — просто изтърсвах кутията, измивах я и я поставях отново в ъгъла. Почистването на даманите ми доставяше истинско удоволствие.

По навиците си бузестите плъхове се различаваха напълно от даманите. Тези големи колкото малки котенца гризачи живееха в съседната на даманите клетка. Те принадлежат към неприятната група животни, които не могат или пък не желаят да ходят по голяма нужда освен във вода, при това предпочитат течаща. В естествената си среда вероятно използуват за тази цел потоците, при което водите отнасят изпражненията, за да наторят някое растение надолу по течението. В клетката не можех да доставя на бузестите плъхове никакъв поток, затова те използуваха естествено съдинката с вода за пиене. Няма нищо по-неприятно от това да поставите в клетката хубаво чисто съдче, пълно догоре с кристално бистра вода и пет минути по-късно да откриете, че наподобява съд, пълен с течен тор. Безпокоях се много, защото през горещините животните постоянно се нуждаеха от прясна вода за пиене, а плъховете замърсяваха водата, преди да са успели да я вкусят. След много безуспешни опити да ги принудя да се откажат от този навик аз започнах да им слагам голям съд с вода, който им служеше за тоалетна, и да им давам в изобилие сочни плодове за ядене, като се надявах, че те ще утоляват по този начин жаждата си.

Но да се върна отново към даманите. В Бафут бях решил, че те са тъпи и недружелюбни животни, които прекарват живота си, като седят на задниците си, дъвчат листа и гледат с безизразни очи. В главния лагер открих, че дълбоко съм се заблуждавал, защото пожелае ли, даманът става игрив като агне. Старата женска се излягаше привечер в обляната от слънчева светлина клетка с такава важност, като че беше статуя на лъв от Трафалгарския площад, и започваше да дъвче замислено пресния спанак или купчина листа от маниока, докато малките ѝ си играеха. Те лудуваха бясно и въодушевено. Първо се гонеха в кръг из клетката. Понякога се затичваха право към гладката дървена стена и аз с учудване гледах как се изкачват по нея почти до тавана, преди да тупнат на земята. Когато се уморяваха от тези смъртоносни салта, те се заемаха с едрото и отпуснато тяло на майка си. Едното се качваше на гърба ѝ, а другото го нападаше и се опитваше да го събори. От време на време двете се покачваха едновременно върху гърба на майка си и се вкопчваха в смъртоносни схватки, а майка им лежеше неподвижно и дъвчеше непрестанно, като че изпаднала в транс. С най-голямо удоволствие наблюдавах тези игри, досаждаше ми само, че понякога играеха до късно през нощта, особено когато имаше луна. Изключително трудно е човек да заспи, когато две малки даманчета лудуват в клетката си и вдигат шум колкото два биещи се жребеца, затворени в общ яхър. Аз се надигах в леглото, извиквах заплашително: „Тишина“ и те утихваха за около половин час. Тъкмо се унасях в сън, отново ме събуждаше думкането по дърво, дрънчането на тела от мрежите или мелодичното изтракване на някой подритнат тенекиен съд за храна. Даманите в никакъв случай не бяха тъпи животни.

Друго създание, което започна да си показва рогата след пристигането в главния лагер, бе черноухата катеричка — онова животинче, което предизвика такава бъркотия по стълбите на вилата в Бафут. Откъде да съм знаел тогава, че този епизод само е загатвал за онова, което тя е в състояние да направи, щом си го науми, защото единственото ѝ удоволствие в живота като че бе да побегне нанякъде, а после да я преследва цяла тълпа хора. Както вече споменах, тя беше съвсем бебче тогава и за кратко време, след като я получих, се опитоми дотолкова, че ми разрешаваше да я взимам от клетката и да я поставям на рамото си, където присядаше на задните крака и проучваше ухото ми с надеждата, че съм се сетил да скрия в него орехче или друго вкусно нещо. Ако в стаята имаше не повече от трима, четирима души, тя се държеше изключително благопристойно. Видеше ли повече хора обаче, обземаше я нечестивото желание да бъде преследвана. Отначало смятах, че големите хорски тълпи я тревожат и плашат и тя се опитва да избяга от тях. Скоро открих, че няма нищо подобно. Разбереше ли, че нейните преследвачи изостават, тя спираше, присядаше на задните си крака и ги изчакваше да я застигнат. Най-смешното беше, че нарекохме този малък мошеник Сладура (поради това че бе много послушен и с чудесен характер), преди да открием пороците му. Сладура организира първото надбягване три дни след като го настанихме в голямата палатка.

Водата на лагера държахме в два огромни варела за бензин, поставени близо до кухнята. Затворниците от местния затвор ги пълнеха всеки ден с вода. Това беше весела група мъже, облечени в белоснежни ризи и къси панталони, които всяка сутрин се катереха уморително по хълма към лагера, поставили върху бръснатите си глави напълнени догоре с вода газени тенекии. Зад тях, облечен във внушителна сивобежова униформа, се движеше надзирателят. Медните му копчета блестяха на слънцето, а в ръката си размахваше сръчно къса полицейска палка. Затворниците, чийто престъпления варираха от дребни кражби до непредумишлени убийства, вършеха еднообразната си работа със силно чувство за хумор, а когато ги поздравявах, лицата им светваха от удоволствие. Веднъж седмично ги черпех с цигари, а техният надзирател (който изпиваше чаша бира с мен) им разрешаваше да се поразходят из лагера и да погледат животните. Това разнообразие им доставяше рядко удоволствие и те се трупаха пред маймуните, превиваха се от смях при техните номера или пък надничаха в сандъка със змиите, и изтръпваха възбудено.

Сутринта, за която искам да разкажа, се канех да храня Сладура, когато пристигнаха затворниците. Те минаваха един след друг пред мен с блеснали от пот лица, усмихнати приятелски, и ме поздравяваха: „Добро утро, маса. Ние пак дойдохме… Донесохме вода за маса… Здрасти, маса…“ и така нататък. Надзирателят ми отдаде чест по войнишки, страшно стегнато, след което ми се усмихна като малко момче. Докато изпразваха газените тенекии във варелите, аз извадих Сладура от клетката, поставих го върху дланта на ръката си и му дадох да си гризе парченце захар. Катеричката постави захарта в уста, огледа се и зърна застаналите близо до кухнята група затворници, които бъбреха и си разказваха пикантни вицове с кухненския персонал. Като се увери, че има достатъчно хора за гоненица, катеричката стисна по-здраво захарта, скочи леко от ръката ми и се затича по поляната на лагера. Опашката ѝ се развяваше като подухван от ветрец пламък. Хукнах след нея, но преди да успея да направя и няколко крачки, тя се добра до гъстите храсталаци, които ограждаха нашия лагер, пъхна се в тях и изчезна от погледа. Помислих си, че загубих катеричката завинаги, затова нададох такъв тревожен вик, че всички захвърлиха работата си и се втурнаха към мен.

— Зверчето избяга! — изкрещях аз на затворниците. — Давам пет шилинга на онзи, който го залови.

Резултатът от моето предложение беше смайващ. Затворниците оставиха газените тенекии и се втурнаха към храстите, следвани по петите от своя надзирател, който захвърли и палката, и шапката си, за да не му пречат на движенията. Целият ми персонал се включи в преследването. Всички минаваха с трясък през храсталаците и ниския подраст и търсеха Сладура. Те претърсиха основно цялата околност, но от животинчето нямаше и следа. Най-сетне открихме, че малката пакостница си седи на клончето на ниско храстче, наблюдава търсещите я насам-натам хора и спокойно си хруска бучката захар. Когато разбра, че е открита, тя скочи на земята, пресече отново полянката пред лагера и се затича по пътеката, която водеше нагоре по хълма, преследвана по петите от задъхана тълпа — надзирателя, затворниците и моя персонал. Те изчезнаха от погледа и скоро над лагера пак се възцари тишина. Това не трая дълго. След няколко минути Сладура отново се появи на върха на хълма, спусна се тичешком в лагера, премина светкавично през голямата палатка, пъхна се в своята клетка и най-невинно започна да гризе парченце захарна тръстика. Като мина половин час, надзирателят, затворниците и моят персонал започнаха един по един да се завръщат разгорещени и потни в лагера. Те ми съобщиха, че животното избягало и сега без съмнение е някъде дълбоко в гората. Когато им посочих Сладура (който се бе вече нахранил и спеше спокойно) и им разказах как се е върнал, те ме зяпнаха от учудване. После, понеже са си африканци, оцениха веселата страна на цялото положение. Те започнаха да се превиват из лагера от смях и заудряха бедрата си, докато от очите им потекоха сълзи. Надзирателят изпадна в такова веселие, че се опря, задавен от смях, върху един от затворниците.

След това надзирателят и затворниците ежедневно носеха по някакъв подарък на животинчето, което ги накара така много да тичат и което „така майсторски ги изигра“. Понякога това беше парченце захарна тръстика, шепа фъстъци, късче маниока или хляб. Каквото и да бе, Сладура се изправяше пред телената решетка и поемаше с радостни цвъртения подаръка. Затворниците се трупаха наоколо и почваха отново да споменават или да разказват на някой новодошъл как са гонели катеричката. После всички започваха да се смеят и да хвалят Сладура за неговата изкусна тактика на спринтьор. Това беше първата от многобройните поразии, които Сладура правеше в лагера.

От многото най-разнообразни животни, които ни донесоха в главния лагер, около една пета бяха новородени. Макар и очарователни, тези дребосъчета ни създадоха много допълнителна работа, защото всяко новородено животинче изисква такива грижи и внимание, каквито са нужни и за бебето на човека. Привързахме се силно към всички тези малки създания, но едни от най-очарователните и същевременно най-големи палавници бяха три дребосъка, които нарекохме „бандитчетата“. Това бяха кусиманси — вид мангусти, които се срещат много често из гората. Възрастните са колкото едри морски свинчета. Те имат гъста и груба шоколадовокафява козина, пухкави опашки и дълги заострени личица с розови нослета, направени като че от гума, и кръгли, изпъкнали очички. Когато пристигнаха, „бандитчетата“ бяха на ръст колкото малки плъхчета и тъкмо бяха прогледали. Козината им имаше светлочервен цвят, стърчеше на туфички и снопчета по целите им тела и ги правеше да приличат повече на малки таралежчета. Най-забележителната част от анатомията им бяха носовете — дълги, светлорозови и толкова гъвкави, че се извиваха насам-натам подобно на миниатюрни слонски хоботчета. Отначало ги хранехме с мляко, към което прибавяхме калций и рибено масло. Задачата никак не беше лесна. Те пиеха повече мляко, отколкото което и да е друго новородено животинче и цялата работа се усложняваше много, защото бяха съвсем малки да сучат от бутилка, както останалите. Наложи се да ги храня с тампонче памук, който увивах на върха на клечица, потапях го в млякото и после ги карах да смучат от него. От началото този начин се оказа отличен, но когато от венците им се подадоха малки остри зъбки, те станаха просто нетърпими. Бяха толкова лакоми, че стискаха памука в уста и се държаха като булдози за него, отказваха да го пуснат и по този начин не ми позволяваше да го потопя отново в млякото. В много случаи стискаха толкова силно, че памукът се изхлузваше от върха на клечицата и правеха опит да го глътнат. Аз бръквах с пръст в устата им и хващах изчезващия в гърлото памук и така ги спасявах от задушаване. Бръкнех ли с пръст в устата им, те винаги повръщаха и веднага отново огладняваха, затова се налагаше цялото представление да се повтаря отново. Всеки, който се хвали с търпение, трябва да се опита да храни от ръка новородени кусиманси.

Когато зъбите им пораснаха и се научиха да ходят, „бандитчетата“ започнаха да проявяват ужасно любопитство и се стараеха да пъхат навсякъде розовите си нослета. Те живееха в така наречените от нас ясли — няколко кошници, в които държахме всички малки животинчета, поставени между двете ни легла, за да може по-лесно да се пресягаме и да им държим бутилките при нощните хранения. Капакът на кошниците на „бандитчетата“ не се затваряше много добре и не след дълго те се научиха да го отварят. Тогава изпълзяваха навън и тръгваха да оглеждат лагера. Това ни създаваше големи грижи, понеже тези животинчета, изглежда, бяха лишени от страх и пъхаха носове еднакво свободно както в клетките на маймуните, така и в сандъците на змиите. Единствената цел в живота им беше да търсят храна и те слагаха в уста всичко, което намираха, с надежда, че ще се окаже вкусно. По това време имахме една напълно пораснала женска маймуна колобус. Това животно притежава прекрасна и гъста, наподобяваща коприна козина от дълги, черни и бели косми и дълга, пухкава, също чернобяла опашка, с която, изглежда, много се гордееше. Към нея тя проявяваше изключителни грижи и винаги я поддържаше чиста и блестяща. Един ден „бандитчетата“ се измъкнали от яслите и заскитали да търсят нещо за ядене около клетките на маймуните. Колобусът си почивал в клетката и се препичал на слънце, а дългата му прекрасна опашка била провряна през решетката и лежала отвън на земята. Едно от „бандитчетата“ открило този интересен предмет и тъй като изглеждал безстопанствен, втурнало се и впило малките си остри зъбки в него, за да разбере става ли за ядене. Останалите двама разбрали, че първият е открил нещо, присъединили се моментално към него и също захапали опашката. Нещастната маймуна изревала силно от ярост и уплаха и се покатерила на върха на клетката, но не успяла да се отърве от „бандитчетата“. Те стискали здраво опашката като менгемета и с изкачването си маймуната издигала и тях от земята. Когато пристигнах на местопроизшествието, те висяха на около тридесетина сантиметра над земята, полюляваха се бавно и ръмжаха зад стиснатите си зъби. Няколко минути се мъчех да ги накарам да пуснат опашката на маймуната. Най-сетне успях само защото им духнах цигарен дим в лицата и те се разкихаха.

Когато „бандитчетата“ пораснаха и ги отделихме в специална клетка с помещение за спане, поднасянето на храната им се превърна в трудно и опасно занимание. Те толкова се вълнуваха при настъпване на времето за хранене, че впиваха зъби във всичко, което дори най-незначително наподобяваше храна, затова пазехме много ръцете си. Вместо като всички свестни животни да изчакат поставянето на блюдото с храната в клетката, те скачаха през отворената врата към него, събаряха го от ръцете ни, падаха вкупом на земята и пищяха от безсилен гняв. В края на краищата ми дотегна това мълниеносно стрелване на „бандитчетата“ всеки път, когато отивах да ги храня, и разработих един план. Настъпеше ли време за хранене, двама души приближаваха клетката и „бандитчетата“ започваха да пищят и се нахвърляха с ококорени от вълнение очи върху решетките. След това един от нас започваше да удря по вратата на тяхното спално отделение. Зверчетата смятаха, че поставяме храната там, и се хвърляха към него, като се биеха и дращеха кой да се добере пръв. В цялата тази залисия имахме само две секунди на разположение, докато открият измамата. През това време трябваше да отворим клетката, да поставим храната, да отдръпнем ръце и да заключим отново вратата. Ако не действувахме светкавично или пък издавахме някакъв лек шум, той привличаше вниманието им, „бандитчетата“ се изтъркулваха през глава от спалното отделение, катурваха с пронизителни писъци съда и започваха да впиват безразборно зъби както в храната, така и в ръцете ни. Всичко това ужасно ни дразнеше.

По същото време ни донесоха една друга двойка новородени, които се оказаха изключително обаятелни животни, при това с характери. Те бяха новородени ръждиви горски свинчета и както кусимансите, се различаваха напълно от възрастните. Възрастната ръждива горска свиня е може би най-привлекателният член от семейството на свинете и определено най-красиво оцветеният. Четината на тези животни беше светлоръждивооранжева с по-тъмни, почти шоколадови петна около зурлата. Големите им уши завършваха с две необикновени, наподобяващи моливи снопчета от чисто бяла четина, а по гърбовете им се проточваше грива от същата бяла четина. Както всички малки прасета, новородените бяха на ивици. Основният им цвят бе тъмнокафяв, почти черен, а от зурлата до опашката се проточваха широки черти от ярка, светложълта козина. Тази разцветка ги правеше да приличат много повече на тлъсти оси, отколкото на новородени прасенца.

Първо пристигна малкото мъжко прасенце. То седеше омърлушено в една кошница, която един як ловец носеше на главата си. Явно беше, че се нуждае от едно хубаво кърмене с топло мляко, затова след като заплатих за него, приготвих веднага бутилка и го вдигнах на колената си. На големина беше колкото китайски мопс, имаше малки, много остри копитца и бивни зъбки, в което много скоро се уверих. То никога не бе виждало бутилка за хранене и от самото начало се отнесе с най-голямо подозрение към нея. Когато го вдигнах на колената си и се опитах да вкарам цицката в устата му, прасенцето се разрита и разквича, съдра панталоните ми с копитцата си и направи опит да ме захапе с бивните си зъбки. След около пет минути изглеждаше, че двамата сме се къпали в мляко, от което то не успя да глътне нито една капчица. Накрая се наложи да го стисна здраво между колената си, да отворя насила устата му с една ръка, а с другата да наливам в нея мляко. Когато първите капки мляко потекоха надолу по гърлото му, прасенцето престана да се съпротивява и да скимти и след няколко минути сучеше вече с всички сили от бутилката. То не ми създаваше повече главоболия, а след два дни изобщо престана да се страхува от мен. Притичваше към решетката на своята кочинка, когато се приближавах към него, квичеше и грухтеше от удоволствие и се търкулваше по гръб, за да почеша пълното му коремче.

Женското прасенце пристигна една седмица по-късно. Докато го носеха, то протестираше толкова силно, че дочухме гласа му много преди да зърнем ловеца. Женското бе почти два пъти по-голямо на ръст от мъжкото, затова отначало реших да ги поставя в две различни клетки, да не би случайно женското да нарани мъжкото. Сложих двете клетки една до друга. От самото начало прасенцата изразиха явно удоволствие от срещата. Те се втурнаха към решетката, която ги разделяше, започнаха да грухтят и да трият носове. На часа промених решението си и ги събрах заедно. Когато ги пуснах в една клетка, малкото мъжко прасенце се затича напред, започна шумно да души и мушна леко женското в ребрата, което изгрухтя и взе да припка из клетката. Мъжкото я подгони и двете се разтичаха в кръг из клетката, заогъваха се и се заобръщаха с учудваща за дебеличките им телца подвижност. Когато се наиграха до насита, те се заровиха дълбоко в поставената вътре купчина сухи бананови листа, заспаха и захъркаха. Разнесе се бръмчене като от пчелен кошер в лятна нощ.

Като по-голямо, женското прасенце скоро започна да допълва млечното се меню с блюдо нарязани плодове и зеленчуци. След бутилката с млякото поставях в клетката широк и плитък съд с тази салата. Женското прасенце прекарваше сутринта със забит в паничката нос, започваше да лапа с характерното свинско мляскане и от време на време въздъхваше замечтано. Мъжкото прасенце не разбираше нищо и много се сърдеше, че го пренебрегват. То приближаваше и бодваше съквартирантката си със зурличката или пък я пощипваше леко за краката, докато най-после тя се извръщаше внезапно към него и с гневно квичене го прогонваше. То на няколко пъти правеше опити да разбере какво има в съда, та така много я привлича, но не откриваше нищо чак толкова привлекателно в нарязаните плодове, затова започваше да се върти мрачно наоколо и присядаше самичко в ъгъла, докато тя се наяде. Един ден мъжкото прасенце реши, че също може да си похапне допълнително, като си посуче от дългата опашка на женското. То беше убедено, че ако суче достатъчно дълго и упорито, от нея ще потече мляко. И така женското стоеше там, заровило нос в съда с храната, а зад него, налапало с надежда опашката му, стоеше мъжкарчето. Това никак не безпокоеше женското, но мъжкото сучеше толкова въодушевено от опашката му, че тя напълно оплешивя и за да може отново да се окосми, отделих двете животни в различни клетки, като само два пъти дневно ги събирах да си поиграят.

Животът в голямата палатка с петдесетината различни животни, за които се грижехме, не можеше в никакъв случай да се нарече еднообразен. Отвсякъде ни заобикаляха животни с различни размери, форми, видове — от дървесни жаби до кукумявки и от питони до маймуни. По всяко време на деня и нощта въздухът бе изпълнен с непрестанни и чудновати звуци, които варираха от налудничавите писъци и кикотения на шимпанзетата до равномерното стържене на бузестия плъх, убеден, че въпреки досегашните неуспехи, ако прояви достатъчно упоритост, ще може да прегризе металическата съдинка за храна. По всяко време на деня имаше нещо за вършене или нещо за отбелязване и наблюдаване. Следните извадки от седмичните бележки в моя дневник дават известна представа за многобройните дребни, но вълнуващи или интересни случки, които заслужаваха да се отбележат:

Цветът на очите на малката женска стенджърова катерица се промени от красиво небесносиньо в стоманено сиво; когато нощем бъде обезпокоена, тя издава звуци, наподобяващи шума от детско влакче с навита пружина, вдигнато от релсите… Една от палмовите усойници роди единадесет малки, дълги около 10–12 сантиметра, бледосиви, с преплетени ивици от тъмнопепелявосиво. Малките се открояват удивително добре на оцветената си в яркозелено и бяло майка; всичките се залавяха здраво за пръчка няколко часа след раждането им… Големи зелени дървесни жаби, точно преди да завали дъжд, започват да издават звуци, наподобяващи бавно цъкане на часовник, но когато човек се приближава към тяхната клетка, моментално млъкват и не се обаждат, докато небето не се намръщи отново. Открих, че галагото обича много цветовете на един вид невен, който расте наоколо; те хващат цветчето с едната си лапа, започват да късат листенцата му с другата и да ги тикат в устата си, после си играят с обезлистеното цвете, като че ли е перо за игра на федербал. Изглеждат много смешни с огромните си опулени очи…

Бележки върху храненето: Златната котка обожава накълцан мозък и черен дроб, към които са примесени сурови яйца. Що за странен вкус имат някои от тези зверове! Панголините (люспестите мравояди) отказват да вкусят сместа от яйца и мляко, ако не е подсладена, и просто обръщат съда. Това е адски досадна работа! Летящите кучета предпочитат бананите да им бъдат поднасяни с корите. Те изяждат всичко; предполагам, че банановите кори предпазват стомасите им от разхлабване. Презрелите плодове причиняват чревни разстройства при маймуните (особено шимпанзетата — направо дрисък), а пък летящите кучета консумират без никакви последици загнили плодове, при условие че към тях са прибавени други груби храни. Консумирането на много козе месо причинява изпадане на ануса на блатните мангусти поради някаква непонятна за мен причина; топло рибено масло и леки масажи помагат за наместването му. Животните се изтощават силно от това и тогава една капка уиски в лъжица вода им помага особено много.

Това са дребулии, от които се състоеше животът ни в основния лагер, но те поглъщаха всецяло интереса ни и дните бяха така оживени и изпълнени със случки, че отлитаха незабелязано. Не е никак чудно тогава, че се държах остро с един приятен на вид, но глуповат младеж, който, след като разгледа сбирката, се изрази така: „Не излизате ли понякога на лов да застреляте маймуна или нещо друго? Струва ми се, че вързани по цял ден при тези животни, вие просто умирате от скука!“