Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (2)

2.

— Здравейте. Говори Джеймс Кейл. Щом чувате това, явно не вдигам. Или съм зает, или нямам сигнал. Оставете ми съобщение и ще ви се обадя при първа възможност. И, мамо, ако си ти — обичам те.

Лесли Крейн изслуша познатите думи и се намръщи. На Джеймс можеше да му се има доверие. Гордееше се, че винаги е на разположение за хората, с които работеше. Би трябвало да вдигне телефона. Освен ако не е оставил проклетата машинка да се изтощи — отново. Нямаше да му е за първи път. Лесли си обеща, че в най-скоро време ще го върже за зарядното.

— Нещо не е наред ли? — попита Лурдс. Беше седнал срещу нея в откритото кафене, в което го бе отвела да закусят.

Движението по улицата бе мудно, разнообразявано от ездачи на камили и коне. Магарета дърпаха каручки с колела от велосипеди. Пазарите на открито привличаха много местни жители и туристи. Египтяните купуваха пресни зеленчуци, а туристите избираха сувенири и подаръци за роднини. Макар че беше тук от няколко дни, Лесли продължаваше да се възхищава на града, живеещ по един и същи начин от хилядолетия.

Сервитьорът бе разчистил масата след разнообразните ястия, включващи супа молохия със заешко, повече торли с агнешко, пълнени с ориз гълъбови гърди на скара, резени пъпеш и грозде, следвани от горещ сладкиш със стафиди, напоен с мляко, и турско кафе с аромат на шоколад.

— Опитвам се да се свържа с продуцента — обясни Лесли.

— Наблизо ли е отседнал? — попита Лурдс. — Бихме могли да се разходим и да го видим.

— Не е необходимо. Сигурна съм, че нищо му няма. Джеймс е голямо момче, а аз определено не съм му майка. Би трябвало да е на снимачната площадка. Ще го видя, когато стигнем там.

— Е, как попаднахте в шоубизнеса? — попита той.

— Неодобрение ли усещам?

Той се ухили.

— Предпазливост е може би по-подходящата дума.

— Значи не харесвате телевизия?

— Харесвам. Но често ми се струва, че се самообслужва.

Лесли се почувства донякъде предизвикана.

— Обичам да съм пред камера. Обичам да се виждам на екрана. Освен това и родителите ми обичат да ме гледат. Затова се опитвам да направя всичко, което е по силите ми. — Тя също се ухили. — Това самообслужване достатъчно ли е?

— Да. И е по-откровено, отколкото очаквах.

— А вие? — попита тя. — Защо се съгласихте да участвате в поредицата? Може би задоволявате някоя потайна страна на суетата си?

— Ни най-малко — увери я Лурдс. — Ако не ме бяха сръчкали деканът и шефовете, щях любезно да отклоня поканата. Тук съм по настояване на университета. И защото имам възможност отново да се върна в Александрия. Обожавам това място.

Заинтригувана, Лесли сложи лакти на масата, подпря брадичка и се загледа в топлите му сиви очи.

— Но ако не се бяхте съгласили, нямаше да можете да се порадвате на хубавия град.

— И на хубавата жена, която ме доведе тук. — Погледът на Лурдс спокойно срещна нейния и го задържа за момент.

По тялото й се разля топлина, която нямаше нищо общо със следобедната жега. Бива си те, професоре. Ще трябва да внимавам с теб.

 

 

Ди Бенедето зави в една уличка на няколко пресечки от кафенето, в което бяха седнали Лурдс и Лесли Крейн. Още преди да спрат, зад камиона изникна петгодишен мерцедес. Галардо забеляза колата в страничното огледало.

Бръкна под лекото си сако и стисна дръжката на 9-милиметровия пистолет.

— Пиетро — произнесе той в микрофона.

— Да — отвърна дрезгав глас. — Аз съм. Не стреляй.

Галардо се поотпусна, но ръката му остана върху пистолета, докато мерцедесът не спря зад камиона. Вгледа се през опушеното стъкло и различи внушителното туловище на Пиетро зад волана на луксозния автомобил.

Измъкна се от кабината. Ди Бенедето се озова редом с него. Двамата бързо отвориха вратите на седана и се качиха.

Фарук слезе от каросерията, облечен в чист бурнус. Беше оставил работното си облекло вътре. Позабави се, докато грижливо затваряше вратата след себе си. Дори след като затвориха каросерията, миризмата на бензин продължи да се усеща в уличката. Останал доволен от работата си, Фарук закрачи с обичайното си темпо и се качи в колата. Той също вонеше на бензин.

— Всичко ли е готово? — попита Галардо.

Фарук кимна и му даде идентификационната карта, паспорта и личните вещи на Джеймс Кейл. Беше свалил всичко от тялото.

— Да. Всичко е готово — каза арабинът. — Полях вътрешността с бензина и разтворителя и закрепих сигнална ракета на вратата. Щом някой отвори каросерията, ще настане същински ад.

Галардо кимна. Бензинът и разтворителят бяха бедняшкият заместител на напалма. Сместа щеше да гори силно и концентрирано и да направи незабавното идентифициране на трупа много трудно — особено при липсата на лични вещи и документи. Самият камион беше откраднат предишната вечер специално за случая. Нищо не можеше да насочи следите към тях.

Пиетро подкара към другия край на пресечката и излезе на главната улица, като бибипкаше яростно на останалите шофьори и подплаши една камила.

— Чимино — обади се Галардо по радиото.

— Тук съм — отвърна Чимино; — Отново се движат.

— Пак ли пеша?

— Да.

— Стига си ги следил. Някой да те замести.

— Добре.

Галардо усети как стомахът му се стяга. От осем месеца бяха по следите на артефакта, който Стефано Мурани им бе наредил да намерят. Накрая дирята ги отведе от Кайро, където за този предмет се носеха само слухове, до Александрия; Галардо би трябвало да се сети, че ще стане така.

Проблемът с нелегалните артефакти беше, че не оставяха никакви или в най-добрия случай — почти никакви следи. А ако не са били в обръщение, какъвто бе случаят с този (обущарят, който го беше продал, каза, че го е кътал седемнадесет години в килера), то следата се прикриваше допълнително и от времето.

Още преди да убият продуцента, трима други мъртъвци бяха оставили кървава диря, по която групата вървеше от Кайро. Всички те бяха търговци на редки — и крадени — антики.

— Връщат се към студиото — каза Чимино.

От лявата им страна, където бяха оставили камиона, се дочу глух гърмеж. Галардо се обърна и видя как между постройките се издига черна гъба от пушек. Сирените не закъсняха.

— Я виж ти — промълви Ди Бенедето от задната седалка. — Малко време му трябваше. Този град е бъкан с крадци.

— Е, вече май са с няколко по-малко — отвърна му в тон Фарук.

Двамата плеснаха длани.

Галардо не обърна внимание на кръвожадността на наемниците си. Тя беше нещо нормално за тях, именно затова ги бе взел на работа. Мислите му се насочиха към студиото. Вече го бяха посещавали по време на подготовката. Знаеха кое къде се намира. Нямаше да им е трудно да влязат вътре.

 

 

— Сложете ги там — нареди Лесли. — Между другото, някой да е чувал Джеймс?

— Не, но снощи одобри декора и разположението на камерите — отговори един от младоците. — Днес трябваше да обиколи някои други места.

— Добре тогава. Кажете ми, ако се обади. — Лесли насочи вниманието си към подреждането на предметите, които искаше да покаже на Лурдс.

Настанен зад едно малко бюро в дъното на голямото помещение, Лурдс гледаше с нарастващ интерес подготовката на младата жена. Тя явно се мъчеше да направи представянето на артефактите колкото се може по-ефектно. Дори снимаха сцената.

Строен мъж с египетски произход пресече студиото, теглейки зад себе си алуминиев шкаф на колела.

С театрален жест, който идеално би му подхождал на сцената на „Ком ал-Дика“, той извади ключ и го пъхна в ключалката. Резето рязко изщрака.

Лурдс почти не обърна внимание на виещите сирени в района. Хлапе от екипа съобщи, че само на няколко пресечки оттук се запалил камион. Колите на различните служби се втурнали на рояци към мястото на инцидента.

С бавни движения египтянинът бръкна в шкафа, извади шест предмета и ги постави благоговейно на бюрото пред Лурдс. Щом приключи, той се поклони на Лесли, която му благодари, и отстъпи назад.

Лурдс се огледа, не можеше да скрие усмивката си. Шестима млади мъже и жени стояха до Лесли и гледаха какво ще направи. Почувства се като дете, унесено в любимата си игра.

— Какво толкова смешно има? — попита Лесли.

— Това. — Лурдс махна с ръка към шестте предмета. — Всяка година в университета студентите ми носят какви ли не неща за разчитане. Е, обикновено са копия, а не оригинали.

— Ресурсите ми са малко по-големи от тези на средностатистически студент — малко троснато отвърна Лесли. Явно бе твърдо решена вложените от нея време и проучвания да не бъдат отхвърляни с лека ръка.

— Определено — направи й комплимент Лурдс. — Въпреки това се чувствам като фокусник на градинско увеселение, който не е отишъл да изнася представление, но щом гостите научат с какво се занимава, го карат да им показва номера и охкат и ахкат.

— Или пък се опитват да го разобличат и да го направят за резил — обади се един от младоците. Беше с обръсната глава, а ръцете му бяха покрити с татуировки.

— Това ли очаква мис Крейн? — попита го Лурдс. — Да ме направи за резил?

Младежът сви рамене.

— Откъде да знам. Заложих няколко кинта, че няма да разчетете всичко. Но тя май се надява, че ще се справите.

— Нямам нищо против да получа твоите няколко кинта, Нийл — отвърна Лесли. — Уверена съм, че професор Лурдс е точно такъв, какъвто го представя Харвард. Голям познавач на всички известни древни езици.

— Само на няколко — поправи я Лурдс. Макар че мога да се оправя с всички, призна пред себе си той. Не беше самохвалство. Наистина можеше.

— Май се започна с уговорките — ухили се Нийл.

Сградата беше от по-старите в града. Климатичната инсталация не беше планирана при строежа. В резултат на това помещението бе уютно, но далеч не херметично затворено като хотелската стая на Лурдс. Беше ъглово и едната редица прозорци гледаше към сиво-зеленото Средиземно море, а от другата се разкриваше превъзходен изглед към центъра на Александрия. Лурдс бе готов да се обзаложи, че сигурно ще може да види и „Ком ал-Дика“.

Лесли му бе обяснила, че офисът е бил опразнен и преустроен според нуждите на програмата. Част от помещението се заемаше от осветена и готова за работа малка сцена, изолирана от прозорците, за да могат да контролират по-добре светлината. Беше подредена като кабинет, с отрупани с фалшиви книги лавици и бюро за Лурдс. Писалището беше по-голямо от онова в кабинета му в Харвард. Покрито с компютърно оборудване, което сигурно можеше да управлява космически кораби, то явно прилягаше на образа на рок звезда, за каквато смяташе да го представи предаването.

По-голямата част от помещението беше пълна с камери, микрофони и камари звукозаписна техника. Кабели се виеха като змии във всички посоки и сякаш едва успяваха да ги държат под контрол. Като цяло обстановката му се видя малко застрашителна.

Лурдс взе първия предмет — дървена кутия, дълга петнайсетина сантиметра, широка около десет и дълбока към пет. Капакът и страните й бяха покрити с цветни йероглифи. Отвори я и видя вътре малка фигурка на мумия.

— Знаете ли какво е това? — Лурдс обърна кутийката, за да я покаже на снимачния екип.

— Шабти — отвърна Лесли.

— Много добре. А знаете ли какво е шабти?

— Амулет за късмет, който оставяли в гробниците.

— Не точно. — Лурдс потупа изображението. — Фигурката трябвало да представя иконома на покойния — някой, който да работи вместо него в отвъдния свят.

— Едно е да знаеш какво е, но съвсем друго — да прочетеш надписа — обади се Нийл.

— Откъс от шеста глава на „Книга на мъртвите“. — Лурдс разгледа надписа; не му се искаше да продължи, в случай че някой е променил надписа, който би трябвало да е нанесен върху кутийката. Но всичко беше точно както трябва. Зачете йероглифите с лекота. — „Ако съм призван да върша работа в отвъдното, то списъкът (със задължения) ще бъде възложен на теб всеки път, когато трябва да хвърлям семена в тинята, да напоявам нивите, да пренасям пясък на запад или изток. «Правя го — ето ме, тук съм» — трябва да отвърнеш ти“.

Лесли хвърли бърз поглед в бележника си, след което го подаде на Нийл.

— Е, едно на нула за него — рече Нийл и й го върна. — Може пък да го е научил наизуст.

Лурдс се зае със следващия предмет — копие на папирус с коптска писменост, който му изглеждаше страшно познат. Вдигна очи към Лесли.

— Това е от шифрования документ, който преведох.

— Така е — съгласи се тя. — Нямаха аудио версия и си помислих, че не е зле да чуя как звучи.

Нийл я погледна.

— Това ли е шантавото нещо, за което спомена?

— Да. — Блестящите й зелени очи нито за миг не се откъснаха от Лурдс.

Значи ще се предизвикваме? Лурдс беше развеселен и любопитен докъде ще го остави да продължи. В края на краищата, беше му се наложило многократно да представя труда си пред различна аудитория, в това число и в деканата при официалното приемане на превода. Четенето на глас и ораторските му умения се бяха развили естествено през дългогодишната му преподавателска практика, превърнаха се в хит и бяха развързали немалко скандализирани академични езици. Явно тя изобщо не познаваше неговия свят, ако си мислеше, че някакви си думи могат да го смутят или уплашат.

Прочете на глас първия откъс, след което го преведе. Лесли го спря, преди описанието на любовната игра да загрубее.

— Добре — каза тя и се изчерви. — Знаете си урока. Продължете нататък.

— Сигурна ли сте? — попита Лурдс. — Доста добре познавам материята.

Нарочно не уточни дали става въпрос за текста… или за описваната техника. Думите му бяха точно толкова предизвикателни, колкото нейните.

— Сигурна съм — каза тя. — Не искам важните клечки от телевизията да се изправят на нокти.

— Леле, човече — ухили се до уши Нийл. — Ама че парче. Не съм предполагал, че порното може да бъде толкова… толкова… мръсно.

Лурдс не си направи труда да поправи погрешната интерпретация на текста. Той не е бил замислен като порнография — или поне не точно. Беше по-скоро дневник, в който авторът описваше преживяното — нещо като спомен за миналото му. Но когато се четеше на глас сега, смисълът му се променяше. Щом слушателят чуеше думите, те и значението им ставаха субективни, приложени към собствените му възгледи за живота и към сегашния момент. Така че за Нийл сигурно си беше порнография.

Третият надпис беше на етиопския език геез, изписан на абугида. Знаците на тази писмена система отразяваха срички, при които съгласните се променяха според следващите ги гласни. Освен в Етиопия подобна писменост са използвали и някои местни индиански племена в Канада — алгонкини, атабаски и инуити, — както и брахмическата група езици от Южна и Югоизточна Азия, Тибет и Монголия. На изток тя беше достигнала до Корея. Самият артефакт представляваше парче слонова кост, върху което някакъв търговец бе описал пътуването си в района, който по-късно щеше да се нарече Африкански рог. Доколкото Лурдс успя да разбере, предметът е трябвало да бъде подарък за най-големия син на търговеца, за да предизвика младежа да стигне по-далеч и да бъде по-дързък от баща си.

Явно преводът съответстваше на записаното в бележника на Лесли, защото тя не престана да кима през цялото време, докато той четеше.

Четвъртият предмет грабна цялото внимание на Лурдс. Беше керамичен звънец, с чиято помощ някой жрец или шаман вероятно е призовавал подопечните си на молитва или събрания. Беше разделен на две части — хлопка отгоре и съдинка за билки отдолу. От артефакта се носеше слаба миризма на джинджифил, което означаваше, че е бил използван неотдавна. Халката в горната част предполагаше, че е бил закачен на върха на овчарска гега или жезъл с подобна форма. Предметът беше излъскан, сякаш е бил предаван и пазен в течение на стотици, а може би и хиляди години. Може би в съдинката някога е имало масло и тя е служела на собственика си като фенер.

Надписът определено отделяше звънеца от останалите предмети. Всъщност именно той беше най-завладяващата му характеристика.

Лурдс не можеше да го прочете. Но това не беше всичко — никога през живота си не бе виждал подобни знаци.

 

 

Галардо слезе от колата в уличката зад сградата с наетите от телевизионния екип помещения. Бързо отиде до задната част на автомобила, следван от Фарук и Ди Бенедето.

Пиетро отвори багажника отвътре. Капакът се вдигна бавно, разкривайки брезентовите чували. Галардо отвори най-горния и извади един „Хеклер и Кох MP5“. Сложи специално модифицирания заглушител, докато Чимино застана до него.

Чимино беше як и нисък тип, който прекарваше цялото си време във фитнес залите. Неговият наркотик бяха стероидите и той неизменно се намираше опасно близо до предозирането, само на крачка от пълното обезумяване. Четвъртитата му глава беше бръсната. Лицето му се разполовяваше от авиаторски очила.

— Вътре ли са? — попита Галардо.

— Да — отвърна Чимино и също взе един картечен пистолет.

— Охрана?

— Само тази на сградата. Нищо работа — каза Чимино, докато завиваше с отработени движения заглушителя.

— Добре звучи. — Фарук също си взе оръжие и го пусна в платнената чанта, която висеше на рамото му.

— Хайде тогава — каза Галардо, усещайки трепета в стомаха си от предстоящия екшън и успеха, който несъмнено го чакаше. Потупа чантата и влезе през страничния вход на сградата.

 

 

Убеден, че някой се опитва да го изиграе, Лурдс се вгледа по-отблизо в надписа. Струваше му се, че той е бил нанесен наскоро върху стария звънец (което би било глупаво, тъй като подобно нещо би съсипало огромната стойност на артефакта) само за да го заблудят. Ако наистина ставаше дума за фалшификат, то създателят му беше истински майстор. Надписът бе гладък на допир. На места дори бе изтрит до степен едва да се различава.

Аха. Може и да е менте. Но страшно добро менте.

Съвсем инстинктивно Лурдс бръкна в раницата си, която бе оставил до стола, и извади мек молив и таблет с тънка копирна хартия. Постави един лист върху звънеца и затърка с молива върху хартията, за да получи негативно изображение.

— Какво правите? — попита Нийл.

Лурдс бе така погълнат от загадката пред себе си, че не му обърна внимание. Извади малък цифров фотоапарат и засне звънеца от всички страни. Светкавицата, особено когато се използва върху гладка керамика, невинаги позволява да се направят добри снимки на бледи надписи. Именно затова Лурдс използваше молива и хартията.

Беше напълно погълнат от работата си. Дори не забеляза Лесли, когато пристъпи напред и застана от другата страна на бюрото.

— Какво става? — попита тя.

— Къде намерихте това нещо? — попита Лурдс, като въртеше звънеца в ръце. Хлопката издаде тих мелодичен звън.

— В един магазин.

— Какъв магазин?

— За антики. Магазинът на баща му — Лесли кимна към мъжа, който стоеше до стената. Човекът изглеждаше малко разтревожен.

Лурдс го прониза с поглед. Нямаше намерение да позволява да го поднасят. Естествено, ако ставаше въпрос именно за това. Беше почти убеден, че това не е някакъв номер. Струваше му се прекалено засукан. Звънецът изглеждаше истински.

— Откъде е дошло това? — попита Лурдс на арабски.

— От баща ми, сър — любезно отвърна мъжът. — Младата дама поиска да сложим нещо старо наред с другите неща. За да ви изпита по-добре, както сама каза. С баща ми обяснихме, че и ние не можем да прочетем написаното, така че нямаме представа за какво се говори в него. — Той се поколеба. — Младата дама каза, че нямало значение.

— А баща ви откъде е получил звънеца?

Мъжът поклати глава.

— Не зная. В магазина е от години. Татко ми разправя, че никой не е могъл да му обясни какво представлява.

Лурдс погледна Лесли и отново премина на английски.

— Искам да говоря с баща му. Да видя магазина, откъдето е дошъл този звънец.

Лесли изглеждаше изненадана.

— Добре. Сигурна съм, че можем да го уредим. Какво не е наред?

— Не мога да го прочета. — Лурдс погледна отново звънеца, все още невярващ в собствените си думи.

— Няма проблем — каза Лесли. — Не смятам, че някой наистина ще повярва, че можете да четете всички тези езици. Знаете повечето. Зрителите и така ще бъдат впечатлени. Аз съм впечатлена.

Лурдс си наложи да запази търпение. Лесли всъщност не разбираше проблема.

— Аз съм специалист по езиците, които са се говорели тук — каза той. — Цивилизацията такава, каквато я познаваме, е започнала съществуването си недалеч оттук. Познавам използваните в района езици като пръстите на ръката си, били те живи или мъртви. Предвид това надписът би трябвало да е на някой от алтайските езици. Тюркски, монголски или тунгуски.

— Опасявам се, че не разбирам за какво говорите.

— Това е езиковото семейство, което обхваща този район — обясни Лурдс. — Именно оттам са произлезли всички тукашни езици, макар че в лингвистичните среди се водят ожесточени спорове по въпроса. Някои смятат, че алтайският е произлязъл от някакъв наследствено предаван език, думи и идеи — а може би дори и символи — записани някъде в генетичния ни код.

— Генетично предразположение към език? — изненадано повдигна вежди Лесли. — Никога не съм чувала за подобно нещо.

— Нищо чудно. Аз самият не вярвам в това. Има друга, по-проста причина толкова много езици в един момент да са имали общи черти. — Лурдс се овладя. — Всички онези народи със своите различни езици са живели в съседство един с друг. Търгували са помежду си, имали са сходни цели, общували са. А за целта би трябвало да използват общи думи.

— Нещо като компютърния бум и интернет — каза Лесли. — Повечето от компютърните термини са английски, защото голяма част от технологиите са разработени в Щатите, а останалите страни възприели английските думи просто защото нямали свои, с които да опишат различните части и термини.

Лурдс се усмихна.

— Именно. Между другото, много добра аналогия.

— Благодаря.

— Тази теория се нарича шпрахбунд.

— Какво означава шпрахбунд?

— Контактна зона за хора, които в крайна сметка започват отчасти да използват общ език. В периода на кръстоносните походи между християните и мюсюлманите наред със стрелите и ударите с мечове са се обменяли езици и идеи. Войните са били свързани с разширяването на размяната точно толкова, колкото и с освобождаването на Светите земи.

— Искате да кажете, че в крайна сметка всеки е започнал да говори езика на другия.

— Онези, които са се сражавали и търгували — да. Частично. И до днес съвременният английски пази историята на този езиков сблъсък. Асасин, азимут, дори думи като шифриране и дешифриране. Те произлизат от арабското сифи, което означава числото нула. Нулата играе основна роля в много шифри. А този артефакт няма нищо общо с местните езици — или с който и да било език, който съм чувал или виждал. — Лурдс вдигна звънеца. — В древността майсторите и особено онези, които записвали и пазели записите, са били част от тази шпрахбунд. Това е логично предположение. Но този звънец…? — Поклати глава.

— Той е аномалия. Нямам представа откъде се е появил. Ако не е фалшификат — на какъвто не ми прилича — значи е от някое друго място, а не от Близкия изток.

— Какво друго място?

— Там е проблемът — въздъхна Лурдс. — Не знам. А би трябвало да знам.

— Значи смятате, че имаме истинска находка, така ли? — попита с блеснали очи Лесли.

— Находка — съгласи се колебливо Лурдс — или отклонение.

— Какво искате да кажете?

— Надписът може да бъде… баламосване, при липса на подходящ термин. Просто безсмислица, използвана за украса на звънеца.

— Нямаше ли да разберете, ако наистина е така? Нямаше ли да е лесно да се забележи?

Лурдс се намръщи. Беше го хванала натясно. Дори в изкуствения език се спазват основни логически принципи. Ето защо той би трябвало да ги забележи.

— Е? — притисна го тя.

— Би трябвало да мога. Прилича ми на автентично.

Лесли отново се усмихна, наведе се към звънеца и впери поглед в него.

— Ако наистина е надпис на неизвестен досега език, значи наистина сме направили сензационна находка.

Преди Лурдс да успее да отговори, вратата с трясък излетя от пантите. В помещението нахълтаха въоръжени мъже и насочиха дула към присъстващите.

— Никой да не мърда! — извика един от тях на английски.

Всички замръзнаха.

На Лурдс му се стори, че разпознава италиански акцент в думите на мъжа.

Четиримата неканени гости използваха юмруците и оръжията си, за да накарат целия екип да се просне на пода. Хората на Лесли останаха там, без да смеят да помръднат.

Един от мъжете — същият, който беше извикал — прекоси с широки крачки студиото и сграбчи Лесли за ръката.

Лурдс инстинктивно скочи на крака — не можеше да седи спокойно и да гледа как причиняват болка на младата жена. Само че не беше подготвен за подобни неща. Вярно, беше посещавал неспокойни кътчета по света. Но винаги беше имал късмет. Най-голямото насилие, което беше понесъл, беше кавга по време на футболен мач.

Мъжът опря дулото на картечния си пистолет в главата му.

— Сядай си на мястото, професор Лурдс, или с красавицата е свършено.

Лурдс седна, но фактът, че мъжът знаеше името му, го обезпокои още повече.

— Много добре — рече мъжът. — А сега сложи ръце на главата си.

Лурдс се подчини. Стомахът му се разбунтува. Дори и в най-затънтените и диви места, които бе посещавал по време на работата си, не бяха насочвали оръжие към него.

— Долу — заповяда онзи и дръпна грубо Лесли. Когато тя легна на пода, мъжът погледна предметите на бюрото.

Взе звънеца, без да се колебае нито за миг.

 

 

Това беше първата му грешка. И той, и хората му изпуснаха от очи Лесли.

Преди Лурдс да осъзнае какво става, тя скочи на крака и се хвърли към един от мъжете. Само с едно плавно движение го просна на земята, взе оръжието му и се метна зад тежкото бюро в дъното на сцената.

Нападателите не очакваха подобно нещо. Не можеха да предположат, че някаква си жена ще им се опълчи.

Въпреки че я бяха подценили обаче, явно бяха професионалисти. Не им трябваше много време да реагират.

Трясъкът изпълни помещението и бюрото пое удари, за каквито не беше проектирано. Във въздуха полетяха трески.

Лесли отвърна на стрелбата. Гърмежите от пистолета й бяха много по-силни от тези на противниците й и тя явно знаеше какво прави. Дупки от куршуми белязаха стената зад нападателите, изригвайки сюрреалистични облачета прах и гипс.

Снимачният екип побърза да потърси укритие.

Нападателите — също.

Не! — помисли си Лурдс. — Никой предмет не е по-ценен от живота на толкова хора.

В същия миг чу познатото писукане на сателитния телефон на Лесли.

Можеше да повика помощ.

Насред целия хаос Лурдс се претърколи през пода и се метна зад бюрото до нея.

— Аз ще говоря. Ти стреляй. Или и двамата сме мъртви.

— Добре казано — отвърна тя.

Подаде му телефона. Вече беше набрала спешния номер. Последваха още изстрели. И писък. Лурдс се надяваше, че е някой от нападателите и че никой от екипа не е пострадал.

В слушалката се чуха стреснати думи на арабски и Лурдс започна да говори.

Още не бе завършил второто изречение, когато отвън се разнесе вой на сирени.

Помощта идваше.

Нападателите също ги чуха.

Побягнаха. Единият оставяше след себе си кървава диря.

Лесли също скочи след тях, като дебнеше удобен момент за стрелба.

Лурдс се хвърли към нея и в последния момент успя да я изблъска от прощалния залп на нападателите, от който вратата на помещението се пръсна на трески.

Сграбчи я и задържа тялото й под себе си.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — викна й той. — Да не искаш да те убият?

— Измъкват се! — Лесли се опита да се освободи от хватката му.

— Да се измъкват. Да се махат колкото се може по-надалеч. Имат автомати, повече са от нас, а полицаите идват — и са доста, ако се съди по сирените. Ти ни спаси. Това е достатъчно. Хвърли оръжието и остави професионалистите да се заемат нататък.

Лесли се отпусна в ръцете му. За миг Лурдс си помисли, че всеки момент ще избухне и ще го нарече страхливец. Беше открил, че в напечените моменти здравият разум често се бърка със страхливост от онези, които наблюдават отстрани.

Двама младежи от екипа надникнаха от местата, където се бяха скрили. Никой не стреля по тях и Лурдс реши, че вече е достатъчно безопасно, за да се надигне. Стана и помогна на Лесли да се изправи.

Излезе в коридора, като се взираше в дупките от куршуми, прошарили отсрещния край, стените, пода и тавана. Лошите не се проявиха като снайперисти, но определено бяха изстреляли предостатъчно олово в тяхна посока.

— Обади се на полицията — каза Лурдс на един от младите араби. — Кажи им, че нападателите са избягали и че сме останали само ние. Нека да знаят предварително, за да не стане някоя беля.

Младежът, който и без това бе пребледнял, съвсем побеля и се хвърли към телефона.

Лесли се откопчи от Лурдс, изтича към прозореца и погледна навън.

Той я последва, но не видя нищо.

— Изгубихме звънеца, без дори да разберем какво представлява — рече тя.

— Не съвсем — отвърна Лурдс. — Направих копия на надписа с молива, а също и пълна серия снимки на самия предмет. Може да сме изгубили звънеца, но не и тайните му. Каквито и да са те.

Запита се дали захващането със загадката няма отново да ги изправи пред нечии дула. Някои искаха този звънец достатъчно силно, за да убият целия телевизионен екип, само и само да се доберат до него. Дали щяха да опитат същото, за да попречат на проучването му? На един професор по лингвистика не трябваше да се случват подобни неща.

Нито пък разговор със стотина превъзбудени египетски ченгета.

Но доколкото можеше да съди от стъпките по коридора, днес май му предстоеше да научи куп нови неща.