Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (14)

14.

Институт за социална антропология „Макс Планк“

Хале, Германия

03.09.2009

Лурдс откри една рисунка на цимбала в сряда следобед. Въпреки безкрайните дни ровене из купищата материали за йоруба, с които разполагаше институтът, той все още беше запазил надежда, че ще попадне на нещо.

Най-обезкуражаващо обаче бе търсенето на толкова специфична информация като тази за цимбала. Макар донякъде да бе запознат с йоруба и влиянието им върху Западна Африка и извън нея, Лурдс не бе имал представа за мащаба на културата им.

Не беше подозирал колко добре развити са били техните градове държави. Лично той смяташе, че йоруба бяха изпреварили в това отношение европейците. Въпреки че държавното им устройство е било монархия, владетелите управлявали по волята на народа и можели да изгубят трона по заповед на старейшините.

Далеч не са били такива диваци, каквито са ги представяли — мрачно си помисли Лурдс. Били са на такова високо ниво стотици години преди европейците да започнат лова на роби в Африка.

За съжаление йоруба (по онова време известни като империята Ойо) били съблазнени от лесното богатство, което можело да се натрупа от търговията с роби. И започнали да водят войни с другите кралства и градове държави, за да залавят пленници.

Няколко обширни документа от XVIII и XIX век го изкушаваха. Страшно му се искаше да ги прочете, но нямаше време. Затова с позволението на Флайнхард прехвърли някои файлове в сървъра, който използваше в Харвард.

Естествено, сървърът вече беше претъпкан с материали, с които смяташе да се заеме. Понякога се отчайваше само при мисълта колко много няма да научи, каквито и усилия да полага. Животът просто не беше достатъчно дълъг, за да задоволи любопитството му.

А когато прочете за цимбала, разбра с още по-голяма увереност, че едва е докоснал върха на айсберга.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

03.09.2009

Беше осем часът вечерта и Лурдс седна да вечеря със спътниците си. Лесли бе настояла той да се храни свястно поне веднъж дневно и да ги запознава с резултатите от проучването си.

Хранеха се в ресторанта на хотела. Обикновено беше празен и можеха да седнат на някоя маса в дъното и да говорят необезпокоявани от никого.

— Намерил си цимбала? — Очите на Лесли блеснаха от вълнение.

— Така мисля. — Лурдс извади лаптопа от чантата си и го постави на масата, по-далеч от чашите с вино.

Вече бяха свикнали да се хранят и да говорят за работа (при нужда с помощта на компютъра), но продължаваха да привличат учудените погледи на персонала и другите гости на ресторанта.

— Това е рисунка на цимбала. Не снимка. Но мисля, че е достатъчно достоверна. — Лурдс затрака на клавиатурата и отвори изображението, което бе свалил от архивите на института.

На рисунката цимбалът приличаше на плосък диск с надпис отгоре. Мъжът, който го държеше, носеше дълго наметало и корона.

— Това сигурно е кралят — жизнерадостно предположи Гари.

— Всъщност нещо повече от крал — каза Лурдс. — Това е Одудуа.

— Лесно ти е да го кажеш, приятел — рече Гари.

— Той бил предводителят на войска, която според йоруба дошла в Западна Африка от Египет или Нубия. В ислямски източници пък се казва, че Одудуа е дошъл от Мека. Твърди се, че избягал от страната заради религиозен спор.

— Какъв спор? — попита Наташа.

Лурдс поклати глава.

— Изворите, които прегледах, не казват нищо по въпроса. Възможно е и да е избягал от нашественици. Важното е, че е избягал с цимбала. — Лурдс се усмихна. — Интересното е, че Одудуа се смята за потомък на боговете.

— Звънецът беше намерен в Александрия — каза Лесли. — Мислиш ли, че и цимбалът е дошъл оттам?

— Искаш да кажеш, дали е бил там ли? Ако се вярва на легендите, на които попаднах, бих казал, че в един момент е бил там. Но не съм доволен, че все още не сме открили страната, където е бил създаден.

— Защото езиците не съответстват на нищо от онези райони — обади се Наташа.

Лурдс кимна и се усмихна.

— Точно така.

— Ами ако инструментите са били оставени там нарочно?

Тази идея не му беше хрумвала и Лурдс я намери за много интересна. Помълча, за да я обмисли.

— Чакай — каза Лесли. — Какво те кара да мислиш, че някой е оставил инструментите там?

— Защото не пасват — каза Лурдс, продължавайки мисълта на Наташа. От тази гледна точка всичко попадаше далеч по-добре на мястото си. — Не са продукт на местната култура. Използваният материал е различен. Изработката е различна. Езикът е друг. Всичко се различава рязко от онова, което знаем за района.

— Ако са искали цимбалът да изчезне, защо им е било да го приписват на някакъв бог? Или полубог? Или какъвто там се води онзи О-пич?

— Може да не са го направили. Може историята да е последвала О-пича извън Египет — каза Гари.

— Възможно е — съгласи се Лурдс. — Според легендата Одудуа бил пратен от баща си Олодумаре…

— Това име го има в един албум на Пол Саймън — прекъсна го Гари. — От началото на деветдесетте. Парчето беше „Ритъм на светците“ или нещо подобно.

— Как ли пък не — рече Лурдс.

— Хей, приятел — каза Гари. — Тук имаш безжична връзка, нали?

Лурдс кимна.

— Дай за малко компютъра.

Лурдс му бутна компютъра и се зае с храната си. Като основен водещ на срещите, обикновено ядеше изстинали ястия.

След няколко минути Гари се ухили тържествуващо.

— Вярвайте на батко си. — Той завъртя компютъра и показа текста на песента.

Олодумаре се появяваше на осмия стих.

— „Олодумаре се усмихва в небето“ — каза Гари.

— Ти ще се окажеш същински фонтан на информация — възхити се Лурдс. — Защо не си учил в университет?

— Опитах. Адски скучно беше. Често знаех повече от професорите. Едно от първите неща, които научаваш в университета, е, че професорите не са по-умни от теб, а понякога не знаят дори колкото теб. — Гари се усети какви ги е надрънкал и вдигна ръце, за да се предпази. — Нямах предвид теб, приятел. Ти наистина си голяма работа.

— Радвам се да го чуя. Да видим дали ще успея да те впечатля още малко. — Лурдс отпи от виното си. — Йоруба наричат себе си „ениан“ или „енити аян“. Буквално преведено, това означава „избраните да донесат благословия на света“.

— Мислиш, че цимбалът е въпросната благословия? — попита Лесли.

— Хрумна ми нещо такова — призна Лурдс. — В края на краищата, нали е дошъл от ръцете на полубог.

 

 

Кеймбридж порт

Кеймбридж, Масачузетс

03.09.2009

Най-доброто време да се влезе в нечий дом не е през нощта. А през деня. През нощта никой не би трябвало да се мотае наоколо и всеки, който го прави, веднага се набива на очи.

Докато през деня непрекъснато минават хора.

Бес Томсън беше професионален крадец. Проникваше в чужди домове от единадесетгодишна. Сега, на тридесет и три, вече беше стара пушка в занаята.

Беше висока метър и седемдесет, с кестенява коса, кафяви очи и лице, което не се запомняше. С други думи, на външен вид беше съвсем невзрачна. Но имаше фигура. Отчасти за да може да върши работата си. Отчасти за да държи погледите на хората по-далеч от лицето й. Днес обаче тази фигура беше скрита под широк оранжев комбинезон.

Партньорът й за удара беше младок на двайсет и няколко на име Спароу. Беше го взела, в случай че се наложи да вдигат нещо. Спароу беше висок почти един и деветдесет и тежеше над деветдесет килограма. Бес бе убедена, че деветдесет процента от тях са поза. Никога не беше срещала по-арогантен човек.

Той се беше излегнал на мястото до шофьора и тръскаше цигарата си през прозореца. Четината беше превърнала бузите и челюстта му в шкурка. Вълнистата му руса коса бе подрязана на линията на раменете. Модни сини слънчеви очила се мъдреха в горната част на лицето му. Ушите му бяха запушени с миниатюрни слушалки, макар че на Бес й се искаше да запуши с тях някои други отвори.

Макар че слушалките блокираха донякъде шума, Спароу беше пуснал музиката (някакъв хардрок) толкова силно, че на Бес й се искаше да закрещи.

Провери за последен път фалшивото разрешително за работа на този адрес и зави към мястото за паркиране пред къщата. Наведе се напред под сенника и огледа постройката.

Намираха се пред просторна двуетажна сграда. Не прекалено голяма, но и повече от предостатъчна за единствения си обитател. Кеймбридж порт беше предимно жилищен район с отделни фамилни къщи и давани под наем имоти, тъй като Харвардският университет се намираше от другата страна на Чарлз Ривър. Беше хубаво място за разходка, стига човек да има подобна нагласа. Това беше още една причина Бес да предпочете да работи през деня вместо нощем.

Информацията за обекта беше малко. Собственикът бил някакъв университетски професор, който в момента се намирал извън страната. Бес си беше водила записки, но не разчиташе на тях. Хората се връщаха в домовете си в най-неочаквани моменти.

Щеше да е по-добре, ако професорът беше на работа в града. На фиксираното работно време можеше да се разчита далеч повече, отколкото на извънредната ваканция.

Тя слезе от микробуса, взе твърдата си шапка от седалката и я сложи на главата си. Тръгна към вратата с бележник в ръка. Спароу вървеше до нея.

Ключалката беше добра, но й бяха нужни по-малко от трийсет секунди да се справи с нея. Щом прекрачи прага, се разнесе писъкът на сигналната система.

Според докладите на охранителната компания разполагаха с четиридесет и пет секунди, за да стигнат до таблото в коридора и да изключат алармата. Времето беше предостатъчно и тя въведе кода, който също бе измъкнала от файловете.

Обърна се към Спароу:

— Заключи ли вратата?

Той се намръщи и скръсти ръце на гърдите си. Работният му колан (всички инструменти по него бяха здраво закрепени, в случай че му се наложи да се изпарява) издрънча на кръста му.

— Да ти го начукам. — Спароу извади слушалките. — Поемам горния етаж. Ще се видим, когато се видим. — И пое към стълбите.

Бес наруга и него, и арогантността му. И двете достатъчно големи, за да си заслужават времето за ругаене, както и епитетите.

Заключи вратата и обходи долния етаж, за да се убеди, че е сама. След това се върна в работната част и включи компютъра.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

03.09.2009

— Нали сте чували за разкопките в Кадис? — попита Лурдс.

— Дето търсят Атлантида ли? — попита Гари.

Лесли отпи от виното си, но гледаше Лурдс. Откри, че й липсва във времето, което прекарваше в института.

Спри се — каза си тя. — Не му е нито мястото, нито времето.

— Не зная дали ще я намерят там — каза Лурдс. — Половин дузина места биха могли да бъдат Атлантида. От Гърция твърдят, че Атлантида е потънала съвсем до бреговете им. От Бимини също. Има дори твърдения, че се намира край бреговете на Южна Америка.

— Не съм чувала нищо за това.

— Южноамериканската хипотеза се основава на твърденията на един човек на име Алън, според когото Атлантида всъщност е в Алтиплано на Боливийското плато. Според изследванията му наводненията в този район не са нещо необичайно. Проучвания установили, че равнината била наводнена някъде към деветхилядната година преди Христа.

— Защо говорите за Атлантида? — попита Наташа. — Има ли нещо във вашите проучвания, което е свързано с нея?

Вещица, помисли си Лесли. Откакто Наташа се лепна за тях, забавленията свършиха. Когато пътуваха към Москва (дори с опашката Гари), нещата обещаваха да станат интересни. А сега тя не можеше да прекара и пет минути в разговор с представителния професор, без руското ченге да се намеси.

Разбира се, съжаляваше за загубата на сестра й. Но все пак не виждаше защо Наташа трябваше да се самопоканва.

— Интересното е, че темата за Атлантида наистина се появи по време на проучването ми — каза Лурдс и се протегна. — Според някои теории именно Йоруба може да е била Атлантида.

— Да бе — обади се Гари.

— Да бе — отвърна Лурдс.

Лесли се усмихна. На подобен език сигурно не се гледаше с добро око в Харвард. Но на Лурдс като че ли не му пукаше. Именно това харесваше най-много в него. Беше истински.

— Иле-Ифе е град на йоруба, който днес се намира в Нигерия. Според документите, които прегледах, градът е съществувал на това място още от десетхилядната година преди Христа.

— Това съответства на установената за Атлантида хронология — призна Гари.

— Според някои историци йоруба са били голяма морска сила — продължи Лурдс. — Видях документи, свидетелстващи за голям флот, който бил унищожен при катаклизъм в океана, опустошил и голяма част от вътрешната суша.

— Като потъване на остров ли?

— И появилото се в резултат на това цунами — кимна Лурдс. — Йоруба били известни със своите търговци и занаятчии. Аромирите били адмирали, а олоките — търговци, които обикновено заминавали за цяла година. Учените мислят, че са пътували до Азия и Австралия, както и до Северна и Южна Америка.

— Какво общо има всичко това с цимбала, заради който бе убита сестра ми? — остро попита Наташа.

Думите й отрезвиха двамата мъже. Лесли възнегодува срещу лекотата, с която Наташа пое разговора в свои ръце. Винаги изглеждаше толкова спокойна и хладнокръвна.

— При проучванията си попаднах на интересен факт, който отначало подминах — каза Лурдс. — В ранния период от съществуването на Иле-Ифе малко хора можели да четат и пишат на своя език. Това познание се пазело в тайна от всички, с изключение на неколцина избраници.

— Мислиш ли, че надписите върху цимбала и звънеца са на йоруба?

— Възможно е. — Лурдс се прозя. — След като се натъкнах на това, трябваше да правя още проучвания. Според легендата Одудуа и брат му Обатала, който също бил син на бога — небе Олорун^[1], създали света. Обатала сътворил хората от глина, а Олорун им вдъхнал живот.

— Мит за сътворението — каза Гари. — Всяка култура си има такъв.

— И интересното става, когато се потърсят общите черти на всички тези митове — каза Лурдс.

— Значи ще продължите да търсите в института надписи, които приличат на онези върху цимбала и звънеца? — попита Наташа.

— Това е планът ми.

— Колко време ще отнеме това?

Лурдс сви рамене.

— Нямам представа. Проблемът е, че вече почти съм преровил всички материали, които имат там.

— И какво ще стане после?

— Ще се наложи да погледнем самите извори.

Това събуди вниманието на Лесли.

— Имаш предвид пътуване до Западна Африка ли? Лурдс я погледна и кимна.

— Ако се наложи, да.

 

 

Кеймбридж порт

Кеймбридж, Масачузетс

03.09.2009

Бес работеше в кабинета, когато играта загрубя. Беше включила компютъра на жертвата и прехвърляше съдържанието на твърдия диск върху външното устройство, което бе донесла. Прерови и папките в чекмеджетата, но повечето от тях бяха презентации и лекции.

Точно тогава външната врата се отвори и някой влезе.

Бес се задейства моментално. Пристъпи до вратата на кабинета и се долепи до стената. Ритъмът на сърцето й се ускори едва доловимо. И преди й се беше случвало да я изненадат. Днес тя приличаше на обикновен служител от газовата компания.

Спароу не беше така хладнокръвен. Слезе по стълбите със слушалки в уши и не видя новодошлия, докато не стана късно. Освен това носеше вързоп на рамо и приличаше на някакъв зъл Дядо Коледа. Явно беше свалил калъфа на възглавницата от спалнята на жертвата и я бе напълнил с всичко, което беше привлякло погледа му.

Това не беше част от плана.

Непрофесионално, и дори по-лошо — непростимо, тъй като трябваше да действат тихомълком. Бес си обеща, че повече никога няма да работи с този тип.

Мъжът, който влезе в къщата, беше на около четиридесет, възпълен. Носеше жълто-кафяви къси панталони, фланелка за голф и сандали.

Съдейки по обувките му, Бес реши, че е някой съсед. Никой не беше толкова глупав, че да върви дълго с такова нещо на краката си. Сигурно просто наглеждаше къщата на своя приятел.

— Кой сте вие? — остро попита мъжът.

Бес се появи зад ъгъла.

— От газовата компания сме. Някой съобщи за изтичане на газ в района.

Мъжът погледна калъфа с откраднати вещи на гърба на Спароу.

— Не ви вярвам. — И взе мобилния телефон, който висеше на колана му.

Това постижение на технологиите беше направило работата на професионалния крадец още по-тежка. Всеки идиот на улицата вече можеше незабавно да се обади в полицията и да съобщи за извършено престъпление.

Спароу посегна към кръста си и извади револвер.

Бес не знаеше нищо за револвера. Никога не използваше оръжия и никога не крадеше оръжия. Нямаше начин да разбере откъде е взето оръжието или как е било използвано. А последното нещо, което искаше да й се случи, ако я пипнат при кражба, бе да я обвинят за нечие чуждо убийство. Но преди да успее да спре Спароу, той стреля.

Гърмежът изпълни къщата, невероятно силен в затвореното пространство.

Съседът се олюля, опря длан в гърдите си, които станаха яркочервени от кръвта, и рухна.

Бес не си губи времето да проверява дали е жив. Не си губи времето да ругае и Спароу. Само го погледна.

— Изчезвай веднага — заповяда тя.

Спароу замръзна за момент.

— Изчезвай! — повиши тон Бес.

Спароу тръгна, но не можеше да откъсне очи от мъжа на пода.

— Щеше да се обади на полицията. Трябваше да…

Бес не му обърна внимание и се върна в кабинета.

Откачи външния твърд диск, върху който трябваше да прехвърли файловете. Поне програмата беше свършила работата си. Каквото и да имаше в компютъра на обекта, вече разполагаше с него.

Работата беше свършена.

Заобиколи лежащия на пода мъж, излезе от къщата и дръпна вратата след себе си. Спароу вече седеше в микробуса на мястото до шофьора.

Бес се настани зад волана, запали и излезе на улицата. Извади телефон за еднократна употреба от комбинезона си. Пред всяка задача си купуваше такъв с надеждата да не й се налага да го използва.

Набра 911, съобщи за стрелбата и затвори.

— Това пък защо го направи? — попита Спароу.

— Онзи човек може да е още жив. Не бива да умре само заради твоята алчност — отвърна Бес, докато караше внимателно по улиците.

— Хей, не получих достатъчно. Парите не си заслужаваха…

— Заслужаваха си, и още как — каза Бес. — Човекът, който ни нае, не искаше никакви усложнения. А това, искам да те уведомя, беше усложнение. Голямо усложнение.

Спароу потъна в седалката и скръсти ръце на гърдите си като сърдито дете.

— Дай ми пистолета — каза Бес и протегна облечена в ръкавица ръка.

— Защо?

— Пистолетът — повтори Бес.

— Това е моят пистолет.

— Веднага.

Спароу умърлушено се подчини.

С едната си ръка Бес изтри отпечатъците. Дори отвори барабана и избърса патроните. Добре поне, че беше револвер. Беше оставил след себе си само куршума.

Насочи се към Лонгфелоу Бридж. Докато пресичаха, се разминаха с междуградски влак.

По средата на моста Бес накара Спароу да свали прозореца и изхвърли пистолета в Чарлз Ривър, докато пътуваха към Бостън. Надяваше се, че това е краят на случката.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

03.09.2009

Лесли гледаше навън към града, когато мобилният й телефон звънна. На екрана се изписа името на продуцента. Часът беше 23:18. Обаждането едва ли беше за добро.

Поколеба се дали да отговори между второто и третото иззвъняване, след което спря звука на телевизора и вдигна.

— Ало.

— Кажи ми, че имаш нещо. — Филип Уин-Джоунс не звучеше особено радостно.

— Какво искаш да чуеш?

— Не увъртай.

— Не увъртам. В момента сме в Лайпциг…

— Знам това, откакто започнаха да идват сметките от хотела. Кажи ми нещо, което не знам.

Лесли се загледа към градския пейзаж и се опита да мисли спокойно.

— Все още сме по следата на онези изгубени инструменти.

— А стигате ли донякъде?

— Лурдс започва да мисли, че може да се наложи да идем в Западна Африка.

За известно време настъпи тишина.

— В Западна Африка? И четиримата?

Лесли реши да пипа леко. Гари й беше необходим, а макар и да не й пукаше за Наташа Сафарова, рускинята имаше умения и достъп до информация, до която тя не можеше да се добере. Засега.

— Да. И четиримата.

Уин-Джоунс пусна дълга въздишка, която незабавно беше последвана от също толкова дълга върволица ругатни.

— Направо ми скапваш проклетите топки, Лесли. Даваш си сметка за това, нали?

— Ще трябва да ни дадеш още малко време.

— В този бизнес времето е пари, любов моя. Знаеш го.

— Знам също, че и откритията означават пари. — Лесли обърна гръб на прозореца, защото движението по улиците долу я разсейваше. Погледна към телевизора.

По навик беше включила на „Дискавъри“. Програмите по канала можеха да предложат идеи и пазар за онова, което правеше, както и да й дадат представа за конкуренцията.

Колкото и странно да беше след разговора им на вечерята, в момента и тук се въртеше филм за Атлантида. Покрай разкопките в Кадис сякаш целият свят мислеше за нея.

Но предаването я изпълни с отчаяние — изведнъж се почувства сигурна, че Лурдс може да продължи и без нея.

— Останките от някаква праисторическа шайка не си заслужават разходите — запротестира Уин-Джоунс.

— Не е праисторическа — машинално отвърна Лесли. Мислите й се въртяха върху една от лекциите на Лурдс от последните няколко дни. Каква фраза беше използвал?

— Какво?

— Терминът „праисторически“ се отнася за времето отпреди съществуването на писмени паметници. Звънецът и цимбалът категорично са от… от историческия период — запъна се тя.

— Страхотно. Значи караш и образователни курсове. Нямах точно това предвид, когато те пуснах с твоя професор да препускате из цял свят.

Погледът й се фокусира върху екрана. Картината показваше огромни кристални кули от някакъв долнопробен фантастичен филм. Миг по-късно върху града се стовари огромна вълна и го направи на парчета.

— А какво ще кажеш, ако ти дам Атлантида?

Уин-Джоунс изсумтя.

— Ако случайно не си забелязала, вече я намериха. В Кадис, Испания.

— Ами ако грешат?

— Римокатолическата църква води разкопките. — Макар че продължаваше да се опъва, в гласа на Уин-Джоунс се долови интерес. — А те рядко грешат за подобни неща.

— Грешат през цялото време. Помисли само за сексуалната нагласа на свещениците им. — Забърза нататък, преди Уин-Джоунс да успее да каже нещо. — Върху звънеца и цимбала има надписи, каквито Лурдс никога преди не е виждал. Успя да проследи цимбала до народа йоруба — който живее в Западна Африка, поради което трябва да идем там — и намери податки, че артефактите са останки от цивилизацията на Атлантида.

— Значи са дошли от Испания?

— Не. Започва да се очертава, че Атлантида се е намирала някъде срещу бреговете на Западна Африка. — Помисли си, че Лурдс бе обяснил ситуацията точно така.

— Доста сигурни са за Кадис — каза Уин-Джоунс.

Но Лесли знаеше какво си мисли шефът й. И двамата се опитваха да наложат своето, стига да могат.

— Ами ако са сгрешили? Ами ако успеем да установим истинското местоположение на Атлантида, стига да имаме време?

— Сериозна задача.

— Помисли само, Филип. Всички световни медии се влюбиха в тази тема още от самото й начало. „Атлантида е намерена!“ Помниш ли как се присмивахме на подобни заглавия?

Наистина се бяха присмивали, но и с неохота признаваха, че биха искали да разработят темата.

— Апетитът на публиката се е изострил максимално — продължи Лесли. — Ако Лурдс успее, ще направим удар. А ако им отмъкнем темата…

Остави останалото недоизказано. Познаваше Уин-Джоунс. Умът му щеше да превърти възможностите.

— Добре — рече продуцентът й. — Имаш Западна Африка. Но по-добре се надявай да излезеш с добра история от всичко това.

Лесли се надяваше. Не знаеше дали това е Атлантида, но беше сигурна, че ще има достатъчно материал да умилостиви шефовете, когато настъпи моментът. В противен случай щеше да остане без работа. Но рискът си заслужаваше. Доникъде нямаше да стигне, ако играеше на сигурно. А тя смяташе да стигне далеч.

Благодари на Уин-Джоунс, затвори и започна да набира номера на Лурдс, за да му съобщи, че имат позволение за Африка. Виното обаче я беше позамаяло. А си оставаше и онзи сърбеж, с който трябваше да се бори.

Реши да му съобщи новината лично. Бръкна в чантата си и извади резервния ключ от стаята на Лурдс. Изобщо не беше обърнал внимание, че има само един.

Усмихната и изпълнена с надежда, Лесли тръгна към вратата.

Наташа излезе от асансьора тъкмо навреме, за да забележи минаващата по коридора Лесли. Изпълнена с подозрение, все още измъчвана от това колко лесно Патрицио Галардо и хората му ги бяха намерили в Одеса, тя тихичко тръгна след нея.

След края на вечерята беше взела такси до един клуб наблизо, за да се обади на Иван Черновски. Не искаше шефът й да разбере в кой хотел са отседнали. Не го откри у дома. Съпругата му каза, че работел по някакво убийство.

Новината я накара да се почувства гузна. Черновски беше някъде на улицата и може би го грозеше опасност, а нея я нямаше да прикрива гърба му. Жена му Ана й беше дала да разбере колко загрижен е той за нея. Явно Черновски споделяше всичко у дома. Наташа беше уверила Ана, че е добре и я бе помолила да му предаде, че отново ще се обади в най-скоро време.

Държеше се на разстояние, но ако Лесли се обърнеше, щеше да я види. За щастие стаята й се намираше в същата посока. Имаше извинение.

Лесли обаче не се обърна нито веднъж. Вървеше право към вратата на Лурдс. Спря пред нея и вдигна ръка да почука. Сетне явно премисли, бръкна в чантичката си и извади магнитна карта.

Прекара я през четеца, лампичката светна зелено и Лесли влезе вътре.

Наташа нито за миг не забави крачка, но изпита дълбоко безпокойство. Най-много обаче се измъчваше от факта, че не знае какво я кара да се чувства така. От самото начало й беше ясно, че Лесли се натиска на професора. Съмняваше се обаче Лурдс да е толкова суетен, че да го приеме сериозно.

Това можеше да се окаже проблем. Лурдс й беше нужен във форма и с трезв ум, ако искаше да има реални шансове да намери убийците на сестра си.

В същото време Наташа си даваше сметка, че не й допадаше самата идея Лурдс да бъде с друга жена. Друга. Улови този нюанс в мислите си и това не й хареса особено.

Помисли си дали да не отиде в стаята на Лурдс и да развали купона, но реши, че е детинско. Затова се прибра в стаята си и поръча бутилка водка „Финландия“. Донякъде се почувства удовлетворена, че ще я впишат на сметката на стаята и на Лесли ще й се наложи да дава обяснения.

Вълнение и възбуда обхванаха Лесли, когато чу течащата вода и видя от банята да излиза пара. Нямаше предвид точно това, но пък можеше да стане забавно. Усети как на лицето й се появява усмивка.

Телевизорът показваше CNN. Компютърът беше включен на бюрото.

Все пак се поколеба. Добре де, или действаш, или не — каза си тя. Бързо пое дъх, събу обувките си и се освободи от дрехите.

Чисто гола, Лесли пристъпи в банята.

Лурдс лежеше във ваната с отметната назад глава и затворени очи. Отначало Лесли си помисли, че е заспал. Но когато приближи и сянката й падна върху лицето му, той рязко отвори очи.

Когато я видя, не направи опит да се прикрие и да се прави на срамежлив. Просто си лежеше и я гледаше. После се усмихна.

— Не ми се вярва случайно да си объркала стаята — рече той.

Лесли се изкиска. Това не беше очаквала. Но едно от качествата му, които бе започнала да цени през деветнадесетте дни, откакто се познаваха, беше чувството му за хумор.

— Не — отвърна тя. — Не съм.

Но той не я и покани.

— Нещо против? — попита тя, като сочеше ваната.

— Абсолютно нищо. Макар че настаняването може да се окаже трудничко.

Лесли стъпи във ваната, застана така, че краката му да са между нейните, и седна върху бедрата му. За момент се усъмни, че той ще прояви интерес към онова, което й беше на ума. Ако не беше заинтригуван, щеше да ме отпрати. Тогава интересът му се прояви, твърд и настоятелен, плъзна се нагоре между бедрата й и докосна долната част на корема й.

— Тъй значи — рече с усмивка Лурдс. — На какво дължа това удоволствие?

— Не е удоволствие — каза Лесли. — Засега. Но мисля, че ще стане. — Наведе се към него и го целуна дълбоко. Топлината на тялото му запали пламъци в нея. Главата й се замая и мислите й се пръснаха в пъстър калейдоскоп.

Той миришеше на сапун и мускус. Устните му имаха вкус на вино. Лесли чу как сърцето й заби сякаш в главата, когато грапавите му длани се плъзнаха по тялото й. Той хвана бедрата й и я придърпа към себе си, но не се опита да проникне в нея. Близостта му обаче беше влудяваща, защото онова беше точно там.

Лесли раздвижи бедра и се опита да го улови, за да го вкара. Той обаче се стегна и избягна интимната й прегръдка.

— Още не — прошепна в шията й.

— Помислих, че си готов — каза тя.

— Аз да. Но ти не си.

Понечи да възрази и да му каже, че е готова. Най-добре знаеше дали е готова или не. Беше повече от готова.

Ръката му се плъзна помежду им, докато се целуваха. Захапа устните й, докато я докосваше нежно. Не й се вярваше, че той ще открие онова, което търсеше. Проклетата точка — онази, която носеше такава наслада — никога не се намираше на едно и също място. Или поне така й се струваше.

Но той я намери. Върховете на пръстите му натиснаха точно толкова силно, че да я остави без дъх. Изви се назад и се отдръпна от него, за да допре по-плътно клитора си до пръстите му. Залюля се в ритъм с него и не можеше да повярва с каква лекота беше открил онова, което самата тя понякога отчаяно търсеше.

Той се наведе към нея и целуна лицето и шията й. Но Лесли бе тъй обсебена от трептящата възбуда, че не можеше да отвърне.

В следващия миг топлина изпълни слабините й и бедрата й рязко я тласнаха към него. Тялото й се разтресе, яхнало ръката му. Светът като че ли спря тихо и нежно. Тя пое треперливо дъх.

— Ау — прошепна. Облегна се на него, когато той дръпна ръката си. Топлите му твърди гърди докосваха нейните.

— Наистина „ау“ — съгласи се Лурдс.

— Вече готова ли съм?

— Мисля, че да. — С изненадваща сила Лурдс се изправи и излезе от ваната. Лесли беше увила здраво крака около него.

Положи я на пода и енергично я изсуши с кърпа. Дори от този допир сетивата й полудяваха. Стана още по-страшно, когато той се наведе да я целуне, но някак успя да избегне нейните целувки.

— Дразниш ме — обвини го тя.

— Не ми се вярва.

Тя също го избърса, но беше по-директна в намеренията си. Застана на колене и го пое в устата си. Това го изненада, но той не се поддаде на усърдните й опити да го докара до края. Това беше доста обезкуражаващо, но тя гореше от желание да разбие съпротивата му.

— Добре — задъхано каза той. — Това е достатъчно.

— Засега — съгласи се тя.

Лурдс се наведе и я вдигна на ръце като малко дете. Изпълни се с блаженство при мисълта, че е малка и беззащитна в прегръдката му, макар много добре да знаеше, че не е така. Гладът в слабините й пламна отново, докато той я отнасяше към леглото.

Положи я нежно на него и се качи отгоре й. Тя погледна в очите му и усети как ръката му отново се плъзга между бедрата й и започва да я милва. Не се съмняваше, че отново ще я докара до края, но искаше повече.

Претърколи го по гръб, прехвърли крак през бедрата му и седна отгоре. Подразни го малко, като търкаше овлажнените си слабини в него, но реши, че той е в състояние да издържи на милувките й по-дълго от нея.

Разсмя се.

— Кое е смешното? — попита той.

— Ти — рече тя. — Не съм предполагала, че можеш да се контролираш толкова.

— Това не е контрол — каза Лурдс. — Приеми го като комплимент. Искам да ти е хубаво.

— Хубаво ми е. — Лесли завъртя бедра още веднъж и го вкара в себе си, поглъщайки плътта му със своята. — Но най-много ми харесва, когато аз контролирам. — Настани се отгоре му, улови ритъма и се зае да го стрие на прах.