Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (18)

18.

При мадам Лулу

Ил дьо Гори

Дакар, Сенегал

06.09.2009

— Какво знаете за звънеца и цимбала? — попита Диоп. Държеше в ръцете си снимките на двата инструмента, които Лурдс бе поръчал на Гари. Професорът беше извадил очилата от джоба си, за да ги разгледа по-добре.

— Не много. Те са част от комплект от пет инструмента — отвърна Лурдс. — Другите, които все още липсват, са флейта, лютня и барабан.

Диоп го изгледа над очилата си.

— Знаете ли къде се намират?

— Знам само къде са били двата от тях. — Лурдс бързо преразказа историята на звънеца и цимбала и как бяха откраднати.

Междувременно младата сервитьорка се върна с пържени банани, пастел — приготвена по португалска рецепта пържена паста, и още бира. Наташа предпочете вода и Лурдс разбра, че не иска да се напива. Съмняваше се, че някога й се е случвало да се съблазни от нещо и да изгуби контрол.

— Патрицио Галардо — замислено повтори Диоп и поклати глава. — Доста търговци на артефакти, законни или не, въртят бизнеса си тук и на континента. Миналото винаги е изложено за продан на колекционери.

— Познавате ли някой, който е търсил тези инструменти? — попита Лурдс.

— Не. — Диоп му върна снимките.

— Чел съм вашия труд. — Лурдс прибра снимките в раницата си. — Какво знаете за тях?

— Йоруба имат една стара легенда за пет инструмента. Може би точно за тези, които издирвате. Не зная. Обръщам повече внимание на историята на това място, отколкото на преданията на културите, съществували на него.

— Но сте чували историята? — попита Лесли.

— Да. — Диоп сви рамене. — Не е много по-различна от другите митове за сътворението.

— Можете ли да ни я разкажете? — попита Лурдс.

— Някога много, много отдавна Творецът (наречете го, както искате, според собствените си религиозни вярвания) се разгневил на децата си в този свят. Тогава всички живеели на една земя.

— Коя земя? — попита Гари.

— Не се казва. Наричат я просто „мястото на началото“. Някои учени, с които също съм пил бира, твърдят, че може би става дума за Едемската градина. Или за Атлантида. А може би за Лемурия. Или за която и да е от безбройните страни на чудесата, изчезнали в мрака на времето.

— Казано по този начин, звучи като пълна измислица — обади се Лесли.

Лурдс хвърли бърз поглед към нея. Нима тя започваше да губи вяра в онова, което търсеха? Или говореше така само за да го уязви? Може би се опитваше да предизвика Диоп? Лурдс не знаеше. Опита се да не се дразни, но не му се удаде съвсем.

Диоп очевидно не се беше засегнал от думите й. Ухили се.

— Ако се задържите достатъчно дълго в Африка, мис Крейн, ще чуете какви ли не неща. А ако останете още по-дълго, ще откриете, че във всички тези неща има зрънце истина.

Сервитьорката се появи отново с двама помощници. Докато сервираха огромните подноси, Диоп набързо обясни какво ще ядат.

Тиебудиен беше традиционно сенегалско ястие от маринована риба, приготвена с доматено пюре и различни зеленчуци. Яса беше пиле или риба, варена с лук, чесън, лимонов сок и горчица. Сомби — сладка млечна супа с ориз, а фонде — топчета от просо в кисел крем.

Лурдс забеляза, че Диоп не се затруднява да яде и да говори едновременно. Млъкваше само от време на време, за да му задават въпроси, докато се храни.

— След като гневът му отминал, Творецът видял какво е направил с децата си и съжалил — каза той. — Затова им обещал, че никога вече няма да унищожава света по такъв начин.

— Прилича на завета с дъгата — обади се Гари. — Или на историята с изчезналия кивот и Индиана Джоунс.

— Както вече казах, много от тези истории си приличат — съгласи се Диоп. — Дори историите за животни — като тази как мечката изгубила опашката си — са почти едни и същи в районите, където се срещат тези животни.

— Значи мечката използвала опашката си, за да лови риба? — попита Гари. — И тя замръзнала в леда?

— Не — разсмя се Диоп. — Мечката била мързелива и подлъгала кенгуруто да копае за вода. За да си отмъсти, то откъснало опашката й с бумеранга си.

Гари се ухили.

— Е, тази история не я знаех.

— Австралийските аборигени я разказват. — Диоп гребна малко пикантен кускус. — Важното е, че историите на всяка култура обясняват неща, които хората не разбират.

— Но това не е просто история — каза Лурдс. — Аз видях звънеца. Имам снимки на цимбала. И върху двата предмета има надписи, които не мога да дешифрирам.

— Толкова необичайно ли е това за вас?

Лурдс се поколеба за момент.

— С риск да прозвучи нескромно, да.

— Нищо чудно, че сте така заинтригуван от тези предмети.

— Друг заинтригуван уби сестра ми заради цимбала — с равен глас рече Наташа.

— Но нали знаете името на един от убийците й — посочи Диоп. — Значи можете да тръгнете след него.

Тя не каза нищо.

Лурдс едва сега осъзна, че това беше най-естественото решение за Наташа. Остана изумен, че не го е съобразил по-рано.

— Разбира се, ако Галардо и хората му наистина търсят същите инструменти като Томас, вие имате всички основания да останете с професора — каза Диоп. — Рано или късно те ще дойдат при вас, нали?

Очите на Наташа останаха ледени дори когато се усмихна.

— Рано или късно — съгласи се тя.

 

 

Галардо отпиваше от бирата си в гостилницата и наблюдаваше празненството на двора. Деца играеха футбол с парцалени топки, мъже се бореха в пясъка, жени счукваха просо. Продавачи предлагаха гевреци и студени напитки на туристи и местни.

Уморен от дългите пътувания напоследък, Галардо копнееше за меко легло и много време за почивка. Чудеше се как Лурдс и спътниците му смогваха да продължат нататък.

Погледна към масата под големия чадър, на която Лурдс седеше в компанията на някакъв чернокож. Дразнеше се, че си седят там безнаказано. Всички…

Всички ли?

Едва сега осъзна, че рускинята е изчезнала. Светлината от свещите танцуваше по лицата на останалите, които явно бяха изцяло погълнати от разговора.

По дяволите. Жената я няма. Къде се е дянала, мътните я взели?

Довърши бирата си, остави бутилката на близкия перваз и пристъпи в сенките. Ръката му се плъзна към кръста и хвана дръжката на 9-милиметровия пистолет, който бе купил на черно малко след като пристигна в Дакар. Продължи да оглежда района за жената, но не успя да я открие.

 

 

— Познавам един човек, който би могъл да ви помогне. Но ще ви трябват няколко дни, за да стигнете до него. Той живее в старите земи на йоруба.

— Къде по-точно? — попита Лурдс.

— В Нигерия. Иле-Ифе. Това е най-старият известен град на йоруба.

Лесли погледна над бирата си.

— Колко далеч е това? — попита тя.

— Със самолет ще стигнете само за няколко часа — каза Диоп.

— Кой е този човек? — попита Лурдс.

— Името му е Адебайо. Той е оба на Иле-Ифе. — Диоп произнесе титлата като „орба“.

Лурдс си спомни от прочетеното, че „оба“ означава крал. Носителят на тази титла е традиционният лидер на града. Самата титла можеше и да е отживяла, но постът все още имаше своята тежест. Властите често се съветваха с оба — твърдяха, че го правят повече от уважение и за да запазят мира, отколкото да признаят властта им. В действителност те се съобразяваха със системата, която реално формираше местното общество.

— Той знае ли историята? — попита Лурдс.

Диоп се ухили.

— Нещо повече, Томас. Смятам, че барабанът, който търсите, е у него.

— Защо мислите така?

— Защото съм го виждал.

Наташа мразеше да няма оръжие. Чувстваше се далеч по-добре с пистолет. Беше го оставила заради полета. Все пак можеше да поправи това положение в следващите няколко мига.

Поспря в сенките до гостилницата при двора. Хоросанът в стената се ронеше под безмилостното въздействие на годините, пълзящите растения и солените пръски. Имаше предостатъчно място, където да пъхне пръстите на ръцете и краката си.

Събу се в тъмното и махна чорапите си. Пъхна ножа между зъбите си и се закатери по стената към прозореца, от който мъжът следеше Лурдс и останалите.

Имаше и други. Разбра го, като се вслуша в мрака и ги видя да се движат.

Беше напуснала масата преди няколко секунди. Останалите бяха унесени в разговор с Диоп и почти не й обърнаха внимание. Никой не я бе последвал и тя реши, че се е измъкнала и от преследвачите.

Ръцете и краката й се напрегнаха малко под тежестта й. Едно беше да използваш силата на крайниците си, за да се катериш вертикално, но съвсем друго — да се държиш само на пръсти. Задиша ритмично и дълбоко, за да прочисти дробовете си.

Не след дълго, все така скрита в мрака, стигна до балкона на четвъртия етаж и тихомълком прехвърли тежестта си върху него.

Мъжът, когото беше забелязала, се бе разположил в тъмното и наблюдаваше Лурдс и останалите.

Няма да оцелеят и един час, ако ги оставя сами. Набра се с бавни движения, тихо се прехвърли през парапета и безшумно пресече балкона. Само два стола, палма в саксия и наблюдателят заемаха пространството. Взе ножа от устата си и стисна здраво дръжката му.

Мъжът беше висок почти метър и осемдесет. Беше европеец и изглеждаше много блед в нощта. Пушеше евтина пура, която вонеше толкова отвратително, че Наташа би могла да го открие и само по миризмата.

В последния момент той се обърна, сякаш беше усетил нещо. Заспалото чувство от един не така цивилизован начин на живот внезапно се бе съживило.

Но вече бе късно.

Наташа се плъзна зад него, сграбчи го за брадичката с едната си ръка и опря върха на ножа в гърлото му с другата.

— Мърдай или ще ти прережа гърлото — прошепна тя на английски.

Мъжът замръзна, но тя го усети как се разтреперва от ужас.

С разтуптяно от собствените й страхове сърце, Наташа бръкна под ризата му и го освободи от 9-милиметровия пистолет в кобура през рамото. Имаше и втори на кръста. Взе и него.

Радиоприемникът до ухото му изпука. Някой заговори на италиански.

— Какво иска да знае? — попита тя мъжа.

— Къде си отишла — отвърна той.

Страхът й се усили. Наташа прибра ножа и опря дулото на новопридобития си пистолет в тила му.

— Не ме убивай — дрезгаво прошепна мъжът. — Моля те, не ме убивай.

— Какво казва? — попита Наташа.

— Забелязал е, че те няма.

— Галардо ли е това?

Мъжът кимна.

— Дай ми радиостанцията — нареди Наташа и протегна ръка.

Мъжът се подчини.

Наташа включи на предаване.

— Галардо.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Кой се обажда? — остро попита мъжкият глас.

— Ти уби сестра ми в Москва — каза Наташа. — В най-скоро време аз ще убия теб.

— Не и ако аз те убия преди това. — Гласът му беше твърд и арогантен.

— Надявам се, че ще се махнеш от острова още сега. Иначе ще отговаряш на много въпроси в полицията.

— Защо?

Без да се издаде какво ще направи, Наташа метна пленника си през балкона. Падането беше от ниско и с добре окопана градинска почва на финала. Съмняваше се, че ще го убие, но той запищя, докато летеше надолу. После спря. Внезапно.

Наташа се отдръпна от края на балкона и устоя на желанието да погледне надолу. Чуха се развълнувани гласове — явно падането беше привлякло любопитни.

Влезе в стаята, изпразни малкото куфарче на леглото и намери две кутии патрони за пистолетите. Имаше и някакъв малък пакет, пълен с нещо подозрително, което приличаше на марихуана. Наркотикът едва ли щеше да предизвика особено вълнение на острова, но щеше да стане повод за дълги разговори с местната полиция, докато хванатият натясно не си плати, за да го оставят на мира.

Остави пакета при дрехите.

Прибра патроните и пистолетите в куфарчето, затвори го и излезе през вратата, както си беше боса.

— Май кракът му е счупен — каза някой.

— Какво стана? — попита друг.

— Падна от балкона.

— Пиян ли е?

— Ако не е, сигурно му се иска да бъде.

Застанал в края на тълпата туристи около гърчещия се мъж, Лурдс се озърна. Стомахът му се сви тревожно.

— Къде е Наташа? — попита Лесли, която стоеше до него.

Той поклати глава.

— Не зная.

— Мислиш ли, че тя…? — Лесли се поколеба.

— Не е тя — каза Гари. — Виждал съм я как действа. Щеше да го застреля.

— Не и ако просто исках да предизвикам безпокойство, за да се махнем оттук.

Лурдс се обърна и видя Наташа да стои зад него. Държеше куфарче.

— Откъде взе това нещо? — попита той.

— От стаята му. — Наташа кимна към мъжа, който се беше свил в ембрионална поза на земята.

— Ти ли го направи?

Наташа отвърна на погледа му без капка вина.

— Мислех да го застрелям. Но реших, че не бихме могли да се махнем, без да ни се наложи да отговаряме на много въпроси. — Тя сви рамене. — А така прилича просто на турист, претърпял злополука.

— Не ми се вярва да е турист.

— Не е. Галардо е тук. Надявам се падането на неговия човек от балкона да привлече вниманието на полицията и да го принуди да се скрие засега. А междувременно и ние трябва да се скрием някъде.

Лурдс се възхити на хладнокръвния и спокоен начин, по който тя се справяше с всичко. Дори не се бе изпотила, докато се оправяше с въоръжения мъж.

— Имаш късмет, че не си ранена или убита — каза той.

— Ти имаш късмет, че Галардо не те иска мъртъв. — Наташа кимна към уличката до гостилницата, от която бе паднал мъжът. — Трябваше да отвлека вниманието им, за да се измъкнем.

Диоп поклати глава в почуда.

— Е, определено го отвлече — погледна той към Лурдс. — Имате интересна компания, Томас.

Нищо не знаеш — помисли си Лурдс.

— Съветвам ви също да не прекарваме нощта на острова. — Наташа намери обувките си в уличката и ги обу. — В случай че полицията реши да си поговори и с нас. Приятелчето на Галардо може да й разкаже и за нас.

— Познавам човек с лодка — обади се Диоп. — Той ще ни откара до сушата още сега.

— Добре — каза Наташа. — Колкото по-рано, толкова по-добре.

 

 

Атлантически океан

Източно от Дакар, Сенегал

06.09.2009

Галардо стоеше на кърмата на наетия скутер, който забързано се носеше към Дакар. Пътуването с ферибот отнемаше двадесет минути. Моторницата се справяше доста по-бързо.

За съжаление моторницата биеше на очи. Щом се разровеха в живота на мъжа, който бе паднал насред двора (сигурен беше, че ще стане така, и знаеше, че рускинята също го е предвидила), полицаите от острова бързо щяха да попаднат и на неговото име.

Ако онзи не го издадеше от самото начало, връзката му с Галардо със сигурност щеше да излезе наяве при разпита на човека, който му бе дал лодката, или на дилъра от черния пазар, който му продаде оръжията.

Прокле късмета си и се загледа мрачно над танцуващите под лунните лъчи бели вълнички. Сателитният му телефон иззвъня. Знаеше кой се обажда и се замисли дали да не отговори.

Но в крайна сметка нямаше избор.

— Да.

— Намери ли го? — Гласът на Мурани звучеше хладно делови и много по-отблизо, отколкото му се искаше.

— Да. И ако ме беше оставил да се разправя с него както исках, вече да съм приключил.

— Не. Все още ни е от полза.

Галардо закрачи из ограниченото пространство на палубата.

— Само ако можем да го държим под наблюдение.

— Какво стана? Къде си?

— На път обратно към сушата. Възникна проблем.

— Какъв проблем?

— Рускинята ни усети. Не беше възможно да останем.

Мурани помълча известно време.

— Не ги изпускай. И при мен нещата се усложниха. Искам да продължиш след Лурдс.

— Знам. Опитвам се. Ако не беше онази жена, изобщо нямаше да разбере, че сме тук.

— Успя ли да разбереш какво прави там?

— Човекът, с когото се срещна, е професор по история. Специалист по африканистика. — Беше го научил от платени клюкари по баровете, докато хората му следяха Лурдс на острова.

— Аха. Значи търси другите инструменти.

— Какви други инструменти? — Не му харесваше, че Мурани спестява информация. Особено такава, от която може би зависеше животът му.

— Със звънеца и цимбала вървят още три инструмента. Възможно е да се намират в района.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Защото не знаех. Продължавам проучванията. Все още научавам нови неща.

Галардо преглътна гневния отговор. Мурани обикновено знаеше всичко, когато го пускаше да действа. Фактът, че сега не беше така, означаваше, че залогът явно е много по-висок от друг път.

— Намери Лурдс — каза Мурани. — Не го изпускай. Не искам да пострада. Засега.

Връзката прекъсна. Галардо затвори телефона и го прибра. Обърна гръб на запад. В далечината се виждаха светлините на града. Не беше очаквал, че е толкова голям. Не беше идвал в Дакар, но черният пазар бе еднакъв навсякъде. Галардо беше добър в работата си. Където и да отидеше Лурдс, той със сигурност можеше да го проследи.

И с нетърпение очакваше момента, когато ще може да убие професора и неговите спътници — най-вече червенокосата руска кучка.

 

 

Хотел „Софител Теранага“

Дакар, Сенегал

09.09.2009

Лурдс работеше върху надписите. Разполагаше с достатъчно парчета от пъзела, за да започне да го подрежда. При условие че разполага с подходящата легенда и че в трите надписа се говори за едно и също събитие, той би могъл да се опита да замести някои от думите в тях с думи от легендата.

Направи кратък списък на думите, с които експериментираше.

Потоп.

Бог.

Опасност.

Проклет.

И четирите трябваше да ги има и в надписите.

При руския метод на шифриране текстът се пренареждаше преди процеса на кодирането, така че заглавията, поздравите, встъпителните части и другите стандартни елементи се изваждаха. Този процес смесваше записаното до такава степен, че разчитането на резултата без ключ ставаше почти невъзможно, тъй като редуцираше многословието, което обикновено се среща в шифрованите съобщения.

Въздъхна и се протегна. Напразно се помъчи да намери удобна позиция, а гърбът и раменете го боляха жестоко. Хвърли поглед към телевизора и превключи на ESPN, но без звук. Погледа малко, за да отмори очите си, като промени разстоянието на фокусиране.

На вратата се почука.

Надигна се предпазливо — помнеше мъжа от Ил дьо Гори, който благодарение на Наташа бе паднал злополучно върху калдъръма. Изпита слаб пристъп на déjà vu. Отиде до гардероба и погледна за ютия. Предлаганата от хотела беше малка и съвсем лека. Жалко оръжие в най-добрия случай.

Чукането се повтори, този път по-настоятелно.

Лурдс надникна през шпионката. Лесли Крейн стоеше в коридора със скръстени на гърдите ръце. Изглеждаше малко раздразнена.

За момент той се замисли дали да отвори. Беше почти полунощ. Можеше да се оправдае, че е заспал. Но пък тя можеше да е взела единия от ключовете за стаята му, както беше станало миналия път. Не беше проверил.

Предаде се и отвори вратата, но не й стори път.

— Да?

— Искам да поговорим — каза Лесли.

Лурдс скръсти ръце и се облегна на касата на вратата.

— Е? — остро попита Лесли.

— Какво „е“?

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Реших, че е по-добре първо да разбера в какво настроение си.

— В чудесно — сърдито рече Лесли.

— Добре тогава. Можеш да влезеш. Но има едно основно правило — станеш ли неприятна, тръгваш си. Дори ако ми се наложи да те изнеса навън.

Лесли се наежи.

— Не бързаше да ме изхвърлиш преди няколко вечери.

Лурдс се усмихна.

— Онази вечер ми се стори доста привлекателна. — Отстъпи настрани. — Напоследък обаче не чак толкова. Все пак заповядай.

Лесли влезе и се огледа. Погледът й спря върху компютъра.

— Работиш — каза тя.

— Да. — Лурдс затвори вратата и заключи. Макар и в петзвезден хотел, появата на убиец в стаята посред нощ щеше да е смущаваща. Пък и смъртоносна.

— Справяш ли се?

— Още не зная. Разчитането на езици, особено когато разполагаш с толкова малко информация, е мъчна работа.

— Мислиш ли, че Диоп знае какво говори? За барабана?

— Надявам се. — Лурдс седна на канапето и се загледа в младата жена. Опита се да мисли за работа. Твърде лесно си спомни как я беше държал гола в ръцете си.

Лесли закрачи напред-назад.

— Шефовете ме притискат здравата. Искат да получат нещо повече.

— Нямаме какво да им кажем.

— Мога да изгубя работата си.

— Разбирам. Ако искаш да отървеш компанията от мен и да обявиш всичко това за загуба, ще те разбера. Имам малко спестени пари. Мога да продължа известно време.

Тя спря да крачи и впери поглед в него.

— Би го направил, нали?

— Да.

— Защо? Заради смъртта на Юлия Хапаева ли?

— Отчасти, макар това да е по-скоро работа на полицията, отколкото на един професор по лингвистика. Но бих се радвал да дам на полицията всичко необходимо, за да тикнат убийците на Юлия зад решетките.

— Наташа не иска да ги тикне точно там.

— Да, така е.

— Ще ни навлече беля.

— Доколкото си спомням, тя е далеч по-добра в това да ни измъква от бели — каза Лурдс.

— Убива хора.

— Зная. Не мога да кажа, че съм способен на подобно нещо, но ако срещна тези хора при същите обстоятелства…

— Но ти си ги срещал. Ние сме ги срещали.

— … и животът ни е изложен на риск, не зная дали няма да постъпя по същия начин.

Лесли поклати глава.

— Ти не си като нея. Тя е студена и безчувствена.

— Когато реши да бъде такава — да, не се съмнявам в това. — Всъщност беше сигурен. Да бутнеш човек от четвъртия етаж на улицата си е доста коравосърдечно.

— Ти не би го направил.

— Не зная. Може пък да те изненадам — спокойно рече Лурдс.

— Вече го направи — с по-мек глас каза Лесли. Без да каже нищо повече, отиде до Лурдс и го бутна назад в леглото.

Целуна го. Отначало той не смяташе да отвръща — изобщо не беше сигурен в какво се забърква. Не беше сигурен също дали я желае. Но когато откри, че плътта му й отвръща както си трябва, реши да действа.

Започнаха да се разсъбличат един друг.

 

 

Изтощена и на предела на силите си, Наташа се насили да стане и закрачи напред-назад. Боеше се, че ще заспи прекалено дълбоко в удобното и меко легло.

Боеше се и че Галардо би могъл да премине през охраната на хотела. Вече показа в Лайпциг, че е способен на подобно нещо.

Но тя знаеше, че няколко часа сън са й нужни. Имаше само едно място, където можеше да заспи.

Взе куфарчето с пистолетите и излезе от стаята. Прекоси коридора и почука на вратата на Лурдс. Няколко секунди по-късно шпионката се затъмни.

Лурдс отвори вратата и я погледна.

— Има ли нещо?

Наташа погледна омачканите му дрехи и разрошената коса, долови уханието на парфюма на Лесли Крейн и веднага разбра какво става тук. Последните й съмнения изчезнаха, когато Лесли се появи зад Лурдс, облечена само в блузата си, която едва прикриваше прелестите й.

— Ти — заяви яростно Наташа на руски, докато усещаше как гневът и смущението жегват бузите й, — си пръч.

И затръшна вратата.

Ругаейки под нос, отиде до вратата на Гари. Почука.

 

 

Миг по-късно той отвори. За щастие беше все още облечен. Държеше игровата си конзола в ръка. На малкия екран танцуваха някакви извънземни.

— Хей, какво става? — попита Гари.

— Трябва да поспя някъде — заяви Наташа. Мина покрай него и влезе в стаята.

— Добре. Няма проблем. — Гари затвори вратата зад нея. — Страхотно. Леглата са две.

И двете не бяха използвани. Явно той посвещаваше доста време на игрите.

— Остани буден още три часа, за да поспя — каза Наташа. Легна на леглото и изрита обувките си. Извади пистолетите от куфарчето и ги кръстоса върху гърдите си. — После ме събуди, за да можеш да дремнеш и ти.

— Редуване на стража, а?

— Да. — Наташа затвори очи и усети как горят от изтощение.

— Може би трябва да получа оръжие.

— Не.

— О. Защо?

— Защото така казвам. А сега млъкни и ме остави да поспя. А, и още нещо.

— Да?

— Опиташ ли се да ме докоснеш, докато спя, ще ти пръсна главата.

И сънят я завлече в желания мрак.

 

 

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

10.09.2009

Лъчите от фенерите играеха по неспокойната вода в пещерата, развълнувана от работещите помпи.

Отец Себастиан стоеше отстрани, заслушан в шума на машините. Измъчваше го страх. Бранкати го убеждаваше, че скалата е здрава, но Себастиан знаеше, че ако кръпката върху стената поддаде отново, всички може да се издавят.

Наред с водата обаче работниците изваждаха и телата на древните. Те лежаха като заспали летовници върху чувалите за трупове. Облеклото им беше в окаяно състояние, но това не бе изненада. Специалистите от екипа бяха сигурни, че лесно ще успеят да ги възстановят. Много от обитателите на криптата обаче бяха пострадали от водата и сега лежаха на парчета. Атлантите явно бяха познавали невероятни техники за запазване на телата на мъртвите, но отприщената мощ на океана им бе дошла в повече.

Щяха да минат години, може би много години, преди всички тези тела да бъдат върнати на осветена земя.

Себастиан изпита жалост към тях, макар да знаеше, че изучаването им ще отвори нови прозорци към далечното минало на човечеството.

Но дори и тогава няма да узнаем техните имена — помисли си Себастиан.

Загубата беше огромна. Някъде в дълбините на погребалната зала или в пещерите след нея (ако съществуваха) може би имаше книга, в която се изброяваха всички покойници. А може би към имената вървяха дори кратки биографии.

Вие ли сте истинските синове и дъщери на Адам и Ева? Наистина ли сте последните, живели в Едемската градина? Наистина ли сте вкусили безсмъртието само за да бъдете лишени от него, защото сте станали прекалено дръзки пред бог?

Докато се взираше в мрака на наводнената пещера, Себастиан си спомни всички стари разкази от Битие. Като дете си беше представял какво е да вървиш след бог и да виждаш с очите си всички чудеса, създадени от него.

На илюстрациите в детската му Библия се виждаха гъсти и буйни гори, пълни с животни, които не изпитваха страх от Адам. Той ходеше свободно сред тях и им даваше имена.

Бог му бе дал и Ева, за да бъде негова жена. И тя бе прилъгана от Сатаната в образа на змия и беше яла от Дървото на познаването на доброто и злото.

Когато открил, че са извършили единственото, което им беше забранено, бог ги прогонил от градината и сложил херувим с огнен меч да пази входа й.

Дали херувимът е все още там?

Въпросът не даваше покой на Себастиан. Ако това наистина беше Едемската градина, както смяташе папа Инокентий XIV, какво можеше да стори той, щом бог е затворил пътя?

Поклати глава. Самото задаване на този въпрос бе светотатство. Ако бог е препречил пътя, значи той щеше да си остане препречен. И нямаше как да се премине.

— Отец Себастиан.

Разпозна името си сред гръмовния трясък на големите машини около себе си и се обърна. Един от младите мъже от инженерния екип стоеше пред него.

— Да?

— Трябва да си я сложите, отче. — Младежът посочи каската, която Себастиан държеше в ръцете си.

— Разбира се. Прав сте. Просто си мислех за бог. Никога не заставам пред него с шапка на глава. — Себастиан си сложи каската.

— Може би ще е по-добре да мислите за него на по-безопасно място.

Себастиан кимна, но не каза нищо. Младежът продължи по пътя си. След малко Себастиан отново се върна към наводнената пещера.

Още малко. Може би оставаха само дни преди да могат да влязат отново в залата. Честно казано, не знаеше дали да очаква това с нетърпение или да се страхува.

 

 

Околностите на Иле-Ифе

Щат Осун, Нигерия

11.09.2009

— Били ли сте някога в Иле-Ифе, Томас? — попита Исмаил Диоп, който седеше до Лурдс на средната седалка на четиригодишния джип.

Наташа пътуваше отпред до младия шофьор йоруба, който Диоп бе наел, след като кацнаха в Лагос. Там Наташа се бе сдобила с ловна карабина и кобури за пистолетите. Беше малко обидена, че никой от останалите не пожела да носи оръжие.

Лесли и Гари бяха седнали най-отзад.

Мощният джип се движеше по-добре, отколкото бе очаквал Лурдс, след като го видя. По-голямата част от боята му бе изпопадала през годините, но двигателят ръмжеше уверено и силно.

— Само веднъж — каза Лурдс. — Преди много време. Малко след дипломирането си бях поканен от една моя преподавателка. Беше от Нигерия.

— Повикала ви е за допълнително обучение ли?

Лурдс се ухили при спомена.

— Може и така да се каже. Тя беше много стриктна като преподавател. Никакви срещи със студенти. Завършилите обаче бяха съвсем друго нещо. — Озърна се през рамо, за да се увери, че Лесли е все още заета с Гари.

Младата жена сочеше маймуните — паяци и пъстроперите птици наоколо. Високата гора беше пълна с живот. Все още беше рано сутрин и дивите обитатели набавяха закуската си.

Хората в автомобила вече бяха приключили с храненето. Бяха разтурили лагера рано сутринта и след като хапнаха набързо, продължиха по пътя. През нощта Лесли бе научила доста за придвижването в спален чувал. Беше напуснала палатката на Лурдс преди Гари да се събуди, така че похожденията им вероятно все още бяха тайна за него. Наташа обаче беше край огъня и ги дари с изпепеляващи погледи заради нощните им лудории.

— А. Разбирам. Значи след дипломирането си сте били… честна плячка за професорката? — Очите на Диоп проблеснаха дяволито.

— Именно.

— Колко време прекарахте тук?

— Около месец. Пет седмици. Някъде там. Достатъчно, за да открием, че си подхождаме. Прекарахме си добре заедно.

— Но не достатъчно добре, за да стане постоянно?

— Не. — Лурдс поклати глава. — Не ставам за семейство. Твърде много обичам работата си.

Диоп кимна.

— Разбирам. И при мен се случи нещо подобно. Ожених се и се опитвах да дам всичко от себе си, но често се случваше да се разкъсвам между семейството и работата. Накрая жена ми ме остави заради друг, който беше по-склонен да се задържа у дома.

— Много жалко.

— Аз пък си мисля, че е за добро. И двамата сме по-щастливи от това. Сега имам три прекрасни дъщери и седем внуци, които мога да посетя, ако почувствам нужда от семейство. Мисля, че ме разбират повече, отколкото майка им.

Маймуни скачаха от дърво на дърво. Една антилопа замръзна край пътя с трептящи уши и побягна уплашено, когато джипът изрева край нея. Малко по-нататък шофьорът рязко зави, за да не блъсне един слон, който излезе на черния път към все по-рядко населения район.

— Човекът, при когото отиваме — продължи Диоп. — Оба на Иле-Ифе…

— Адебайо — каза Лурдс.

— Да — кимна Диоп. — Добра памет имате. Както и да е, този човек е много обсебен от старите обичаи. Сравнително късно е заел сегашния си пост, но винаги е бил пазител на барабана.

— Значи барабанът не е част от поста му?

— Не. Той се предава в рода му от поколения.

— От колко поколения?

Диоп сви рамене.

— Ако питате него, от самата поява на йоруба.

— Значи от стотици години. — Вълнение обзе Лурдс. Знаеше, че Галардо е по петите им, но не го бяха виждали, откакто напуснаха Ил дьо Гори и той се почувства обнадежден. — Вярвате ли му?

— Отначало — не особено, но след като ми показахте снимките на звънеца и цимбала — много повече. Не съм специалист, но ми се струва, че знаците върху барабана са сходни с останалите.

Лурдс се размърда нетърпеливо на мястото си. По-голямата част от вчерашния ден бяха прекарали на път, отначало със самолет, а след това с джипа. Нощната среща с Лесли беше отпускаща, но той бе погълнат от любопитство. Днес нетърпението му се засилваше още повече.

— Говорите ли йоруба, Томас?

— Сносно — отвърна Лурдс. — Преподавателката ми беше йоруба и работехме с техни артефакти.

— Това е добре. Адебайо говори малко английски и повече арабски, както се налага на мнозина от района, за да вършат работата си, но разговорът може да се окаже мъчително бавен. Освен това ще го впечатлите повече, ако говорите на неговия език.

— Колко още остава?

— Не много. Не отиваме в самия град. Адебайо живее в малко селце северно от Иле-Ифе. Пътува до града при нужда, когато трябва да се чуе гласът му. Но нека това не ви заблуждава. Той е образован човек.

 

 

— По-бавно — каза Галардо на Ди Бенедето, който караше купената в Лагос „Тойота Ленд Крузър“. — Не искам да се приближаваме прекалено много. — Погледът му следеше монитора на лаптопа в скута на мъжа до него.

Екранът показваше карта на района, през който пътуваха. Син триъгълник отбелязваше местоположението на Лурдс. Един от наетите от Галардо компютърджии беше успял да проникне в клетъчния му телефон и да следи GPS локатора, стига устройството да бе включено. Следяха и телефона на Лесли Крейн. Все още нямаха успех с телефона на рускинята.

Червеното квадратче зад синия триъгълник отбелязваше местоположението на самия Галардо. Малкият сателитен приемник беше монтиран върху прът на бронята на автомобила и ги свързваше с намиращите се в геостационарната орбита спътници.

Ди Бенедето кимна и намали скоростта.

Галардо се обърна назад към трите други коли, превозващи малката армия наемници, които бе подбрал в Лагос. Имаше бели, черни, китайци и араби — наистина пъстра колекция. Мъже като тях винаги можеха да се намерят в подходящите барове. Африка се разкъсваше от войни и алчност. Бойните псета винаги се навъртаха в близост до горещите места.

Всички бяха въоръжени до зъби.

Галардо се настани удобно в седалката си и усети как дневната жега се засилва. Беше сигурен, че остава още малко. Щеше да вземе инструментите. После онази червенокоса кучка щеше да си получи заслуженото.