Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (25)

Епилог

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

16.09.2009

Лурдс се потеше във влажния въздух, който се носеше от Атлантика. Пред него продължаваха работите по спасяването на онова, което бе останало от атлантската цивилизация.

Току-що беше освободен от ареста. Бяха го задържали, когато полицията нахлу в обекта. През изминалите два дни бе делил едно тясно пространство с някои от най-закоравелите престъпници в Кадис. Предполагаше, че правят това, с цел да го сплашат. Все пак бе успял да се сприятели със съкилийниците си.

Харвардски професор или не, Лурдс беше прекарал доста време с подобни хора при обиколките си из света. Навсякъде, където имаше обещаващи богатство артефакти, се появяваха и мутри като тези. След като установи това, Лурдс си постави за цел да се научи да говори езика им, независимо какъв вариант на местното наречие беше той. Типовете, с които прекара в ареста едва ли биха влезли в списъка на любимците му, но определено бяха натъжени да го видят как ги напуска. Когато испанските блюстители на закона не го разпитваха, той разказваше на задържаните разни истории. Беше се превърнал и в знаменитост, тъй като по CNN продължаваха да излъчват допълнителна информация за него.

От Външното министерство на Съединените щати не се бяха застъпили особено енергично за Лурдс, тъй като не бяха сигурни какво точно е направил. Няколко международни агенции чакаха реда си да разговарят с малката му банда. Наташа беше обект на особено голям интерес.

Накрая папа Инокентий XIV се бе намесил и беше помолил за милост, позовавайки се на онова, което те бяха направили за Църквата. Послушаха го. Всички бяха освободени.

Гари все още се възстановяваше в болницата. Наташа звънеше по телефона. Въпреки купищата трупове, които беше оставила след себе си, нямаше абсолютно никакви доказателства, които да я свържат с тях. Изглежда щеше да успее да разчисти и „простъпките“ си у дома — най-лошата от тях беше, че не е докладвала редовно, докато бе отсъствала. А Лесли се справяше добре в телевизионното студио — шефовете й откриха, че тя държи ексклузивни новини около Атлантида, до които CNN все още нямаше достъп.

Тя също щеше да излезе от всичко горе-долу здрава и читава.

Някои от журналистите разпознаха Лурдс и настояваха за интервюта. Беше отклонил всички искания. Реши, че това вероятно ще се понрави на Лесли, а имаше чувството, че й дължи нещо.

Не мина много време, преди новината за Лурдс да достигне до ушите на отец Себастиан. Възрастният свещеник бе изписан от болницата, където се погрижиха за рамото му, и се върна на обекта, за да поеме ръководството.

— Професор Лурдс — поздрави го Себастиан. Лявата му ръка бе превързана, той изглеждаше блед, но си оставаше все така радушен.

Лурдс отговори на поздрава му.

— Предполагам, че папата е получил колета си?

Себастиан кимна.

— Беше много радостен да го види. Прибран е на сигурно място за съхранение. Повече няма да ви безпокои.

В нощта, когато се измъкнаха от пещерите, Лурдс разбра, че Себастиан е жив. Преди старият свещеник да бъде откаран в болницата, Лурдс му предаде Книгата на познанието. Не се доверяваше на себе си, че ще успее да я опази.

Знаеше, че няма да устои на желанието да я прочете, каквото и да му струва това.

Себастиан кимна към охраната, която държеше тълпата настрана.

— Чух, че наскоро са ви освободили — каза той, докато вървяха към количката за голф, с която беше дошъл.

— Току-що. — Лурдс опъна дрехите си. — Май трябваше най-напред да си намеря хотел и да се преоблека. Моля за извинение. От мен още вони на затвор.

— Но ето че сте тук, естествено. Нямаше къде другаде да отидете, нали? — Себастиан се усмихна.

— Да. — Лурдс седна на мястото до водача и свещеникът подкара обратно към пещерата. — Все си мисля за онази библиотека там долу. Щом Книгата на познанието издържа на куршума и водата…

— А, тя е много специална Книга. Не можете да очаквате същото от останалите.

— Но мога да се надявам. Може би технологиите им за производство на хартия и мастило се различават от нашите. — Чувстваше се ужасно изтощен. — Може пък да са оцелели. Аз съм обучен гмуркач. Гмуркал съм се и в пещери.

Себастиан поклати глава.

— Значи не сте чули лошата новина.

— Каква лоша новина?

— Научихме тази сутрин.

Лурдс зачака, изгаряйки от нетърпение.

— Пещерите с библиотеката и мястото, където се пазеше Книгата на познанието, са изгубени.

— Как?

— Откъде да знам? — сви рамене Себастиан. — Зная само, че там няма нищо. Може би морето ги е отнесло. Откъснало ги е от континента и ги е завлякло навътре. Останала е само огромна дупка, през която океанът е нахлул в залите.

Лурдс се отпусна на мястото си. Чувстваше се победен. През последните два дни си беше мислил единствено за възможността библиотеката да е оцеляла.

А ето че тя бе изчезнала.

— Може да успеем да спасим част от стените, криптата и някои други неща — каза Себастиан. — Но щом Църквата вече разполага с онова, което търсеше…

— Папата не иска да опразни хазната.

— Би било глупаво от наша страна — съгласи се Себастиан и въздъхна. — Все пак получих разрешение да поразтребя, преди да замина. Със сигурност ще събудя интереса на други — може би те ще продължат онова, което започнахме, не мислите ли?

— Така и медиите няма да се чудят какво всъщност сте търсили.

— Освен ако някой не им каже.

Лурдс поклати глава.

— Няма да им кажа. И без това никой не би ми повярвал.

— Ами младата журналистка?

— Единственото, което ще разкаже Лесли, е, че сме открили следи за наличието на библиотека, скрита в пещерите.

— И няма да спомене за Книгата на познанието?

— Не. Ще се придържа към стандартния мит за Атлантида. Уверява ме, че това ще бъде по-добре за рейтинга. Освен това нима Ватикана ще признае съществуването на Книгата?

Себастиан се усмихна.

— Ще се изненадате, ако знаете колко много неща не съществуват. Официално.

— Не мисля — отвърна Лурдс. — Особено след всичко това.

Възрастният свещеник спря колата при гърлото на пещерата.

— Е, все пак може и да попаднем на още няколко изненади, преди да си тръгнем. Ако желаете, можете да вземете участие в проучванията.

— С удоволствие — каза Лурдс. — Нищо друго не може да ме зарадва повече.

— Може пък да имаме късмет и някои книги да са изплавали от библиотеката. — Себастиан затършува в джоба си. — Между другото, май не съм единственият, който не е изненадан да ви види тук. Получих съобщения от вашите две спътнички. — Той му подаде два сгънати листа. — Изглежда искат да вечерят с вас. И двете.

— А — отвърна Лурдс и се усмихна въпреки разочарованието от загубата на невероятната библиотека.

— Предполагам, че едва ли ще проявят интерес да вечерят с вас едновременно.

— Вероятно не.

— В такъв случай май имате проблем с графика.

— Не. За щастие имам голям апетит. — Лурдс се ухили на възрастния свещеник. — След два дни зад решетките спокойно бих се справил с две вечери.

— Стига да се храните разумно и да се въздържате. Разбира се, ако ви хванат, че вечеряте два пъти, това може да се окаже опасно.

— Може би. — Лурдс пъхна бележките в джоба си. Вече се чувстваше по-добре. — Нямам нищо против подобни опасности, отче. А и не ми се вярва някоя от двете дами да търси постоянен сътрапезник.

— Какво ще правите после? — попита Себастиан.

— Александрийската библиотека е все още изгубена — отвърна Лурдс. — Не съм се отказал от надеждата да открия някои от книгите й. В историята още има бели петна и твърде много възможности, погребани в легенди и в езици. Така че ще продължавам да ровя винаги когато има надежда да открия нещо. Това е единствената истинска любов, на която съм способен.

Знаеше, че винаги ще си остане такъв.