Астрид Линдгрен
Кале Детектива (16)

Шестнадесета глава

— Къде ходиш, нещастнико? — бяха първите думи на господин Бломквист, щом Кале се появи на входа на магазина. — И какво си правил? Да не би пак да си чупил стъкла на прозорци?

Поне сто пъти бакалинът бе излизал навън, за да види дали не си идва неговото отроче. Най-сетне забеляза тримата в момента, в който се зададоха по улицата.

— Татко, моля те пусни ме, защото трябва да отида в полицията веднага! — възбудено прекъсна Кале баща си.

— Зная — отговори бащата. — Полицията е в магазина и те очаква. Никак не съм доволен от теб, Кале!

Кале изобщо не можеше да проумее защо полицията го чака. Важното бе, че са тук. Той хукна натам така, както никога през живота си не беше тичал. Андерс и Ева-Лота го следваха по петите.

В зеления люлеещ се стол седеше Бьорк, да бъде благословен, а до него бяха двама други полицаи.

— Арестувайте ги, арестувайте ги — разкрещя се като обезумяло момчето. — Бързо!

Бьорк и ония двамата скочиха на крака.

— Къде? Кого?

— Крадците на бижута. — Кале беше толкова развълнуван, че едва намираше думите. — Току-що офейкаха с колата си. Ама побързайте де!

Изобщо не се наложи да повтаря. Собственикът на бакалницата пристъпваше спокойно към магазина си, когато забеляза, че набутват сина му и неговите двама приятели в полицейската кола, а тримата полицаи се мятат в нея след тях. Господин Бломквист се хвана за главата и простена. Неговият син — в затвора и то на такава ранна възраст! Това беше истински кошмар! Единственото му успокоение беше, че и дъщерята на хлебаря, и синът на обущаря не бяха по̀ стока.

Полицейската кола запраши по улиците на града с такава скорост, че всички почтени граждани заклатиха недоволно глави. Кале, Андерс и Ева-Лота седяха на задната седалка с инспектор Стенберг и се лашкаха насам-натам при завоите. Момичето само се питаше колко неочаквани неща трябва да се случат на един човек в един ден, преди да припадне. Кале и Андерс говореха едновременно, докато инспекторът не нареди да започнат един след друг. Кале махаше ръце като луд и с писклив от вълнение глас изкрещя:

— Единият е блед, другият е гаден и страховит, а третият е чичо Ейнар. Бледият всъщност е по-страшен от страшния, пък и чичо Ейнар е достатъчно страшен.

Инспекторът взе да се обърква.

— Бледният се нарича Ивар Редиг, но истинското му име е Артур, на грозния му викат Еди, но името му е Туре Крук, а чичо Ейнар е ту Бране, ту Линдерберг и държи пистолет под възглавницата си, докато спи. Той зарови бижутата в подземието на разрушения замък под стъпалата и когато взех отпечатък от палеца му, саксията падна и се разби на плочите, добре че не уби никого. Тогава той насочи пистолета си към мен, а после се скрих горе в яворовото дърво и чух как Еди и Редиг го заплашваха, че ще го пречукат. После го завързаха в подземието на замъка, защото сглупил да ги заведе там, въпреки че бижутата вече ги нямаше — бяхме ги скрили на тавана на пекарната, но сега те отново си ги взеха. Заключиха ни в подземието, леле колко тъмни коридори има там, но ние се измъкнахме и ето вече знаете всичко, а тази кола не може ли да се движи малко по-бързо?

Инспекторът май нищо не разбра, но си каза, че по-късно ще имат достатъчно време, за да научи подробностите. Той погледна към таблото и видя, че колата се движи вече със сто и осемдесет километра в час и не се реши да натиска повече газта, въпреки възраженията на Кале.

— Тук пътят се разклонява, инспекторе — обади се сержантът. — По кой път да поема? — Сержантът натисна спирачките и те изсвириха.

Андерс, Кале и Ева-Лота усилено гризяха ноктите си от притеснение.

— Бьорк — обърна се инспекторът към полицая. — Вие познавате пътищата в околността, по кой смятате, че трябва да продължим?

— Трудно ми е да кажа. И двата водят към магистралата.

— Един момент — обади се Кале. Извади бележника от джоба си, излезе от колата и приближи към лявото разклонение.

— Минали са оттук — отсече момчето.

Бьорк и инспекторът се присъединиха към него.

— Как разбра? — попита инспекторът.

— Задното дясно колело на колата им има нова гума и аз си начертах релефа й. Вижте! — Кале посочи следата в прахта. — Същото е!

— Ама и теб си те бива! — рече инспекторът и се върна в колата.

— Най-обикновена рутинна мярка! — отвърна Карл Бломквист, Великият детектив, но се сети, че предпочита да си бъде само Кале. — Случайно си спомних — скромно додаде той.

Пак потеглиха и се понесоха със скорост, която спокойно би могла да се окачестви като самоубийствена. Всички мълчаха, взирайки се до болка в пътя напред. Но не виждаха нищо. Колата взе поредния завой.

— Ето ги. — Бьорк посочи напред. — На около стотина метра пред нас има кола.

— Същата е — обади се Кале. — И номерът е отдясно.

Сержант Сантесон бе натиснал газта докрай, но и волвото се носеше бързо, така че разстоянието не се стопяваше. Някой подаде глава през прозореца на задната врата. Очевидно бандитите бяха забелязали, че ги следят.

— Много скоро ще припадна — предупреди Ева-Лота. — А никога досега не съм припадала.

Двеста километра в час! Постепенно полицейската кола започна да скъсява разстоянието.

— Деца, лягайте долу — извика инспекторът. — Готвят се да стрелят. — Той натика децата долу на пода. И тъкмо навреме. Един куршум мина през предното стъкло.

— Бьорк, твоето място е по-добро. Вземи пистолета ми и открий огън. — Инспекторът подаде оръжието си на своя колега на предната седалка.

— Стрелят! Мизерници! — шепнеше Кале. — Как смеят!

Бьорк подаде ръката си през прозореца. Той бе не само чудесен атлет, но и страхотен стрелец. Прицели се внимателно в задната дясна гума на волвото, което вече бе на не повече от трийсет метра от тях. Натисна спусъка и подир минута волвото вече кривеше по пътя, след малко спря в канавката.

— Бързо, преди да са успели да излязат от колата — нареди инспекторът. — Деца, вие оставате по местата си!

След секунди полицаите бяха заобиколили волвото.

Нищо повече не можеше да задържи Кале на пода на колата. Трябваше да погледне.

— Бьорк и полицаят, който шофираше, са насочили пистолети към тях — докладваше той на Андерс и Ева-Лота. — А дебеличкият инспектор отваря вратата! Божичко, ама те се бият! Редиг е извадил пистолета си! Бам! Какъв му тресна Бьорк. Изпусна го. Чувате ли бе? Ох, ох! Чичо Ейнар само се бие, защото няма пистолет, но край! Щракнаха му белезниците. Ето, и на Редиг. А къде е Еди? Не го виждам. О, измъкват го. Трябва да е припаднал. Господи, какво вълнение! А сега…

— Млъкни де! — прекъсна го Андерс. — И ние имаме очи.

Боричкането приключи. Чичо Ейнар и Бледия стояха пред инспектора, а Еди бе проснат на земята. Постепенно започваше да идва на себе си.

— Така, така! Какво виждат очите ми? — обади се инспекторът. — Това наистина ли е Артур Стрьом? Каква приятна изненада!

— Удоволствието е изцяло ваше — с гнусна усмивка отбеляза Бледия.

— Така си е — доволно се съгласи инспекторът. — Какво ще кажеш, Сантесон? Пипнахме Артур Стрьом.

— Каква памет имат тези хора! Как помнят толкова много имена? — възкликна Кале.

— Хей, Кале, я ела тук — провикна се инспекторът. — Може би ще ти е приятно да чуеш, че благодарение на теб спипахме един от най-опасните престъпници в страната.

Дори Артур Стрьом повдигна изненадано вежди, когато видя Кале, Андерс и Ева-Лота.

— Трябваше да послушам инстинкта си и да застрелям тия идиотчета — прошепна той. — Решиш ли да си благороден, винаги си плащаш за това.

Еди вече отваряше очи.

— А ето и още един стар познат, и постоянен клиент. Какво стана бе, Еди? Нали обеща да влезеш в пътя?

— Така беше — простена Еди. — Но реших преди това да събера малко пари, с които да започна. Не можеш да влезеш в пътя без пари, инспекторе.

— А ти бе? — инспекторът се обърна към чичо Ейнар. — За пръв път ли се набъркваш в такава история?

— Да — изсумтя той, хвърляйки яден поглед на Кале. — Поне не са ме хващали досега. Щях да се измъкна и този път, ако не беше този велик детектив тук! Великият Детектив Бломквист. — Опита се да се усмихне, но лицето му само се разкриви в гримаса.

— А сега да видим къде е плячката — рече инспекторът. — Сантесон, провери в колата. Сигурно е там някъде.

— Да, в металната кутия!

— У кого е ключът!

Чичо Ейнар го подаде неохотно. Всички напрегнато мълчаха.

— Я да видим — каза инспекторът и вдигна капака.

Най-отгоре лежеше лист хартия, на който с големи букви пишеше:

ТАЕН ДОКЛАД НА БЯЛАТА РОЗА

Инспекторът зяпна от изненада. Останалите не бяха в по-завидно положение. Това се отнасяше и за чичо Ейнар, и за двамата му съучастници. Артур Стрьом хвърли убийствен поглед към чичо Ейнар.

Инспекторът прерови нервно съдържанието. Не откри нищо друго освен хартии, камъчета и всевъзможни други боклуци.

Ева-Лота първа започна да се смее. В началото тихичко, но постепенно смехът й премина в буен кикот. Като по даден знак Андерс и Кале също се разсмяха. Децата се запревиваха, изобщо не можеха да се спрат и по лицата им потекоха сълзи.

— Какво им става на тия хлапета? — попита, объркан, инспекторът. Сетне се обърна към Артур. — Значи сте ги скрили някъде, така ли? Нищо, скоро всичко ще изпеете.

— Не… Няма нужда… — успя да продума Андерс. — Знам къде са бижутата. В най-долното чекмедже на скрина на тавана.

— А откъде са взели това? — посочи инспекторът кутията.

— От най-горното чекмедже!

Ева-Лота спря да се смее. Тя се отпусна в канавката, загубила съзнание.

— Детето припадна= — Бьорк се спусна към нея. — И нищо чудно.

С огромно усилие Ева-Лота отвори сините си очи.

— Наистина не е чудно — прошепна тя. — Днес съм изяла само една кифличка.