Астрид Линдгрен
Кале Детектива (12)

Дванадесета глава

Денят обещаваше да бъде необикновено горещ. От ранна утрин цветята в градината на хлебаря бяха клюмнали. Не се усещаше никакъв полъх на вятър и дори Таби предпочете да остане в сянката на терасата, където Фрида слагаше масата за закуска.

Още по нощница, от къщата изхвърча Ева-Лота. На бузата й личеше отпечатък от възглавницата.

— Фрида, не знаеш ли дали чичо Ейнар е станал?

— Със същия успех можеш да попиташ дали изобщо си е лягал — отвърна жената с изражение на тайнственост. — Защото изобщо не го е направил. Мога със сигурност да ти кажа, че господин Линдерберг не е спал в леглото си тази нощ.

Момичето зяпна от изумление.

— Какво искаш да кажеш? И откъде знаеш?

— Защото идвам оттам. Както всяка сутрин му занесох вода за бръснене. В стаята нямаше никой, а леглото не беше докосвано — така, както го бях оставила снощи, преди той да излезе.

— Снощи излезе? След като аз съм си легнала? — Ева-Лота дори сграбчи ръката на Фрида от вълнение.

— Ами да, скъпа. И сигурно заради писмото, което получи. Чакай, забравила съм солта и захарницата.

— Какво писмо, Фрида? Моля те, още не си отивай. Какво писмо? — Момичето вече почти висеше на ръката на Фрида.

— Ама много си буйна тази сутрин! Откъде да знам какво писмо? Не чета чужди писма. Но снощи, когато се връщах с млякото, пред портата отвън стояха двама мъже. Помолиха ме да предам някакво писмо на господин Линдерберг и аз го сторих. След няколко минути той излетя през вратата. Ето това беше.

За отрицателно време Ева-Лота се облече и хукна към съседната къща. Андерс вече беше там.

— Какво ще правим сега? Чичо Ейнар е изчезнал, а ние не успяхме да го арестуваме!

Новината произведе ефекта на атомна бомба.

— Това можеше да се очаква — горчиво отбеляза Андерс. — Не помните ли миналата пролет как насмалко да хванем оная голяма щука и тя в последния миг се измъкна от въдицата.

— Тихо! Овладейте се! — разпореди се Кале. За миг на негово място застана господин Бломквист. — Трябва да работим методично. Първо ще претърсим стаята на Линдерберг. Искам да кажа — чичо Ейнар.

Само за да не остави нещо несвършено, Кале отиде до прозореца, за да провери дали господата Крук и Редиг са на наблюдателния си пост отсреща на тротоара. Но очевидно този пост бе вдигнат.

— Леглото — недокоснато, куфарът — налице — мърмореше Кале под нос, когато децата се вмъкнаха в стаята на чичо Ейнар. — По всичко личи, че е имал намерение да се върне. Но това може и да е подвеждащо.

Ева-Лота се друсна на леглото и мрачно впери поглед в момчетата.

— Не мисля, че той ще се върне някога — въздъхна тя. — Добре поне че бижутата са на сигурно място.

Кале трескаво оглеждаше стаята. Кошчето за боклук, разбира се! Най-обикновена рутинна задача! Няколко кутии от цигари, изгорени клечки кибрит и стар вестник. И много ситни късчета хартия. Кале изсвири тихичко.

— Ето сега ще наредим и един пъзел — заяви той. Събра късчетата и ги нареди пред себе си на бюрото. Ева-Лота и Андерс се приближиха и го наблюдаваха с огромен интерес.

— Мислиш ли, че това е писмото? — не се сдържа Ева-Лота.

— Ще видиш.

Кале започна да свързва първо отделни думи. Наистина се оказа писмо. Не мина много и то бе сглобено. Тримата приятели скупчиха глави и зачетоха:

Ейнар, приятелю,

Ние с Еди обмислихме нещата и решихме да делим с теб. Вярно е, че ти се държа много долно и ако имахме време, щяхме да те изцедим докрай. Но както споменах и преди — ще делим. Така е най-добре за всички ни и най-вече за теб, надявам се, разбираш това. Само че без номера. Ако се опиташ да ни преметнеш отново, с теб е свършено, това ти го обещавам. Ще се наложи този път да играеш честно. Чакаме те навън пред портата. Побързай и вземи със себе си джунджуриите, за да можем да духнем при първа възможност.

Артур

— Тия разбойници отново са се съюзили — рече Кале. — Само че дълго има да търсят своите „джунджурии“.

— Питам се къде ли може да са сега? Смяташ ли, че са напуснали града? — обади се Андерс. — Трябва да са настръхнали като стършели, където и да са.

Идеята очевидно много се хареса на Ева-Лота.

— Какво ще стане, ако се промъкнем до развалините и надникнем там, за да видим дали търсят още? В случай че са още там, ще можем да викнем полицията — предложи Андерс. И в същия миг се сети за нещо важно. — Ами как ли са влезли вътре, щом шперцът на чичо Ейнар не е у него?

— Бъди спокоен, хора като Крук и Редиг положително си имат цял набор от инструменти — поясни Кале и бързо прибра листчетата в празна цигарена кутия, която мушна в джоба си. — Необходими доказателства, нали разбираш? — додаде той към Ева-Лота.

Навън ги посрещна задухът на летния ден. Андерс, Кале и Ева-Лота едва дишаха. Не смееха да тръгнат по обичайната пътека към замъка, за да не срещнат случайно тримата крадци на бижута.

— Ще се обърка работата, ако ни заподозрат — разсъждаваше на глас Кале. — А от това по-лошо не може да има. — Онзи Редиг има вид на човек, който никак не обича да му се месят в плановете.

— За съжаление, едва ли ще ги заварим там — обади се Андерс. — Според мен като са видели, че бижутата ги няма, те са си глътнали езиците от страх, освен ако чичо Ейнар не ги е пратил за зелен хайвер.

Изкачването по стръмния склон се оказа много по-трудно и изморително. Налагаше се да лазят и да се залавят за корени и храсти, търсейки опора. Пък беше и горещо, ужасно горещо. Ева-Лота изпитваше страшен глад. Не бе успяла да закуси, преди да излезе. Като изтича навън, момичето пъхна само няколко кифлички в джоба си.

Най-сетне стигнаха развалините. Предимството да не използват пътеката бе, че можеха да излязат на платото, без да бъдат забелязани и след това — да напредват, разполагайки с време за оглеждане и предпазване. Мъхнатите пчели жужаха както обикновено, полските цветя ухаеха както обикновено и вратата на подземието беше затворена както обикновено.

— Така си и мислех. Отишли са си — въздъхна Андерс. — Цял живот ще ме е яд, че снощи не ги арестувахме.

— Нека слезем в подземието, за да видим дали не са оставили някакви следи — предложи Кале и измъкна шперца от джоба си.

— Научил си се да въртиш това нещо като изпечен крадец — възхити се Андерс, когато вратата се отвори.

И тримата се спуснаха през глава надолу по стълбите. В същия миг пронизителен вик разцепи въздуха и отекна сред порутените стени на замъка. Беше Ева-Лота. Но защо пищеше това момиче?

Долу на пода лежеше човек. И това бе чичо Ейнар. Ръцете му бяха завързани отзад на гърба и друго яко въже стягаше краката му. В устата му бе напъхана носна кърпа.

В първия миг децата понечиха да си плюят на петите. Чичо Ейнар бе техен враг. Сега вече го знаеха. Но в настоящия момент той беше напълно беззащитен. Пулеше се насреща им с кървясали и умоляващи очи. Кале пристъпи напред и дръпна кърпата от устата му.

— Ръцете ми… — простена чичо Ейнар. — Помогнете ми да се освободя от това въже!

Ева-Лота се спусна напред. Кале обаче я възпря.

— Един момент — рече. На лицето му бе изписано огромно притеснение. — Извинявай, чичо Ейнар, но струва ми се, че първо трябва да съобщим в полицията. — Кале си даваше сметка каква дързост изрича, говорейки така на един възрастен човек.

Чичо Ейнар пусна една дълга и цинична ругатня. След това си попъшка още известно време.

— Значи на теб трябва да благодаря за това малко забавление! Трябваше да се досетя. Бломквист, Великият детектив!

Стенанията му ставаха нетърпими.

— Какво се пулите, по дяволите! — извика мъжът. — Хайде, викайте полиция, гадни хлапета! Но преди това можете да ми дадете малко вода.

Андерс хукна през глава към стария кладенец в двора на замъка. Тук винаги имаше чиста и студена вода и голяма метална кофа, с която да си гребнеш.

Когато Андерс донесе кофата, чичо Ейнар пи така, сякаш никога не бе виждал вода. След това отново започна да хленчи:

— Ох, ръцете ми!

Кале не можеше повече да издържа.

— Ако обещаеш, че няма да избягаш, можем да разхлабим малко въжето.

— Обещавам. Обещавам всичко, което поискате.

— Не си заслужава да правиш опити, защото дори някой от нас да отиде до полицията, другите двама ще останат, за да те пазят. Пък и краката ти са вързани.

— Способността ти за наблюдение е изключителна — рече чичо Ейнар.

С известни затруднения Андерс успя да развърже възела, който стягаше ръцете на чичо Ейнар. След свалянето на въжето обаче болката очевидно бе станала по-нетърпима, защото той още дълго стена и се полюшва напред-назад.

— От колко време лежиш тук по този начин? — с треперещ гласец попита Ева-Лота.

— От снощи, скъпа моя прекрасна дамо — гласеше отговорът на чичо Ейнар. — И то, благодарение на това че си пъхате носовете, където не ви е работа.

— Да, много неприятно — обади се Кале. — Наистина съжалявам. Но сега е време да повикаме полицията.

— Защо не поговорим преди това? — попита чичо Ейнар. — Как, по дяволите, успя да разгадаеш цялата работа? Очевидно ти си успял да задигнеш бижутата и това е най-важното, нали? Господин Велик детектив! Не може ли да пуснеш един нещастен стар грешник като мен в името на старото ни приятелство?

Децата мълчаха.

— Ева-Лота — жално продължи той. — Нали не искаш твой роднина да влезе в затвора, нали?

— Извършил си нещо лошо и трябва да си понесеш наказанието — отговори момичето.

— Нямаме друг изход — намеси се Кале. — Андерс, би ли изтичал до участъка?

— Готово! — съгласи се момчето.

— Мръсни малки негодници! — развика се мъжът. — Ще ви прекърша вратлетата само да имам време.

С няколко скока Андерс се озова почти в началото на стълбището и всеки момент щеше да излети през вратата. Само че нещо му пречеше. Това бяха двама мъже. Единият, по-бледият, държеше пистолет.