Лорън Донър
Рот (15)

Глава 14

Лорън беше едновременно уплашена и ядосана. Задната седалка се оказа тясна за нея и за 140. Тя престана да се преструва, че е в безсъзнание, след като нейният защитник й прошепна да седне.

Мери и един от хората й спореха отпред. Третият мъж ги следваше с друга кола. Нямаше начин Лорън да успее да избяга, но все пак надничаше през прозорците, за да види накъде отиват. Беше си научила урока да внимава в пътя, след като беше напуснала щаба на работната група, а не знаеше къде се намира той.

— Не ме интересува мнението ти, Марвин. Млъкни! Заболя ме главата от теб.

Шофьорът стрелна с поглед жената до него.

— Трябва да направим някои експерименти, докато я държим. — Той се обърна, огледа Лорън и най-вече гърдите й, и отново се съсредоточи върху пътя. — Аз ще я позагрея малко, преди да я дадем на един от тях.

— Жалък си! — изсумтя Мери. — Не си работил за Мерикъл заради парите, нали? Било е заради възможността да опипваш жените, които не могат да ти се противопоставят. Забрави за нея! Чу какво каза животното за способността им да усещат миризми. Няма да прецакаш възможностите да върна сестра ми, защото си перверзник.

Лорън се вгледа в оплешивяващото теме на мъжа пред себе си и незабавно го намрази. Предположи, че това е онзи, когото 140 предупреди да не я докосва. Той беше отвратителен и се държеше безсрамно.

— Сестра ти е кучка и никой от екипа й не заслужава да си рискуваме живота. Хванали са ги, така че аз казвам да ги зарежем.

Мери се протегна и го ощипа по ръката. Той извика и се дръпна, а колата се отклони от пътя.

— Не прави така! Може да катастрофираме.

— За мен живота на сестра ми струва повече, отколкото твоя. Никога не го забравяй! — Мери замълча за миг. — А и тя знае твърде много. Засега няма да пропее, но ако я заключат, й давам месец, най-много два и се обзалагам, че ще продаде и собствената ни майка. Затворът е гадно място и всички ние искаме да го избегнем. Тя би могла да ни прецака, ако не я освободим и същото може да направи и екипът й. Те знаят имената ни, всички работехме заедно и вярваш ли, че ако им предложат сделка, те няма да ни издадат, за да спасят собствените си задници?

— Мамка му! — промърмори Марвин, когато заби спирачки на червен светофар. Обърна се и огледа отново гърдите на Лорън, преди да се намръщи към Мери. — Имам нужда да се освободя от стреса. Няма да й свалям панталоните. Не бях ли лоялен? Не правя ли всичко, което ми наредиш?

— Половинката й ще разбере — изръмжа 140. — Искаш ли да ти кажа какво си ял на обяд? Мога да го направя. А и жената ще се съпротивлява. — Вида се обърна и погледна към Лорън. — Ще му позволиш ли да използва тялото ти по някакъв начин? На него му харесва да си разкопчава панталоните и да кара жените да го вземат в устата си.

Младата жена щеше да повърне от отвращение. Рязко се обърна и срещна погледа на мъжа на предната седалка.

— Предпочитам да умра! И мога да ти обещая, че ако си разкопчаеш панталона някъде близо до мен, ще ти е нужен хирург, след като приключа с теб.

— Започвам да я харесвам малко по малко — засмя се Мери. — Забавно ми е да си представям как някой ти отхапва оная работа. — Тя отново се протегна и го ощипа по ръката. — Престани да се държиш като извратено копеле! Гледай си пътя и мълчи, освен ако нямаш да кажеш нещо, което не си измислил с патката си.

— Кучка! — изръмжа Марвин. — Престани да ме щипеш! Боли!

Светофарът светна зелено и той ядосано натисна газта.

— Недей да се набиваш на очи, идиот такъв! — Тя се обърна и изгледа Лорън. — Наблюдавам те! Стъклата отзад са тъмни, но все пак не се опитвай да привлечеш нечие внимание. Разбра ли? Шофьорът зад нас отговаря за това да се измъкнем безпроблемно. Ако се появят ченгета, той ще направи всичко възможно, за да ги разсее.

— Тя не е глупава — каза 140 и въздъхна. — Знае, че имаш нужда от нея и че ако ти сътрудничи, ще оцелее. — Той погледна към шофьора. — Трябва да се притесняваш за своите хора.

— Този започва да си отваря устата дяволски много — изпсува Марвин. — Налага се да му припомним къде му е мястото. — Мъжът изведнъж се засмя. — Трябва ли отново да посещавам половинката ти?

— Дяволите да те вземат! — Мери протегна ръка и силно плесна тила на своя човек, щом страховито ръмжене изпълни малкото пространство. — Ти си абсолютен идиот! Наистина ли го предизвикваш в колата? Не искам да умра, когато той скочи върху теб и ти откъсне главата.

— Тя каза, че предпочита да умре, отколкото отново да усети ръцете ти върху тялото си. Ще те убия, ако я нараниш или й направиш нещо друго. Тя е моя!

Лорън видя как яростта изкриви чертите на 140. Той стисна юмруци, а гърдите му се вдигаха и спадаха, сякаш не му достигаше въздух от пристъпа на гняв.

— Той няма да я докосне и с пръст! — закле се Мери, в опит да успокои Вида. — Погрижих се за нещата, когато я задиряше, нали? — Тя се извърна в седалката и погледна 140. — Сега се успокой! Това е заповед. Помниш нашата договорка, нали? Ако правиш каквото ти кажа, нищо няма да се случи на любимата ти. Отсега нататък Марвин ще си държи голямата уста затворена или ще го ощипя на едно далеч по-болезнено място от ръката му.

Откъслечната информация, която Лорън узна за живота на 140, я разгневи толкова много, че й се прииска да се протегне напред и собственоръчно да строши врата на Марвин. Разбира се, нямаше достатъчно сили за това и съжали, че не беше пробола него с ножа за писма. Фактът, че уби човек, бе изтикан дълбоко в съзнанието й. В момента не можеше да се справя и с това. Но колкото повече време прекарваше с двойката отпред, толкова по-оправдана изглеждаше тази смърт.

— Как се казва тя? — прошепна Лорън в опит да разсее Новия вид.

Той обърна студения си поглед към нея и ноздрите му се издуха.

— Моя.

Тя отмина думите му без коментар, тъй като не вярваше, че името на жената беше такова. Погледът на 140 се отклони към шофьора и Лорън разбра, че този израз на притежание беше насочен към него.

— Тя от котешкия вид ли е като теб, или е от кучешкия като… — за малко щеше да каже името на Рот — моята половинка?

— Тя е примат.

— Ооо! — поколеба се Лорън. — Все още не съм виждала такива.

— Мислех, че си половинка на Нов вид — намръщи се от предната седалка Мери. — Доста примати оцеляха.

Лорън срещна погледа на жената спокойно.

— Да, половинка съм. Но той е от кучешкия вид и всички, които видях в Хоумленд, бяха такива или от котешкия вид.

— Приматите не са често срещани — обади се 140. — Не са създали много от тях. Какво е Хоумленд?

— Млъкни! — рязко каза Мери. — Не му казвай нищо за НСО! Разбра ли, Лорън? Нито дума!

Лорън се изкушаваше да продължи да говори, но 140 поклати глава. Тя затвори уста и стисна зъби. Можеше да се обзаложи, че кучката не иска Вида да знае, че неговите хора са освободени. Това щеше да му даде надежда, че и той може да бъде спасен.

Колата забави ход и зави. Младата жена погледна през прозореца и видя, че вече са в старата част на града, където имаше много затворени предприятия заради икономическата криза. Беше се превърнал в бедняшки квартал, откакто за последно бе идвала тук в началото на двайсетте си години. С навлизането навътре в квартала закованите прозорци станаха обичайна гледка.

— Знаеш ли къде сме?

Лорън срещна изучаващия поглед на Мери и поклати глава.

— В източната част на града. Аз съм агент на недвижими имоти и си познавам обектите. — В действителност се намираха на края на южната част на града, почти извън него.

Този отговор накара другата жена да се усмихне самодоволно.

— Да, определено си познаваш района. — Мери се обърна напред и я игнорира.

Завиха по алея, в края на която имаше стар охранителен портал. Сестрата на Мел го отвори с дистанционно. Порталът изскърца и се разтресе, докато се отваряше, пропускайки колата да мине. Лорън веднага позна мястото — бивш популярен нощен клуб. Върху разнебитената фасада на „При Джаспър“ сега имаше ново име — на някакъв ресторант, но тя беше сигурна, че именно това е сградата.

Щом колата спря, 140 хвана нежно ръката на Лорън и не я пусна, когато слязоха от автомобила. Той погледна предизвикателно Мери.

— Направих всичко, което ми нареди, и се държах добре с вас. Сега искам да видя половинката си!

Жената скръсти ръце пред гърдите си, вирна брадичка и отвърна на погледа му.

— Така ли? Звучиш ми твърде самоуверено.

— Моля те! — изсумтя Вида и сведе очи към напукания асфалт.

Изглежда това достави удоволствие на кучката и тя отпусна ръце.

— Добре. Заведи пленничката в някоя клетка и може да слезеш долу. Ще се обадя да предупредя за теб.

— Благодаря! — 140 дръпна Лорън. — Ела!

Задната врата беше метална и ръждясала. Марвин я отключи с един от ключовете на ключодържателя и когато я отвори, се чу силно скърцане. Вътре беше тъмно, но Лорън веднага усети мириса на мухъл, прах и застоял въздух. Под краката й подът беше неравен, докато вървяха през онова, което бе останало от кухнята. Остарялото, мръсно и счупено кухненско оборудване показваше, че не е използвано поне от няколко години.

Младата жена се ужаси, когато влязоха в същинската част на клуба, където някога се намираше дансинга. Прозорците бяха заковани с дъски, а подът — осеян с парчета мазилка от тавана. Няколко счупени маси бяха наредени до изцапаните стени, но онова, което я шокира най-много, бяха петте животински клетки — високи около два метра и половина и приблизително два метра широки. Три от тях бяха заети. Трима мъже Нови видове стояха и я гледаха иззад решетките.

Бяха облечени само с долнища на анцузи и явно имаха нужда от баня. Един от тях изръмжа заплашително и прикова тъмните си очи в Лорън. Всички Видове я гледаха с омраза и от това по гърба й премина хладна тръпка.

— Всичко е наред — увери я 140.

Той я заведе в най-отдалечената от мъжете клетка и я бутна вътре. Подът беше метален, а стените и тавана — направени от дебели метални решетки. 140 затвори вратата и Марвин се приближи с ключовете. Звукът от превъртането на ключалката проехтя в помещението.

— Върви, 140! Марк те чака. Ако не се държиш както трябва, докато те заключим в клетката на гаджето ти, той има заповед да я убие.

— Знам. — Вида се обърна и тръгна по коридора, който някога водеше към тоалетните, и изчезна от погледа на Лорън.

Марвин се приближи към нея и я зяпна в гърдите.

— Искаш ли да ядеш?

Тя не отговори, но се дръпна колкото можа по-далеч от вратата — не че можеше да отиде кой знае колко далеч.

— Ако направиш нещо за мен, ще ти върна услугата.

— Ти си жалък и противен! Разбирам защо на нищожество като теб му е необходимо да заключи една жена и да я заплаши с гладна смърт, за да я накара да докосне грозния ти задник. Не, благодаря! Предпочитам да си изям обувките.

— Шибана кучка! — изплю той. — След няколко дни няма да говориш така.

Лорън му обърна гръб, за да му попречи да зяпа гърдите й, и заоглежда промените в стария клуб. Покривът очевидно течеше, ако се съдеше по съсипаните и пожълтели плоскости, а стените бяха покрити с мръсни петна. Някой беше сложил тапети около закованите прозорци. Част от тях се бяха отлепили, а по краищата им имаше черни петна, вероятно мухълът, заради миризмата на който тя се стараеше да диша през устата.

Тя огледа единствените източници на светлина — крушките в коридорите към кухнята и към тоалетните. Нямаше включени лампи в главната зала. Лорън се съмняваше, че при тези течове те все още работят.

Единственото нещо в нейната клетка беше едно мърляво, свито на топка, одеяло в ъгъла.

— Ще ти позволя да отидеш до тоалетната, ако си разкопчаеш блузата, докато го правиш.

Лорън се обърна и го отряза.

— Предпочитам да се напикая в гащите!

Лицето на мъжа стана яркочервено. Той изсумтя и извади ключовете от джоба си. Младата жена се стегна, когато негодникът посегна да отключи вратата. Знаеше, че иска да я нарани, но в този момент някой дойде откъм кухнята.

— Остави я на мира, Марвин! — изкрещя Мери. — Господи, наистина си жалък! Довлечи си задника и ела с мен в офиса! Имаме работа за вършене.

Той се поколеба, но Мери се врътна и изчезна нанякъде. Мъжът пусна ключовете обратно в джоба си и тихо й каза:

— Ще пострадаш, кучко! Не се радвай много. Само почакай!

Лорън го гледаше, докато напусна помещението, приемайки заплахата му напълно сериозно. Подлецът беше перверзник. Когато останаха сами, тя се обърна към тримата Нови видове и се уплаши от омразата в очите им. Но те също бяха заключени и не можеха да стигнат до нея.

— Аз съм Лорън.

Никой не й отговори.

Тя хвана решетките и силно ги раздруса, но те се оказаха толкова здрави, колкото изглеждаха. Пое си дълбоко въздух, изпусна го и огледа внимателно всеки един от мъжете. Двама от тях бяха от котешкия вид, а третия имаше очи, много подобни на тези на Рот и Шадоу.

— Защо ме гледате така? Аз също съм заключена и не съм част от тези мерзавци. Аз съм от добрите момчета.

— Ти си жена — намръщи се един от тях.

— Да.

— Не си момче.

Лорън отвори уста, шокирана, че е възприел думите й буквално. Русият с котешките очи помириса въздуха.

— Тя мирише хубаво. Може би искат да правят тестове за размножаване с нея.

— Тестове за размножаване? — Изгледа ги учудено. Разбра, че си мислят, че им е доведена, за да правят секс и реши, че трябва веднага да изясни недоразумението. — Бях отвлечена, за да ме разменят за други хора. Не съм тук, за да участвам в експериментите им.

Тъмнокосият от кучешкия вид изръмжа.

— Искам я! От твърде много време не съм имал жена под себе си.

— Ще стане и още по-дълго, защото това няма да се случи! — намръщи се Лорън. — Надявам се скоро всички ние да бъдем намерени и спасени.

Онзи, който беше запазил мълчание до сега — златокос мъж от котешкия вид, изсъска:

— От кого?

— От НСО. Те ще ме търсят, е, поне един от тях, и когато ме намери, ще освободи и вас.

— Кой е той? Що за странно име е НСО?

— Това е абревиатурата за Организация на Новите видове. — Щом видя неразбирането в погледите им, тя замълча и се сети че вероятно не знаят нищо по този въпрос. Предположи, че никога не са били освобождавани и й стана ясно, защо Мери й беше забранила да говори каквото и да било по темата.

— Вие сте Нови видове — създадени от Мерикъл Индъстрис. Моят народ разбра какво е било направено, проникна в тестовите съоръжения и освободи много като вас. — Тя замълча в очакване на някаква реакция, но лицата им останаха безизразни.

— Те основаха НСО. Вашите хора притежават две големи територии, където живеят, и продължават да търсят Нови видове като вас, които още не са освободени. Надявам се, че ще ни намерят и всички ще бъдем спасени.

— Тя е тук, за да ни дразни — изсумтя русият, обърна й гръб и седна на пода. — Не й обръщайте внимание.

— Това беше грубо от твоя страна, а аз казвам истината. Не знам защо сте тук, но чух достатъчно, за да съм наясно, че тъпаците, които ви държат, са работили за Мерикъл.

— Все още работят за тях — изръмжа тъмнокосият. — А ти си една от тях.

— Не, не съм! Не ме обиждай така. Мерикъл Индъстрис вече не съществува. Компанията беше разобличена и ликвидирана, а всички, които са работели в изследователските отдели и са знаели за тестовите съоръжения, се издирват от закона. Отправени са им сериозни криминални обвинения. Четох, че много от тях вече са в затвора и ще останат там за дълго време.

— Млъкни! Това е лъжа! — изръмжа отново кучешкият Вид.

Той започваше да я ядосва.

— Не ме слушайте, но щом веднъж изляза от тук, ще направя всичко възможно, за да ви пратя помощ. Тогава ще видите, че не лъжа. — Закрачи из тясното пространство на клетката. — Рот ще ме измъкне от тук. — Тя вярваше, че той ще я спаси, дори ако се наложеше да я размени за Мел и помощниците й.

Тъмнокосият отново изръмжа.

— Мисля, че са я довели, за да спечели доверието ни и да ни накара да повярваме на тези лъжи. Няма да бъда мил или нежен, когато я обладавам.

— Достатъчно! — изръмжа златокосият Вид. — Тя е човек и те никога не биха я дали на някой от нас. Забелязахте ли начина, по който 140 се отнасяше с нея? Колко внимателно я докосваше? Внушаваше ни, че тя не е враг. Той знае повече за нея, отколкото ние, а аз не видях гняв в очите му, когато я гледаше. Не знам защо е тук, но не я заплашвайте, докато не разберем повече.

— Една от тях е — изръмжа кучешкият Вид. — Наш враг. Всички те са зли и ни говорят лъжи, за да ни накарат да правим, каквото поискат. Тя има някакъв план.

— Да, планирам да се махна от тук. — Отново отиде до вратата, хвана решетките и ги раздруса. Отчаянието й нарасна. — Ще направя всичко по силите си, за да изпратя НСО да ви спаси.

— Човешки лъжи! — озъби се тъмнокосият.

— Обиждате ме! — Лорън се намръщи и отново разклати вратата, не беше готова да се предаде. Може би щеше да успее да разхлаби ключалката. — Разбирам, че са се отнасяли зле към вас. Не мога да си представя колко сте страдали, но казвам истината. Много от вашите хора бяха освободени, вече не са затворници и веднага, щом им кажа каквото знам, те ще ви намерят.

— Какво означава „свободен“? — Златокосият, който беше започнал да прави клекове в клетката си, я погледна намръщено.

— Това означава, че повече няма да бъдете заключени, никой няма да ви наранява и ние ще бъдем равноправни. — И тя го погледна в отговор.

— Какво означава това?

Лорън се извърна от вратата, за да застане лице в лице с него и въздъхна.

— Означава, че ще имате същите права като мен. Ще бъдем не врагове, а приятели. Никой няма да провежда експерименти с вас. Ще имате истински домове, а не клетки, и повече никога няма да ви се налага да си имате работа с нещастници като тези тук.

Кучешкият Вид изсумтя.

— Сега ще каже, че ще ядем, когато сме гладни, ще можем да се къпем, щом сме мръсни и ще имаме на разположение жена, ако ни се прииска.

— Точно това казвам.

Русият се обърна и я изгледа.

— Колко от нашите хора са част от това НСО?

— Не знам точната бройка, но са стотици.

— Лъжи! — изръмжа той и й обърна гръб.

— Има ли там наши жени? Те били ли са освободени?

Лорън срещна и задържа погледа на златокосия Вид.

— Да. Доколкото чух, те не са толкова многобройни, но моята приятелка се е срещнала с група от тях.

— Къде е уловката? — Тъмнокосият кучешки Вид очевидно беше песимистът на групата. — Всичко си има цена. Какво очакват в замяна на тези привилегии?

— Нищо. Вероятно си мислиш, че там е като тук — заплашват ви с наказания, за да изпълнявате заповеди? Знам, че държат приятелката на 140, за да го контролират. НСО са вашите хора. Те просто искат да бъдете щастливи.

— Лъжи! — изсъска русият.

Лорън знаеше, че й нямат доверие, че според тях си измисля всичко и затова се отказа. Единственият начин да им докаже, че не лъже, беше да оцелее достатъчно дълго, за да извършат размяната и да каже на Рот за тези Видове. Може би НСО щяха да дойдат, преди Мери да ги е преместила някъде другаде.