Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (53)

Петдесет и трета глава

Съзнанието му се връща постепенно, лека–полека светлината става все по-поносима. В самото начало, докато излиза от пълната забрава, жалките пламъчета от маслените кандила пръскат непоносимо ярка светлина наоколо — всяко потръпване реже окото. Няма представа нито къде се намира, нито какви са тези светлини, а главата му така го цепи, че въобще не може да извика на помощ думите, необходими, за да поиска да махнат мъчителните сияния. Отново изпада в несвяст, пак идва на себе си и пак губи съзнание. Постепенно, заедно с привикването към светлината, възвръща и паметта си.

Когато осъзнава кой е, къде и при какви обстоятелства се е озовал тук, той вдига брадичка от гърдите си, където я е подпрял, за да погледне Вайълет, разположена в кресло от другата страна на масичката за кафе.

— Как се казваш? — пита го тя.

С лявото ухо чува думите й прекрасно, но през другото влизат така, сякаш ушният канал е пълен с вода. Но е възможно да не е оглушал, а просто ухото да се е напълнило с кръв от разкъсаната ушна мида.

— Знаеш ли си името? — пита отново Вайълет.

Отговорът скърца непроизнесен в пресъхнало му гърло.

Успява да изцеди малко слюнка, преглъща и мълви:

— Да.

— Как се казваш?

— Раян Пери.

Раян усеща подсъзнателно, че тази жена притежава таланта да удря с тежък предмет по главата, без да предизвика мозъчно сътресение, но този път видимо е изгубила контрол над себе си и сега се притеснява да не би неволно да е съкратила планираните за негова сметка развлечения.

— Коя дата сме?

Той мисли малко, сеща се и съобщава датата.

Главата му се цепи от ухо до ухо, от носа до тила с такава сила, че никакъв аспирин не би помогнал ни най-малко. В добавка към това мъчение, откъм дясната половина на главата му се поражда още по-остра, заслепяваща болка, която се придвижва назад, до тила, надига се и заглъхва на вълни, а по петите я следват кратки, но още помощни, остри като игли пристъпи, шест–осем–десет един подир друг, които прекарват пунктирана линия от дясното слепоочие, през орбитата на окото, за да завършат в основата на носа.

Когато прави опит да вдигне лявата ръка от подлакътника на креслото с намерение да докосне с нея главата си, неволно поема въздух със силно съскане през стиснати зъби, защото има усещането, че някой е овалял в натрошено стъкло разранените кокалчета на китката му.

Показалецът е неподвижен, прегънат под неестествен ъгъл, а малкият пръст изглежда е счупен по начин, който не дава надежда за възстановяването му. Китката кърви силно, а кожената тапицерия на креслото лъщи и лепне.

Половината лице на Вайълет е закрито от меки сенки, другата се показва позлатена от време на време, но и в двете светли очи блести неподправен интерес.

— Питам те за последен път: откъде получи снимка на Лили?

— Предполага се, че от близките — осигури ми я хирургът.

— Доктор Хоб.

— Да.

— Кога?

— Вчера сутринта.

— В неделя сутринта?

— Да. И така разбрах, че сте близначки.

— И отлетя за Денвър.

— Първо до Лас Вегас. За Денвър — след това.

— Защо точно там?

Той няма обяснение пред себе си за Изми Клем, да не говорим за пред другите. Затова отвръща:

— Ти ме нарани на оня паркинг. Нахлу в дома ми, без да оставиш никаква следа нито при влизането, нито при излизането си. Играеш си, както ти хрумне с апаратурата за сигурност, отваряш резета от външната страна на вратата…

— Резетата се отварят с помощта на електромагнит. Това магия ли е според теб?

— Бях уплашен. Трябваше да се скрия на място, където не можеш да ме откриеш, където да помисля.

— И какво успя да измислиш в Денвър, което да те върне обратно у дома?

Той поклаща глава, но това се оказва грешка. Непоносима болка се разлива като някаква течност из черепа му.

Когато попреминава, Раян отвръща:

— Няма как да се разкаже с думи. Нищо няма да разбереш.

— Ами опитай.

— Няма да разбереш — повтаря той.

Раян започва да обмисля възможността да използва масичката за кафе като оръжие — двете кандилца биха могли, ако я катурне, да залеят не само пода и мебелите, но да засегнат и Вайълет.

Тя отбелязва:

— Не съм очаквала да се появиш тук.

— Да. Каза го вече.

— Мислех, че ще ме оставиш да убия баща ти.

— Не съм дошъл само заради него.

— А заради какво още?

Той не отговаря. Не е длъжен да отговаря на всеки въпрос. И да отговаря, и да не отговаря, най-накрая тя ще го убие.

Вайълет проговаря отново:

— Не се ли питаш коя съм аз — освен това, че съм й сестра?

— Абсолютно убеден съм, че не си начална учителка.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Учителка, каквато бе тя.

— Лили не е била никога учителка.

Понеже креслото на Раян е разтегателно, то е поставено на по-голямо разстояние от масичката, отколкото би желал. Да бе по-близо, можеше да протегне крака, да ритне масата и да я преобърне, да запрати по този начин светилниците на пода.

— Лили беше шивачка.

— Защо им е трябвало да лъжат за това? — пита Раян.

Вместо да отговори на въпроса, Вайълет казва:

— Аз работя за правителството. Служба за сигурност. Но не е ФБР или ЦРУ. Нещо много по-различно, господин Пери. За моята служба не си чувал нищо, нито пък ще чуеш.

— Тайна полиция.

— Да. В общи линии. Лошият ти късмет се изразява в обстоятелството, че си взел сърцето на човек, чиято сестра е в състояние да си го получи обратно.

— Лично аз не съм вземал каквото и да било. Твоите чувства са си твои. Аз ги разбирам. Знам защо би могла да се чувстваш по този начин. Наистина. Само че аз бях включен в списък за чакащи трансплантация, а тя се оказа в донорски списък, така че се получи съвпадение. Ако не бях аз, щеше да е друг.

— Списъкът, в който си бил включен, се води при Американското депо за трансплантация на органи, нали така?

— Да. Точно така.

— И колко време чака за ново сърце, господин Пери?

Ако тя отклони от него дулото на пистолета поне за миг, ако рече да се надигне от креслото или вниманието й бъде отвлечено за момент поради каквато и да било причина, той може да скочи, да ритне масата и да разлее маслото от кандилцата върху пода, а когато избухнат пламъци и настане хаос, да отърве по някакъв начин кожата. Сцената, която разиграва в съзнанието си, много напомня каскадьорска атракция от Холивуд, но би могла да свърши работа, просто би могла, тъй като животът много често подражава на измислицата. Само да не я дразни, да поддържа разговора и дано тя му предостави възможност.

— Доктор Гупта, кардиологът — той ми даде една година живот… максимум. Но можех да си отида и след половин, и дори още по-малко. Почти четири месеца не попаднаха на подходящ донор.

— Някои чакат по година, по две — отбелязва тя. — За мнозина така и не се намира донор. А за теб се намери подходящ в рамките само на месец.

— Не на месец, а на цели четири.

— Само месец, след като попадаш под грижите на доктор Хоб.

— Защото доктор Хоб е великолепен хирург със световна известност и е лицензиран за работа в няколко чужди държави. Той има възможност да включва пациентите си в списъка на Международната банка за обмен на органи.

Светлозелените очи се разширяват така, сякаш е чула нещо, което не й е било известно, непозната до момента величина, която тепърва ще трябва да се въвежда в уравнението.

— Международна банка за обмен на органи — повтаря младата жена и клати замислено глава, сякаш смила чутото. След това обаче светлите очи се присвиват.

— Няма такъв списък, господин Пери.

— Разбира се, че има. Бях включен в него. И сестра ти беше в него. След катастрофата са установили съвпадение помежду ни и са се обадили на доктор Хоб.

Тя се надига от мястото си, но понеже пистолетът продължава да сочи неотклонно към него, Раян няма възможност да се добере до заветната масичка.

— За каква катастрофа говориш? — пита тя.

— За автомобилната. При която тя получава фатална черепно–мозъчна травма.

С безизразен глас, като на изпаднала в транс, Вайълет промълвява:

— Значи Лили получава тежка черепно–мозъчна травма при автомобилна катастрофа.

Светлите очи са твърди като кремъци, пълни със студенина и леден блясък. Тя бавно заобикаля масичката, миниатюрна, но без да губи и стотна от излъчването на безмилостен хищник.

— Виж какво… — казва Раян, — стават такива неща. Просто се случват и това не е по ничия вина.

— Случват се, значи — повтаря като ехо жената. — И никой няма вина.

— Може би, ако…

— Може би, ако какво? — пита тя и застива край камината.

— Дори ти да си карала, не бива да се виниш.

— Мислиш, че съм карала аз.

Каквото и да каже, може да бъде грешка, но пък мълчанието със сигурност ще я накара да го гръмне.

— Не знам. Помислих, че това би могло… да обясни в известна степен остротата на чувствата ти. Да обясни защо сме сега… в това положение тук.

Ако е вярно, че в погледите може да се чете, нейният ясно показва, че е вече мъртвец. Той е остър като ръбовете на натрошен порцелан, парченца от безумен гняв щръкват в този поглед.

— Аз не съм карала, господин Пери, поради простата причина че не е имало никаква автомобилна катастрофа. Не е имало катастрофа, нито черепно–мозъчна травма, нито пък съществува какъвто и да било международен списък. Напълно жизнена и в идеално здраве, Лили бе избрана за донор, а след това умъртвена, за да получиш ти нейното сърце.