Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (20)

Двайсета глава

Хотелът е пет звезди. Прозорците на президентския апартамент — единственото свободно място при липса на предварителна заявка — са обърнати към назъбената панорама на прорязан от стъкло, бетон и алуминий хоризонт.

На запад огромни гористи планини се издигат към още по-огромни облаци: Анди от купеста облачност, над които се извисяват Хималаи от переста, достатъчно внушителна маса на небесната архитектура, която, рече ли да се сгромоляса, като нищо ще размаже света отдолу.

В уютната библиотека на апартамента един компютър с цял куп периферни устройства очаква Раян, за да му помогне при изчерпателното проучване на снимката. Край клавиатурата е оставена кутия с лакомства от най-реномираната сладкарница в Денвър. Уилсън Мот е винаги на висота.

Програмата за фотографски анализ е придружена от прекрасно съставено ръководство за ползване. Макар сам да е натрупал състояние от работа с Интернет и да притежава природна дарба за конструиране на програми, Раян отделя по-голямата част от времето за овладяване на новия софтуер, преди да се почувства готов за истинската работа.

Към пладне усеща нужда от почивка. След като е преял със сладки, не изпитва никаква нужда от обяд. Но желанието да се поглези, е твърде силно и той разбира, че му липсва фордът или пък някоя друга от любимите коли.

Може би състоянието на сърцето му изисква ползването на шофьорски услуги, но желанието да кара сам надделява. По време на полета от Вегас пилотът е уредил по радиото да го чака нает СУВ^[1], който да бъде на негово разположение по двайсет и четири часа в денонощието.

Черният кадилак ескалада е оборудван с всички екстри и предлага всяко възможно удобство. Може да се вози без посока, накъдето му видят очите, защото, реши ли да се върне в хотела, навигационната система на колата ще има грижата за това.

Макар да е бил вече два пъти в Денвър, Раян никога не се е отдалечавал от района на конгресния център. Сега му се ще да види нещо по-различно.

Неделното движение е рехаво. Не след дълго стига до малък парк — най-много десет-дванайсет декара. В края му се издига старинна тухлена черквица.

Онова, което го изкушава да зареже ескаладата и да се приближи до постройката пеша, са трепетликите — или поне той така си мисли. Наметнали есенни премени, дърветата сияят в златно — изглеждат много по-живописни на фона на прихлупения небосклон.

В парка няма нито детска площадка, нито военен паметник — единствено ветровити тухлени алеи, посипани с опадали листа, и тук-там по някоя пейка за размисъл над природните чудеса.

В този мек следобед първият сняг изглежда неизразимо далечен.

Докато облачните галеони се носят тежко на огромна височина в източна посока, въздухът долу постепенно застива, но даже в този покой листата на трепетликите не спират да потреперват. Те никога не спират.

Докато върви, Раян не престава да се вслушва в шепота на дърветата — винаги е обичал този звук. Трепетликата е така чувствителна към движението на въздуха, понеже жилките на листата й са съвсем тънички и са разположени хоризонтално по повърхността на увисналите към земята листа. Седнал на една пейка, Раян не може да си спомни кога по-рано е чувал шепот на трепетлика и откъде знае за тази особеност на листата й, която е причина за тяхната неспирна песен.

Първоначално видът на парка подръпва някаква нежна струна в него. Когато навлиза сред дърветата, го обзема чувство на обич към тях, което му е напълно познато. А сега, седнал върху пейката под балдахин от блеснали жълти листа, тази обич прераства в нещо по-голямо, в някакъв нежен носталгичен копнеж. Необяснимо защо — кракът му не е стъпвал по-рано на това място, — той е преизпълнен от усещането, че е идвал сред тези дървета много пъти, по всяко време на годината, при всякакви климатични условия.

Пойни птички, коприварчета, които скоро ще поемат на юг, извиват в дървесните корони своите сюити.

Раян няма представа откъде знае името им, но ето че тяхната песен го запраща от състояние на сладък носталгичен копнеж към тягостното усещане за истинско дежа ву — тази му среща с малкия парк в никакъв случай не може да е първата.

Увереността, че е бил тук по-рано, и то не един или два пъти, а многократно, го наелектризира до такава степен, че изпитва нужда да се изправи, с усещането за присъствието на някаква свръхестествена сила, която кара косъмчетата по врата му да настръхнат, а по гръбнака му пролазва ледена тръпка, сякаш някакъв усърден професор минава по него с лазерен лъч.

Макар черквата да е привлякла вниманието му само като фон в общата панорама, Раян я поглежда с убеждението, че по някакъв забравен сега повод той е влизал в нея. Не може да прочете името й от мястото, където се намира, но по някакъв начин знае, че това е католически храм.

Макар че през целия ден времето е меко, сега чувствително захладнява. Докато прекосява парка в посока към черквата, Раян пъха ръце в джобовете на сакото си.

Явно са премели за утринната служба, защото на бетонните стъпала пред „Света Джема“ блестят само няколко опадали листа от трепетлика. Последната меса за деня е отслужена и сега черквата пустее.

Разколебан за миг пред първото стъпало, Раян знае, че кръстът на олтара ще бъде от резбовано дърво, че тръните по венеца Господен ще са позлатени, също както гвоздеите в Неговите ръце и нозе. Зад кръста — позлатен ореол. А от него излизат, издълбани в дървото и позлатени, лъчите на свещената светлина.

Изкачва стълбите.

Пред прага почти се обръща, за да си тръгне.

В преддверието се трупат сенки. Те са по-малко в главния кораб на храма, където през стъклописите на прозорците проникват оцветени лъчи и където тук-там е оставена запалена някоя лампа.

Импозантното разпятие е досущ каквото си го е представял.

Самичък в черквата, той стои на централната пътека, омагьосан, разтреперан, също като дърветата в парка.

Раян е все така сигурен, че никога преди не е идвал на това място, а и не е католик. И все пак го облива вълна на задоволство, каквото човек изпитва при досега с нещо познато и любимо.

Тя обаче не го стопля и не му дарява покой, а по-скоро го мотивира да си тръгне.

След като излиза навън, на площадката над стълбите, остава неподвижен цяла минута, докато възвърне контрола над дишането си.

Отново в парка, приседнал на пейка, до която го довеждат разтрепераните му крака, той изважда мобифона, за да набере номера на Уилсън Мот.

След разговора възнамерява да остане още известно време седнал, понеже не се е успокоил достатъчно, за да шофира. Но ярката одежда на трепетликите, черните стълбове на осветителните фенери с напукани стъкла, пейката от ковано желязо, боядисана с черен лак, както и подредените като рибя кост тухли на пътеката го изпълват с копнеж по едно минало, което не може да си припомни, всъщност към едно минало, което не е преживял.

Всичко това му идва твърде много и той напуска парка с темпо, което не е точно бегом, но определено е повече от ходом.

Въвежда името на хотела в навигационната система на ескаладата и един мелодичен глас на търпелива млада жена съумява да го заведе успешно до местоназначението, въпреки няколкото погрешни завоя, които той се изхитря да направи.