Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (18)

Осемнайсета глава

Дали със силата на собствената си воля, или по милостта на съдбата, Раян оцелява и само след броени минути усеща сърдечния си ритъм стабилизиран.

Сухият, прохладен въздух в дома на Баргест е лишен от миризма, но има лек метален привкус. Решен да не дири източника на този особен вкус, Раян престава да диша през устата.

Изправя гръб в канцеларския стол и отново го приближава до бюрото. След кратко колебание отгръща първия албум на снимката, която разглежда, преди да му се доповръща.

Все още под влияние на неосъзнато предчувствие, той упорито прехвърля лист по лист. Упоритостта му е възнаградена, когато стига до третия портрет от втория албум.

Саманта. Клепачите са залепени отворени, пълните устни — леко разделени, сякаш е издала едва доловим стон на удовлетворение при щракването на насочения срещу нея обектив.

Разбира се, това не е Саманта, а Тереса, еднояйчната близначка. Преди да умре, тя остава в състояние на кома месеци наред и това отнема от естествената й красота. Но и така бледа, Тереса пак е хубава, а страданието придава на образа й нетленно сияние, също както при неземната красота на превърнал се в светец мъченик от творба на стар майстор.

Баргест явно познава Ребека поне от шест години. Присъствал е при смъртта на Тереса.

Според думите на Саманта и тя е била там, когато сестра й е умряла. Но не споменава нито дума за Баргест.

Тя говори изключително рядко за покойната близначка. Но това е обяснимо и в никакъв случай не събужда подозрения. Загубата несъмнено продължава да тежи.

Тя му разказа за мъчителното страдание на Тереса едва преди няколко вечери там, под гигантското дърво. До оня момент бе оставила Раян да си мисли, че сестра й е загинала при самата катастрофа, или е починала наскоро след това в резултат от нея.

Но и тази сдържаност не говори за нищо повече от факта, че Саманта продължава да страда.

Главата на мъртвата жена от снимката почива върху възглавница. Явно много грижливо — което говори за проява на нежност — златните коси са красиво подредени около овала на лицето.

На фона на това залепените със скоч клепачи на лишените от поглед очи навяват усещане за недопустимо посегателство, за кощунство.

Колкото шумно и неритмично бе сърцето на Раян преди малко, толкова тихо и равномерно бие сега. Къщата е също спокойна, нощта отвън — и тя, сякаш всяка жива душа в Лас Вегас е решила да се унесе в сън именно в този момент, или да се превърне в пепел, сякаш всяко завъртяно колело е спряло и всяка машина е била лишена от сили, а нощните птици са загубили способността да размахват криле, забравили са мелодията на своята, песен, пълзящите твари са се парализирали, за да настане абсолютен покой навсякъде, без порив на вятъра, без помен от неговия полъх. Времето в спрелите часовници застива.

Раян не знае дали този застинал покой е истински, или въображаем, но моментът е до такава степен противоестествен, че му идва да закрещи като обезумял, да разчупи тази тишина, преди да е замръзнало окончателно всяко човешко слово.

Той не го прави, тъй като усеща присъствието на някакъв дълбок смисъл в тази абсолютна тишина, на една истина, която настоява да бъде открита.

Тишината извира от снимката пред погледа на Раян, напира оттам и залива околния свят, сякаш образът на мъртвата Тереса е в състояние да спре Сътворението и да прикове вниманието на Раян. Подсъзнанието му заповядва: Гледай, виж и открий. В този образ има нещо ужасно важно за него, някакво смайващо откровение, което е пропуснал да забележи до момента, но което е в състояние да го спаси.

Изучава мъртвите очи, пита се дали отраженията на светлини и сенки в тях не биха могли да дадат представа за помещението, в което е умряла, за хората, които са станали свидетели на това, или пък за нещо друго, което има връзка с неговата сегашна битност на осъден.

Но въпросните отражения са едва забележими. Колкото и да се взира в тях, не ще научи нищо повече.

Погледът му се спуска към тези прекрасни скули, оглежда прелестните извивки на носа, на пълните, безупречно оформени устни.

Те са леко разтворени, но през тях не минава дъх. Цари мълчание, а той все пак е готов да чуе вътре в себе си няколко слова, които да хвърлят светлина върху причините за хипертрофията на неговото сърце и върху неясното му бъдеще.

Някакво движение в полето на периферното му зрение стряска Раян.

Вдига поглед в очакване някой от застиналите трупове да се е откопчил от своите окови, за да го посети в кабинета на домакина.

Безименната брюнетка влиза откъм коридора и гласът й разрушава магията на мълчанието.

— Не се плаша лесно, обаче обстановката започва да ми лази по нервите.

— И на мен — отвръща той.

Измъква снимката на Тереса, оставя я отстрани и затваря албума.

— Ще забележи липсата — предупреждава жената.

— Може би. Пет пари не давам. Ще има да се чуди.

Раян връща двата албума върху полицата, откъдето ги е взел.

Опряла рамо на касата на вратата, скръстила ръце пред гърдите си, хубавицата съобщава:

— Следим ги. Приключиха с вечерята. Сега са в апартамента й.

Трябва да е между трийсет и трийсет и пет, но излъчването й е като на по-възрастна. Внушава самоувереност, която прилича повече на мъдрост, отколкото на гордост.

— Бихте ли му позволила? — пита Раян.

— Да му позволя какво?

— Да ви докосне.

Тези очи сега не приличат на гранитни надгробия, а по-скоро на крепостни стени и само пълен глупак би понечил да ги нападне.

— Ще го гръмна право в пишката — заявява жената.

— Не се и съмнявам.

— Това ще е услуга за цялото човечество.

— А Ребека защо ли го прави? — чуди се Раян.

— Щото не е наред.

— С кое например?

— Тя не е единствената. Половината свят е влюбен в смъртта.

— Не и аз.

Сякаш в мълчалив израз на обвинение, брюнетката поглежда снимката на Тереса върху бюрото.

Раян посочва:

— Това е само улика.

— За какво?

— Още не ми е ясно.

Той е претършувал вече бюрото. Сега отново отваря чекмеджето с канцеларски принадлежности и изважда плик с размери двайсет на трийсет сантиметра, за да пъхне снимката в него.

— Тук свърших — съобщава Раян.

Двамата обхождат къщата заедно, гасят лампи, преструват се, че не очакват всеки миг да се разнесат стъпките на събудени трупове.

Във фоайето жената проговаря:

— Алармената инсталация бе включена, преди да вляза. Трябва да я пусна отново.

Докато въвежда кода, който й е известен отнякъде, Раян пита:

— Как успяхте да я изключите, без да я приведете в действие?

— С помощта на няколко прости инструмента и дълги години практика.

Въпросните инструменти са явно достатъчно компактни, за да се поберат в дамската й чантичка, понеже друго не носи.

Вече отвън, тя добавя:

— Тръгвайте с мен. — А след като се измъкват изпод плачещите клони на декоративните дървета, поема по тротоара с думите: — Паркирала съм на две пресечки от тук.

Известно му е, че тя се нуждае от неговата закрила точно толкова, колкото и гардеробоподобният Джордж Зейн.

В отсъствието на улично осветление и при тази немощна луна двамата не хвърлят никакви сенки.

Тук, на километри отдалечени от лъскавите казина, в небето мъждукат изоставени, самотни звезди.

Като всички селища в Мохаве, независимо от размера или историята им, и това тук изглежда временно. Древният океан се е оттеглил преди хилядолетия, оставил зад себе си огромно пясъчно море, но пустинята не е по-дълговечна от водите преди нея, а градът е определено по-ефимерен от самата пустиня.

— Каквото и да не е наред в живота ви — обажда се хубавицата, — не е моя работа.

Раян не й противоречи.

— Като се вземе предвид начинът, по който Уилсън Мот води тази операция, ще изхвърча, ако кажа нещо повече по въпроса.

Любопитен да разбере накъде води всичко това, Раян я успокоява:

— Не съществува никаква причина да споделям с него нашия разговор.

След кратка пауза тя казва:

— Вие сте обсебен.

— Не вярвам в духове.

— Това не ме изненадва.

От другата страна на улицата Зейн седи зад волана на мерцедеса. Подминават го. И тя промълвява:

— Не от дух — обладан сте от идеята за собствената ви смърт.

— Това пък какво означава?

— Означава, че тръпнете в очакване брадвата да се спусне.

— Ако страдах от параноя — отвръща Раян, — щях да си задам въпроса, дали Уилсън Мот не ме разработва.

— Просто съм много добра в четенето на мисли.

Нещо минава над главите им с плясък. Видял отгоре огромни светли криле, Раян решава, че може да е бухал.

— От прочетените ваши мисли — продължава жената — стигам до извода, че не знаете кой.

— Кой какво?

— Кой се опитва да ви убие.

Песента на щурците в далечината наподобява скърцането от триенето на два бръснача един в друг.

Продължават да крачат и тя проговаря пак:

— Докато се опитвате да откриете кой… не бива да забравяте корените на всяко насилие.

Дали пък не е била ченге в миналото?

— Те са точно пет. Похот, завист, гняв, алчност и мъст.

— Като мотиви, тоест.

Стигат до колата й. Тя отвръща:

— Добре е да ги разглеждате като слабост, а не като мотив.

Зад гърба им се чува мъркане от двигател на спираща кола, светват габарити.

— По-важна от първопричините е главната причина.

Отваря вратата на хондата и се обръща към него с тежък поглед.

— Главната причина — продължава безименната — е винаги най-силният, най-истинският мотив на убиеца.

Сред многото необичайни събития от последните четири денонощия този разговор май ще излезе най-странен.

— И коя е най-основната причина за насилието? — пита Раян.

— Ненавистта към истината.

Приближилата кола се оказва мерцедесът. Джордж Зейн спира успоредно на хондата, но малко пред нея, като оставя Раян и жената в лунен полумрак и сенки.

А тя казва:

— Ако ви се прииска някой път да си поговорим… името ми е Кети Сиена.

Повтаря фамилията по букви.

— Но нали сутринта казахте, че никога няма да ми разкриете своята самоличност?

— Сбъркала съм. И още нещо, господин Пери.

Той чака.

— Нетърпимостта към истината е порок — отвръща тя. — От нея произтичат гордостта и стремежът към нарушаване на порядките.

Един лунен лъч превръща очите й в сребърни монети.

— Преди броени минути бяхме в дома на човек, чието желание да прегазва установените правила е всепоглъщащо. Внимавайте много. Може да се окаже заразно.

Кети посяга към ръката му, но не я разтърсва, а я притиска между своите, което наподобява повече интимен жест на приятел, отколкото сбогуване с делови партньор.

Преди да измисли какво да каже, тя влиза в колата, хлопва вратата и включва двигателя.

Раян остава на улицата, загледан подир колата. Сетне влиза отзад в мерцедеса.

— Обратно в хотела ли, сър?

— Да, ако обичате.

В ръцете си Раян държи грубия плик със снимката на Тереса Рич, която подозира, че може да крие ключа към собственото му спасение.

За да се проучи добре този документ, ще трябва да го увеличат максимално и да го подложат на тестване с помощта на най-съвършен софтуер. Тази нощ не може да стори нищо повече.

По време на обратния път мислите на Раян непрекъснато се връщат към Кети Сиена, към въпроса за това, дали нейната загриженост е неподправена.

В светлината на последните събития е редно да си зададе въпроса, дали нейният съвет и проявената готовност за по-нататъшно сътрудничество не са резултат от факта, че той е безумно богат.