Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Истинският екип (4)

Норм Карли

познат още като Храбрия принц и Пол Хенли

Може да ви се стори, че прякорът на Норм е заради факта, че той е пръстенотропач от военноморската академия със сребърна лъжица в задника. Всъщност спечели си го, когато „Шестицата“ премина към променени норми за външния вид. В стилната си фризура Норм приличаше на някой от рицарите от кръглата маса на крал Артур. Голямото градско момче от ирландски произход си беше войнолюбиво по рождение. И понеже е нисък, доста го будалкаха. Винаги ме кара да си мисля за дребен ирландски дух, с блясък в сините му очи, от който разбираш, че именно той е опустошил буркана със сладките или пък обмисля как да го направи и да му се размине.

За разлика от мнозина випускници от академията Норм не стана надут гноемъд неебаващ се офицер. Работеше добре с бойците, предизвикваше ги и ги мотивираше за върхови постижения на всички оперативни нива, необходими в „Шестицата“. Това служеше на две цели: първо, сближи се с бойците, както трябва да правят всички командири; второ, доказа, че могат да му имат доверие, когато ги поведе в боя и преминат от другата страна.

Контактът с хората се отрази добре и на самия него. Норм трябваше да живее в задния ми джоб. Работехме заедно, четиридесет и осем часа дневно, четиринадесет дни седмично, за да разработваме тактиката, да се сдобием с необходимото оборудване и да се бием за място, където да разположим чудесната си група. Налагаше се също да гледа как огъвам системата по свой неповторим начин — различен от неговия. Той беше най-добрият партньор, за когото може да се мечтае. (Като стана дума за партньори, жена му, Мерилин, не само го подкрепяше, но вършеше повече, отколкото беше дългът й, като помагаше с административните проблеми, възникващи, когато си на път триста дни или повече в годината.)

Макар и да не обичам випускниците от академията, исках Норм за свой заместник, защото е бил в академията. Израствайки в общността на специалните бойци, научих, че развиваме корпус от бивши срочнослужещи и офицери-школници, които не можеха да привлекат вниманието на „истинските Военноморски сили“. Войната със специални действия не получаваше необходимото уважение или видимост, защото нямахме офицери, традиционно заслужаващи доверие. Във Военноморските сили това доверие произтича от академията и само от нея. Научих това, като гледах капитан Уенди Уебър, един от нашите офицери-школници, който ни стана комодор и вършеше страшно много, за да лансира войната със специални методи и да ни вкара в класациите. Въпреки заслугите си Уенди не успя да стане адмирал — не защото нямаше квалификациите, а защото е офицер-школник. Мустангите като мен и школниците като Уенди може и да ги бива да вършат работа, но не могат да влязат в „тайния кръг“, за да придвижват напред целите си и групите си. Не е честно, не е правилно, но така са нещата. Ако искате да свършите някаква работа, трябва да застанете лице в лице с фактите.

Знаех, че мога да взема групата си и да я приготвя за действие, но за да оцелее, ми трябваше човек на руля, когото ВМС да признава. Този човек трябваше също да заслужи уважението на бойците. Норм Карли, познат още като Храбрия принц и Пол Хенли, можеше и двете.

Когато сформирах „Шестицата“, Норм все още не беше влизал в бой, но донесе със себе си многобройни полезни качества. Владееше език след едно обучение на разменни начала с немската Kampfschwimmer Котрапу, като през това време беше разработил ценна мрежа от контакти със стрелци из Европа. Още от първия ден в „Шестицата“ беше започнал да се обучава на антитерористки умения и затова знаеше къде системата трябва да се развива. Или поне знаеше какво няма да свърши работа и така не си губехме ценното време. Това е истински полезно, когато работиш по график. А като випускник на академията можеше и да чете и пише, което улесняваше работата ми.

Съвместният ни живот позволи да се опознаем истински и можехме да си говорим свободно. Той предлагаше подходящия/нормалния/приемливия начин да свършим нещата, а аз му казвах точно какво ще направя, за да спазим графика и да подготвим екипа за действие. Понякога потреперваше от свирепата ми грубост, но след това си слагаше ризницата и се втурваше през вратата с мен.

Повечето от професионалните му белези са мое дело, не негово. Знаете — проклет съм си по природа. Той знаеше какви рискове поема, като се свързва с мен, но остана в трудностите — а аз бях доста труден много дни. Вършихме работа и оцелявахме някак. Казах на Норм, че когато той стане командир, може да използва уменията и стила си, за да поработи повече по методите. Жалко, че не му се удаде тази възможност.

Ето какъв беше моят генерален план: Норм получава заслужена почивка в школата за следдипломна квалификация, прекарва известно време със семейството си и се маха за малко от мен, за да не се цапа реномето му всеки път, когато изкрещя „Мамицата ти!“ на някой, който стои на пътя ми. Щеше да има време за стратегическо планиране на организационните и оперативни промени, които да наложи, след като поеме „Шестицата“. Това щеше да бъде един естествен преход, полезен за цялата група.

Но в това имаше прекалено много смисъл. Бюрокрацията на ВМС реши, че „Шестицата“ ще става група-премия; рангът на командира беше повишен на полковник (O-6), за да отговаря на ранговете на командирите на другите сили от първо ниво. Това бяха излишни глупости. Аз командвах „Шестицата“ като O-5 и нямах никакъв проблем с никого. Считах се командир на част, най-малкото с еднакво силен глас и вероятно по-агресивен и упорит в действията си. Норм щеше да продължи в тази традиция. Лайнарски сигурен съм, че му го начукаха и му отнеха заслуженото, защото твърде много хора искаха да заплатя за това, че злоупотребявах със системата. Норм може да даде много примери за отрицателните ми качества, но остава верен приятел.

Сега, когато и двамата сме в света на бизнеса, продължаваме да си подхвърляме по някой кокал, когато можем. На годишните си тюленски събирания сравняваме внуците си и се надяваме, че ще имат възможност да се радват на живота, колкото нас. В края на краищата ТЮЛЕН означава спи, яж и си живей живота^[1].

 

ИМЕ: Норм Карли

РОДЕН: септември 1948 г.

ГРАД: Филаделфия, Пенсилвания

ВОЕННА КАРИЕРА: Военноморски сили на САЩ, „ТЮЛЕН-Група 2“; Обучение на обменни начала с германски тюлени; „ТЮЛЕН-Група 2“; помощник-директор по обучението в базовата подготовка по подводни диверсии/тюлени; „ТЮЛЕН-Група 6“, Бюро за личния състав на ВМС; Група за специално развитие на ВМС; Група за подготовка на офицерския състав, „ТЮЛЕН-Група 8“; „ТЮЛЕН-Група 2“; Група за специални бойни действия 2 на ВМС.

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: O-5, подполковник

СПЕЦИАЛНОСТ: Офицер от ВМС по специалните операции; допълнителни специалности: разузнаване, стратегическо планиране за Европа и СССР

ПОНАСТОЯЩЕМ: Президент на фирма „AMTI“ — контрагент по отбраната и консултант по сигурността

 

Да участвам в Групите — това наистина отговори напълно на очакванията ми. Исках предизвикателството, исках възможността да върша нещо физическо. Скачане с парашут, водолазно плуване, стрелба — всичко това беше страхотно. Катеренето по скали — е, можех и без него. Ако се катерите нагоре по някоя долина и сте върху пясъчник и протегнете ръка и скалата се отчупи и остане в ръката ви… неща като тези не ми бяха приятни.

Но всеки ден беше предизвикателство, различно предизвикателство. Това правеше живота в Групите толкова хубав. Един ден поднасяше предизвикателство пред операцията, следващият — пред водача. Или пък се налага да накараш системата да те подкрепи — административно предизвикателство. Всеки ден беше интересен.

Когато казах, че ще се включвам в тази общност, всички заявиха, че не мога да го направя, защото това не е „подобряващо кариерата“ решение. „Ти си от Академията и не можеш да направиш това.“

Аз просто отговарях:

— Е, в такъв случай ще се позабавлявам пет години, а после ще се махна. По-добре това, отколкото да кисна тук и да правя нещо, което не искам.

Винаги съм казвал, че спре ли да е забавно, е време да се махам. Но беше забавно до края.

* * *

Помните ли филмите „Роки“? В моя квартал са снимани — Сейнт Ан. Ние бяхме ирландски католици, до нас се намираха италианците, в съседния квартал пък — поляците. Всъщност това беше редица гета — определено не бордеи. Стабилни квартали на хора от работническата класа. По-скоро гета в смисъл на етнически групи, които живеят заедно. И всяка група управляваше своя квартал.

Баща ми работеше в корабостроителницата във Франкфорт Арсенал. Освободен беше от служба по време на Втората световна война заради кървяща язва. Но и двамата с майка ми произхождаха от големи семейства, затова имах чичовци от двете страни във всички клонове на войната. Един от братята на баща ми беше майор във Военноморските сили. Кръстникът ми, братовчед на моя баща, беше кадрови офицер във военновъздушните сили. Пътуваше постоянно, но се връщаше често, гостуваше ни, изпращаше подаръци и т.н. Прекарах едно лято с него във Форт Кембъл, Кентъки.

Чичовците ми не разказваха за службата си — почти никога. Най-много освен ваканцията с чичо ми беше това, че ги виждах на снимки в униформа. Всички имаха снимки с парадни униформи, но никакви военни разкази.

* * *

Учех се много добре. Приеха ме в гимназията „Сентръл“, която винаги е била за „надарени“. Не знам как се класирах за там, но ме приеха.

В „Сентръл“ учеха само момчета. Първоначално исках там да играя футбол и баскетбол, но по това време бях доста дребен. Разбрах, че ако съм под определено тегло и ръст, няма да се включа в отбора. Затова започнах да тичам по пресечен терен, плувах през зимата и бягах на писта през пролетта и лятото. Може би по-хубаво от това не можеше да ми се случи, защото тичането и плуването определено ме вкараха в много по-добра форма, отколкото би го сторил футболът.

През лятото работех в един бойскаутски лагер, но не като съветник. Работех с едни момчета, които се занимаваха с поддръжка — неквалифицирана, обща работа. Поправяхме бараките, тоалетните и всичко друго. Просто отивахме и вършехме работа.

Истински се радвах на скаутската работа. Дълго време се задържах там. Станах скаут и водех патрули. Обичах да излизам от града. Ако човек расте посред Филаделфия, не вижда много дървета. А при скаутите дори научих някои умения — добри умения за оцеляване.

Знаех, че ако ще ходя в колеж, трябва да взема някаква стипендия. Кандидатирах се за академии, подадох молба за стипендия за школа за запасни офицери към сухопътната армия и за стипендия за ШЗО за ВМС. Винаги съм имал интерес към Военноморските сили навярно заради старите филми за жабоците.

Военноморската академия беше първият ми избор. Предложиха ми стипендии във ВМС и в сухопътната армия и можех да ида където си пожелая. Но приех назначението в Анаполис, защото това исках.

Семейството ми нямаше връзки. В Академията постъпих като „квалифициран алтернативен курсант“, както го наричат. Привлякоха ме от отбора по атлетика, защото имах дванадесет препоръчителни писма за всеки сезон от девети до дванадесети клас. Затова си мисля, че ме приеха заради бягането на писта и плуването. Но вместо тях, когато се записах, започнах да се боксирам. Бягането по пресечен терен след цял ден плебейско мачкане не влизаше в представите ми за приятно прекарване. Тъй като бях израснал във Филаделфия, се оправях доста добре с юмруците. Затова реших, че ще опитам с бокса. И доста ме биваше. Освен това така можех да дам отдушник на някои разочарования.

В онези години тюлените все още бяха доста потайни. Аз дори не знаех за съществуването им, докато не влязох в Академията. Интересувах се от екипите за подводна диверсия — знаете ги онези филми за водолазите — и научих за тюлените едва когато ме запитаха за програмата за обучение по подводна диверсия. Стори ми се интересно, но ми казаха също, че тази програма не помага на кариерата. Реших, че може би няма да се запиша. Но пък класът ми беше от първите, които можеха да отидат направо в групите — това го започнаха през седемдесетте години. Позволиха на трима души да се запишат за обучение, аз бях четвъртият.

Това е още една история с добър край. Преминах цялото обучение по подводна диверсия и се класирах трети. Затова смятах, че това е то, отивам за обучението подводни диверсии. Вечерта, когато трябваше да съобщят избраните, ми казаха, че някой на две места след мен е заел третото място. Оказах се четвърти поред. Онзи човек не беше се класирал, но въпреки това му дадоха мястото. И до днес не знам защо постъпиха така.

Поисках назначение, от което да мога да се прехвърля най-бързо. Оказа се, че такова назначение е за миночистач. Прекарах шест седмици в Чарлстън в занимания по бойни действия — временно назначение. По онова време миночистачната се намираше в ужасно състояние. Толкова зле бяха, че правителството просто ги подаряваше на различни страни, които да ги преоборудват. И така, прекарах шест месеца в първото училище по надводни бойни действия на ВМС в Нюпорт, Вирджиния. След това, през ноември 1970 г., се прехвърлих за обучение по подводни диверсии.

* * *

Всъщност започнах обучение през януари 1971 г. и номерът на класа ни беше 71–01. По старата система на номериране на класовете ние бяхме 51-ви клас на Източното крайбрежие. Започнахме със 136 обучаеми и завършихме 35.

Обучението по Източното крайбрежие през януари/февруари беше трудна работа. Осем души трябваше да отложат обучението си за по-късно поради измръзване. От тях трима бяха оперирани. Нямаше голяма разлика от Западното крайбрежие. Някои от хората отпаднаха през последния ден на Адската седмица по здравословни причини. Не искаха да напуснат, но им казаха, че не могат да продължат заради физическото си състояние. Тези момчета притежаваха силна воля и нямаше да напуснат по собствено желание.

Трябва да кажа, че бях доста добре подготвен. О, физическите изисквания са големи, доста големи. Но някои от умствените натоварвания — за мен те просто нямаха такъв ефект, след като изтърпях първата година в академията. За мен те не значеха нищо, но физическите бяха значителни. Това наистина е тест за мотивацията. В определен момент от тях стигаш до определено ниво. Почти си в транс. Просто завършваш онова, което правиш. Единствено за това можеш да мислиш — да завършиш каквото правиш.

* * *

Като завърших базовото обучение по подводни диверсии, се явих в „ТЮЛЕН-Група 2“. Там стоях два дни.

Докато се обучавахме, очаквахме да ни прехвърлят в някой взвод и да заминем за Виетнам. Затова аз и още двама офицери се явихме в „ТЮЛЕН-Група 2“ и капитанът каза:

— Всичко това е много добре, но преди два дни спряха да изпращат взводове от Източното крайбрежие във Виетнам. Можете да останете тук или да се прехвърлите в групите по подводни диверсии и оттам да заминете.

Всъщност искаше да ни каже, че можем да останем тук с пръст в задника или да се измъкнем. Не беше трудно да реши човек.

Оттам отидох в Група за подводни диверсии 21, върнах се от назначението си и ме изпратиха с ВДД — допълнително назначение — в екипа парашутисти на ВМС, където работих като помощник-ръководител на операциите на групата за подводни диверсии. [За ваше сведение ВДД означава временна допълнителна длъжност, или заповед за временно преместване. Разбира се, ако работите за мен, това съкращение означава вдървен от пиене десантник-доброволец.]

Оттам отидох в езиковата школа към Министерството на отбраната и се прехвърлих в немската Kampfschwimmer Котрапу — тяхната версия на тюлените. Доброволно се наех да бъда техният първи американски офицер по програмата за обмен. Помните, че периодът е след войната във Виетнам. Не се случваше кой знае какво. Работата с германците представляваше възможност да се прави нещо и я правих почти три години.

Преди да замина, не знаех абсолютно никакъв език. ВМС ме изпратиха в школата за чужди езици за осем месеца, но потапянето сред хората, които говорят езика, е онова, което подобрява възможностите ви да го говорите. Сега понякога сънувам на немски.

Най-голямата разлика между Kampfschwimmer-ите и тюлените е в размера на групата. Те имат само петдесет активно действащи човека. Ролята им не е нападателна. Или мисията им е да остават назад.

Най-силни бяха във водата — отлично действаха. Не използваха неконвенционалната тактика за бойни действия, която използвахме ние. Това беше и целта на обмена — опитвах да науча от тях за водното обкръжение, а те от мен — за сушата.

По време на престоя ми тъкмо преминаваха на нов дихателен апарат, LAR-5, и на мен се падна първият апарат в ротата. Тук нещата са така: зачисляват ти някакво оборудване и то е твое. Затова се върнах с моя апарат в Щатите и купихме такива за „ТЮЛЕН-Група 6“. „Шестицата“ беше първият екип, напълно оборудван с апарати LAR-5.

Поради характера си германските тюлени просто нямаха изискване за нетрадиционни мисии. Всяка армия отразява културата на своя народ, а при германците очевидно все още се усещаше Втората световна война. Нямаха нападателна мисия и затова не вършеха нещата, които вършехме ние.

Но открих, че хората, с които работим — хората от групите за специални операции по целия свят, — имат същия начин на мислене. Имат същото чувство за хумор, същата отдаденост на работата. Не бих могъл да определя какъв тип личност се привлича от специалните операции, но определено има такава. Работил съм с англичаните, немците, французите, италианците, египтяните. Всички те, по целия свят, имат нещо общо като личности.

Според мен именно затова винаги съм смятал Групите за нещо като семейство. Всеки защитава всеки, пази своите, пази всички други. Като братя. Аз мога да тормозя брат си, но друг по-добре да не се обажда. И не само мъжете — семействата също се подкрепяха взаимно, докато мъжете изпълняваха мисии. Ако някоя съпруга се нуждае от нещо, винаги се намираше някой да помогне. Имаше мрежа. До ден-днешен знам, че мога да се обадя на някои от тези момчета за помощ и те ще дойдат.

Чувам много неща за промяната в качеството на хората от Групите. „Не са както едно време и обучението е по-лесно“ — ето такива неща. Казвам ви, днешните младоци са също толкова мотивирани, колкото всеки друг. В по-добро физическо състояние са. Но усещането за неотложност — няма го. Според мен това е отражение на обществото. В момента нещата са доста меки, лесни.

Но младоците, които имат желание да водят, да вършат нещо смислено, са там, навън. И те са се отдали истински и са готови за действие. Според мен умствената нагласа не се променя. Просто е по-трудно да се намерят тези хора, за да се доведат в Групите.

* * *

Мисля, че за първи път се срещнах с Дик през 1975 г., когато тръгвах за Германия от езиковата школа. Вземах учебни материали и информация за оборудването и възможностите му. Дик се намираше в един клуб в Литъл Крийк и ме запознаха с него по време на едно напиване с пеене вечерта, преди да докладвам за пристигането си.

Разбира се, чувал бях за него. Всички бяха чували за него — бесния ренегат. През 1975 година той се носеше лъскаво — без брада, бакенбарди, къса коса. Срещата ни беше съвсем кратка:

— Добре дошъл на борда. Ще те сложим в групата на оръжейниците, всички ще ти покажат какви системи имаме. Ти вече познаваш водолазните операции, нали? Тук си само за две седмици, така че забавлявай се, забавлявай се и в Германия, хлапе.

След това, след Германия, когато се върнах в „ТЮЛЕН-Група 2“, започнах работа с Дик по създаване на групата „Mob 6“, предшественика на „ТЮЛЕН-Група 6“ — подбирахме необходимите възможности. Интересен начин на работа имахме. Аз участвах в групата като човек, опитващ да събере уменията в едно, човек за връзка в службата на командващия силите на ВМС на САЩ в тихоокеанския район беше Гормли, а Дик — в кабинета на началника на оперативното управление на ВМС. Аз трябваше да предавам всичко на тях и накрая Дик с позициите си в оперативното управление успя да окаже влияние и да събере групата.

В „Група 2“ отговарях за операциите и сега беше време да стана заместник-командир. Исках да остана в „Група 2“ и там да бъда заместник. Е, без мое знание Дик беше уредил друго. Уредил беше да ме изпратят на Западното крайбрежие в Школата на ВМС в Коронадо като заместник-директор по учебната част за базисното обучение по подводни диверсии. Трябваше да сменя човека, който отиваше да смени Дик в оперативното управление. След това, шест месеца по-късно, ми се обади Дик и каза:

— Искаш ли да бъдеш истински заместник-командир? Ела тук и работи за мен.

Предполагам, че това е бил планът му още отначало. Радвах се истински, че не бяхме продали къщата си там. Но той можеше да ми каже какво става.

* * *

От „Шестицата“ отидох в школа за следдипломна квалификация. Имам магистърска степен по въпросите на националната сигурност от школата за следдипломна квалификация в Монтерей. Това беше и моят пробив след „Шестицата“. През цялото време намеренията ми бяха да се върна в „Шестицата“. Казаха ми, че ще отменя Дик. Разбира се, нещата се промениха и не стана така. Дик може да хвърли малко светлина върху тези неща.

След Монтерей ме изпратиха в онова, което наричат бюро за личния състав на ВМС — БЮЛС. Мисля, че държа рекорд за най-кратко назначение в БЮЛС, без да бъда уволнен. Стоях там пет месеца и после ме извикаха за друга работа. Не искам да я разисквам.

Оттам отидох в специалната група за развитие на ВМС, а след това в екипа за подготовка на „ТЮЛЕН-Група 8“. По онова време ме изпратиха и в Персийския залив, за да ръководя една от подвижните морски бази. Операция „Богомолка“.

Това ми беше първото участие в бойни действия. Там, на катера, ни обстрелваха с ракети. Изненадващо е колко малко човек мисли за това. Аз просто обикалях, тичах от пост на пост и проверявах дали правим всичко както трябва. Твърде зает бях, за да мисля за последствията.

Същото беше и в Панама — прави онова, за което си обучен. Ако си обучаван както трябва, всичко минава добре. В такива моменти вниманието ви е по-концентрирано, степента на тревожност е по-висока. Но в такива моменти човек е прекалено зает с работата си, за да се тревожи за други неща.

След Персийския залив не се върнах да подготвям „ТЮЛЕН-Група 8“, а станах командир на „ТЮЛЕН-Група 2“. Към края на назначението ми като командир си подадох документите за кратко временно допълнително назначение към „Групата за водене на война със специални действия 2“, докато се готвех за пенсиониране.

Както казах, вече бях решил да напусна, защото не ми беше забавно. Разбирах, че онова, което ми предстоеше, няма да е весело. Оперативният ми живот изтичаше и оставаше само работа в кабинет. Исках само един пост във ВМС — да се върна към командирската си длъжност. Но трябваше да чакам най-малко шест години. Шест години и доста местене. По онова време синът ми беше атлет в гимназията и му бях обещал известна стабилност, и ако бях избрал онзи път, щях да остана ерген по географски съображения. Не го исках.

Затова напуснах армията през януари 1991 г. и основах фирма. Занимаваме се с договори за отбраната и охрана на фирми. За фирмите провеждаме оценка на физическата сигурност, оценка на заплахите, анализ на риска. Оценяваме охранителните системи и персонала и предоставяме обучение, както и някои ответни действия при кризисни ситуации.

По този начин продължавам да оставам откъм оперативната страна на нещата. От време на време ми липсват веселбите, за които да не трябва да плащам. Сега всичко излиза от моя бюджет.

* * *

От Дик научих повече, отколкото от всеки друг, за когото съм работил. Уроците бяха положителни и отрицателни. Мисля, че една от най-големите грешки на всеки би била да имитира Дик. Той е единствен. Всички други, които са опитвали, винаги си патеха.

Но Дик укрепи онова, което винаги съм смятал за правилно — грижиш ли се за своите хора, те ще се грижат за теб. Заобиколиш ли се с качествени хора, няма да имаш проблеми. Той наемаше добри хора, даваше им работа и ги оставяше да я вършат. Без микромениджмънт.

Работата ми с Дик беше доста необичайна. Според мен никой друг не е работил с него така. На три места имах връзка с него. Първо, когато бях в „Двойката“, той работеше в оперативното управление, след това, когато командваше „Шестицата“. После, след като напуснах БЮЛС за друга работа, прекарах три месеца на временна длъжност в оперативното управление, когато той организираше екипа за координация на сигурността на ВМС „Червената клетка“. Всеки път го виждах в различна светлина. Много хора имат мнения за него, но пък не много са виждали всичките му страни. Дик редовият офицер, Дик командирът и Дик размирникът. И е ефективен във всяка от тези роли. Впечатлително е. Никога не съм виждал някой да мотивира бойците така.

* * *

До този момент не бях виждал ефективно изграждане на екипи в голяма корпорация. Но пък културната среда на делова Америка не изисква същото, което изисква армията. В Групите и в армията по принцип всеки зависи от другия, животът му зависи. Едно е да загубиш работата си, друго — да стрелят по теб.

Това не означава, че в бизнеса няма място за работа в екип. Определено има. Обучението за мотивиране, работата в екип в деловия свят — това са все клишета, които показват какво искат хората и какво опитват да правят.

* * *

Трябва да кажа, че при настоящата световна ситуация работата ми се увеличава. Нараства несигурността — сменят се роли, сменя се оперативното обкръжение, враговете не са ясно определени. Малко вероятно е заплахата, каквато и да е тя, да бъде организирана. Няма я сигурната необходимост да се борим със съветския призрак. Според мен изискванията за специалните операции и за звената за специални операции растат. Бюджетът за отбраната като цяло намалява, но от своя страна специалните операции държат на своето. Все пак говорим за около 1,2 до 1,4 процента от бюджета за отбраната — толкова се насочват към специалните операции. Вероятно трябва да са повече.

Винаги има нужда от добре обучена гъвкава армия, хора, които да могат да се справят с променящо се обкръжение, с променящи се заплахи. Според мен това е характерно за Групите. Те са най-добре обучените, най-подходящи за овладяване на промените.