Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Real Team, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко

Заглавие: Свирепия 10

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: мемоари; спомени; биография

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-056-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3403

История

  1. — Добавяне

Алберт Трембли

познат още като Док Трембли

Ал е от старата школа; старателен и взискателен. Но колкото и строг да е към другите, към себе си се отнася още по-строго.

Както ще установите, той е поредният лош ученик, свършил добре. В младите си години не е бил отличник, но винаги се отнасяше фанатично към научаването. Бог знае колко публикации чете всеки ден само за да не изостава от събитията, пробивите в медицината, новостите в оръжията и промените във всичко друго, което го интересува. Ал е прецизен и умел във всяко нещо — готвене, реставриране на оръжия, направа на модели на кораби, превързване на наранена ръка. Реши ли да се захване с нещо, се пропива със знания по темата, след което атакува мисията систематично. Не опитвайте да говорите с него, ако е в такова настроение. Няма да получите отговор освен може би: „Затваряй си шибаната човка. Зает съм.“

И не му задавайте въпрос, ако нямате време за пълния отговор, за причините той да е верният отговор, както и всички останали отговори, които е премислил и отхвърлил. Защото така ще ви отговори, колкото и да не ви харесва. (Това е една от причините да наричаме жена му света Дона.) Другият грях на Ал е страстта му към пазаруването. Когато отивахме на плаване, винаги отделяхме допълнително място за неговия багаж. Знаехме, че докато е там навън, с оцапани с грес ръце, за да подготви всичко, той търси изгодни покупки, независимо дали му трябва нов ръчно изкован прибор за почистване на ноктите на краката или не. Най-голямото предизвикателство пред Ал до момента беше да се научи да работи с компютри. Бореше се със зъби и нокти и все още трябват няколко джина „Бомбай“, преди да признае, че компютрите вършат работа и че той може да ги ползва.

В професионален план Ал знаеше как да кара медицинската система да действа. Щом стана главен старшина, откри как може да подобри процеса. За нещастие, когато са раздавали търпението, Ал е бил в кръчмата с мен и много от останалите. Док имаше много ниска граница на търпимост за некомпетентността във всяка област. Има много разнообразни и високи умения във всяко нещо; не разбира защо всички други не са точно така, по дяволите.

Забелязал съм едно нещо в Ал и другите медици в боя. Първостепенната им задача е да спасяват живота; но това умение ги прави много добри при отнемането на живот. Нещо като обратна хуманност. Ако могат да го поправят, значи могат и да го строшат — зле и бързо. Обичат действието, дисциплината, ясното водачество. Хората, обучени да вземат решения за живот и смърт на бойното поле, не обичат бюрократичните лайнарщини. Те са хора на действието и искат да вършат нещата с цел и разумни основания. Всеки, служил с Ал Трембли, е получил добра доза от това лекарство.

Ал и Дона са пенсионирани медици и двамата са страхотни готвачи и много талантливи. Търсят млади обещаващи моряци и не губят връзка с приятелите си от професията. В наши дни Ал дори прави опити да не обръща внимание на някои от „греховете“ на вас, цивилните. Не е лесно, но опитва.

 

ИМЕ: Ал Трембли

РОДЕН: 10 юли 1943 г.

ГРАД: Кеймбридж, Масачузетс

ВОЕННА КАРИЕРА: Медик; Школа за водолази към ВМС; Секретен проект за подводно спасяване; Школа за парашутисти към ВМС; Разузнавателен батальон към Морската пехота; Болница към поделението за обезвреждане на експлозиви; Нюфаундленд, Канада; Залива Гуантанамо, Куба, полева болница/водолаз; Югоизточна Азия (Лаос); Централна/Южна Америка; Близкият изток; Бюро за личния състав; „ТЮЛЕН-Група 6“ (Оперативна група „Делта“ и „Червената клетка“); Главен старшина в Командването на ВМС за медицинските изследвания и развитие

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: Главен старшина

СПЕЦИАЛНОСТ: Военен медик, боец-водолаз, парашутист към ВМС

ПОНАСТОЯЩЕМ: В запаса; оръжеен майстор и „каквото друго си поискам, по дяволите“

 

Наистина нямам топли, пухкави и нежни спомени за семейството си. Те са отминала история. Що се отнася до мен, те не съществуват, а що се отнася до тях, аз не съществувам.

През лятото излитах като ракета към Върмонт. Там ходех с приятел на семейството. Работехме в малки лагери на дървосекачи, в малко ранчо с говеда — работехме и играехме на открито, далеч от Кеймбридж.

Вкъщи предпочитах да седя в мазето и да се занимавам със старите боклуци. По онова време нямаше проблем да иде човек, да купи пушка, да я разглоби и да играе с нея. Боб Ландсийр, приятел на баща ми, служил с него през Втората световна война, ми помогна много, за да науча каквото исках да знам за пушките — защо стрелят, как човек прави така, че да стрелят. Затова купувах списания за оръжие при всяка възможност. Занимавах се и с други неща — правех дървени модели на кораби, с дъски върху рамки, по старомодния начин. И сега го правя.

* * *

Много зле бях в училище. Правех каквото трябва, но имаше моменти, в които ми се струваше, че няма да успея да се измъкна. Потънах в математиката колкото можах, изкарах и четири години латински език. За мен това беше механизъм за бягство. Единственият клуб, в който членувах, се казваше Орденът на Демолей — издигнах се до писар. Предполагам, че това Дик нарича с любимия си израз моливохуест моливоместач.

В спорта ме биваше повече. Бягах на писта, участвах и в отбори по тенис и плуване. Опитвам да си спомня — мисля, че бях изкарал някакви удостоверения за плуването и тениса, а може би и за бягането. Честно, не си спомням. Господи, адски кофти е да остарееш. Знам, че в продължение на две години стигах до регионалния шампионат.

През последната година в гимназията дойде един вербовчик за армията и аз взех куп брошури — сухопътна армия, Морска пехота, Военноморски сили. Опитах да ида в Морската пехота, но откриха, че майка ми и баща ми били законно женени и не ме приеха. Това е шега от ВМС.

Всъщност винаги първият ми избор беше ВМС. Предлагаха многобройни възможности за образоване и това разпали истински интересите ми. Исках да бъда помощник при оръдията. По онова време провеждаха една специална ускорена програма с предварително плащане — ако имаш определени умения, можеш да започнеш работа със звание с ускорено заплащане. Можех да се запиша като новобранец, да премина базово обучеше, после да се върна като помощник при оръдията 2-ри или 3-ти клас.

Но когато се записах, бях на седемнадесет години и трябваше да получа подписа на родителите си. Те не искаха да се подпишат, ако не се съглася да стана медик. Не знам какво точно си мислеха, пък и хич не ми пука. Просто казах:

— Добре, подпишете шибаните документи.

Така и направиха и по този начин станах медик.

* * *

Не съм планирал да ида в групите за подводни диверсии и при тюлените — дори не знаех кои са те.

Изкарах две назначения с Морската пехота като медик и през 1963 г. заминах с тях в Куба. Военноморските сили платиха за квалификационните ми курсове по гмуркане с автономен водолазен апарат, след което отидох във водолазната школа на ВМС. След шестседмичен курс се върнах в Куба и работих на половин работно време в болницата и на половин работно време като водолаз. Именно там за първи път видях тюлените и ми се сториха доста интересни.

След това, през 1964 г. се записах в курс по дълбоководно водолазно плаване — част от движението ми към групите за подводни диверсии/тюлени. По средата на обучението запитах:

— Мамка му, какво общо има това с тюлените?

Никой не можа да обясни задоволително защо трябваше да станем медици-дълбоководни водолази, за да идем в тюленските групи. Затова им теглих майната. Ако знаех тогава това, което знам сега, сигурно щях да кажа, че разбирам за какво става дума. Но не исках да съм дълбоководен водолаз и никой не можа да ми обясни тогава защо трябваше да уча това.

Имах квалификациите на плувец и на водолаз и затова, след като им казах какво да направят с курса си за дълбоководни водолази, се озовах на един кораб-амфибия за превоз на войници. Това беше през 1965 г. Провеждаха един секретен проект за извличане на предмети от водата и ме записаха в него, за да работя с хора от специалните сили. Тогава срещнах Дик за първи път. Той беше на кораба „Ръшмор“ и не работехме заедно, но имахме контакти с него заради групата за подводни диверсии, в която участваше.

Тогава и двамата бяхме сержанти втори клас. Казах му:

— Ще се видим по-късно.

Той отговори:

— Точно така, мамицата му.

Така и стана. Разбира се, трябваше да минат няколко години.

* * *

Е, към 1965 г. бях решил, че определено искам да бъда в групите за подводни диверсии. От работата си в общността на бойците със специални методи знаех, че ще работя с хора, които разбират добре какво значи да се ангажираш с отговорност. Хора, които желаят да работят не само по-усилено, но и по-умно, за да постигат цели — целите на мисията и личните. Захванеш ли се с такива отношения на другарство, установяваш как собствените ти способности се изострят като бръснач. Знаеш, че можеш да постигаш разни неща не просто сам, но и в работа с хора с идеали като твоите.

Вижте думата „екип“. Както и да я гледаме, в нея не се забелязва съчетанието „аз“. Не си спомням кой го каза, но екип означава „Единствено Колективът Извършва Повече“. И е вярно. Вярно е, защото човек вярва, че задачата може да бъде изпълнена и има водачи, които казват: „Да, това може да стане“, и ви оставят да го направите.

Ето защо през всичките години бях така решен да стигна при тюлените.

* * *

Една година работих по онзи секретен проект, а после, тъй като бях и техник в клинична лаборатория, получих заповед за служба на брега. Това не ме направи особено щастлив. Но взех заповедта си и заминах за Куонсет Пойнт, където работех и като водолаз-лекар на батискафите.

Непрекъснато опитвах да вляза в групите за подводни диверсии. И те непрекъснато отказваха. Затова след Куонсет Пойнт се озовах в поделението за водолази и обезвреждане на боеприпаси. Там престоях три години.

Оттам ме избраха за медик на първия клас — независима длъжност и без лекари за командири. Получих заповедта заедно с покойния Джон Кристи, стар мой приятел. И двамата щяхме да заминем или за Група за подводни диверсии 21 или за „ТЮЛЕН-Група 2“. Възкликнах:

— Майчице, това е страхотно.

Джон замина за „ТЮЛЕН-Група 2“, а аз — в Бюрото за личния състав. Изпратиха ме там за разпределител на хората от общността на бойците-диверсанти и лекарите-подводничари. Значи аз изпращах други там, където исках да изпратя себе си.

Е, можех сам да си напиша назначението, което и сторих след година и десет дни. Според мен цели година и десет дни повече от необходимото, прекарани сред тълпа бюрократи. Но пък можех да помагам много на лекарите в специалните сили и при подводничарите и така си създадох много добри връзки.

Дойде 1973 г. Отново заминах на школа за дълбочинни водолази и там пръснах лявата страна на лицето си — счупване от натиска и кръвоизлив от синуса. Това се случи при едно спускане — много силна беше прегръдката. Но продължих докрай, докато припаднах в батискафа.

Казаха ми:

— Изхвърчаш и край на ВМС.

Отговорих:

— В никакъв случай.

Предложиха ми избор. Друга длъжност. „Не се притеснявай, а се премести, или те чака медицинска комисия, която да ти отвори много проблеми с оставането.“

Казах:

— Никаква медицинска комисия. Не.

И така, качих се на един кораб и служих известно време в Ню Хемпшир, след което ме върнаха в Норфолк. Аз все още не се бях отказал от групите за подводни диверсии. През 1979 г., когато бях в Норфолк, се обадих на „Група за бойни действия със специални методи 2“ и поговорих с техния главен старшина. Той отговори:

— Виж, Ал, обади се на този и този човек и му кажи, че си разговарял с мен, и толкова. Хайде да те местим тук.

Обадих се на офицера по обучението в тази група, който имаше място за медик. Казах му:

— Трябва ми само опреснителен курс за водолази и няколко скока. Ще съм малко бавен, но мога да върша работа.

Той запита:

— На колко години си?

— Тридесет и шест.

— Твърде стар си, пък и нямаме време и пари да пращаме хора на опреснителни курсове. Благодаря, че се обадихте.

И кучият му син ми затвори телефона.

Затова позвъних отново и той ми каза:

— Вижте, главен старшина, прекалено голям риск представлявате поради възрастта си.

И още, и още, и още, докато му се пригади на човек.

Затова аз му затворих телефона.

Поговорих с Дик за това и той ми каза:

— Не се притеснявай. Ето какво ще направим. Изкарай си назначението и не задавай въпроси. Само чакай да получиш една заповед към 1980 г. Събираме „ТЮЛЕН-Група 6“. За момента искам да идеш във Вашингтон.

Отидох във Вашингтон и оттам той уреди да ме зачислят към тюлените. Тогава събирахме „Оперативна група на ВМС 06-Делта“ и „Червената клетка“.

След това ме зарови за три години, защото излизаше някаква друга работа.

— Добре дошъл и довиждане. Ето какво искам да направиш, ето къде искам да идеш и ето защо.

Много подбираше хората за това, което предстоеше през 1984 г. Имаше причина да ме иска във Вашингтон, която не оспорвах, след като я проумях.

* * *

Може би най-голямата причина Дик да ме иска там беше евентуалната нужда от добър медик. Всички имаме дълги коси, големи мустаци. Двама носеха и бради. Влезеш ли във военно лечебно заведение и покажеш ли документите си, ти отговарят, че не си уставен и дрън-дрън. Трябваше така да ги подработвам, че появим ли се, да няма въпроси. Е, по една случайност се озовах в болницата в Бетесда, където уредих медицинско заведение само за нас и никой не ни питаше за нищо.

Там командирът ми беше специалист по вътрешни болести, а помощникът му — младши лейтенант. Аз ги проучих, поговорих им за Дик, Дик поговори с тях. Останаха на разположение за нас и семействата ни двадесет и четири шибани часа в денонощието.

Много пъти се случваше Дик да ме пита нещо като:

— Дени обади ли ти се?

— Не.

— Обади му се ти. Кити е зле.

Обаждах се на Дени и казвах:

— Ще се видим пред спешното отделение.

Това беше по времето на първата бременност на Кити и тя се чувстваше малко зле. Командирът чакаше. Никой не зададе никакви въпроси.

Веднъж на учение някакъв паяк ухапа едно от момчетата. Не можахме да го откараме в болницата цели два дни. Когато го занесохме в Бетесда, го приеха за операция, отделиха го в самостоятелна стая и незабавно се погрижиха. Никой не зададе никакви въпроси.

Необичайно беше за онези хора в клиниката и болницата да приемат някакви потайни и суперсекретни хора. Пазеха ни в една много сигурна зона, защото се чувстваха доволни, че правят нещо с онези, секретните хора. Гъделичкаше им самочувствието. Значи гъделичкаш им самочувствието, позволяваш им да участват, правиш ги част от екипа в известен смисъл. Те не можеха да излизат с нас на терена, не можеха да узнаят какво правим, но ние никога не им говорехме високомерно и винаги благодаряхме за онова, което правеха за нас.

Дик знаеше, че такова нещо ни е необходимо. Натовари мен с тази задача и аз се погрижих да я реша. Изпрати ме там година и половина по-рано с тази мисъл.

* * *

Всичко се свежда до доверие и лоялност. Двамата с Дик се познаваме и сме били заедно от време на време от 1965 година насам. Аз му вярвам, а доверието е нещо, към което се отнасям много сериозно. Не се доверявам на много хора, но вярвам на Дик. И при него е така.

Дик беше офицер, а аз — старшина, но той се доверяваше на решенията на старшините. Вярваше в способностите ни. Държеше ни отговорни. Ако се осереш, искаше да разбере защо. Помагаше да се оправиш и да се поучиш от грешките си. Той беше един от малкото ми командири, които искаха да знаят защо не разбираш и защо не знаеш. Казваш му защо и той намира как да ти помогне.

Казваше:

— Добре, проблемът е свързан с ученията. Проблем на истинската мисия.

— Имам въпрос, сър — това го произнасях като „псе“. — Не ми е ясно ето това и какво да правя?

А той отговаряше:

— Добре бе, заднико, ето какво и какво означава то.

Надробяваше всичко и искаше да се убеди, че си разбрал смисъла. Никога, никога не би те укорил, ако му зададеш някакъв въпрос. Ако не му задаваш въпроси, се ядосваше, защото точно тогава ще се оплескаш.

Освен това има и лоялност. Повечето от момчетата могат да ви разкажат за случай, когато Дик се е застъпвал за тях. В моя случай искаше да ме вземе при себе си, да опита с мен в момент, когато друг не би го сторил. Разбира се, не ставаше дума за милосърдие. Знаеше, че имам нужните му умения на стрелец, а и други. Ето това правеше Дик измежду много други неща — разбираше в какво си талантлив и градеше върху това.

Дик използваше таланта ми при задграничните мисии — аз бях онзи с усмивките и приятелските ръкостискания. Излизаш, ядеш храната, говориш с хората, научаваш езика възможно най-добре. Трябва да се харесваш на хората. Забелязвате ли как тук се оформя една картина? Култивирай ресурси. Опознай района. Втълпявай нови идеи, но оставай отворен за идеи. Попивай културата им. Не ги гледай отвисоко. Никой не обича да се отнасят така с него и ако така се държите, няма да стигнете доникъде.

За мен нямаше недостъпни места в Египет, Йордания, Пакистан, Мароко. Можехме да се впишем в обстановката — не „аз“, „ние“. Но винаги трябва да има един, който да се впише малко по-бързо от останалите, който да стане водач на момента. Аз имам тази способност. Дик я разбра и се възползва.

* * *

Заминахме за Вашингтон, където работихме в „Оперативна група на ВМС 06-Делта“ и „Червената клетка“, и това ми беше последният път с тях — 84 до 87 година. Дик беше изтеглен от „Червената клетка“ заради някакви бюрократични лайнарщини. Ако сте чели „Свирепия 1“, знаете за някои от проблемите му. И да, задачата ни беше да правим учения, но имахме и „черна“ мисия. Сега това вече не е секретно, така че нищо не издавам. Но Дик искаше да е сигурен, че имаме всичко необходимо за всякакви мисии.

Разбира се, докато провеждахме реални мисии, провеждахме и доста обучение и работа по сигурността на базите. Интересно беше.

Самодоволството може да те погуби по всяко време. Всички имаха нагласата, че това е „поредната инспекция“. Но ние не бяхме там, за да инспектираме. Ние проверявахме съоръженията за сигурност, условията за сигурност. Обикаляхме по базите и влизахме и излизахме във всевъзможни сгради и охранителни зони и почти никога не са ни спирали. Честна дума.

Едно от първите ни учения беше в Норфолк, на Военноморската база и при щаба на Командването на атлантическия флот. Дик беше си уредил някакви карти за самоличност, до една с неговата снимка и звание. Един ден аз използвах едната карта — отидох с колата до базата, показах картата на Дик, а аз изобщо не приличам на него. Значи онези на портала видяха званието, прас — застанаха мирно и ми махнаха да влизам.

Е, откарах колата чак до Службата за национална сигурност. Даже отзад на колата бях залепил лепенка с жабок, да видя дали ще загреят. Но колите си вървяха наоколо както обикновено. Обиколих Службата за националната сигурност с колата, като снимах самолетите, хеликоптерите и хангарите. Не правех никакви опити да крия камерата или действията си.

Като казахме за това на хората от базата, те отговориха:

— Не, такова нещо не е възможно. Не сме виждали никого там. Не е възможно да сте били на това летище.

— Добре, хайде да видим касетата.

И ето ме на запис как снимам самолетен хангар.

Това им поотвори очите. Започнаха да обръщат внимание на някои неща. Но за нас все още беше лесно да се разхождаме из базата със свободно поведение и небрежно цивилно облекло и да влизаме в сградите, без никой да ни спира.

Една от задачите ми беше да ида до комуникационния център и да симулирам взривяване на вратите. Взех един артилерийски симулационен взрив и отидох право до този център без никакви проблеми. Това беше през нощта, на един добре осветен паркинг, там запалих симулатора.

Когато проклетото устройство се взриви, всички чуха, че нещо е гръмнало. Аз се отдалечих спокойно. Отидох до портала. Там имаше един майор, идваше от външната страна на портала и бях напълно сигурен, че е чул взрива. Той ме попита:

— Пътя ли объркахте?

Аз отговорих:

— Да, търся офицерския клуб.

— О, ами ето натам, после надясно.

Това става след страхотната експлозия. Навсякъде започнаха да изникват полицейски коли. Пищяха сирени — страшен шум. Аз съм с цивилни дрехи и раница. А онзи ме упътва.

Отидох право към офицерския клуб. Мисля си: „Я да видим дали мога да направя някакъв тъп номер тук?“

Спрях едно семейство с детето им. Излизаха от клуба. Запитах:

— Как мога да стигна до „Пица Хът“ оттук?

Те отговориха:

— О, ами елате с нас. Ще ви закараме.

Вече бяха минали три-четири дни от началото на учението, а някои хора си я караха постарому.

Сядам в колата и преди да стигнем до портала, извадих радиостанцията. Малкото момиченце на задната седалка до мен се обади:

— Какво е това?

Майката се обърна паникьосана и запита:

— Какво? Какво държите?

Отговорих:

— Това е моята радиостанция за двустранна връзка. А това е значката и личната ми карта и ето кой съм аз.

Съпругът й направо се разтече по седалката:

— О, господи! Загазих ли?

Отговорих:

— Не, но по-добре ме изкарайте извън портала.

И така, седях си на задната седалка и ни махнаха с ръка да минаваме през портала. Там имаше две коли на охраната на базата. Ясно си спомням, че имаше четирима полицаи, но те не проверяваха кой излиза. И така, закараха ме до „Пица Хът“, откъдето поех по своя път.

В базата продължаваха да мислят, че това са просто глупави игрички. Или пък не им пукаше. Или не знаеха. Или пък бяха самодоволни.

Хората не обичат да предизвикват другите. Едно от най-трудните неща, когато обучаваш охранители, е да ги накараш да разберат, че няма нищо лошо в това да спреш някого и да го питаш:

— Вие тук ли работите? Може ли да видя документите ви за самоличност?

Става дума просто да поискаш документ за самоличност. А ако някой няма такъв, ви трябват двама души, които да не му позволят да продължи напред, докато се свържете с базата. На прекалено много места не искаха да правят така. Дори след като престояхме тук цяла седмица, се притесняваха да спират хората.

След като приключвахме с ученията, в почти всички бази заявявахме:

— Ще останем още два дни, но няма повече учения.

Навъртахме се около портала, в някой катер или пък в самолетен хангар и гледахме как хората влизат и излизат. И пак се притесняваха да ни питат кои сме. Не знам какво е това.

* * *

Двамата със Стив Хартман имахме една друга нощна задача — ако изобщо може да се нарече нощ, защото беше два сутринта, по дяволите. Излязохме от хотела в града Сасебо, Япония. Двамата се бяхме облекли с водолазни костюми, носехме раници, а аз — надуваема чанта за плуване. Схващате ли картината? Ходим надолу по улицата, край портала на базата, към моста и влизаме във водата. Никой не ни обърна внимание.

Плувахме в една истински красива река и толкова добре го правехме, че дори не плашехме птиците, накацали по камъните. Излязохме на тинестия бряг до базата. При проучването бяхме предупредили:

— В оградата ви там има огромна дупка.

— Да, но строим нещо.

Дик им каза:

— Това може да е добра мишена. Противопожарната ви служба се намира на отсрещната страна на улицата.

Не направиха никакъв опит да сложат човек наблизо.

Двамата със Стив се вмъкнахме, огледахме се и аз пресякох до противопожарната къща, където сложих бомба — три симулирани пръчки динамит с часовник и голяма крушка.

До дупката в стената имаше барака с някакви от строителните войски, които играеха карти. На връщане забелязах, че един от онези се приближава до прозореца. Залегнах в канавката. Изчаках, след това станах и надникнах през прозореца. Играеха карти и никой не обръщаше внимание на нищо.

Двамата със Стив лежахме в тинята още два и половина часа, докато бомбата избухна. През цялото време никой не беше видял нищо на добре осветената площадка пред пожарния камион, нито мен, нито пък Стив.

След бомбата ни помолиха да възстановим действията си. Двамата им показахме всичко стъпка по стъпка.

— Ето как влязохме, ето къде отидохме, ето какво направих аз.

Съвсем скоро започнаха да слагат хора около строителния обект и никой не можеше да мине през дупката.

* * *

Един от големите ни проблеми беше да убеждаваме хората, че не сме дошли, за да им навредим, а да им помогнем. Някои командири на бази просто не ни искаха. Налагаше се Дик да използва доста обилно уменията си за словесни убеждения, за да ги накара да разберат:

— Това не е проверка, разберете. Това е учение. Във ваша помощ.

Удивителното е, че някои от бойците наистина искат да участват, макар командирите им да казваха, че това са глупости.

— Ще ни затворят базата. Затрудняват ни живота. Злепоставят ни.

Но ние не се намирахме там, за да ги злепоставяме, и някои хора го разбраха.

Една от най-добре настроените към нас групи беше в Пойнт Мугу — тяхната полиция, съставена от моряци. Капитан Гордън Накагава и лейтенант Боб Лейзър искаха хората им да бъдат проверени, обработени, победени и отново вдигнати на крак. Хлапетата също го искаха. Те бяха на непълно работно време като група за бързо реагиране. Каквото и да им покажехме, попиваха като сюнгери. Адмиралът в базата беше задник, но все пак свършихме работа.

Казахме:

— Една от слабите ви страни са колите за ответни действия.

— Какво искате да кажете?

— Ами имате фургони. Но никой не ги наблюдава. Нямате детектори за движение, нито скрити камери, нито аларми, нищо.

— О, това проблем ли е?

— Да, те са мишена. Следващата мишена е летището. Твърде много възможности за влизане сте оставили, твърде много отвори.

— А, но там имаме датчици за движение.

Казахме им, че можем да ги преодолеем. И им показахме как. Попиха всичко. Останаха щастливи. При всяко упражнение казваха:

— По дяволите, още нещо научихме.

* * *

Дик винаги ни подкрепяше. Идвахме при него с план за промяна на даден сценарий — онези от базите не играеха по правилата. А той седи, слуша и записва. Има мозък като компютър — толкова бързо работи. Казва:

— Добра идея. Разгледайте тази възможност и тази, и тази.

Ние репетираме и отговаряме:

— Това ще стане.

Много неща правехме така, според случая, защото онези непрекъснато искаха да променят правилата и трябваше да реагираме.

Дик също участваше в някои от ученията, за да е сигурен, че не правим нещата не както трябва. Имаше дни, когато спеше само по два часа. Понякога сме карали по два-три дни, двадесет и четири часа дневно. Той ни следеше и имаше задачата да защитава действията ни.

— Ето как сте го направили, ето къде са слабите ви места.

Дик е много красноречив човек. Може да каже каквото трябва по своя неповторим начин. И все пак имаше хора, които приемаха всичко като обида. Когато се налагаше, Дик настъпваше доста хора по пръстите на краката. Лошо. Тъпите копелета да са си пазили краката от големите му обувки.

Но колкото и зле да беше в някоя база, почти винаги започваха да се сплотяват срещу нас в определен момент. Отникъде не сме си тръгвали с горчиви чувства, независимо че винаги гледаха на нас като на големи космати чудовища, дошли да им разрушат базата. Помня какво ни беше казал един командир на база при една от срещите ни:

— Знаете ли, идвам в базата, оглеждам се и си казвам: „Колко хубаво е тук.“ А вие, мамка му, идвате и питате какво има за разрушаване.

Прав е, ще знаете.

* * *

Въпреки всичките ми проблеми с подводното плуване, още го обичам. Много, истински много обичах работата под вода. Наистина изтощителна беше и изискваше концентрация. След фрактурата на лицето ми казаха, че повече никога няма да се гмуркам.

Отговорих:

— Слушайте много внимателно какво ще ви кажа с шибаните си уста — ще се гмуркам.

Насилвах се и го правех. А за стрелбата — там също се навирах на всички стрелби. И това ми се отплати няколко пъти.

Мразех да скачам дори от напълно изправни самолети, по дяволите. Но това се изискваше. Не трябваше да ми харесва, а просто да го направя. И затова го правех. След известно време привиквах: „Окей, пак трябва да се скача.“ И скачах.

За да се мотивирате, за да преодолявате разни неща, трябва да елиминирате отрицателните помисли. И коварния негативизъм, който се промъква и ви захапва за задника. Човек се опира на своята увереност и на опита на другите и се изправя лице в лице със страха. Прави така, че той да работи в негова полза. По този начин ще станете силни. Изникнат ли съмнения и вслушате ли се в своята негативност, ще се самоунищожите.

* * *

Имал съм добри командири, не ме разбирайте погрешно. Но Дик не беше просто водач, а и учител. Беше ни довереник. Намираше се наблизо, за да ни смени гащите, ако се осерем и заспим. Започнат ли да го замерят с камъни, ние излизахме отпред и ги поемахме. Защото се грижеше за хората си. Изпитвахме нещо, което може да се изрази така: „По дяволите, щом Стария го прави, ние също можем да го направим.“ Той ни водеше в такава посока. И ни помагаше.

Хората гледаха на нас като на боклукчийски кофи. Размирници. Но Дик се вглеждаше много по-дълбоко: „Защо този дребен лайноглавец има проблеми? Защо става това? Защо става онова?“ И се захващаше с хората, които останалите считаха за боклуци. Всеки един от нас се оказа звезда. Той виждаше нещо в нас и го извличаше.

Но и не търпеше некадърните. На това се научих от него и съм го използвал, когато станах главен старшина. Може да дадеш на някого инструменти. Но ако той не ги използва, му търсиш сметка и му биеш шута. Той не се боеше да го направи.

* * *

От 1987 до 1990 г. аз бях първият главен старшина на командна длъжност в Командването на ВМС за медицински изследвания и развитие. Използвах много от водаческите умения, които бях научил от Дик, и претворих напълно значението на думата водачество на ниво старшини. Имах на свое подчинение единадесет лаборатории по света с персонал над четиристотин души. Задействах разни програми за тях и правех всичко необходимо, за да съм сигурен, че работят. Имах и няколко командири, на които трябваше да заявявам, че не са те хората, които вършат работата.

За щастие имах един заместник-командир в щаба, на когото също не му беше безразлична работата. Питаше:

— Главен старшина, ще работят ли тези програми?

— Полковник, проклетите програми ще работят, ако някой ритне в гъза командира. Аз вече го бях ритал по кокалчетата, но трябваше някой с повече конски сили да вдигне мерника по-нагоре.

Така карахме програмите да вършат работа. Човек трябва да приобщава подчинените си към своята работа. Всички научихме това от Дик. Привличай всички, от най-низшия редник до най-старшия старшина и ги приобщи. Слушай какво имат да ти кажат.

Налагаше се да провеждам доста проверки и разследвания по сигурността в различни лаборатории. Придадох нов смисъл на тази дума. Всъщност създадох я. Хората имаха наръчник по сигурността, но не му обръщаха внимание. Казах им:

— Най-напред прочетете тази шибана книга. Ако имате въпроси, телефонът ми е на разположение двадесет и четири часа в денонощието, в работата и вкъщи.

Така започнахме.

След това подобрих физическата охрана и сигурността на хората, особено в задграничните лаборатории. Има едни хора, дето твърдят, че са там като научни работници, супер мозъци, и не виждат друго освен своите си неща.

Казвах им да си отворят очите.

Оттам заминах за Нюпорт, където станах началник-отдел — единственият главен старшина на такава длъжност в цялото командване, наред с поста отговорен за сигурността. Затова и можех да използвам всичко хубаво, което бях научил, в нова обстановка.

* * *

Уволних се през 1992 г. Оттогава се занимавам много със стрелба, лов и риболов. Най-после имам време да играя със собствените си играчки. Жена ми се пенсионира на първи юни и сега си имам и жена.

Липсва ми близостта в Групите. Истинската близост. Според мен цивилните хора не го разбират. Въпреки че някои от нас поддържат контакт, знам, че едва ли тази уникална възможност ще ни се удаде отново. Възможността да заминем зад граница — в Германия, Франция, Израел — за съвместно обучение или на мисии, при които разчиташ на всеки друг двадесет и четири часа дневно. Трябва да се научиш да бъдеш близък с другите. Захвърляш настрани личните си предубеждения заради мисията.

* * *

Има нужда от известно обучение за работа в групи, особено на фирмено ниво. Твърде много хора с пълномощия, застанали в кулите си от слонова кост, не искат да разберат какво значи да си в окопите. Нито изграждането на екипи и концепцията за работа в екип — изненадващо много шефове по фирмите не са слизали никога в цеховете. Знаят само, че някъде там долу има пчели-работници, които им помагат да си изкарват седемцифрените годишни заплати наред с акциите им за закупуване на контролни пакети, златните им опции и златните клаузи при пенсиониране. Те не знаят какво правят онези долу, в цеха.

Ако слязат долу, за да ги виждат другите, на което ни учеше Дик винаги, ще направят много за жизнеността на огромните корпорации. Хората с костюми „Армани“ за 2000 долара не слушат онзи с метлата в ръце. А е възможно точно той или тя да имат идеи за по-голямата функционалност на фирмата.

Това умение използвах на командния си пост като главен старшина. Вслушвах се във всеки матрос. Вслушвах се и в някои офицери. Не много, защото не знаеха за какво става дума, по дяволите. Не можеха да отклонят физиономиите си от микроскопите и блюдата на Петри. Но пък слушайте какво казват матросите. Слушайте какво казват работниците. Така се започва с изграждането на екипа.

* * *

В нашите сценарии тероризмът, изглежда, е най-големият проблем както вътре в страната, така и навън. Общността на специалните сили ще трябва да възприеме водеща роля в тази връзка. Всъщност именно там би трябвало да имат роля. Заради наличието на антитерористичните групи на нас не ни позволяват активно участие в тези неща. Навън, разбира се, са сключени споразумения с другите страни. Съвместно обучение, програма за размяна на служители — в цялата общност на бойците със специални методи и специалните операции има много хора, които трябва да получат и винаги да имат активна роля в тази връзка. Да се надяваме, че бюрокрацията ще прозре тази нужда и ще продължи да подкрепя целите на мисията, както и да позволява на хората да работят, а не да ги наказва и да пречат на движението им напред само защото са избрали да служат в общността на специалните сили.

Настоящата претрупаност с тежки началници на върха не позволява да се види картината и затруднява много стартирането на каквото и да е, както и поддържането му. Хората са прекалено заинтересовани от собствената си кариера. Те бюрократизират всичко. Всеки молив, дяволите да го вземат, трябва да бъде оправдаван с лист хартия, всеки куршум, всяко това, всяко онова, а после започват да пречат и на обучението. Като започнеш да ограничаваш обучението на хората и като мухлясат малко, се деморализират и стават адски гневни. След това започват вътрешните борби — „Защо съм тук? Какво правя? Току-що похарчихте един милион долара, за да обучавате тъпия ми задник — кога ще ми позволите да използвам наученото?“

Според мен Групите трябва да получат по-широка роля във всички оперативни области. И вместо някой да изкарва цялата си кариера на Източното крайбрежие, нека се мести през шест или осем години, за да могат всички членове на групите да работят с всички останали в тези части на света и да добият представа какво става там. Винаги отговорностите им ще бъдат различни, но нека онези, които са работили на едната страна на света да отидат в другата, за да създадете една завършена общност на специалните войски.

Ролята им в бъдещето виждам такава, каквато е сега — събиране на разузнавателна информация, контраразузнаване, контратероризъм, антитероризъм. Не трябва да забравяме и обучението. За мен те са учители. Много страни започват да търсят помощ в много области. Една от тях е въпросът: „Каква военна единица да създам?“ Имаме хората, които могат да идат там и да обучават. Да обучават както трябва. Групите могат да се използват по този начин и това трябва да стане.