Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Тайните на командоса (14)

Епилог

Да поддържаш предимството си на водач: шест въпроса, които трябва да си задавате всеки ден

Сега, след като сте прочели книгата, искам да се запитате: „Какво научих от нея?“

Ако честният ви отговор е: Нищо!, то занесете я обратно в книжарницата. Дайте я на продавача — и го накарайте да ви бие с нея, докато се насерете. Може би това ще ви вкара малко разум в главата.

Няма оправдание за това, че не сте научили ценни уроци от тази книга, защото принципите в нея са от истинска война, а не от някой екип мозъци и ако не вършат работа, то нямаше да съм жив. Това е.

Както може да си спомните, в началото на книгата ви казах, че има шест въпроса, които си задавам практически всяка сутрин. Използвам ги, за да фокусирам целта си и да разбера себе си и своята мисия.

Ако открия, че не мога да дам добър отговор — в контекста на мисията за деня, — знам, че или аз изпълнявам неподходяща мисия, или има нещо неподходящо в мен.

Тези шест въпроса са: Какво ме движи? Винаги ли съм бил такъв? Какво ще ме удовлетвори? Признавам ли се за победен? Как мога да превърна днешните отрицателни неща в положителни? Каква е крайната ми цел?

Когато за първи път видяхте тези въпроси в увода, може да сте имали свои отговори. Сега обаче, ако сте научили нещо от моите десет Божи заповеди за успеха на предводителя, би трябвало да имате малко по-различни отговори на тези въпроси.

За първата ви „учебна мисия“ като воин нека да разгледаме тези въпроси един по един. Аз ще ви дам моите отговори, всеки от които произтича от моите десет Божи заповеди. Ако не сте проспали книгата ми, десетте Божи заповеди ще ви помогнат да формулирате някои свои отговори.

 

 

Какво ме движи? — Във всяка мисия, която изпълнявам, нещото, което ме ръководи най-силно, е желанието да намеря своите граници — и да ги разширя.

Не започвам мисия с надеждата да открия колко малко мога да направя и пак да „се оправя“. Вместо това водя отпред и проучвам нови свои области, ценности, неща, в които вярвам, както и обкръжението си — във всяка мисия, която приемам. Така постоянно научавам къде са границите на възможностите ми и как мога да ги преодолея.

Единственият начин за истинско „повеждане“ при изпълнение на мисия — и да открия нови свои аспекти — е да оставям след себе си страха и съмнението. Това изисква само воля. Може да не е нещо, което ви харесва. То е нещо, което просто правите.

При проучването на нови свои територии открих, че практически всяко мое вътрешно ограничение — например временна неспособност да науча ново умение — е създадено от собственото ми съзнание. Прекарал съм много самотни часове в джунглите на Югоизточна Азия и пустините на Близкия изток, където размислях над своите субективни ограничения. И открих, че на практика за мен почти няма непостижима цел, стига да не съм се самоубедил в обратното.

Ако пренебрегна болката, ако се насилвам по време на учение и ако използвам проста тактика, установявам, че много често мога да „направя невъзможното“.

Моята способност да „извърша невъзможното“ се увеличава в грамадни размери, когато определя „себе си“ като моя екип и аз. Когато се слееш със своя екип от бойци, страхът ти избледнява и способностите ти се увеличават в геометрична процесия. Когато се научиш да се разширяваш, като „ставаш едно“ с екипа си, вграждаш в себе си силните страни на всички членове на своя екип. Когато прибавиш тази сила на колектива към своята собствена, ставаш практически „свръхчовек“.

Сега се запитайте: „Какво ме движи?“

 

 

Винаги ли съм бил такъв? — Не. Всеки нов ден ме променя. Всяка мисия ме променя. И всеки нов екип ме предизвиква.

Ако не сте активно зает с постоянно пресъздаване на самия себе си, то значи сте активно зает с навлизане в застой. В мига, в който се родите, започвате да умирате. Но ако се поддадете на процеса на постоянен застой, вие умирате „хиляди пъти“.

Моят живот с тюлените, моето командване на „ТЮЛЕН-група 6“ и моето предводителство на „Червената клетка“ ме направиха мъжа, който съм сега.

За да се промените в положителен смисъл обаче, трябва най-напред да разберете точно кой сте. Най-добрият начин да разберете това е да поемете отговорността за живота на други мъже — и да поставите живота си в техните ръце. Направите ли това, бързо се научавате да дефинирате себе си — с изключителна яснота. Тогава, след като напълно разбирате какво лежи в основата на собствения ви характер, ще можете да правите конструктивни промени.

Разбира се, вашата личност се измества малко всеки път, когато приемете нова мисия, и всеки път, когато работите с нов екип. И с измененията на вашите мисии и членове на екипа откривате пълния спектър на вашата личност и характер. Понякога харесвате откритото, друг път — не. Когато не харесвате онова, което сте забелязали в себе си, ви боли. Но тази болка е добра, защото ви позволява да разберете, че сте напълно откровен със себе си, и ви сигнализира да промените нещо. Спомнете си, че когато ви боли, значи правите всичко, както трябва.

Не е необходимо да сте на война, за да научите за себе си. Просто трябва да сте сериозен човек със сериозна мисия. Като дете започнах да се променям благодарение на прости изживявания от детството. Когато бях петгодишен и продавах вестници заедно с чичовците си, научих как да продавам себе си на другите. Това ме промени. Когато оставах в планините Катскил с леля си и чичо си през летните ваканции от основното училище, се научих да обичам приключенията — а това ме промени завинаги. Когато бях дванадесетгодишен и започнах да работя в една зала за боулинг, се научих да бъда независим. И когато станах на четиринадесет години и започнах да работя по осемнадесет часа седмично в една закусвалня, се научих да търпя тежка работа. Всичките тези промени ми помогнаха да уча. Най-важното нещо, което научих, беше, че колкото повече поумнявах, толкова повече осъзнавах колко съм тъп.

Ако не се променяте поне малко при всяка от мисиите си, значи просто не правите нищо.

Запитайте се: Променил ли съм се неотдавна?

 

 

Какво ще ме удовлетвори? — За мен пълното удовлетворение идва само когато напълно слея възможностите си с действията си.

Не е достатъчно само да познаваш пълния си потенциал. Трябва да замъкнеш задника си там, на бойното поле, и да достигнеш пълния си потенциал със смели действия.

Ако не се опитваш да правиш това всеки ден, скоро ще се превърнеш в поредния въздухар с омръзнали разкази от войната.

От време на време се изкушавам да седна и да се хваля с постиженията си над две чаши джин „Бомбай“. При всеки такъв случай си налагам да се върна в реалността. Реалността е, че дисциплината е ежедневен процес и все още има да постигам много. И с Божията помощ винаги ще е така.

Не мога да търпя самодоволни хора, които вече не работят до предела на възможностите си.

Всяка сутрин, когато се събуждаме, ние сме еднакви: всички сме изправени пред едни и същи рискове от застояване, освен ако не си поставяме предизвикателства. Ние всички трябва да си поставяме предизвикателства, отново и отново, всеки ден.

Изглежда трудно? Трудно е. Изглежда невъзможно?

Не е.

Аз все още развивам знанията и целите си. Светът е отварял вратите на много възможности пред мен. Всяка нова възможност ми дава шанс да проверя себе си и своите вярвания, да открия истината и да продължавам да се доказвам.

Надявам се никога да не спра да раста.

Съвсем възможно е никога да не слея пълния си потенциал с действията си. Затова вероятно никога няма да бъда напълно доволен. Но не се отчайвам. Щастлив съм.

Аз съм Богът на войната и моята битка никога няма да спре.

Кога вие ще бъдете задоволени?

 

 

Признавам ли се за победен? — По дяволите, не! Или поне не по начина, по който повечето хора гледат на поражението.

Когато аз дефинирам поражението, аз го разбивам на съставните му думи: de, латинската дума, която означава „тръгвам от“, и feat, английска дума, значеща „постижение“.^[1] Много пъти, разбира се, се е налагало „да се оттеглям от“ онова, което съм се надявал да „постигна“. Но за мен това означаваше, че съм избутан встрани, а не унищожен. Живях, за да водя нови битки.

Както Ърнест Хемингуей, аз вярвам, че „човек може да бъде унищожен, но не и победен“.

Едно нещо, което мразя най-вече във връзка с обичайното определение за поражението, е, че то предполага, че победеният човек е превъзмогнат от външна сила — обикновено враг. Но почти никога поразилият ви не е вашият враг, а самият вие.

Хората просто с лекота си въобразяват, че основната причина да не постигнат целта си е, че някой друг ги е победил. Но запомнете. Никога не си въобразявай. Ако финишираш втори, то не е, защото друг е финиширал първи. Победата на този човек е само „страничен ефект“ на вашия неуспех. Ако загубите, то е, защото не сте се наказвали достатъчно по време на учение и не сте насочвали пълната сила на личността си към победата. Ако не си признаете този факт, то няма да можете да разберете себе си — и ще се настроите за ново поражение. Ако си го признаете и се поучите от него, ще можете да гледате хората си в очите и да ги „водите отпред“. Тогава ще постигнете своята победа — втория път.

Всички ваши вътрешни ограничения, които винаги са причините за вашите неуспехи, могат да бъдат преодолени. Ако останете в боя достатъчно дълго и откажете да се предадете, скоро ще можете да преодолеете самоналожените си ограничения и да успеете. Вашата победа няма винаги да ви поставя на „първо място“, но ако се насилвате докрай и преодолеете всичките си вътрешни ограничения, вие пак ще бъдете победител. И ако вие сте победител, вероятно ще финиширате първи — евентуално.

За един воин поражението е временно състояние. Определете курса си и взривете пречките във водата пред вас!

Запитайте се: Признавам ли се за победен?

 

 

Как мога да превърна днешните отрицателни неща в положителни? — Започвам с разбирането, че „отрицателното“ и „положителното“ са просто етикети — често пъти използвани неточно.

Когато решите кое е положително и кое — отрицателно, вероятно се водите от миналото. Ако нещо е било отрицателно в миналото, приемате, че то пак е отрицателно. Но това може да е заблуда. Както се променят мисиите, така се променят и отрицателните и положителните неща. Отказвам да бъда роб на историята. Моята история е просто това — история. Погледът ми е насочен към бъдещето и не си въобразявам, че нещо ще бъде отрицателно сега само защото е било такова в миналото.

Всичко се променя. И ако вие не се промените, скоро ще бъдете просто един стар пръдльо, отхвърлен настрани.

Ако открия, че нещо е истински отрицателно — че в значителна степен ме е наранило или е помогнало на моя враг, — аз не разсъждавам върху щетите. Вместо това се питам: Какво мога да извлека от това?

Обикновено, дори по време на бедствие, мога да спася по нещо. Ако моят джип се повреди напълно, аз ще извадя двигателя, ще сваля радиото и ще взема всяко нещо, което все още функционира.

Дори ако всяко нещо в дадена ситуация е унищожено, аз пак ще опитвам да науча нещо от това изживяване. Често пъти нещата, които научавам от някой малък проблем, по-късно предотвратяват голяма беда.

Дори когато врагът ми напълно успее в постигането на целта, аз не приемам успеха му като отрицателен. Аз използвам неговия успех за собственото си обучение. Аз копирам действията му. След това ги изпълнявам по-добре.

Друга причина да опитвам да избягвам традиционните етикети за положителното и отрицателното е, че те обикновено усложняват нещата. Ако свалите тези етикети, опростявате подхода си спрямо мисията. Ако не се тревожите за положителните и отрицателните неща, е по-лесно да насочите вниманието си просто върху нещата, които вършат работа, и върху тези, които не вършат работа. А като направите това, значително засилвате шанса си за успех.

Ако съм изправен пред сценарий с най-неблагоприятен вариант — отрицателна ситуация, в която нищо не може да бъде спасено и дори не мога да науча нищо, — аз пак го използвам в моя полза. Как? Използвам го за мотивация. Използвам го, за да подтиквам себе си и хората си, като го правя предизвикателство към гордостта си.

Запитайте се, дали отрицателните неща са наистина отрицателни? Ако е така, какво можете да спасите? Какво можете да научите? И как можете да го използвате, за да се подтиквате напред?

 

 

Сега нека разгледаме последния, най-интересен въпрос: Каква е крайната ми цел?

Като предводител е абсолютно наложително да знаете точно какво желаете — и как планирате да го постигнете.

За мен разбирането на крайната ми цел е ключът към разбирането на самия себе си, защото не мога да определя целта си, освен ако не определя предварително кой съм аз.

В армията имах лукса да притежавам очевидна цел. Крайната ми цел беше проста: оцеляване. Когато хората полагаха най-големи усилия да ме убият, аз не трябваше да агонизирам за това колко сложна е целта на живота ми.

Въпреки че целта ми не беше сложна, това не означаваше, че е лесно постижима. Много пъти съм стоял мъчително близо до смъртта.

Но чрез пълно насочване на вниманието върху крайната си цел — оцеляване — до болка осъзнах как трябва да я постигам. Научих се как да оцелявам.

Научих, че най-добрият начин да постигна крайната си цел — да оцелявам — е да следвам собствените си десет Божи заповеди. Установих, че тези десет Божи заповеди са толкова разумни и мощни, че се прилагат за почти всеки, който се опитва да постигне своята крайна цел.

Едно от първите неща, които научих за оцеляването, е, че не винаги вашите „врагове“ излагат на опасност живота ви. Често това са вашите „съюзници“. Много пъти съм бил изправян пред опасности от собствените си командири, които ме изпращаха на бойното поле ограничен от нелогични правила за водене на бойни действия, остаряла тактика и ненадеждно оборудване и оръжие.

От това скоро разбрах, че най-добрият начин за оцеляване за мен е да водя свои собствени битки по свой начин. Точно затова поех командването на „ТЮЛЕН-група 6“ и „Червената клетка“.

След като получих свои бойни части, бях освободен от скованите правила и политика, създадени да ръководят „масите“ военни. Освободен бях и от необходимостта да работя под командването на некомпетентни командири. Имах възможността да се бия като воин. Имах възможността да поемам отговорност, да показвам инициатива и да правя всичко необходимо, за да оцелявам и успявам.

Тази свобода на действията направи „ТЮЛЕН-група 6“ и „Червената клетка“ така ефективни. Тя ни позволяваше да оцелеем и успяваме.

Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, изоставихме старото мислене. Аз водех отпред и насилвах хората си жестоко по време на учения. Претворих ги по свой собствен „воински образ и подобие“ и се отнасях еднакво с всеки — като с лайно, — докато докажеха себе си.

Мъжете в „ТЮЛЕН-група 6“ се научиха да тласкат себе си отвъд болката и да насочват вниманието си само върху резултатите. Те „играеха за победа“. И накрая станаха легендарните бойни сили на Америка.

Мъжете в „ТЮЛЕН-група 6“ бяха завършени специалисти по оцеляването. Те никога не губеха крайната цел от погледа си и това ги правеше победители.

Мъжете в „Червената клетка“ също бяха майстори на оцеляването и успеха.

В „Червената клетка“ ние не седяхме просто така и не си говорехме за нещата, които би направил терористът. Ние се превърнахме в терористи и се научихме да гледаме на света така, както терористите.

Военните, които не участваха в „Червената клетка“, никога не разбраха защо правехме всички онези неща. За тях нашите методи винаги изглеждаха „нечестни“ и „опростенчески“. На практика нашите методи бяха нетрадиционни и неусложнени. Затова успяваха. И така оцелявахме.

След като напуснах Военноморските сили, открих, че в Америка има милиони хора, които се борят за оцеляване и успех в кариерите си и личния си живот.

И в много случаи светът, в който живеят — светът на работното им място и съвременното общество — е толкова непрощаващ, безскрупулен и подкупен, колкото светът на войната.

Затова установих, че голям брой от правилата, които научих във войната, помагат на хората да оцеляват и успяват в нормалния си ежедневен живот — и да постигат крайната си цел независимо каква е тя.

Например установих, че често пъти най-голямата заплаха не са конкурентите в бизнеса, а вашият съдружник в съседната врата. Може би той желае вашата работа или просто е един тъп мениджър, който не знае как да ви даде нужната подкрепа, за да оцелеете.

Освен това светът извън собствената ви фирма е брутален. Когато излезете от сградата и започнете да се ориентирате из „джунглите“ на света на бизнеса, бързо откривате, че има само един ръководен принцип — оцеляване на най-силните. Днешните бизнесконкуренти, работещи в глобален мащаб, могат да бъдат така враждебни, както снайперистите на врага, и така непредсказуеми, както терористите.

Целта им е да убият фирмата ви, преди тя да убие тяхната. Те желаят да ви унищожат с всички налични средства. Те желаят да тласкат без милост подчинените си. Те желаят да понасят болка, да нарушават правила и да принасят смели жертви, докато ви надвият.

За да оцелеете, трябва да знаете как мислят те, какво ценят, какво очакват — и какво знаят за вас.

Ако крайната ви цел е да оцелеете и успеете в кариерата и личния живот, трябва да сте по-жилав, по-мотивиран и по-концентриран от всеки друг, който би могъл да стои между вас и целта ви.

Ако желаете да бъдете човек, който оцелява, и победител, трябва да насочите погледа си към цели, високи колкото небето. И трябва да натикате задника си в канавката — за да може да се заемете с мръсната работа, която победата изисква.

Трябва да нападате конкурентите си по толкова изненадващ начин, че дори самите вие да останете изненадани.

Трябва да нападате конкурентите си още преди да са ви поставили „засада“.

Трябва да нападате мързела, слабостта и самодоволството на подчинените си — защото само така може да се изгради екип от воини.

Трябва да нападате наложените от самите вас вътрешни ограничения — защото това е първата стъпка към водачеството.

Трябва да се научите да нападате всеки ден с енергия, оптимизъм и дълбока вяра в личната кауза.

Трябва да нападате омразните ви дейности с повече страст, отколкото онези, които обичате.

Трябва да се научите да нападате обучението си с радост и посвещение.

За да оцелеете и успеете, трябва да приемете една ясна и болезнена истина: Бизнесът е война. Животът е война.

Ако искате да спечелите тази война:

Нападайте.

 

Нападайте!

 

НАПАДАЙТЕ!