Джералд Даръл
Хванете ми колобус (8)

Забележителни раждания

Уважаеми господин Даръл,

Толкова много ни хареса Вашата програма „Хванете ми колобус“, че Ви поздравявам и Ви желая нови успехи.

Напомняте ми много един мой приятел от Ню Йорк, с когото дружахме преди около дванадесет години. Да не би случайно да се казвате Джон Мичъл? Много ми се иска да узная…

Естествено е, когато човек се връща от пътешествие, било то и най-краткото, да го очаква огромна недовършена работа. Макар че по време на отсъствието ми ме уведомяваха за развоя на нещата в зоопарка, предстоеше ми да се захвана с безброй неща. Първо, трябваше да разбера какво бяха извършили моите комитети, независимо че на бюрото ми се бе натрупала цяла планина от писма, на които трябваше да се отговори. За щастие се оказа, че всичко бе вървяло прекрасно.

Броят на членовете на тръста се бе увеличил и сега те вече бяха около две хиляди, петстотин от които пръснати из всички краища на Земята. Приходите от членския внос и от продажбата на входните билети за зоопарка ни даваха възможност да пристъпим към изпълнение на някои от плановете, за които отдавна мечтаехме.

За мое безкрайно облекчение всички докарани от Сиера Леоне животни се приспособиха много добре към новите условия. Леопардите преминаха, разбира се, шестмесечна карантина в помещенията на зоопарка и бяха инжектирани против котешки ентерит, от което те не останаха никак доволни. А колобусите, които живееха сега в по-просторни клетки, където можеха да скачат и да се люлеят, поглъщаха лакомо много храни, които отказваха на парахода. Направихме дори един опит, като им дадохме бамбук и бодлива зеленика. Те започнаха да ги ядат с апетит и за наша радост разбрахме, че можем да им доставяме зелена храна и през зимните месеци. Разделихме ги на две групи: Сод и три възрастни женски поставихме в една клетка, а младия мъжки и две млади женски приблизително на същата възраст — в друга. Характерът на Сод не бе от най-добрите и ако ги поставехме всички заедно, той можеше да нарани смъртоносно другия мъжки. Тъй като Сод бе вече на възраст и смятахме, че няма да живее още дълго, не искахме нашият млад колобус, при това единствен, да бъде убит или ранен.

След първите няколко дни, когато бях много зает с настаняването на животните и преглеждането на всички нововъведения в клетките, се затворих в кабинета си, за да отговоря на писмата и да проведа заседания с комитетите. И, разбира се, точно по средата на едно такова заседание Шийна, възрастното шимпанзе, реши да ражда. Тя отдавна бе бременна и аз почти я бях забравил. Бременността при шимпанзето продължава, както при човека, девет месеца, а това е доста дълъг период за едно такова щастливо събитие. В началото на бременността Шийна страдаше силно от нарушение на водния обмен и в резултат от това лапите, стъпалата и лицето й подпухнаха, което вероятно бе крайно болезнено. Това се случва често и при хората, сред бременните майки, но след като се консултирахме с нашия лекар — което правим винаги при заболяване на човекоподобните маймуни — и с ветеринарния лекар, успяхме да я накараме да поеме едни хапчета, от които отокът спадна чувствително, а по-късно съвсем изчезна. Независимо от това, че вместо един, сега Шийна пиеше по седем литра вода на ден, нищо не показваше приближаването на щастливото събитие. И ето че веднъж, по средата на едно заседание на управителния съвет, на което обсъждахме необходимостта от построяване на нови клетки, доставката на нови животни и разни други важни въпроси, вратата на кабинета внезапно се отвори най-безцеремонно и вътре връхлетя Джеки.

— Бързо! — извика ми тя пред изумените погледи на членовете на съвета. — Шийна ще се сдобива!

След това Джеки изчезна по посока на сградата на бозайниците, аз също скочих на крака и хукнах след нея. На всички страни се разхвърчаха разни листа. Не е необходимо да казвам, че моето поведение озадачи членовете на бедния ми комитет, защото те не знаеха, че на жаргона на нашия зоопарк „сдобивам се“ означава „започва да ражда“, а тъй като никога не бях виждал раждане на шимпанзе, твърдо бях решил да не го изпускам. Пресякох тичешком двора до помещението на бозайниците и спрях задъхан пред клетката на Шийна. Тя седеше на полицата с гръб към нас и се напъваше — върхът на главата на малкото вече се виждаше. След малко тя се изправи на крака и започна да прави гнездо от слама, като от време на време се спираше и започваше леко да се напъва, без да проявява никакво безпокойство. Това, което се виждаше от главата на малкото, бе приблизително колкото гъше яйце. От време на време Шийна посягаше назад и напипваше с пръсти главата на малкото, но все още не проявяваше признаци на неразположение.

След половинчасово безсистемно строене на гнездото, напъвания и сноване нагоре-надолу из клетката Шийна внезапно се обърна с лице към нас, опря се на лявата си ръка и разтвори крака. Изглежда, че в това положение тя започна да се напъва много по-силно и изведнъж подложи с учудваща бързина ръка под себе си. В следващия миг преобърна новороденото и го постави върху дланите на ръцете си. Всичко стана толкова бързо, че просто беше невъзможно да се фотографира. Малкото лежеше в ръцете на Шийна по гръб, с леко наведена на една страна главичка. Най-много ме заинтригува изражението върху лицето на Шийна, която като че не вярваше на очите си. Вероятно й се струваше, че от нея е излязъл някакъв необикновено голям екскремент, но въпреки очакванията й отпред лежеше нейното миниатюрно копие.

Точно в този момент малкото издаде такъв силен и пронизителен писък, че ако не наблюдавахме внимателно, щяхме да помислим, че пищи самата Шийна. Майката реагира с мълниеносна бързина. Тя притисна малкото силно към гърдите си и го прикри с ръце. От момента на раждането до това движение не бяха изминали повече от четири-пет секунди. Две-три минути Шийна притиска здраво малкото по този начин, след това постепенно го отпусна и започна да го разглежда. Първата й работа беше да почисти главата му с близане и смучене; от време на време върхът на черепа изчезваше напълно в устата й, а като знаех колко големи и добре развити зъби има Шийна, аз се ужасявах да не би да всмукне или ухапе малкото по меката главичка и да го убие. Смученето очевидно беше много нежно, тъй като малкото не изглеждаше ни най-малко обезпокоено. След това Шийна се зае да почиства ръцете и краката му, като смучеше всеки пръст поотделно и изблизваше много внимателно дланите му. После, хванала малкото в ръце като в бебешка люлка, тя облиза очите му; от време на време спираше и издухваше със стържещ звук въздуха от гърдите си през свитите си устни. Дали по този начин навлажняваше мястото, което после почистваше, или проявяваше своята нежност, не успяхме да разберем. Твърде любопитно бе това, че Шийна не почистваше тялото на малкото. Дългата пъпна връв бе дебела около два и половина сантиметра, а дължината на прикрепената към нея плацента достигаше вероятно около двадесетина сантиметра.

След като почисти малкото, Шийна едва сега обърна внимание на пъпната връв и на плацентата, които я разтревожиха. Притиснала малкото към себе си с лявата ръка тя се заразхожда напред-назад по полицата; с дясната ръка бе хванала пъпната връв, на чийто край се подмяташе плацентата. От време на време Шийна пускаше плацентата на пода, покриваше я внимателно със слама, утъпкваше сламата с крака, отдръпваше се назад и сядаше; изглежда си въобразяваше, че по този начин се бе отървала от този дразнещ я предмет. След няколко минути разбираше, че малкото все още е свързано с плацентата чрез пъпната връв, и отново повтаряше всичко отначало. За половин час тя зарови шест-седем пъти плацентата в сламата. Веднъж дори отиде до края на полицата, провеси за наш ужас плацентата и я заклати насам-натам като махало. Ако я бе изпуснала и пъпната връв се бе скъсала, малкото щеше да получи кръвоизлив и да умре. Пред клетката се бяха събрали всички членове на управителния съвет. Тук беше и нашият лекар, който бе дошъл да навести един болен сътрудник. Те наблюдаваха като хипнотизирани цялото представление. Когато обаче Шийна заразмахва плацентата, лекарят отвърна ужасен поглед встрани.

— Просто не мога да гледам — каза той. — Страшно е само като си помисля какво може да се случи.

За щастие Шийна държеше здраво плацентата в ръката си и всичко това не се отразяваше ни най-малко на новороденото. След малко тя слезе от полицата и сграбчи малко слама. Сигурно се надяваше да се отърве по този начин както от пъпната връв, така и от плацентата, но след миг отново се покачи на полицата.

След час Шийна се примири с пъпната връв и с плацентата като неудобен, но необходим белег на майчинството, започна да я разглежда по-внимателно и да я побутва с пръсти, които след това облизваше. След още половин час тя я взе в ръце и започна да я яде някак нерешително — по-скоро убедена, че това е единственият начин да се отърве от нея, отколкото да й хареса. Не след дълго тя изяде половината от плацентата. През цялото време Шийна държеше малкото високо на гърдите си, но доколкото виждахме, не правеше никакви усилия да му покаже къде се намират зърната. Това бе доста тревожно, тъй като при първо раждане у маймуните нерядко се случва майката да не насочи инстинктивно новороденото към гърдите си или да го държи много ниско. Така то не може да ги достигне и е възможно да умре от глад. Шийна обаче държеше малкото си доста високо и то, като мънкаше нещо, откри гърдите й. Забелязахме, че суче както от лявата, така и от дясната гърда. След като сука известно време, малкото съвсем неочаквано започна да издава приветствените звуци на шимпанзетата: „ех, ех, ех, ех, ех“, от което Шийна се развълнува много и го притисна още по-силно. После тя се загледа в лицето му, като от време на време облизваше очите му. Тази вечер тя легна да спи на дясната си страна, а остави малкото до гърдите си. Всички въздъхнаха с облекчение, понеже до този момент всичко вървеше, както трябва.

На следващия ден пъпната връв и плацентата почти изсъхнаха, но Шийна не направи отново опит да ги яде. За нейно облекчение на третия ден напълно изсъхналата и станала чуплива пъпна връв падна сама. Ние бяхме напълно доволни от развитието на малкото, то се хранеше добре, а Шийна, изглежда, имаше мляко в изобилие. Не е необходимо да изтъквам, че служителите от сградата на бозайниците ходеха със самодоволен вид, защото в края на краищата никак не е лесно да се роди шимпанзе в условия на пленничество. Дори в някои от най-старите европейски зоологически градини — например в Амстердамската, която е основана преди цели сто години — не са успели да получат потомство от шимпанзета. С една дума страшно се гордеехме със себе си.

Новороденото се развиваше забележително добре, а Шийна се оказа грижовна майка. То скоро започна да пълзи по пода на клетката, а понякога се покатерваше по решетката, но издадеше ли и най-слабия звук, Шийна се втурваше към него и го притискаше покровителствено до гърдите си. Когато стана на четири месеца, Мафит — така нарекохме малкото, започна да проявява интерес към плодовете. В началото само ги въртеше в устата си, но скоро започна да ги яде. Той се научи да пие и мляко от бутилка. По същото време забелязахме, че Мафит се заиграва със слама: той пълзеше из различните ъгли на клетката, събираше слама и я трупаше на едно място. Това не беше правене на легло, а просто игра. Около две седмици след това забелязахме как събира, подрежда и утъпква сламата на едно място за миниатюрно гнездо, каквото майка му правеше всяка вечер.

За нещастие обаче Мафит не се развиваше нормално. Един ден го наблюдавах отблизо и някак не ми хареса начинът, по който се движеше. Ръцете и краката му не бяха така ловки и пъргави, както трябваше да бъдат на неговата възраст. Освен това, когато Мафит се изкачи по решетката и започна да я смуче, забелязах, че венците му са по-светли от нормално. Казах това на Джереми, след което всички сътрудници на зоопарка, включително и Джеки, се отправихме към клетката и се вгледахме отблизо в Мафит. Всички се съгласиха с мен по отношение на бледия цвят на венците, но в държането му не откриха нищо необикновено. Аз продължих да настоявам, че за шимпанзе на неговата възраст движенията му не са достатъчно чевръсти. Споделих това с Томи Бег при следващата му визитация. Решихме да увеличим дозата на витамин B12, която му давахме, и да се опитаме да излекуваме проявяващата се вече анемия.

С течение на времето стана ясно, че Мафит е сериозно болен. Необходимо беше да го лекуваме, но не можехме да направим нещо, без да го отделим от Шийна. Упоихме Шийна със специалната пушка, влязохме в клетката, докато тя беше в безсъзнание, и взехме Мафит. Макар че извършихме всичко бавно и възможно най-внимателно, това, изглежда, много го изплаши. Той бе свикнал много с нас, но бе ни виждал от другата страна на решетката и след като го отделихме така неочаквано от майка му, Мафит припадна. Лицето и езикът му посиняха, той се задъха и престана да диша. Направихме му изкуствено дишане, дори дишане уста в уста. Бихме му и инжекция със стимулатор, който, изглежда, подействува. Продължихме изкуственото дишане и Мафит започна да диша. Десет минути по-късно обаче сърцето му престана да бие и дишането спря. Опитахме всичко възможно, но не успяхме да съживим Мафит.

Излишно е да казвам, че изпаднахме в униние, но все пак изпратихме тялото на Мафит за аутопсия с надеждата да научим причината за смъртта му. Това щеше да ни помогне в бъдеще, ако Шийна родеше ново шимпанзе. Резултатите от аутопсията се оказаха извънредно интересни, защото показаха до каква степен едно животно може да е болно, без да съществуват каквито и да е външни симптоми отначало. Установи се, че лявата ръка на Мафит е била изкривена вследствие на вътрешно увреждане на тъканите на ставата, при което костта не е била достатъчно калцирана. Долните леви ребра бяха деформирани и кухи. Освен това близо до сърцето имаше голямо разязвяване, макар че анатомично сърцето бе напълно нормално. По всяка вероятност това бе станало причина за смъртта. Резултатите от аутопсията все пак малко ни поутешиха, тъй като завършваха със следното: „Изследваното животно е имало сериозни увреждания и лечението дори в ранен стадий от живота му едва ли е могло да му помогне да преодолее състоянието си“. Накрая поне разбрахме, че първо, Шийна очевидно не бе поемала достатъчно калций в храната си и, второ, че не сме виновни за смъртта на Мафит, тъй като сърдечният паралич рано или късно щеше да се прояви независимо дали бяхме правили опит да извадим животното от клетката или не. От това обаче не ни стана по-леко.

Не след дълго Шийна отново забременя. Тя роди през нощта. Този път малкото беше силно и здраво женско шимпанзе, което сега, когато пиша тази книга, е почти на две години. Малкото е отделено от майка си и се чувствува отлично. То не показва симптомите на Мафит. В последните месеци на втората бременност на Шийна увеличихме, разбира се, количеството на калция в млякото й. Мисля, че прекрасното здраве на Алекса се дължи и на допълнителните витамини, които давахме на майка й. Все пак смъртта на Мафит ни научи на нещо.

Мина известно време и ние се развълнувахме от ново щастливо събитие. Възбуден, със зачервен нос и разрошени руси коси в кабинета ми се появи Джереми.

— Колобусите! — извика той. — Колобусите си имат малко.

Невероятна новина! В света има само една зоологическа градина освен нашата, която притежава същия вид колобуси, но доколкото ми беше известно, те не бяха се размножавали досега. За нас бе истински успех дори това, че колобусите се бяха приспособили към новия начин на живот и се радваха на превъзходно здраве. Ако успеехме да отгледаме и новороденото, триумфът ни щеше да е двоен. Всички се втурнахме към клетката. Трите женски се натискаха коя по-напред да вземе малкото в ръце и ни беше трудно да определим коя е майката. Както всички новородени колобуси, малкото бе чисто бяло. Ние не знаехме какво е поведението на колобусите в диво състояние в подобни случаи. Имаше голяма вероятност да се държат като бабуините: при раждане на малко всички женски се изреждат в ролята на „лелки“. Сега новороденото минаваше от ръце на ръце, при което го дърпаха силно. Ето защо решихме, че трябва да определим майката, преди да се е случило нещо лошо.

Влязохме в клетката, успяхме да вземем малкото, претеглихме го набързо и определихме пола му. Най-дребната от трите женски се хвърли към мрежата и направи отчаян опит да си върне малкото. Така разбрахме коя беше майката. Затворихме останалите две женски в спалното помещение и върнахме новороденото на майка му. Оставихме ги няколко дни сами, докато се уверихме, че то суче добре и е заякнало достатъчно, за да понася грижите на своите лелки. Когато ги пуснахме при майката и новороденото, избухнаха няколко малки схватки: останалите две женски се опитаха да си присвоят малкото, но след като не успяха, седнаха да се пощят една друга. Няколко часа по-късно малкото вече ходеше ту при едната, ту при другата лелка, но веднага щом писнеше пронизително, майка му бързо и насила им го отнемаше.

Сод, който играеше ролята на властен викториански баща, проявяваше малко внимание към малкото, непрестанно го блъскаше встрани и често ги гонеше с майката от вътрешните помещения. Най-често ги пренебрегваше напълно и седеше с присъщия си надменен и блуждаещ израз на лицето, като господар на всичко наоколо. Малкото се развиваше много добре и стана чудесна женска. Нарекохме я Ан, тъй като преди всичко благодарение на усилията на Ан Питърс успяхме да докараме колобусите в Джърси. Оттогава колобусите родиха няколко пъти и сега групата ни наброява дванадесет животни. Както вече споменах, нашият зоопарк е единственият в света, който е отгледал малки колобуси, и ние смятаме това за едно от нашите най-големи постижения.

За да не изостане от другите, женският ни орангутан Бали също забременя. От наша гледна точка това беше много вълнуващо събитие. Особено важно е орангутаните да се размножават в условия на пленничество, защото според някои специалисти при бързината, с която биват унищожавани в момента, след десет-двадесет години тези маймуни ще изчезнат напълно от лицето на земята. Бали беше изключително мило и кротко създание и това улесняваше твърде много задачата ни, защото можехме да влизаме в клетката й и редовно да я преглеждаме. Тя ставаше все по-едра и по-едра и предполагаемият срок за раждане изтече. Започнахме малко да се безпокоим. Вече споменах, че както повечето европейски зоологически градини, ние също имахме лекар, който се грижеше заедно с ветеринарния лекар за човекоподобните маймуни, понеже приличат толкова много на хората, че понякога лекарят поставяше спокойно диагнозата там, където ветеринарният лекар се затрудняваше. Един ден споделяхме с Джереми тревогите си около бременността на Бали, когато нашият лекар пристигна по друг повод в зоопарка. Разговорихме се за малкото на Бали и аз казах, че според мен цялата тази работа е истинска измислица.

— Знаете ли, ако мога да поставя стетоскопа върху корема й, възможно е да чуя сърдечните тонове на плода. Питомна ли е маймуната?

— О, да — отвърна Джереми. — На мравките път прави.

— Добре, тогава да отидем и да опитаме — предложи Майк. Отправихме се към сградата на бозайниците и Джереми влезе в клетката, последван от Майк. Лекарят приклекна в сламата, постави слушалките на врата си и тръгна бавно и внимателно към Бали, като не спираше да й говори. Бали лежеше с вид на весел и космат Буда и с любопитство наблюдаваше лекаря с кротките си бадемовидни очи. Най-сетне Майк се доближи до нея, постави слушалките на ушите си и започна да притиска леко стетоскопа върху огромния й корем. Бали остана възхитена. Пред нея стоеше един чудесен и любезен господин, той й говореше ласкаво и притискаше нещо върху корема й, което си заслужаваше вниманието, а то самото бе хванато за две дълги тръбички, които може би ставаха и за ядене. Тя вдигна внимателно ръка и докосна стетоскопа, но Джереми я накара да се отдръпне. След около минута Майк свали слушалките от ушите си.

— Е? — обърнах се аз нетърпеливо към него. — Чу ли нещо?

— Не съм уверен — отвърна той. — Чувам някакво двойно биене. Може би това са сърдечните тонове на плода. Но тя не е легнала, както трябва. Ако се поизправи малко, ще бъде по-добре.

Джереми се опита да накара Бали да се изправи, но тя не искаше. Харесваше й да лежи, както си беше, чувствуваше се доволна да се излежава и да оставя този чудак да си играе по цял ден с корема й, щом това му доставяше такова голямо удоволствие. Успяхме да я обърнем малко на една страна и Майк предприе нов опит. Той чу отново слаби двойни тонове, които можеха да бъдат и сърдечните тонове на плода, но не бе съвсем сигурен. Трябваше да се откажем. Майк излезе от клетката и изтупа сламата от безупречния си костюм.

— Не мога да ви кажа нищо определено — каза той. — Може би е бременна, но тя лежи така, че от ударите на сърцето не мога да направя точен извод. Страхувам се, че ще се наложи просто да изчакате.

И ние зачакахме. Бали продължаваше да става все по-кръгла и по-кръгла, по-ленива и отпусната. И ето че една сутрин Джереми видял, че Бали била родила. За наше огорчение обаче плодът беше мъртъв. Той го извадил от клетката и го разгледал. Нашата преценка за продължителността на бременността на Бали вероятно е била невярна, тъй като макар и чудесно оформено, очевидно малкото бе преждевременно родено. Това бе и причината за смъртта му. Такива случаи не са нещо необикновено при дивите животни, които раждат за пръв път. Това, което до известна степен ни утешаваше, бе обстоятелството, че Бали беше още млада и имаше възможност да роди чудесно, здраво малко. И така стиснахме палци, изпълнени с надеждата, че следващия път ще ни провърви повече.

Струва ми се, че на Бали й харесаха грижата и вниманието, проявени към нея по време на бременността й, защото скоро след това тя започна отново да проявява всички признаци на бременност. Ние започнахме отново да я глезим: отделихме я от съпруга й, давахме й всевъзможни лакомства, отново се появи любезният човек, който влезе при нея в клетката и притисна стетоскопа към корема й — но безрезултатно. Държахме я отделена от Оскар, докато срокът за раждането, ако изобщо щеше да ражда, изтече. Решихме, че този път бременността й е фалшива, и не се излъгахме, тъй като наскоро след като я върнахме при Оскар, коремът и гърдите й спаднаха. Разсърдихме й се страшно много за това разиграване, но все още се надявахме, че някой ден тя ще стане щастлива майка.

Отново настана пролет и за разлика от всички останали нас с Шеп пак ни обзе мисълта за размножаване на белоухите фазани. Мъжкият фазан продължаваше да куца силно и ние вече не вярвахме, че той ще може да изпълни съпружеските си задължения. Проучихме възможността за изкуствено осеменяване. Докато при домашните животни този метод е твърде обикновен, за дивите птици е направено малко в това отношение. Съветвахме се с най-добрите специалисти както от Европа, така и от Англия. Всички бяха единодушни, че след като имаме само една двойка от тези птици и те са такава рядкост, рискът от наша страна би бил твърде голям. Най-добре било да ги оставим на спокойствие и да се надяваме, че кракът на мъжкия ще се оправи и един ден ще получим яйца от женската.

По това време заминах да прекарам годишната си отпуска в Гърция. Разбира се, истинска отпуска нямам никога, защото тогава, когато съм далеч от телефона и всички останали задължения, използувам удалата ми се възможност да се концентрирам и да напиша книга. Аз си почивах под лъчите на гръцкото слънце и се любувах на пролетните цветя и на маслиновите храсти, а след това, без да бързаме, си тръгнахме през Франция, като през цялото време се тъпчехме като прасета. Ката и Джереми непрестанно ме уведомяваха с писма за всичко, което ставаше в мое отсъствие, и ако се случеше нещо спешно, винаги знаеха къде могат да ми се обадят по телефона, за да се върна веднага. За щастие това не се оказа необходимо.

Джереми бе уредил чудесен обмен със Смитсъновия институт във Вашингтон и бе получил няколко различни вида тенреци — чудновати малки мадагаскарски насекомоядни животни, наподобяващи таралежи. Те също са включени в списъка на изчезващите животни и затова бяхме щастливи, че имаме такава група, която може да се размножава. Когато прекосихме половината Франция, решихме да се обадим по телефона на Ката, за да се осведомим за състоянието на тенреците и да й съобщим приблизителната дата на пристигането ни в Джърси. Седяхме на масата с Джеки, аз тъкмо се чудех дали да започнем с раци-фламбе или с охлюви и си пийвах замислено от чудесното сухо бяло вино, когато келнерът ни извика за поръчания с Джърси телефонен разговор.

— Ще се обадя аз — каза Джеки и стана от масата, а аз продължих да чета менюто, от което просто ми потекоха слюнки. След малко Джеки се върна и от светналото й лице разбрах, че се е случило нещо вълнуващо.

— Какво ново има? — попитах аз.

— Никога няма да се сетиш!

— Хайде, хайде. Не ме карай да си блъскам напразно главата. Кажи ми.

— Белоухите фазани — каза тя. — Снесли са деветнадесет яйца, от които Шеп е излюпил четиринадесет пиленца.

Трудно е да опиша обзелите ме в този момент чувства. Първо не повярвах, после бях обхванат целия от силно вълнение: успеехме ли да отгледаме четиринадесет белоухи фазана, щяхме да имаме най-многобройната размножаваща се група извън пределите на Китай. Ако птицата наистина е изчезнала в диво състояние, ние вече бяхме в състояние да я задържим здраво в условията на градината и да я спасим по този начин от пълно унищожение. Най-сетне тръстът започна да изпълнява функциите, заради които го създадохме. Поръчахме си разкошен обяд и поляхме обилно славното събитие, а през целия следващ ден, докато пътувахме сред чудесната френска природа, аз не преставах да си мисля: „Четиринадесет пиленца! Четиринадесет пиленца!… Шестнадесет със старата двойка… А ако женската снесе толкова и на следващата година… Боже мой! Тогава ще можем да ги разпространим из всички зоологически градини в света, за да не са от един пол… Трябва да им построим специален птичарник. Това просто е необходимо…“

Изпълнени с радостни мисли, ние стигнахме до морския бряг и отлетяхме за Джърси. Като пристигнахме в парка, първата ми работа бе да отида при Шеп.

— Какво чувам? — попитах аз. — Изтребил си всички белоухи фазани.

— Точно така — отвърна той. — Всички са измрели. Съжалявам, но е така. Нищо не успях да направя.

— Хайде, глупчо, да вървим да погледнем.

Шеп ме заведе до специално ограденото място, в което квачката къткаше между своите, станали вече на една седмица, фазанчета. Всички те бяха чудесни, здрави малки пиленца. Шеп бе взел необходимите предпазни мерки, за да ги държи на абсолютно чист терен, и ние се надявахме, че ако щастието ни се усмихне докрай, ще успеем да отгледаме всичките. Поканих Шеп у нас, отворих бутилка шампанско и пихме тържествено за здравето на белоухите фазани. След несполуките и огорченията, последвали купуването на птиците, най-сетне настъпи часът на ликуването.