Джералд Даръл
Хванете ми колобус (2)

Това съм аз — Джереми

Уважаеми господин Даръл,

Аз съм на десет години и според мен Вие сте най-добрият зоолог на Британските острови (с изключение на Литър Скот). Бихте ли ми изпратили Вашия автограф?

Следващата година нещата изглеждаха много по-добре, появиха се и реални резултати от нашата работа. Ката се трудеше като пчеличка, поддържаше в ред счетоводните книги на тръста и на зоопарка, бдеше да не превишаваме кредитите, предпазваше и мен, защото имам навика да харча големи суми без много-много да му мисля.

— Нали фламингото е чудесно животно! — възкликвах разпалено аз.

— Разбира се, че е прекрасно — отвръщаше Ката. — Само че колко ли струва?

— О, не чак толкова много — отвръщах аз. — Предполагам някъде около сто и двадесет лири едното.

Щастливата усмивка угасваше от лицето на Ката и в зелените й очи се появяваше стоманен блясък.

— Господин Даръл — започваше да мърка тя, — известно ли ви е с колко сме превишили кредитите?

— Разбира се, разбира се — отвръщах бързо аз. — Това бе само предложение.

Все пак, независимо от пестеливостта на Ката, ние напредвахме.

С помощта на Джереми и Джон Малет преустроихме напълно работата в зоопарка. Направихме картотека на животните. За всяко животно имаше по три карти: розова, синя и бяла. Върху бялата карта се отразяваха всички подробности по доставката на животното, състоянието му при пристигането и др. Втората — розовата, бе амбулаторната карта на животното и съдържаше пълни сведения за здравословното му състояние и проведените лечения. Синята карта съдържаше бележки за поведението на животното и като че бе най-важната, защото върху нея се отбелязваха такива неща, като брачните игри, сроковете на бременността, обезпаразитяването, маркирането на територия и много други данни. Освен това започнахме да водим и голям дневник, който беше нещо като летопис на зоопарка. Той стоеше в кабинета на Джереми и до него имаха достъп всички от персонала, за да могат да записват в него интересни неща за своите питомци. Тези бележки след това се нанасяха върху съответните карти от картотеката. По този начин започнахме да трупаме изключително интересен материал. Наистина, учудващо е колко малко знаем за обикновеното животно. Аз притежавам твърде богата библиотека от около хиляда тома, но ако се опитате да научите нещо съвсем обикновено, да речем за брачното поведение на някое животно, ще се убедите, че за това не е написана дори и думичка.

След това въведохме нова система на хранене. Бях чел, че Базелската зоологическа градина е разработила специален порцион като допълнение към ежедневната храна на животните, който не само подобрява тяхното общо състояние, но подпомага и процеса на размножаване. Очевидно е било установено, че колкото и пълноценно да се хранят животните — а ние винаги им давахме най-доброто, което можеше да се намери, — все пак съществува недостиг от минерални соли и различни други вещества, които са от съществена важност за доброто им физическо състояние, но липсват в храната им. Този своеобразен „кекс“ им набавя липсващите в храната вещества. И така писах на доктор Ернст Ланг от Базелската зоологическа градина и той любезно ми изпрати всички данни. След това обсъдихме въпроса с мелничаря на зоопарка господин Ле Маркан и той ни направи „кекса“. Когато най-сетне беше напълно готов, той представляваше отблъскващо кафяво тесто, което огледахме с недоверие. Независимо от това накарах Джереми да го изпробва една седмица и да види какво ще се случи. По онова време Джереми ме посещаваше често, за да се съветва по най-различни въпроси. На входната врата се почукваше, после тя се отваряше, показваше се главата на Джереми и той извикваше:

— Това съм аз — Джереми.

След това влизаше в гостната, където работех, за да разискваме поредния за деня въпрос. Беше минала една седмица, откакто давахме новата храна. От предната врата се разнесе познатото почукване, а след това: „Това съм аз — Джереми.“

— Влизай, Джереми — поканих го аз.

Той влезе и застана на прага на гостната с неспокойно изражение на лицето. Джереми е висок, косата му е с цвят на узрял ечемик, има нос като на Уелингтънския херцог и много сини очи, които ставаха малко разногледи, когато беше разтревожен. Сега той изглеждаше точно така: очевидно нещо не беше наред.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Ами, тази новата смес — отвърна той. — Нашите… хм… животни като че не я харесват. Някои маймуни похапнаха от нея, но според мен повече от любопитство. Останалите обаче не искат да я ядат.

— А човекоподобните маймуни?

— Дори и не я докосват — отвърна мрачно Джереми. — Опитах всякакви начини, дори сложих сместа в млякото, пак не искат да я ядат.

— Не се ли опита да ги оставиш малко да погладуват? — попитах го аз.

— Не съм — отвърна Джереми с виновен вид. — Всъщност не съм се сетил за това.

— Тогава опитай — посъветвах го аз. — Утре не им давай нищо освен мляко и „кекс“. После ще видим дали ще има някакъв резултат.

На следващия ден отново се разнесе познатото почукване: „Това съм аз — Джереми“. И Джереми се показа пак на вратата на гостната.

— Във връзка с човекоподобните — каза той. — Опитахме да ги оставим гладни, като им давахме само „кекс“ и мляко. Пак не искат да го близнат. Какво ще правим сега?

Затрудних се не по-малко от него. Животните от Базелската зоологическа градина поемаха с явно удоволствие тази смес. Очевидно нещо липсваше на нашия „кекс“ и той не беше вкусен. Посъветвах се с господин Ле Маркан по телефона.

— Как мислиш, какво трябва да му прибавим, за да стане по-вкусен? — попитах го аз.

Той се позамисли малко, после ми даде блестяща идея.

— Защо не му прибавиш анасон? — предложи той. — Анасонът е напълно безвреден, а повечето животни като че обичат аромата му.

— Добре — съгласих се аз, — няма да е вредно.

— Можеш ли да приготвиш смес с анасон? — обърнах се аз към мелничаря.

— Разбира се — отвърна той и направи „кекс“, от който се излъчваше силна миризма на анасон.

В момента, в който го поставихме в клетките, той подлуди всички животни. Дори и сега те предпочитат „кекса“ пред любимата си храна. В резултат общото им физическо състояние и процесът на размножаване се подобриха извънредно много. Само за една година след въвеждането на „кекса“ в храната ние получихме потомство от дванадесет вида бозайници и десет вида птици и бяхме много доволни.

Струва ми се, че най-забележителното събитие през тази година бе раждането на южноамериканския тапир, което ни създаде и най-големи грижи. Бащата Клавдий улових в Аржентина. Тогава той ни причини твърде много неприятности: избяга от зоопарка, опустоши градината на един приятел, преора градината на съседа и направи още куп лудории. След като му намерихме съпруга, която нарекохме Клодет, той улегна и стана сериозно и солидно животно. Тапирите приличат на кафяви, издължени шотландски понита, те имат дълги и подвижни носове, които едва-едва напомнят слонски хобот. Обикновено те са ласкави и дружелюбни. Когато Клодет порасна достатъчно, „запознахме“ я с Клавдий. Всички „срещи“ нанасяхме най-грижливо върху синята карта. Тогава разбрахме колко ценни ще се окажат картите. Когато у Клодет се появиха първите признаци на бременност, по датата на последната „среща“ можехме да пресметнем приблизително точно кога ще се роди малкото.

Един ден се раздаде познатото почукване на вратата: „Това съм аз — Джереми.“

— Идвам във връзка с Клодет, господин Даръл — започна той обезпокоен. — Ако се осланяме на картите, според мен тя ще роди през септември и хм… не ти ли се струва, че е по-разумно да я отделим от Клавдий и да я поставим в друга кошара?

Обсъдихме надълго и нашироко въпроса и решихме, че е по-разумно да ги разделим. Не знаехме как ще се отнесе Клавдий към новороденото, а освен това той беше късоглед и можеше да го стъпче по невнимание. И така преместихме Клодет в съседната кошара, откъдето тя можеше да долавя миризмата на Клавдий и да търка нос о неговия през телената преграда. Тук можеше спокойно да роди. Тя започна да ни създава голямо безпокойство по времето, когато сметнахме, че вече й предстои раждане. Клодет наистина наедря, но плодът не се движеше, а цицките й изобщо не се наливаха с млякото. Джереми, Томи Бет (ветеринарният ни лекар) и аз дълго се съвещавахме.

— Има дяволски дебела кожа — каза мрачно Томи, — а и иначе е много набита. Не мога да я притисна достатъчно силно и с пръсти да опипам плода.

— Според картите — обади се Джереми, който се отнасяше към тях като към оракул — може да роди всеки ден.

— Безпокои ме липсата на мляко — обадих се аз. — Нали е време да има вече мляко?

Всички се облегнахме на перилата на кошарата и насочихме погледи към Клодет, която дъвчеше замислено една глогинена клонка, не обръщаше ни най-малко внимание на обезпокоените ни физиономии и издаваше кратки и смешни писукания, характерни за тапирите.

— Ако роди — каза Томи — и няма мляко, ще се наложи да храним малкото с биберон. Какъв е съставът на млякото на тапирите?

— Нямам представа — отвърнах аз, — но мога да се поровя из библиотеката.

Всички вкупом се отправихме към моя кабинет, но в нито една книга не открихме данни за състава на млякото на тапирите.

— Е, добре — възкликна Томи, след като стигнахме до четиридесет и седмата книга, — трябва просто да рискуваме и да направим смес, която по състав да се доближава максимално до кобилешкото мляко. Струва ми се, че тя ще свърши работа.

Стерилизирахме шишета и биберони, осигурихме и всички съставки за приготвяне на смес, подобна на кобилешкото мляко. Чакахме, чакахме, но Клодет не даваше и най-слаби признаци, че се кани да ражда. Един ден към десет и половина сутринта, когато почистваха, както обикновено, кошарата й, все още нямаше и следа от малкото, но към три часа следобед Джефри, който се грижеше за нея, се втурна презглава по пътеката към нас с пламнало от напрежение лице.

— Роди! Роди! — викаше той.

Ние с Джереми обсъждахме някакъв сериозен проблем, но незабавно се спуснахме към кошарата на Клодет. Тя беше излязла отвън, ядеше от голям съд моркови, смесени с разни плодове, и не обръщаше ни най-малко внимание на нашето вмешателство. Надникнахме внимателно в колибката: върху сламата лежеше най-очарователното тапирче, което бях виждал през живота си. То бе голямо колкото кученце и беше с бели райета, както всички новородени тапирчета. Райетата преминаваха по дължината на цялата му шоколаденокафява козинка и малкото приличаше на оживял ментов бонбон. Просто недоумявах как не бяхме успели да напипаме движенията на този огромен плод в тялото на Клодет. Малкото, изглежда, се бе родило преди по-малко от час, защото козинката му бе още влажна по местата, където го бе лизала майка му. Внимателно му помогнахме да се изправи на крака, за да определим пола, но то направи няколко неуверени крачки и отново легна. Тапирчето се очертаваше ясно върху сламата, но ако човек си представи проникващата през гъстия покрив на гората светлина по местата, където живеят тапирите, ще разбере колко съвършена е тази окраска.

За да не прекъсваме „римската линия“, кръстихме малкото Цезар, после отидохме да проверим дали Клодет има мляко. За нас това бе най-тревожният въпрос, защото кърменето на новородените животни не е никак лесна работа. За наше най-голямо учудване установихме, че между десет часа сутринта и три часа следобед цицките й се бяха налели с мляко в предостатъчно количество. Така от раменете ни падна голям товар. Клодет се оказа образцова майка и не след дълго Цезар подтичваше зад нея из кошарата. Наблюдавахме и друго интересно нещо: тя хранеше малкото легнала, то също лягаше до нея и сучеше енергично.

Както вече казах, имам доста богата библиотека. Тапири се отглеждат от дълги години в зоологическите градини, но въпреки това не открихме в нито една книга тези три факта: първо, че е почти невъзможно да се определи дали женската е бременна или не, тоест, че не може да се напипат движенията на плода в нея; второ, че цицките й се наливат с мляко едва след като се роди малкото; трето, че храни малкото си легнала. Тъй като Клодет бе много добродушно животно, ние взехме лесно проба от нейното мляко и го изпратихме за анализ в една държавна лаборатория. Ако в бъдеще някой наш женски тапир роди малко и няма мляко, ще знаем каква смес да приготвим. Всички тези данни отразихме на картите и публикувахме в нашия годишен отчет.

Приблизително по същото време стана друго интересно събитие — роди една гелада. Възрастният бабуин-гелада е красиво животно: той има огромен шал от шоколадена козина и необикновено, почти сърцевидно петно от яркочервена кожа върху гърдите, което създава впечатление, че козината е оскубана и отдолу е останала само гола кожа. Мъжкият бабуин Алджи беше голяма личност. Възкъсите криви задни крака придаваха на походката му смешен и женствен вид. Той поздравяваше всички, които отиваха до клетката, поклащаше телената мрежа, повдигаше горната си устна така, че се виждаха венците и огромните му зъби, и докато му говореха, издаваше тихи радостни стонове. Отначало живееше в една клетка с един женски южноафрикански бабуин, но скоро след това му намерихме съпруга, която нарекохме Амбър, и както се изрази един от сътрудниците, Алджи се влюби до уши в нея. Той намираше смисъла на живота само в храната и в противоположния пол, затова не се изненадахме, че много скоро Амбър забременя.

Различните видове бабуини имат интересна социална организация, когато живеят на свобода, затова оставихме южноамериканския бабуин с двете гелади, за да разберем какво ще стане след раждането на малкото. Алджи, който играеше ръководна роля в клетката, се отнасяше еднакво благосклонно както към своята съпруга, така и към южноафриканския бабуин, който нямаше нищо общо с техния вид. Следваща в йерархията бе южноафриканката, а на най-ниското стъпало до раждането на малкото стоеше Амбър. Оставихме южноафриканския бабуин с тях само за да не нарушаваме структурата на съподчинение, защото тогава Алджи и съпругата му щяха да започнат обикновените за всички двойки примати кавги и заяждания. И така Алджи се заяждаше с южноафриканския бабуин, а той от своя страна с Амбър, но много по-меко, отколкото би го правил Алджи. Имахме известни опасения, че ако оставим южноафриканския бабуин в клетката, той може да навреди и дори да изяде новороденото, тъй като властваше над Амбър. Все пак решихме да рискуваме.

В диво състояние повечето бабуини създават много сложна социална система, която е изследвана подробно едва напоследък. Установено е, че когато някоя женска роди, останалите женски от групата се вълнуват много, особено по-старите, които не могат повече да раждат. В началото те се трупат около майката и оглеждат с голям интерес малкото, макар и да не им е позволено да се докосват до него. Майката постепенно престава да пази ревниво новороденото и тогава по-старите женски започват да оспорват помежду си правото да държат малкото, да го чистят и носят. Ако трите животни при нашия случай бяха от един и същ вид, можехме да очакваме същите прояви. Все пак имахме известно съмнение, че по-старият южноафрикански бабуин няма да реагира по този начин на едно новородено от съвършено друг вид.

Дългоочакваният ден настана. Малкото се роди през нощта в спалното помещение на бабуините. Открихме го чисто и сухо в осем часа на следващата сутрин. То се държеше здраво за майка си и нямаше никакви белези от пъпната връв и плацентата. Когато го пуснахме във външната клетка, веднага стана ясно, че другата маймуна е развълнувана, можеше дори да се каже зарадвана не по-малко от майката. Тя сядаше колкото може по-близо до Амбър, обикновено с лице към нея. Понякога я прегръщаше покровителствено с ръце така, че малкото, хванало се здраво за гърдите на майка си, оставаше заклещено между тях. Алджи, който, както вече казах, бе господарят на клетката, също се заинтересува от малкото и очевидно искаше да го огледа по-отблизо, но щом наближеше Амбър, тя се обръщаше към него, повдигаше горната устна, тракаше със зъби и издаваше някакъв провлечен звук, какъвто не бе чувал по-рано от нея. Това го принуждаваше да се отдръпне, да кръжи на около два метра около двете женски и малкото и да наднича с надеждата, че ще може все пак да го зърне.

Изолацията продължи около двадесет и четири часа, после му позволиха да се доближи и той можеше вече да разчесва козината на своята съпруга и на южноафриканския бабуин. Пет дни след раждането те постепенно се върнаха към обикновения си начин на живот. Южноафриканката продължаваше да се държи покровителствено към майката и новороденото, но на Алджи бе позволено да прегръща и ласкае своята съпруга.

Доколкото успяхме да забележим обаче, не му разрешаваха дори да се докосне до новороденото. Малкото беше необикновено силно и здраво и за разлика от останалите новородени бабуини имаше съвсем малко бръчки по лицето. След двадесет и четири часа то виждаше добре, съсредоточаваше много точно погледа си и следеше движенията на около два метра извън клетката. На петия ден майка му разреши да слезе от нея и да се поразходи малко по пода, макар и да го държеше съвсем близо до себе си. След седмия ден идилията завърши, тъй като южноафриканският бабуин, на когото вече позволяваха да държи малкото в ръце, прояви такива собственически наклонности, че искаше да държи малкото дори тогава, когато бе съвсем ясно, че то иска да отиде при майка си, за да се нахрани. Принудихме се заради доброто на малкото да отделим южноафриканския бабуин и Алджи в друга клетка.

Наближаваше първата годишнина на тръста и ние се замислихме как да отпразнуваме този ден. Решихме да организираме „ден на членовете на тръста“, който нарекохме на шега „битката за хляба“. Този ден щяхме да затворим зоопарка за посетители освен за членовете на тръста и да поканим на обед разни знаменитости. Надявахме се да присъстват губернаторът на острова и съдебният пристав. Вечерта устройвахме вечеря със събиране на средства, на която очаквахме нашите известни гости да държат речи в защита на нашето дело. Извършихме огромна подготвителна работа. Трябваше да ангажираме хотели, да съставим меню, да помислим как да разпределим гостите, от което просто подлудявахме, и да извършим още какви ли не други работи. На всичко отгоре по това време на годината над Джърси винаги пада мъгла, която непременно обгръща летището с непогрешима точност. Следователно налагаше се да приемем всички наши известни гости един ден по-рано, в противен случай можеше да се окажем сами на приема. Ката извърши деветдесет процента от работата, и то превъзходно, но аз се убедих, че в бъдеще за такива инициативи е необходимо да имаме не само съвет, но и няколко подкомитета.

Един от комитетите, който решихме да създадем, бе комитетът за събиране на средства. Веднъж се замислих по този въпрос, когато отивах на летището да посрещна Джеки. При влизането в чакалнята се оказах неочаквано лице срещу лице с най-прелестното създание, което бях виждал някога през живота си. Черни коси, големи зелени очи, излъчващи нежна любов и сърдечност, но чувството ми подсказваше, че те не са предназначени за мене. Въпреки това тя се приближи до мен. Настроението ми се повиши. Може би малкото коремче и торбичките под очите не се забелязваха чак толкова, колкото си мислех, а може би съществуваха момичета, които дори ги харесват. После настроението ми отново спадна, защото забелязах, че момичето носи каса за събиране на помощи.

— Не бихте ли желали — обърна се тя с меден глас — да внесете нещо?

— Разбира се — отвърнах аз. — Нима може да се устои на такива очи?

Разтършувах се из джобовете си и вместо половин крона пуснах по погрешка десетшилингова банкнота.

— Обзалагам се, че с такова очарователно лице като вашето вършите фантастично добре работата си — казах аз.

Тя се усмихна мило.

— О, не се оплаквам.

— Някога трябва да опитате да съберете нещо и за нас.

— А защо не ме поканите?

— Сигурно така и ще направя — отвърнах аз, но в този момент съобщиха, че самолетът на Джеки каца, и аз тръгнах към вратата.

Докато чаках, хрумна ми блестяща идея. Това бе най-подходящата девойка, а в същност тя сама предложи услугите си. Тя би вършила идеално тази работа. Кой би устоял на тези очи! Изчаках нетърпеливо пристигането на Джеки, сграбчих я за ръката и най-безцеремонно я помъкнах обратно към чакалнята.

— Бързо, бързо! — подканих я аз. — Търся едно момиче.

— Пак ли? — попита Джеки.

— Чакай, чакай. Тази е много особена, изключително красиво момиче. Преди малко събираше тук пари за нещо.

— Защо ти е притрябвала за бога? — обърна се Джеки към мен, изпълнена с подозрение.

— Тя е най-подходящият човек за комитета за събиране на средства — отвърнах аз. Всъщност тя ми предложи услугите си, но аз глупакът дори не записах името й.

Огледах безумно залата, но тя бе почти празна — имаше само няколко застарели вдовствуващи важни дами и полковници в оставка.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Изпуснах най-добрата възможност в живота си.

— Но не можеш ли да разбереш коя е? Сигурно е тукашна — каза Джеки.

— Не зная — отвърнах аз. — Може би трябва да попитам Хоуп.

Веднага след като се прибрахме в къщи, позвъних на Хоуп по телефона.

— Хоуп — обърнах се аз към нея, — кое е онова красиво момиче със зелените очи, което събираше помощи днес на летището?

— Знаеш ли, Джери! — възкликна Хоуп. — Задаваш ми най-невероятни въпроси. Откъде мога да зная? И дори да разбера, за какво ти е притрябвало да знаеш?

— Искам да организирам комитет за събиране на средства — отвърнах аз — и според мен тя е идеалният човек за тази цел.

Хоуп се изкиска.

— Не се сещам за никого така изведнъж — каза тя. — Би могъл, разбира се, да се обърнеш към лейди Калторп. Казват, че е много добра в събирането на средства.

Изохках. Просто си представих как изглежда лейди Калторп: дълги пожълтели зъби, късо подстригани посивели коси, рокля от груб вълнен плат с мирис на кучета и кучета с мирис на вълнен плат.

— Добре, ще си помисля — отвърнах аз.

Ето че настъпи денят на „битката за хляба“. Не е необходимо да казвам, че на летището бе паднала мъгла. Вдигна се страхотна врява, докато докараме Питър Скот и съпругата му, и това стана в последния момент с помощта на частен самолет. В края на краищата всичко премина гладко. Сутринта разведох Питър и съпругата му из зоопарка, представих ги на сътрудниците и им разясних какво се опитваме да правим. За мое удоволствие, изглежда, това направи силно впечатление на Питър.

Обедът премина много приятно, според мене главно поради това, че никой не се опита да държи речи. Следобед всички отидохме отново в зоопарка. После едва ни остана време да вземем по един душ, да се преоблечем и да се подготвим за главното събитие на деня — вечерята и събирането на средствата. Бяхме поканили малка, но подбрана група хора, като се надявахме, че някои ще помогнат и по други начини. Пръв говори лорд Джърси, после той представи Питър Скот, който произнесе превъзходна реч за различните аспекти на опазване на природата и за значението на онова, което се мъчехме да направим ние. След него трябваше да говоря аз и тъкмо когато прехвърлях разсеяно бележките си от ръка в ръка, внезапно погледът ми падна върху едно момиче на другия край на масата. Момичето от летището! Какво за бога, помислих си аз, прави тя тук! Въпросът дотолкова ме удиви, че почти забравих речта си. Все пак се оправих някак и седнах на мястото си. Реших при първия удобен случай да прекося залата и да хвана момичето, преди да успее да ми избяга за втори път.

Скоро наставахме от масата. С най-голямата бързина, която приличието допускаше, си проправих път сред насъбралите се знаменитости и успях да хвана момичето на прага на вратата. Сложих ръка на рамото й като детектив, който арестува крадла в магазин. Тя се обърна и повдигна надменно вежди към мен.

— Вие сте момичето, което срещнах на летището — казах аз.

— Да — потвърди тя. — Затова съм и тук.

— Добре — продължих аз, — на летището казахте, че желаете да ми помогнете при събирането на средствата. Това на шега ли беше или имате сериозни намерения?

— Разбира се, че имам сериозни намерения.

По някакво чудо в джоба ми се оказаха късче хартия и писалка.

— Ще ми кажете ли името и телефонния си номер и кога мога да ви се обадя, за да обсъдим въпроса? — попитах я аз.

— Но, разбира се — отвърна тя, — по всяко време, когато пожелаете.

— Хм… Как се казвате?

— Саран Калторп.

Бях поразен. Гледах я втренчено и не вярвах на очите си.

— Но… но вие не сте лейди Калторп, нали? — попитах малко сприхаво аз.

— Вече от дълги години съм лейди Калторп.

— Но… искам да кажа… къде е късо подстриганата посивяла коса, кучетата, видът на престаряла кобила? — попитах отчаяно аз.

— Нима приличам на такава? — заинтересува се тя.

— Не, не! — отвърнах аз. — Аз… не исках да кажа това. Всъщност мислех си, че изглеждате като престаряла кобила. Сигурна ли сте, че на острова няма друга лейди Калторп?

— Доколкото зная — отвърна тя с голямо достойнство, — аз съм единствената. Можете да ми се обадите по всяко време — добави тя и ми подаде картичката си с адреса и телефонния номер.

Върнах се ликуващ при Джеки.

— Открих момичето!

— Кое момиче? — заинтересува се тя.

— За което ти говорех — отвърнах нетърпеливо аз. — Онова, което срещнах на летището. Оказа се лейди Калторп.

— Струва ми се, ти казваше, че лейди Калторп била заобиколена от кучета, че била облечена в груба вълнена рокля и разни други работи — каза Джеки.

— Не, не. — Това е… ей онова… прекрасно създание с… с… някаква черна рокля с бели работи по нея — обясних й аз.

— А, онази ли — зърна я Джеки. — Да… е, добре, тя наистина може да събере доста пари.

— Веднага ще се свържа с нея — казах аз. — Още утре сутринта. А сега за бога да си вървим по-скоро в къщи и да си лягаме.

„Битката за хляба“ се оказа много успешна. Удаде ни се възможност да се посъветваме с много хора, като Джеймс Фишър, Валтер Вандерберг — директора на Амстердамската зоологическа градина, Ричард Фитър от Дружеството за опазване на фауната, и с още много други хора, които не само високо оцениха извършената от нас работа, но ни направиха и конструктивна критика. Освен това със събраните пари можехме да се заемем с най-неотложната работа — със строежа на нови и просторни клетки за човекоподобните маймуни. Чертежите им отдавна гниеха върху чертожната маса, а двамата с Джереми не можехме да откъснем погледи от тях.

Те щяха да струват много повече, отколкото можеше да си позволи тръстът. След „битката за хляба“ разбрахме, че вече можем да пристъпим към построяването им, и при тази мисъл тържествувахме.

Винаги съм твърдял, че двете най-опасни същества, които не трябва да се оставят свободни в един зоопарк, са ветеринарният лекар и архитектът. Ветеринарният лекар веднага настоява да лекува дивите животни така, като че са домашни. Горското куче и динго също са от семейството на кучетата, но не можем да се отнасяме към тях като към китайски мопсове или спаниели. Когато се отчае, ветеринарят обикновено казва: „На ваше място бих махнал с ръка“. Ние имахме щастието да работим с двама ветеринари: господин Блампид и господин Бег. Те имаха точно противоположни разбирания и никога не махаха с ръка по отношение на което и да е животно.

Архитектите са съвсем друга пасмина. Оставите ли ги на свобода, ще ви проектират такива клетки, които имат художествена стойност за тях като архитекти, но са неудобни за животните, които ще ги обитават, или за персонала, който ще ги обслужва. Когато стана дума за клетките на човекоподобните маймуни, Джереми и аз огледахме много внимателно проектите, за да не допуснем някоя грешка. Клетките бяха много трудни за проектиране, защото трябваше да се построят върху наклонен терен край стената на сградата на бозайниците, и то с лице на юг. Теренът обаче бе наклонен в три посоки и това налагаше да се построи първо голяма циментова площадка, върху която да се издигнат клетките. Последният вариант на нашия архитект Бил Дейвис много ми хареса. Клетките бяха почти триъгълни, така че обитателите на всяка клетка имаха възможност да гледат какво стана в другите две. Човекоподобните маймуни проявяват също голямо любопитство към съседите си, както много хора, затова вместо тюлени завеси поставихме решетки, през които те можеха да надничат. Покривът на клетките беше наклонен леко назад, за да има колкото може повече слънчева светлина.

Строителите пристигнаха и започнаха да почистват терена. Клетките, в които живееха тогава маймуните, се намираха в сградата, но всяка имаше прозорец, от който те наблюдаваха строителните работи. Това им доставяше огромно удоволствие. Най-влюбеният в техниката от всички човекоподобна маймуни бе орангутанът Оскар. Той седеше буквално по цял ден на прозореца със съсредоточен израз, долепил до стъклото лицето си, което беше с китайски черти, и наблюдаваше как бъркат и полагат бетона. Една сутрин отидох да видя как върви работата и се заприказвах с един от работниците.

— Виждам, че Оскар следи дали строите клетките, както трябва — казах аз и посочих маймуната, която отново седеше с прилепнало към стъклото лице.

— Този ли? — възкликна работникът. — Честна дума, седи там по цял ден. По-лошо е, отколкото да те наблюдава някой проклет надзирател.